|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КОСОВО
Александра Вал
СКОПИЕ-ПРИЩИНА,
20 август 2000 г.
Суша.
На границата /Македония
- Косово/ деца между 6-10 годишна възраст с отчаяние предлагат стекове
цигари и кока-кола.
Преминаваме бързо граничния
пункт, само проверяват колата, без печати, паспортът ми е празен. И македонските
митничари, и служителите на КФОР като че ли предпочитат да не задават въпроси.
Това улеснява всички и сякаш потвърждава предупреждението, дадено ни от
таксиметровите шофьори край Гюешево - в Косово няма закони.
Тръгваме.
Коли на КФОР минават покрай
нас на всеки пет или десет минути. Пътят се контролира непрекъснато.
До Прищина има няколко чек-пойнта
на КФОР. Впечатлена съм от войниците. Спокойни, усмихнати очи, в очите
не може да се влезе, добре обучени очи, последен модел очи. Войници с безупречни
тела, фотомодели с оръжия.
Движението е натоварено.
Най-много са военните коли на КФОР. Поразителен е контрастът между примитивната
техника на албанското население, предимно трактори и каруци, и мощните
съоражения на Обединението.
По пътя към Прищина насочващите
знаци са само на латиница, сръбските кирилски букви старателно са зачеркнати
навсякъде.
Базите на НАТО са разположени
и от двете страни на пътя - ако първата база е отдясно, втората е отляво
и т.н. Военни бази на Гърция, Швеция, Франция, Италия, ОАЕ, САЩ. С различна
големина, в зависимост от предназначението.
Въздушното пространство
също се контролира, през час засичам въртящата се тревожност на хеликоптера.
Пред всеки манастир има
охрана на КФОР. Селата, покрай които минаваме, са полуразрушени и изглеждат
напълно пусти. Но това е привидно. /По-късно, следобяд, когато влизаме
в едно село на няколко километра от Прищина, виждам, че и оцелелите, и
полуразрушените къщи, са обитавани. Хората изглеждат физически слаби и
напълно обезверени. Дворовете са запуснати. По-често срещаме войници, отколкото
местни жители./
Задължително на всеки мост
има чек-пойнт на КФОР. Някои от мостовете са били напълно разрушени. По-малките,
но важни мостове са заменени с готови "мостове-полуфабрикати".
Пътят непрекъснато се ремонтира
и едновременно с това - руши. На няколко пъти виждам танкове, чиято
скорост надвишава 60 км/ч.
ПРИЩИНА
Веднага съм изненадана -
всяка тераса, къща или каквато и да е сграда има сателит. Това ме учудва
и с факта, че по този начин Прищина изглежда красива. Никога
не съм виждала по-жаден за информация град.
Почти всички магазини в
неделя са затворени. Работят кафета и заведения за хранене. По улиците
рядко можеш да срещнеш жена. Мъже и деца? Мъжете ме гледат недоумяващо,
а някои и "обядващо".
Нормален неделен ден.
От бомбардировките са разрушени
предимно сгради с важно обществено значение. Най-силно съм впечатлена от
"огромния стадион" в центъра на Прищина. Слагам кавичките, за да си помогна
- в момента той наподобява черно Спилбърг чудовище.
Зад "стадиона" е пазарът
за хранителни продукти. Всички храни са внос, поради което повечето от
стоките се продават директно от камионите. Колбасите и месните изделия
са изложени направо на сергиите, над 35 градусова горещина, мухи и гарвани.
Без да придавам излишна зловещност на разказа си, но гарваните в Прищина
и околностите са много и подсказват едно - изобилие на мърша.
Пазарите не са оживени и
рядко срещам купувачи.
Цигари, цигари, цигари.
На една от прищенските улици се продават само цигари.
Албанците изхвърлят боклука
направо на улиците. Където има кофи за смет, те са препълнени.
Влизам в единствената интернет
зала в центъра на Прищина. Навсякъде говоря английски, момичето-администратор
ме поздравява и пита откъде съм. Тя е много учтива и аз решавам да призная,
че съм от България. Допускам грешка, тя вече настойчиво избягва погледа
ми.
