ЖАНРЪТ НА РЕЧНИКА

Амелия Личева

web | Култура и критика. Ч. III.

Метафорика

В днешната интернет епоха речникът се превръща в един от предпочитаните жанрове. Наред с всякаквите правописни и тълковни речници, речници на чуждите думи и чуждите езици, популярни са речниците на съкращенията, интернет сайтовете, е-mail адресите, речниците кой кой е в различните области, речниците на столетието, на последните десетилетия, на понятията, било то културологични, литературоведски, философски... Даже напоследък много зачестиха и личните речници, в които един или друг писател или изкуствовед обглежда литературата или живописта... Като пример мога да посоча речника на Маргарет Драбъл върху английската литература, който в някои отношения е по-полезен и по-пълен от много, уж по-обективни, речници. Изобщо, речникът е призван да утвърждава идентичността на онова, което представя, да го прави по-видимо, по-прозрачно, по-научаемо.

С други думи, речникът е адекватният жанр на днешното време, защото залага на краткостта и информацията, на подредеността и точността. Речниците пестят време и енергия. Те сигнализират емблематиката на съвременната ситуация, в която информацията удържа превес над смисъла и знанието. От което следва, че речниците още по-явно актуализират собствената си способност да конкретизират енциклопедичността. Както казва Умберто Еко, ако енциклопедията е неподреденото множество от белези, речниковите подредби са моментните и практически полезни йерархически преоценки на тези енциклопедии. Идеята е, че безкрайното речникът го прави крайно, обозримо и може би - по-понятно. Макар че не липсват и мнения, според които речникът се припокрива с енциклопедията, той е замаскирана енциклопедия. Речникът - убеждава ни Дерида - най-лесно онагледява идеята за безкрайния семиозис. Работата с него не прави нищо друго, освен да ни отпраща от дума към дума и така - безспир. Към което се добавя и разбирането, че речникът в такъв случай не е нищо повече от конструкт, от теоретична измислица, призвана да ни спасява, да задава илюзии и умопостижимости.

Но уподобяването на речника не се изчерпва само с енциклопедията. Възможни негови заместители са библиотеката, географската карта, огледалото...

Речникът, мислен през идеята за библиотека залага вече не толкова на множествеността и подредеността, колкото на личния вкус и избор, на способността за селекция. Иначе казано, речникът изоставя корективно-информационните си функции, и попада в регистрите на удоволственото.

Речникът, видян като географска карта, предполага идеята за научаване, но и за разнообразие. И естествено, за информираност, преминаваща през визуализацията. Неслучайно като че ли най-подходящото сравнение на работещия с речник е с туриста. И двамата са бързи посетители, които по-скоро събират реликви, образи, а не усвояват език.

Речникът като огледало отразява човешката личност, собствените й умения, знания. Тук моментът на изненадата почти отсъства. По-скоро става дума за възпроизвеждане и проектиране на себе си в речника. Затова и този речник е зависим от перспективата на погледа.

Речник и памет

Изброените метафори напрягат отношението речник - памет. По-конкретно, питат какво е участието на паметта в конструирането на жанра на речника и защо то е толкова важно, а по-общо - говорят за връзката на езика с паметта, на записаното слово с паметта.

Западноевропейската традиция по принцип противопоставя писано слово и памет. Още Платон във Федър откровено заявява, че усвояването на писмеността води до занемаряване на паметта. Защото паметта излинява, когато не се напряга, когато се ръководи не по собствените си сили, а по външните знаци, сиреч по буквите и думите, които са й чужди. Което ще рече, че писменото слово е компромис и то може да служи единствено за припомняне. Затова и не истински образованите прибягват до него, а само склонните към привидности и леност.

Противно на налаганото още от Платон виждане, според което писане и памет са асиметрични, речникът изтъква нещо съвсем друго. Ако се позова на Дерида, ще приема, че единствената загуба, за която няма утеха, е тази на паметта. Защото тя възражда всички останали загуби. В този смисъл отдаването на речника е желание да се компенсира страданието от загубата на паметта. Речникът предполага доверие. Той успокоява. Казва ни, че не можем да помним всичко, че забравата е неизбежна, но и че съществува територия, чрез която амнезията се надмогва. Той едновременно отпуска и дисциплинира. Отпуска, защото вдъхва споменатата увереност, че в него всичко се пази, че всичко го има. А дисциплинира, защото не само учи, но често е и коректив на собственото ни незнание, на липсите, които ни спохождат. Накратко, той компенсира уязвимостта на паметта.

