web

Аз живея в един от най-големите и хубави градове в България - Варна. На 12 години съм и много обичам семейството си. Имам две сестри и едно братче. Със сестра ми Илиана сме на една и съща възраст и сме в един и същи клас. Седим заедно и винаги си помагаме във всичко. Соня е по-голямата ми сестра. С нея също се разбираме много добре. Братчето ми е едва на пет години и е много палаво. С него от време на време се поскарваме, но никога не сме се скарвали за повече от две минути. Гледаме си куче, котка и хамстер.

Училището ми не е много наблизо от къщи и трябва да ходя дотам с автобус. Илиана се разболя и си взе болничен до понеделник. Майка ми и баща ми са на работа и трябва, като по-голяма, Соня да ме води до училище.

Не чакахме дълго време на спирката, защото автобусът дойде навреме. Когато влязохме в него, аз седнах до прозореца. Тъкмо си разказвах урока на Соня и видях една машина, направена сякаш от ламаринки с мигащи копчета и антенки на главата. Млъкнах. Сестра ми ме попита защо млъкнах и каза да продължавам да разказвам. Аз й казах, че знам, че няма да ми повярва, но видях ламаринена машинка. Тя се засмя и ми каза, че дрънкам глупости. "Дрън-дрън ламаринена машинка! Ще се пръсна от смях!" Каза ми, че ако някой ме чуе, ще си помисли, че съм луда. Аз настоявах, че наистина видях робот със светещи копчета, които мигат непрекъснато. Соня ми каза, че май не си знам урока и се опитвам да я забаламосвам. Казах й, че го видях, и ако иска да знае, си знам урока като госпожата и нито съм луда, нито си въобразявам, а съм си много добре. Дори в отлично състояние. Тя се съгласи с мене и ме накара да й докажа, че съм видяла ламаринена машинка с мигащи копчета, наречена РОБОТ. Аз и казах, че не мога да и докажа, защото вече си отиде. Казах й, ако ще да ми вярва. Соня се ядоса и ми заповяда да спра да я лъжа, защото вече стигнахме до училище. Извика "Чао!" и ми пожела приятно училище, и ме предупреди да не казвам на никого за робота, за да не ми се смеят.

Вечерта, когато се прибрах вкъщи, седнах да вечерям. Нахраних се и отидох в другата стая, за да поразбера нещо за този робот от компютъра. На екрана се появи надпис: "НЕ СЪЩЕСТВУВАТ РОБОТИ!". И въпреки това никой не може да ми втълпи това за несъществуването на роботите.

Стана късно и легнах да спя. Всички бяха заспали, само аз бях будна, обсебена от мисли за робота. Но нали на улицата имаше много хора, които подминаваха робота и не го забелязваха. Помислих си дали наистина не ми се е привидяло. Не, не мога да се примиря!!!

На другия ден Соня имаше повече часове и ми се наложи да ходя сама до училище. Реших да отида пеша дотам. Можеше да срещна робота отново. Докато вървях, се оглеждах на всички посоки, но не го видях. По едно време забелязах нещо подобно на вчерашното зад люляковите храсти. Веднага изтичах дотам, за да го видя. Втренчих се в него. Той също в мен. Така се гледахме продължително време, докато не го попитах кой е. И откъде идва. Той ми каза, че е от друга планета, че е робот. Аз го попитах защо никой не го забелязва, освен мен, разбира се. Той ми каза, че може да го забележи само този, който вярва в роботите. Каза ми още, че имам голямо въображение. Стана ми приятно от похвалата му. Попитах го дали ще има нещо против да го докосна. Той се съгласи, но ме предупреди да внимавам да не го повредя, защото е много нежен. Роботът ми каза, че е на Земята със специална мисия. Успокоих го, че няма да го пипам и го попитах каква е неговата цел. Роботът ми каза, че с неговия брат-близнак са решили да отидат на екскурзия до някоя друга планета, но тази планета определено нямало да бъде нашата, защото на Земята имало много валежи. Той ми каза още, че брат му избягал на нашата планета. Аз го уверих, че и без това съм закъсняла за училище и ще отида с него да издирим брат му. Роботът се съгласи с мен и ме попита как ще му помогна. Казах му, че ще започнем от север с издирването. И така потеглихме на север. Търсихме го цял ден и накрая открихме следа. Започнахме да вървим по следите и стигнахме до една пещера. Цялата се разтреперих от страх, а роботът изглеждаше много спокоен. Добре, че си приготвих в чантата фенер, защото съм втора смяна, а днес имам седем часа.

Ние влязохме вътре. Следите не свършваха. Най-после го открихме. Наистина много си приличат. Извадихме го от пещерата и потеглихме към къщи.

Добре, че вкъщи нямаше никой. Аз ги поканих да влязат, а те любопитно наблюдаваха животните ми. Кучето естествено започна да лае, но аз го успокоих. Скрих братята-роботи в килера, а аз легнах да спя.

На сутринта ги нямаше, а навън валеше дъжд. Аз претърсих цялата къща, но не ги открих. Веднага изхвърчах навън, за да ги потърся. Уви, нямаше и следа от тях. Тогава отидох до люляковия храст и ги открих проснати на земята. Много се изплаших да не им се е случило нещо лошо и определено беше така, защото не изглеждаха много добре. Аз ги побутнах, но те не помръднаха. Довлякох ги под една тераса. Огледах единия робот и видях, че две от жиците му са скъсани. Свързах ги. Тогава той започна да се мърда и ме попита къде е брат му. Посочих му го. Роботът се изправи на колелцата си и повдигна клетия си брат, а аз извадих от чантата си чадъра и го разпънах. Довлякохме болния робот до стаята ми. Пуснах компютъра и се втренчих в монитора. Включих програмата за роботи. Разбрах какво трябва да свърша, а после отворих главата на болния и смених чипа. За щастие роботът се оправи. Двамата ми благодариха учтиво и ми казаха, че трябва да си тръгват. Щели да се телепортират зад люляковия храст.

Тръгнахме към храста. Когато стигнахме до него, те отново ми благодариха и ми казаха, че ще ме помнят заради доброто, което съм им направила. Не обичам раздялата - сълзи потекоха от очите ми, но няма как. Всеки трябва да се прибере у дома си. Роботите естествено ме поканиха на тяхната планета, но аз им отказах, защото в крайна сметка аз не съм извънземно същество и домът ми е на Земята. Братята ми обещаха, че ще ми дойдат през лятото на гости и изчезнаха. Изтрих сълзите от очите си и побързах да се прибера вкъщи, за да си запиша приключението в дневника.

Варна

Разказът е награден на VII Национален конкурс за идеи
"МОИТЕ ПРОГНОЗИ ЗА XXI ВЕК", София, 2000