До интернет залата е и залата,
която изпълнява функциите на Поща. Искам да се обадя до Скопие. Обясняват
ми, че първо трябва да набера кода на Германия и след това желания номер.
Косово няма собствен телефонен код, връзката е сателитна и международните
разговори се провеждат с помощта на немски телекомуникационен пост.
Следвоенен град. Правителството,
телевизията и полицията са обградени с дълги редици нови коли на КФОР.
Излишно е да коментирам, в тези сгради и около тях всичко е като във функциониращия
наблизо McDonald's - добре изчислен сандвич.
По витрините на основните
магазини в центъра на Прищина са изложени множество ...булченски рокли. Огромно
разнообразие от булченски рокли - жълти, бели, червени, сини, розови. Тези
магазини пулсират с една мисъл - женитба. Роклите ме шокират не само като
поредния контраст, но и с екстравагантността на изработката си.
Това е Прищина в неделя -
малки дюкянчета за хранене, два пазара, няколко мюзик шопа, магазините
с булченските рокли и басейн-езеро в края на града. Всичко е привидно спокойно.
Написвам "привидно", защото нямам "правителствена" информация за спокойното
спокойно, но в очите на изтегналите се по дюкяните албанци усещам свръхнапрежение.
ПРИЩИНА - КОСОВСКА МИТРОВИЦА - СРЪБСКА МИТРОВИЦА
След около петчасов престой в Прищина
тръгваме за Косовска Митровица.
Пътят става все по-лош и по-лош.
Отделни отчастъци нямат асфалтова настилка. Табелите изчезват напълно.
И... идва обяснението на булченските
витрини. Срещаме над 10 автомобилни процесии на сватби! Сватбените процесии
са от около 15-20 коли. В първата кола задължително има само мъже и един от
тях държи високо над колата косовското знаме. В някоя от последващите коли е
булката, а в края на поредицата, четири или пет красиви момичета с дълги черни
коси, излезли до кръста от колите, сякаш поздравяват всички: нас, сънародниците
си, КФОР.
Оставам с впечатлението, че това
огромно множество от прелитащи сватби, този ритуал, освен че е официално
потвърждение за съществуването на новата брачна двойка, е и като че ли
единственият възможен начин, чрез който албанското население може официално
да потвърди и защити съществуването на Косово, на своята народност. В
такъв смисъл тези сватби представят нещо като "летящото сватбено правителство"
на Косово.
Митровица е разделена на две - Косовска
Митровица и Сръбска Митровица. Градът не е голям, но съм с впечатлението, че
всеки момент може да се "взриви". Първо влизаме в Косовска Митровица. Чек-пойнтовете
тук са на всеки 500 метра. Последният пост преди границата със Сръбска Митровица
ни задължава да махнем женевския номер на колата. Границата представлява мост.
Минаваме "границата" и сме в Сърбия.
Привечер е, улиците на Сръбска Митровица
са оживени. Повечето коли също нямат номера и за щастие нашето старо BMW е често
срещана марка. Кафенетата и тук са пълни, но по тротоарите се движат както мъже,
така и жени. Същото прикрито свръхнапрежение. Лицевата характерология на сърбите
коренно се различава от тази на косовските жители. Учудващо е как вследствие
на етническа непоносимост ? това градче се разделя на два воюващи квартала и
днес, подялбата на кварталите, определя и границата между две държави.
Стигаме почти края на града и е невъзможно
да продължим... - точно срещу нас, по средата на шосето е спрял сръбски танк с
около шестима войници. Войниците говорят оживено, започват да ни наблюдават.
Бавно намаляваме и спираме. Слизаме от колата и произволно си правим "снимки
за спомен". Не знам доколко сръбските войници разбират, че позираме, но след
около пет минути танкът тръгва към нас ...и ни подминава. Машината бръмчи с добре
познатия шум на руски трактор.
Впоследствие разбирам, че днес, 20
август, Слободан Милошевич има рожден ден.
Краят на Сръбска Митровица е и краят
на моето пътуване в Косово и Сърбия.
Връщането е без особени трудности.
През нощта движението е още по-натоварено. Преминаваме границата с Македония
и към полунощ отново съм в Скопие.
© Александра Вал, 2000
© Издателство LiterNet,
25. 08. 2000
=============================
Първо издание, електронно.
|