Писането до голяма степен може да бъде сравнено с търсенето на дивеч или поне на следа от дивеч.
Й. Радичков, Японски хотел

В книгата Мюре⁽¹⁾ Радичков много живописно ни описва как хората списват един вестник като разказва(т) разказа за бягството на ловното пате Павле. Случката в Мюре наподобява български сюжети, сътворени вече от Елин Пелин и Ем. Станев, и това оправдава заслушването в мълчаливия диалог между тримата ловци-на-словото, “отхлупващо” по някакъв начин автореференциалността на повтора в Радичковия дискурс. Има един текст на Елин Пелин, отпечатан два пъти в последните му Съчинения - Наслада, заедно с който трябва да се чете и ритмизираният вариант на известната руска приказка - Кривото патенце, детска поема, знаеща за изкушенията на дивото и уюта на домашното /ІІ, 194; VІ, 145; ІV, 160/⁽²⁾. Произведението от Ем. Станев е Пролетни стремежи, “преминало” по-късно в повестта Дива птица; мотивите от Смъртта на една птица⁽³⁾ и Хубавица дивачка също са съпоставими с тези от Радичковата книга /І, 19, 71; ІІ, 171; ІІІ, 200/.

И така, в Наслада, Дива птица и Мюре случките си приличат: прикрити човеци ловуват на патица в блато, използвайки за примамка вързани полупитомни птици от същия вид. Само развръзките в трите текста са различни - в първия падат убити и двете диви животни, във втория женската оцелява, за да възпроизведе през пролетта новото патило (?), в третия вариант уловени се оказват... мюрето Павле и неговият стопанин със същото име. Фигуративността в творбите разчита изключително много на конотативното поле, конституирано от тропите за гледане: човешките и птичите очи, небето, огледалния гьол, активизиращ символиката на калта и останалите протоелементи - въздуха, водата, огнения изгрев, кръвта. Темпоралността отново отпраща към изначалната природност, тъй като времевите оператори са денят и нощта, зазоряването и залезът, цикличността на сезоните и миграцията на прелетните животни (въпреки че при Й. Радичков се споменава войната в Югославия и Шенгенското споразумение, от началото на историята - бягството на Павлето - до финала в послеслова - възнасянето на блудната патица, човека и ангела - е изминала само зимата /Един ден в края на зимата; с.52/, ако разбира се игнорираме историите-отзвуци). И трите текста ситуират събитията си предимно през зимния сезон, Мюре дори функционализира бинаризма на калта и снега, черното и бялото, топлото и студеното. Другите два варианта се домогват до идеята за вечната повторителност чрез кръстното положение на мъртвите птици, които лежаха една до друга с разперени крила, с окървавени гърди в Наслада /ІІ, 197/ и мислите на патицата за стотиците майки като нея, които мътеха или криеха своите пилета в Дива птица /ІІ, 192/.

Произведенията си приличат сякаш и по появата им на литературното поле - първите публикации са след кризисни за нацията моменти: Наслада излиза след Първата световна война (февруари 1921 г.), Дива птица след Втората световна война (1946 г.), а Мюре след Студентската суматоха през студените януари и февруари на 1997 г. Социалното напрежение винаги е предразполагало и към “бягство в природата”, разигравайки ценностите на неунищожимото диво царство. На пръв поглед трите творби са типични представители на жанра “ловджийска история”, но особеният способ на убийството - използването на себеподобни като стръв - напомня за реалностите на отминалата баталистика, налагаща метафората на “пушечното месо” и за жертвите, и за героите. Радичковата книга е в далеч по-изгодна позиция, при все че “Бележка на редактора, писана с паче перо” е сполучлива пародия на афектиран, умерено “син” журналистически и митингаджийски дискурс, на който му се ще да назове и Ловеч и Белене.

Зад сюжетите на разказа и повестта съвсем прозрачно се съзира затруднеността на комуникацията, невъзможността за познание и неспособността да се различи привидното от реалното. В това отношение най-песимистичен е Елин-Пелиновият вариант, неуверено разчитащ на библейската знаковост на кръстната смърт и възкръсването, иронично снизена във възгласа на Павлето: - Господи! ...Това мюре започна да сваля и ангели от небето! /с. 53/ Четвъртата мъжка наслада за неговата текстовост - ловът - е с разколебана аксиология, изобщо не е ясно и еднозначно защо точно така е онасловена творбата, чия е насладата - на човеците победители или на животните жертви, умиращи заедно, неразделни, въпреки че женската може да се спаси: Тялото й падна до тялото на нейния най-близък. /ІІ, 196/ Единствената артикулирана реч в разказа е думата съмна, извикваща веднага омофонията на съмнение - в радостните приятелски привети на десетината другарки /ІІ, 195/. След убийството хората са оживени, но не говорят: Те нададоха радостни звукове. /ІІ, 196/

