Из "МИСИЯ ЛОНДОН"

Алек Попов

web

7.

“Борш & Сълзи” беше известен руски ресторант, разположен в Южен Кензингтън. Стопанисваше се от потомствени белогвардейци. Важна особеност, която малцина знаеха и която упорито отсъстваше от рекламните листовки, бе че под руския ресторант, в подземието, се помещаваше друг ресторант - български. Този български ресторант, грижливо скътан в търбуха на голямата матрьошка, съществуваше сравнително отскоро по силата на простия факт, че дъщерята на собствениците бе омъжена за българин. Предприемчив родолюбец, той беше поел риска да инвестира в носталгията, без да е запознат достатъчно с особеностите на родната й версия.

Българската носталгия не приличаше на руската - сълзлива и изобилна на минерални ресурси; дебела златна жила, от която поколения наред ловки търговци на блатни миражи бяха черпили и продължаваха да черпят. Българската носталгия беше прашна и спечена като овършан харман. Хранеше се със сирене от турската чаршия край Финсбъри парк и испанска сланина от ASDA; тъпчеше се с боб и леща, давеше се в чаша ракия - по възможност на аванта. Нямаше амбиция да властва, лесно можеше да я натириш в някой самотен кът на душата. Беше прекалено икономична, за да бъде икономически значима. Ето защо и българският ресторант беше осъден да остане завинаги в утробата на матрьошката като незаконен, безименен ембрион, който се бои да се роди, но същевременно му се иска и драпа навън, докато не усети опъването на връвта, чрез която смуче жизнени сокове от приютилото го същество.

Руският ресторант имаше добре шлифован декадентски интериор: червени плюшени дамаски, свещи в бутилки от шампанско, някоя и друга прашна балалайка по стените, огромен декоративен самовар - всичко това, макар и чуждо на западния човек, беше донякъде очаквано и можеше да бъде разбрано с помощта на ключове от необятната руска литература. В руския ресторант свиреха руски романси, сервираха ледена водка и киевски котлет; човек можеше да си поплаче донасита, да поспори с Бога или дявола, да се влюби или да си пръсне мозъка с револвер, ако се намира в подходящо настроение.

Българският салон не предлагаше подобни романтични екстри. До него се стигаше по тясна стръмна стълбица като в Тартара. По стените висяха кукерски маски и царевични мамули, както и един щит от кована мед с изображение, напомнящо конник. Тук често ечеше свирня на кавал и гайда, думкаше тъпан, а людете, насядали плътно един до друг, сякаш вряха в общ казан. Лееше се вино и ракия, сервираха се прости груби ястия, които по-скоро имитираха, отколкото реално възпроизвеждаха родните блюда. Но емигрантите се радваха на малко; те бяха забравили оригиналния вкус на храната и помнеха само обвивката. Не беше трудно да си въобразят, че ядат истинска домашна лютеница, докато всъщност набиваха обикновена салца с лук. Това значително улесняваше мениджмънта на кухнята, но влияеше слабо на приходите. Липсваше редовна клиентела - местните чревоугодници го подминаваха, а заблудените туристи нямаха кураж да стигнат по-далеч от руската част. Ресторантът се пълнеше главно по разни поводи - един, два пъти месечно. Тогава собственикът канеше Баничаров да подсили менюто с някоя по-завъртяна гозба. Готвачът нямаше нищо против - заплатата му беше мизерна и той гледаше с четири очи да припечели някоя и друга лира отгоре.

Тази вечер нямаше особен повод и Борш & Сълзи беше полупразен. Не само българската, но даже и широко рекламираната руска част. Беше сряда - пикът на деловите емоции - и лондончани пестяха енергия за подвизи на борсата. Само две или три двойки с вид на туристи от Австралия и Нова Зеландия любопитно чоплеха порциите си с надежда да изчоплят зрънце от прословутата руска душа. Унил сервитьор, поляк, ги наблюдаваше цинично, облегнат на дървената колона до стълбите. Появата на Баничаров предизвика леко раздвижване на духовете, сякаш дългоочакваният герой от романите най-сетне бе излязъл на сцената и се готвеше да извърши нещо подобаващо откачено, което да им разкрие тутакси смисъла на живота. Баничаров обаче не стори нищо впечатляващо, а кротко и тихо отмина надолу по стълбите, кимвайки на сервитьора.

В празния български салон седяха двама мъже. Бяха заели масата в дъното и Баничаров ги забеляза едва когато му помахаха. Единият, с осанка на бивш културист и рехави руси мустаци като на пропаднал шляхтич, беше Чавдар Толоманов, с когото бе разговарял следобеда. Другият беше непознат.

- Сядай - покани го Чавдар. - Това е Батьката. Батька ето наш человек.

Въпросният Батька беше сух, висок индивид с изсечено, азиатско лице и тъмна кожа. Носеше изсулен в раменете марков анцуг, под който личеше щедро окосмена гръд. На ръката му проблясваше масивна златна верига. Баничаров го виждаше за пръв път, но тутакси заключи, че далеч по-здравословно би било, ако изобщо не беше го срещал.