Паметта е обвързана и с дълга. Дългът да не се забравя, да се разказва. Речникът гарантира и този дълг, защото той никога не е просто набор от думи, но е и сбор от истории, които стоят зад въпросните думи.

Изобщо, речникът е този, който създава сигурност, който твърди - каквото и да се случи с личната памет, словото ще го бъде. То ще присъства и ще остане във вечността. Затова и толкова голяма е ролята на записа в речника. Тъкмо писмеността се мисли като гаранция на съхранението. А речникът е лек не просто срещу забравянето, но и срещу изличаването на следите. Той - ако продължа с Дерида - чудесно емблематизира прословутата техника под изтриване, сочейки, че една дума може да бъде и нужна, и излишна, че в един момент тя влиза с едно, а в следващ момент - с друго значение. И речникът по-добре от появата на зачертани думички в текста внушава това.

Компенсирането на страха от амнезия се постига и чрез повторителността, заложена в самата идея за съставянето на речник. Тъй като жанрът на речника съобщава, че колкото и пъти да отворим речника, той може да ни посочи едно и също нещо. А усещането за загуба идва от факта, че нещата не могат да се повторят, и че повторението, което обичаме, е илюзорно. Докато речникът - пак ще го кажа - в една изчистена ситуация - работи тъкмо с повторителността. Когато го ползваме и ползваме, значенията се стабилизират, така, както в никое писане, или в никой устен разговор, това не може да се случи. Затова и речникът е утопия на помненето. На вечното помнене... По тази причина той компенсира паметта не в чисто механичния смисъл, а тъкмо в ролята й на възкресение и възраждане. Защото не за съхраняването като мъртво архивиране тук иде реч, а за снемането на идеята за съществуването на безкрайна, неограничена памет, която е част от голямото, великото повторение.

Писането не е достатъчно, за да се съхрани и запази. Нужни са речниците, които институционализират този акт. Речникът е най-икономичното средство за повторение. Той упражнява контрол над цялата памет, над целия език и възможните комбинации, осигурявайки перспективата на безкрайността. Затова и той е пазител на паметта. Или просто съхранител, ако заедно с Дерида приемем, че паметта е някак си психологизирана, субективизирана дефиниция, докато в идеята за съхранение/пазене се кодира величина, която е нещо повече от паметта.

Частните речници

Ще се огранича с очертаването на няколко типа частни речници, които оформят някои от днешните представи за езика. Като в случая ще употребявам речник отново предимно метафорично.

Речниците, които ми се ще да щрихирам, и които все повече се нуждаят от усвояване, условно ще нарека: речник на глобализацията, на интернет културата, на обединена Европа, на нововековието и на политическата коректност.

Речникът на глобализацията изхожда от идеята, че светът, както казва още Маклуън, е едно глобално село. Затова и в него както образите, така и думите, са общоупотребими. Независимо дали става дума за Париж, Лондон или София, в този речник значещи са емблеми като Макдоналдс, Данон, Кока-кола, Маркс енд Спенсър, Приятели, Била, Метро и т.н., и т.н. Тоест, този речник е до голяма степен американизиран, но и европеизиран. Въпросът е, че той борави с имена и понятия, които значат за всички. Енигмите не са му по вкуса. Затова и ползващият го няма усещането, че се мести от град на град. Извън архитектурата всичко е еднакво. Дори бестселърите, филмите, музиката... Е, разбира се, София е далеч по-провинциална от Лондон. Мадона няма да пее тук, нито ще живее в някой от софийските квартали, световната изложба на Ботичели едва ли ще достигне до някоя софийска галерия, за мюзикли като Чикаго и Клетниците само четем, но затова пък и тук знаем коя е Бриджет Джоунс, ядем в Кентъки или Макдоналдс, и пазаруваме сходни неща. И най-сетне, глобализира се самият език, което дава основание да се заживее с мисълта, че един кратък речник на английския би ни свършил работа. Защото това е идиолектът на настоящето, когато все по-проблематично става разслоението на пространствата. Като че ли с разширяването на глобализацията хората престават да изпитват нуждата да живеят вътре в различни концентрични кръгове - локален, национален, европейски, универсален, и се задоволяват с последния.