В Дива птица е разгърното и назовано онова, което е само подхвърлено с пестелив език у Елин Пелин. Крясъкът на полупитомните същества е високо децибелен и непременно женски (ироничната игра с мамка и майка в Мюре не е използвана, защото радикално е сменена гледната точка, тук Павлето е самец и мамец, а и Радичков вече е скрепил подобието в бъбривостта на Бръмбара от Свирепо настроение: Започнах да мамя. Мамка му и прасе.) Патицата в повестта често си мисли за фалша в тази толкова настойчива позивност: Тя се вслуша във виковете на непознатите. О, колко непредпазливо и шумно викаха те! В крясъка им личеше нещо чуждо, безгрижно и грубо. Тя им се обади и нейният глас беше два пъти по-тих от техния. Той звучеше интимно, като пълен с тайна вик. ...Тя различаваше грубия крясък на мамците от тихите викове на дивите патици /ІІ, 173-5/. Попаднала в плен, тя се сблъсква и с човешкия говор: Постепенно свикна да отличава двата човешки гласа. За нея те звучаха много сложно... Беше свикнала да чува само гласовете на дивите птици и животни, които изразяваха прости и примитивни неща. Знаеше какво означава цвъртенето на свраките, ...гракът на гарваните, писъкът на калугериците или викът на крайбрежния бекас. Шумът на водите за нея беше достатъчен... Но нейното същество беше безпомощно да разбира сложните звукове на човешкия говор. /ІІ, 176/

Според речниците на символите, патицата превеждала в образ мечтата за щастлив брак⁽⁴⁾, понеже мъжката и женската плували винаги заедно (ако трябва да бъдем педантични, тук и особено в Пролетни стремежи, те плуват един върху друг). Анималистичната визия за живота е амбивалентна, лъган в разказа е не друг, а самият паток: Разбрал намеренията й, мамен неведнъж, той се отдаде на ревнивия си гняв. ...Напразно патицата се опитваше да го измами. /І, 20, 23/ Знайно е, поне от Адам и Ева насам, че жената и лъжата са синонимични. В справедливото “Възмущение на гражданин, отровен от пачи яйца” е припомнен скандалът със сладкиша от Бибино лице, за да се обобщи призивно: От такива жени човечеството тепърва ще има да пати, господа, помнете ми думата! ...За разлика от кокошето яйце, господа, пачето яйце може да се каже, че е безпризорно яйце! Ето защо се налага да бъдем бдителни и недоверчиви към него, ако не искаме да се насаждаме на пачи яйца! /с. 35/ Този кратък цитат екзамплифицира цялата дискурсивна направа на книгата-с-картинки - геговото разностилие, езиковият автоматизъм, повторенията, клишето, фразеологизмът, типовият формуляр: характерни похвати за голяма част от творчеството на Радичков. Мюре е една бибина история за Езика, защото на петдесетина странички жестоко се сражават Писмото, Говорът и Тишината. При сборичкването на първите, Тя, Тишината, се измъква тихомълком за миг, за да се завърне на бял кон (разбирай щъркел!) и възвести ("angelo" на старогръцки) настъпването на късния пролетен сняг /с. 55/ В своеобразното предисловие, “Няколко думи за северозапада”, Радичков говори за колосалната енергия, която движи Вселената и върти небесните тела с шеметна скорост при най-пълна тишина. /с. 2/ Послесловът се връща пак там: Неподвижна бе и цялата природа, притихнала, смълчана. Отвсякъде струеше тишина. /с. 53/

