"Удавената риба” от Чавдар Ценов е различна, странно написана и особено направена книга за езика и идентичността. Жанрово обозначена като “съчинение”, тя представя формално етапите на всяко художествено творчество, започвайки с "Чернова", преминава към “Белова” със задължителните, но несъразмерно обемни “Увод”, “Изложение” и “Заключение”.

Още със заглавието Чавдар Ценов е заложил кукичките и мрежите на четенето, понеже навичното свързване на рибата с немотата (с. 55) или пърженето (с. 50) тук е парадоксално взривено, за да разпръсне (дисеминира) значенията си върху цялото тяло на текста. Другата важна тема - за разпада на идентичността, релевантна на езиковото “саморазпускане” (с. 73), е вкарана в образа на обърнатите пощенски кутии, строени в спретнати редици. Номерирани и с имената на притежателите им, те не успяват да закрепят и стабилизират самосъзнанието на аз-а, отдал се на безполезни пътувания към миналото на детските спомени, кошмарни сънища, алкохолни пари и самота - растяща и всепроникваща, довела го до сбогуване с общуването: с книгите, телефона и телевизора, до разговори единствено с хладилника. Противно на строгата си прегледност, частите на “Удавената риба” не произлизат една от друга, не са свързани нито с общ модус на нарацията, нито с персонажи или сюжетна линия, която да събере и подреди разхвърляните из книгата парчета от пъзела за развода и раздялата с близките хора.

Болестното бълнуване в черновата графично е показано чрез премахването на препинателните знаци и последвалата оттам загуба на смисъл. Паралелната квазиреалност на телевизионните сериали и истеричното боравене с дистанционното са само симптомите на налудното, усилвано и от смълчания екран, непотребен дори като огледало. Уводът на “Удавената риба” е най-дълъг, точно той трябва да въведе из кривините на миналото и да подскаже заключението, епикризата, случила се някак неочаквано бързо. В изложението авторът се е отдръпнал, поставяйки в центъра текста, който “внезапно се саморазпусна”. Тази част хвърля мостове към характерните за десетилетието техники за обезкостяване на текстове, сквернословните натяквания, речниковостта. А това отваря творбата, счупва стъклото на аквариумната самовглъбеност, за да съположи "Удавената риба" върху престижния кръстопът на родния постмодернизъм.