|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
/С., 2000, ИК "Пан"/ Борис Ангелов Налице са сноп от причини, поради които не съм прочел все още рецензия за Пламен-Антовата “Сантиментална география”: на челно място може би стои фактът, че той си я написа сам (публикувана е в “Литературен вестник”) и така обезкуражи или забави реакциите на поне две-три имена (не повече), годни да сътворят нещо наистина смислено върху книгата; една част от текстовете вече сме виждали, т.е. не са чисто нови, а друга сме учили, но не в мерена реч, а под формата на статия (за “Бай Ганю” в “Език и литература”); и като удължение на вехтостта им - те са dеjа vu в техниката за заиграване (не се сещам в момента за по-уместно клише) с класиката и канона, не са радикално различни и с непрекъснатите си самонаблюдения, цитатите, колажите, снизяването на започналите от Възраждането национални митове и големи наративи, жанровото експериментиране и т.н.; накрая, по важност, кратките ремарки на Бойко Пенчев за “Бягството на заека” спокойно пасват и за тези изречения. С излишно дългото встъпление не искам да дискредитирам текста или да полаская себе си, че, ето, видите ли на, най-сетне някой да обели дума и т.н. Просто се опитвам да рационализирам една толкова очевидна липса и заедно с това да очертая нещата, за които няма да говоря. Та сантименталното пътешествие до Америка и назад към Европа на П. Антов за мен е интересно като симптом за преобръщането на “вечното завръщане на българската сантименталност” (М. Новков), и в по-стеснен план, с неинтенционалния интертекст (?) с Пламен-Паневата “Автогеография” . П. Антов експлицитно съполага в обща плоскост географското, пространственото и историческото, времевото в сноването си през “опространственото време” (Б. Пенчев, другаде), споделяйки с краевековна меланхолност спомените си за 60-те и 70-те, дядото, детството, любимите автори, книги, кино, музика, коси, дънки и кецове. Близостта с “Автогеография” се случва чрез разглобяването на думите, омофониите, асоциативността и реториката на името, което в “Русия” и “Европа” е разгърнато в разказ, а в останалите цикли е на принципа “миксирайки Сульо, Пульо и Жак Дерида”. Удоволствеността от препрочитането на “Сантиментална география” ме кара да вярвам, че без нея българският постмодернизъм няма да има същото лице след сто лета (ето така най-сигурно се убива авторът, като профетически се напъхва в учебника по литература).
© Борис Ангелов, 2000
|