Близък до този речник е речникът на интернет културата. Още повече, че самата мрежа е структурирана като речник. Защото се базира на непрекъснати връзки и отправки, на знаци, символи, на преводи; защото указва на език, призван да съвместява повече светове, да обединява повече езици, да усвоява повече идентичности. Съобщенията в този речник текат напосоки, без ясен адресат или изпращач, и всеки, както и в речника, може са стане техен потребител. Интернет позволява на човека да има равнопоставен глас, или най-малкото - дава му равна възможност да говори. И шанс, да бъде чут от мнозина.

Интернет е речник и доколкото има стабилизирана лексика, която посветените усвояват. Виртуалност, киберпространство, мейл, кликване, чатване, ICQ, сърфирам, линкове, търсачка са само част от думичките, които организират базата данни на този речник.

И най-сетне, това е речник, който предполага присъствието на много лични гледни точки, на интимитета. Защото обединява множество опубличностени преживявания, окуражава идеята за пребиваване в заедността (личните страници, чатът). Виртуалната общност предполага споделянето с други хора, макар и невидими, на едно общо комуникативно пространство. Затова и киберпространството е универсум, който има своя история, политика, герои и не е непременно паралелно с т.нар. реален свят. И речникът се стреми да посочи тази специфика.

Речникът на обединена Европа тръгва от идеята, че днешният свят е свят, в който ще се говори общ език, в който ще се изговарят общи ценности, цели и желания. На евроезика винаги правилна е само една посока, на евроезика се говори винаги само за решения, които са от полза за всички. Казано накратко, това е речник на общия език и общите граници. Негова основна тема е утопията Европа, която при това - внушава речникът - би следвало да се разработва с ентусиазъм. А ценностите, стоящи зад нея са: солидарност с възрастните, слабите и болните, разумност по отношение на екологията, защита на ежедневието, демокрация, мир, благосъстояние, здрава храна, културно многообразие и свобода за всички хора, родени или преселили се в Европа.

Този речник предполага и различия, предполага обемането на серия от по-малки речници, които отчитат културните специфики на отделните страни, които отчитат отделните идентичността (с риск от един латентен национализъм), които се проявяват като своеобразна археология и етнография на културите.

Което не значи обаче, че европейският речник няма и своите критици, които като Тони Джуд твърдят, че той е жаргон, смесица от невъобразимо скучно дрънкане и грандиозни обещания за по-добро бъдеще за всички. Или като Жак Льо Гоф го определят като едностранчив, доколкото може да се сведе до формулата - с Европейския съюз в съзнанието и английски език на уста, при това английски, който е потискащо беден. Неслучайно Льо Гоф се обявява за многоезиковостта на европейския речник.

Нововековният речник също е амбивалентен. От една страна, той снема краевековната тревожност, защото говори за повторителността, за ерата на конфликтите, която не може да приключи, за възраждащия се национализъм и т.н. Или както отбелязва Ерик Хобсбаум - този речник се натоварва с усещането за всеобщо безредие, чиято природа не е ясна, както не са ясни и видимите механизми за прекратяването и овладяването му. Затова и нововековният речник, доколкото може, трябва да се старае да изгражда образ на промяната, а не да се ръководи от идеята, че бъдещето е продължение на миналото или настоящето.

От друга страна, идеята за промяна нововековният речник отстоява чрез поредица от разклонения, в които се твърди, че е настъпила епохата на Водолея, което ще рече, че е дошло ново време, в което личната еволюция, личната отговорност и новата религиозност оформят философията на живота. Образно изречено, тези речникови разклонения говорят с гласа на Паулу Коелю.

Речник на политическата коректност

В България този речник е все още почти непознат. Тук изказвания от типа да бъдем бяла страна, да живеем като бели хора, гаврите с различните са нещо типично. Те изпъстрят медиите, говоримия език. Етническите малцинства също са обект на странни квалификации, често това се случва и с чужденците. И не само на ниво език, но и на ниво мисъл. Не ми беше хрумвало, подсказа ми го една англичанка, че България и в момента води абсолютно сегрегационна политика и спрямо чужденците. Те - дали ще решат да спят на хотел, или да отидат на опера, или да карат ски - ще трябва да платят три-четири-пет пъти повече от който и да е българин... В тази линия се вписва и тукашното говорене и отношение към жените. То винаги влиза в стереотипи - жена ли е, тя е интересна като домакиня, като нечия любовница, но не и сама по себе си. Независимо дали работи в областта на политиката или науката, или каквото и да е друго.