Отзвуците в “Северозападен вестник” са вавилонско “разноречие” от неозаптимо-повторителна фолклорна сладкодумност в трафаретните синтактични конструкции на писмеността (писмо, запитване, показания, бележка). Устността от своя страна също познава постоянния израз, вкалъпения език на паремията, синтезирала смисъла на описваното, ставащо само прост пример, разширение-обяснение на народната мъдрост-метафора, която често е и модерно медийно клише. Картинките на Радичков като че ли подсказват за възможността мюрето, т.е. п(а)тицата, да се успореди с крилатата книга и човека (заиграването с човек и човка го знаем още от Патицата). На корицата са вкарани в пачия контур името Йордан Радичков, заглавието Мюрe, издателството Балкани. Вътре човекът-с-човка е вече върху, а не във животното, замижало-замълчало в блаженство. Още по-навътре: Стопанинът на мюрето бе дребен човек, с очи като на птичка. Казваше се Павлето. Бе дал своето име на мюрето си, за което твърдеше, че е кръстоска между домашна и дива патица от вида есълбаш /зеленоглав/. От тази кръстоска мюрето бе наследило кънтящите позивни на дивите патици, които мамят към свобода и скитничество, а от домашната патица бе запазило тихите подвиквания, пълни с обещания за домашен уют, и всичко онова, което наричаме домашни съблазни. /с. 5/

В Мюре езикът е т.нар. “пилешки”, по-точно “патешки” или според диалекта на Черказки - “бибешки”. Като че ли има някаква хомология между повествователните повторения на Павлевата история, тоест речевите случки, и сричките на думата. Не знам дали Елин Пелин и Ем. Станев са прави като настояват, че дивата патица зове тихо, а мамецът неестествено високо, подобно на шумната речитативност на героите-говори в Мюре (уловена и симулирана добре в телевизионната постановка през новогодишната нощ на 31 декември 1997 г.⁽⁵⁾). Ако се вслушаме по-внимателно в патешкото подвикване, твърди разказвачът в Бибино лице, ние ще доловим по-скоро едно равномерно “би-би-би-би”, отколкото “па-па-па-па”, както е прието в литературата. В Черказки биха лепнали на новия герой прякора Павле Биб(л)ето (Ако човек от тази фамилия е по-дребен, го наричат бибе.) Както мюрето използва дивото врякане и питомното “писмо”-позив, така и човекът (ловците, жените-активистки, селянинът, гражданинът, циганите рогозари, влашките роми, начетеният, редакторът и авторът) не може да спре да говори, да разправя, но и да бъде разпънат, разправен от езика. Напрежението между устното и писменото слово естествено си съществува още от образеца - Библията. За божественото и природното става дума и в Мюре, сръчно жонглиращо с дивен и дивеч.

През 1974 г. Радичков е публикувал модела на Мюре - разказа Кучешка преписка, описващ един неуспешен писателски лов: калугерицата на А. Стоянов скъсала канапа и избягала с него, Ив. Петров гръмнал кучето Карло, Д. Цончев и Д. Фучеджиев напразно мамели с изкуствени гривеци и т.н., след което всичко е изтипосано в “Литературен фронт” с гледните точки на участниците, Ем. Станев само се подписал, а авторът получил анонимки. Анонимни сега са ©писателите, вестникът е (северо)западен, няма кучета-критици. Няма минало - мълчание. Мълчанието също ражда матрьошки!

Тишината все пак има различни фигури у Радичков. В Мюре ромите се жалват: мълчахме и чакахме кога най-после ще дойде демокрацията, която не можеше да не дойде! Влашките цигани също режат тръстика в блатата и плетат рогозки в най-пълно мълчание и тишина, защото навсякъде ги дебнеше румънското секуритате и сигуранца. /с. 38-9/ Другата метафора на мълчанието от Патицата не е толкова ясна в иносказателното изобразяване на нашето минало: Тогава й се стори, че целият този свят наоколо е покрит с тишина, че тя дори се стича по оградата, уголемява се и ей сега ще почне да се търкаля към нея, за да я смачка. Тази тишина бе кръгла и жълта като тиква. /І, 20/

Останалото е мълчанието и безбуквената белота на щърковия сняг. Какво ли ще ни донесе щъркелът през Новата година: бебе, бибе, библе или нов биберон? Ако нямате компютър или кабелна телевизия, настанете се удобно пред Канал 1, гледайте Каналето, слушайте Шат на патката главата и чакайте.

декември 1997 г.

1. Радичков, Й. Мюре. С.: Балкани, 1997. [обратно]

2. Цитатите от Елин Пелин и Ем. Станев са по последните им Събрани съчинения, римската цифра в скоби бележи номера на тома, а арабската - на страницата. [обратно]

3. Разказът, който Радичков поставя в Световната литература. Вж. Език и литература, 1994, № 1, с. 70. [обратно]

4. Вж. и Ю. Кръстева. Обладаване. С., 1998, с. 225. [обратно]

5. Бел. от 01.01.1998 г. [обратно]