Книгата на Едвин Сугарев е претрупана от паратекстове, докато стигнеш до първото стихотворение, налага ти се да се препънеш в посвещение "на българските постмодернисти, с обич!", епиграф от Рьокан, самоснизяващо предупреждаващ, че в "Стихове на откачалката" стихове всъщност няма, и накрая - метатекстов предговор към читателя "драгий", на когото вещо е обяснена разликата между Автора и лирическия герой, а приликите между тях двамата са посочени като неинтенционални, противно на интертекстовете, скромно обхващащи писаното от Библията до К. Павлов.

Обещаните "чужди текстове" не са съвсем на повърхността, не са по постмодернистки изкарани на показ, но многотията от почерци кулминира в най-масивния тематичен пласт на книгата - двойничеството вътре в субекта и външното изобилие от маски (и езици) в театъра на живота. Борбата между ангелското и дяволското, между духа и тялото и пр. банални опозиции на раздвоението, се фигурализира и в бреговете с моста от сенки между тях, на който откачалката се е запънал като магаре, а в следващия миг си вижда ушите без огледало, шепнейки в тях страшни клетви по адрес на тялото-матрьошка, приютило в душата си многогласно ехо. Бреговете обаче са песъчливи, те трансгресивно се ронят, но не отмерват отсъствието си както в пясъчен часовник, тук времето е без значение, запратено в далечината на спомена, детството, съня или въдворено в "кулата на паметта световна" (нашенският мост изглежда като кулата на майстор Манол в пенчославейковската пародия "Откачалката чепати и рути българщината"). Сънят и мостът не са надеждни пътища към другото, и не заради богохулствените сквернословия на Откачалката, на тоя, дето му е откачено ченето, дето му хлопа дъската и живее в бъчва, където пърди, пикае, плюнчи си молива и плюе в орисията си, дъвче тебешир сред обилие от пот, лайна и сперма; не - просто светът се е хоризонтализирал и "разомагьосал" безвъзвратно, отвъдното отдавна е взривено. В леко източния "отсамен" лабиринт от думи последните са мравки, паяци, гъсеници, пълзящи лениво из търбуха от текстове, докато "откачалката къса листенца от акация по особено метафизичен начин" или "води екзистенциални спорове с пясъка". Накрая "откачалката изгаря словата си и става свидетел на своето изгаряне". Това стихотворение разказва и за "недоизгризана огризка от замъка на съзнанието и ябълката на аза". Понеже знам "как трудно се говори за лирическата творба", опитах се да я преразкажа, без да я анализирам.