А речникът на политическата коректност изисква толерантност, зачитане на другия като друг, избягване на леките и лесни формули и посочвания. Той се опитва да подрива йерархиите и властовите позиции. И за да не бъда голословна ще перифразирам Хоми Баба (The Location of Culture), който твърди, че за да се излезе отвъд бинарното мислене, което е гаранция за политическата коректност, трябва да се предположи съществуването на начин на мислене за общото като форма на случайна зависимост от условията, или като междинна артикулация, която хем удържа, хем подчертава противоречието. Това е третото пространство, промеждутъчното време, което концептуализира противоречието като такова състояние на съществуване или мислене, което е нито едното, нито другото, а нещо повече от тях.

Литературата като речник

И накрая, ще се опитам да онагледя казаното за типовете речници чрез великолепната книга на Дубравка Угрешич Американски речник.

Американски речник е енциклопедия - речник на постмодерната ситуация и постмодерната култура, на източноевропейската положеност и разкъсаност, на съдбата на източния интелектуалец, но и на западния, на различните, но и взаимообуславящи се култури... В него по един ненатраплив начин надничат чуждото и своето, чуждото свое и усвоеното (но недотам) чуждо и повеждат eдин търпелив и внимателен диалог. Диалог, в който със свой глас се включват американската култура, функционираща най-често като диктатура на щастието, в която действителността и екранът са едно и също нещо, защото и в двата случая важно е да останеш включен - stay tuned. Проговарят културните митологеми и идеологемите на бившия Източен блок, проговарят културните стереотипи, паметта, миналото, утопиите за бъдещето... Така в този разговор не просто се прави опит за среща на различията, не просто се балансира между проницаемостта и непроницаемостта на културите и световете, но и се очертава една територия на излинялото, изчезналото, която винаги блокира настоящето. Затова и патосът на този диалог е в концентрирането на съзнанието и тялото в мига, защото светът е крехък, защото всичко и всички бързо се изгубват и разгубват и достатъчен е миг невнимание и светът, който ни заобикаля, изведнъж престава да е наш.

Такава е общата философия на този речник. Колкото до неговата структура, тя следва модела на антологията, като са избрани определен брой думи и чрез есета от по няколко страници са уяснени, в степента, в която това е възможно, тъй като речникът на Угрешич, естествено, не вярва в крайните и фиксирани истини. Като в случая важен е самият набор от думи. Те - казва се - са така подбрани, че да са представителни най-вече за американската цивилизация. Тоест, те са непознати или трудни за чужденеца думи, които заради тази своя непонятност фигурират без превод, с английското си име и които действително се нуждаят от разгадаване. Такива думи в случая са bagel, life vest, harassment. После - важни са обясненията, историите, в които тези думи биват вплетени. Защото речникът на Угрешич не задава и не раздава дефиниции, а вплита думите в разкази. Вплита ги в други думи и се получава нещо като начеване на история, която няма край. Затова и несъзнателно dictionary-то се превръща във fictionary. Което ще рече, че според визиите на Угрешич разпиляването на думите е равнозначно и на разпиляване на световете. Защото - имплицира книгата-речник - езикът е този, който оформя света, който гради определен модел на живот. Без ясен, самоудържащ се, строен език нямаме и някаква определена концепция за свят. Така че в случая речникът, който не следва нито реда в азбуката, нито се крепи върху базисни понятия, е призван да космологизира и хармонизира хаоса, разпада. И накрая, това е странен, билингвистичен речник, в който обаче има преплитане както на езици, така и на светови модели. Защото това не е речник, който казва - аз мисля на хърватски, но ще успоредя това си мислене и чрез английския. Той по-скоро казва - аз вече не мисля нито на хърватски, нито на английски и затова ще видя в това немислене какви парчета са останали, какви отломки могат да бъдат навързани. Защото това е речник на другия, третия език, езика на абсолютния бездомник, на чужденеца, който вече не е свой в родината си и който никога няма да стане свой в чуждото място, в което се е прислонил. Това е речник на човека, който, отивайки в магазина, избира крем за мама на английски или френски, мислейки за нея на хърватски, или български... Речник, който е като празната къща, която безцелно се запълва, като огледало, от което задължително се очаква някакво отражение. Речник на изчезналите имена, усещания, пространства, земи, подменени от други, които отново и отново трябва да се усвояват. Защото един такъв речник в крайна сметка е и вид пренаписване не просто на езика, но и на историите, възможни на този език, защото той не е задължителен, а пожелателен, не е властови и авторитарен, а е избираем. А тъкмо такъв е речникът на днешното време поне за източноевропееца.

© Амелия Личева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.04.2003
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003.

Други публикации:
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 528-535.