Тънката черно-бяла книжка с къси вестникарски разкази, озаглавена “Ези-тура”, трудно се забелязва сред шарените корици, изпъстрили масите на букинистите. Тя не се стреми със сивеещата си фасада да грабне окото, да привлече погледа, подобно самопредлагаща се палавница; също тъй невзрачен изглежда и адресът на старата къща, въпреки гръмкото име на големия възрожденец Екзарх Йосиф. Взиранията в езика на оформлението могат да се сторят някому излишни, ненужно забавящи същината на историите от вътрешността на тялото; вероятно ирационалното в произхода си усещане обаче, породено от синхронното възприемане на визуалното и дискурсивното, е единно и когато човек прочете цялото и се озове от другата страна, пред монтирания огледален образ, пред канавката (отдушник, сифон, шахта?), заменила номера на сградата, осъзнава, че 38-те прозаични къса са се оттекли плавно, завърнали се там, откъдето вероятно са дошли. Не, не за underground говоря - напротив, имам предвид вниманието към земното, тук-и-сегашното и същевременно към смътния спомен, неуловим в дебрите на паметта. Пряко рефлекса ни за изтласкване на асоциалното и девиантното в канавката на подсъзнателното, Д. Енев се опитва да извади наяве плашещото нормалния здрав възрастен (мъж) множество от луди, просяци, скитници, сираци, проститутки, цигани, инвалиди, циркаджии, стриптизьорки, звероукротители. Те очевидно са “срамните” персонификации на “тура” в днешната литература. Често появяващите се циганки-гадателки лъжат като цигани, играта на Съдбата е измамна, капризът на монетата е неистински, тя е фалшива и пада винаги с номинала си в калта, казват тези сюжети, неуверено положили “ези” в миналото или в старческите остатъци от него. И да се върна отново на обложката: тя не е просто лишена от цвят, черно-бяла, тя е точно сивееща, вече няма изцяло лице или опако, рай или ад, смърдящо настояще или прекрасно отминало време. Преди 10, 20 (на три пъти), 40, милион години по нашите земи са се разхождали хора като нас - сантиментални и самотни. Самотата е рефренът на късите разкази.
        Не е случайно, че началото и краят са ситуирани на улица “Раковски”, там са Властта и Литературата. Властта на литературната класика се е сбъднала в аксиологизирането на лудите, които правят по подобие на Ботев и Вазов революция заедно с лудите-млади (макар Мунчо да е персонаж другаде (“Кондорът лети”), в “Щурецът” нелепо протестиращият да е назован с името на американски екшън-герой Лудия Макс, а рецитиращият “Хаджи Димитър” от “Кавалеристът” да е само бъдещ новобранец).
        За езика на “Ези-тура” няма какво толкова да се споделя, разправянето е стройно, лексиката е съобразена с избрания маниер за водене на повествованието, изградено от преобладаващ безличен тип, сказоподобен маниер и аз-разказ.