Батьката имаше корава безпощадна ръка.

- Ние тук пием водка - рече Чавдар. - Ще удариш ли за начало една глътка?

Баничаров нямаше голям избор. Водката беше ледена и мека като снежинка навръх Коледа. Той замези с парче сланина. Вкусно.

- Ну?... - басово изръмжа Батьката.

Баничаров стрелна Чавдар Толоманов с очи.

- Спокойно - вдигна ръка онзи. - Батьката е вътрешен. Той е човекът, за когото ти разправях. През него минава всичко.

Точно това тревожеше най-много готвача в този момент. Изведнъж си даде сметка, че се е накиснал, и то яко. Беше повярвал на Толоманов, беше се оставил негодникът да го завлече на дълбоко. “Не се захващай с тия измекяри!”, гълчеше го Норка, но кой да слуша. Може да не беше дама, но не беше глупава.

Чавдар Толоманов беше бивш филмов актьор. Навремето, в самия залез на социализма, беше изиграл няколко роли, добивайки завидна популярност на местно ниво. В това се състоеше и нещастието му: тази популярност (именно популярност, а не слава!) му се струваше твърде дребна и незначителна, съпоставена със заслепяващите върхове на величието, до които се възмогваха светила от ранга на Де Ниро, Кевин Костнър, Майкъл Дъглас, та дори пикливия Брад Пит. Чавдар Толоманов, естествено, по нищо не им отстъпваше; работата бе, че жестоката съдба го беше лашнала на няколко хиляди километра встрани от мястото, където класяха звездите, в един друг климатичен пояс, където можеха да се родят само безформени картофели. Ето защо той реши да промени това крайно несправдливо положение, като се премести в една по-благоприятна географска точка. След като, без видима причина, не получи виза за Америка, той се озова в Лондон, където, въоръжен с брилянтно CV и две демо-касети, формат VHS, се зае да щурмува продуцентите и всевъзможните castings, които течаха в града. Англичаните, любезни хора, го приемаха радушно, макар и леко учудено, кимаха, явно респектирани от творческата му биография, но упорито отказваха да го ангажират. По една проста причина - непоправимият му славянски акцент. Той положи неимоверни усилия да се изцери от тази невярна болест и постигна известен напредък. Това обаче се случи в последната фаза на състезанието за ролята на зъл компютърен маниак от съветски произход, проникнал в системата за ядрена безопасност на съюзниците. Продуцентите решиха, че акцентът му не е достатъчно изразителен и предпочетоха един стопроцентов англичанин, който го докарваше значително по-зловещо. Тежък удар за Толоманов. Оттук нататък животът на актьора придоби хаотичен облик, присъщ на хора, изгубили здрава почва под краката си. Подхващаше различни работи, които не му носеха нито достатъчно пари, нито пък друг вид удовлетворение. Залъгваше се, че това са временни занимания - процес на адаптация към новата среда. Ала теченията на живота неумолимо го отдалечаваха от призванието му, въвличайки го във все по-абсурдни начинания и комбинации, често с полукриминален оттенък. Депресията изби в лакомия, която в условията на изобилието на западния пазар не беше трудно да засити. Скоро добре поддържаното му тяло изгуби форма, напълня и погрозня. Той съзнаваше падението си, но не намираше смелост да се завърне в отечеството си, сякаш интуитивно се досещаше, че там го очаква само презрение и неприязън. Сънародниците му, като повечето източно-европейци, бяха склонни да оправдаят заминаващите, но не прощаваха на зaвърналите се, които рушаха мита за Западa - последното убежище на тия отчаяни души, наследили пепелищата на посткомунизма.

- Ну що? - повтори Батьката, изнасяйки въпросително (заплашително?) тялото си напрeд.

- Те таквоз! - изтърси готвачът, сипа си още водка и я изпи. - Новият посланик дойде!

- Значи е вярно! - възкликна Чаво Толоманов, обърна се към Батьката и кимна: - Бил дошъл.

- И още как! - потвърди Баничаров.

- Добре де - поде актьорът. - Това какво общо има с нашата работа?

- Как какво, бе?! - избухна готвачът. - Ами той сега веднага ще започне да ръчка насам-натам, да души, ще въвежда ред. Не става!

- Глупости! - прекъсна го Чаво. - Той сега още е замаян, не му ясно за какво става дума, докато се осъзнае, ние ще сме си опекли работата. Така ли, Батька?

Батьката сухо кимна.

- Говори си ти - поклати глава Баничаров. - Не си го виждал. Откачен тип. Изтърсва се така без предупреждение. Всичко може да му хрумне.

- Айде сега, той си има други грижи - успокои го актьорът. - Няма да тръгне да се рови по хладилниците.

- Абе кой го знае - въздъхна готвачът. - Какво да ви кажа. По-добре си намерете друго място.

- Как така се отказваш, бе! В последния момент - избухна Чаво Толоманов. - Че ние вече сме инвестирали в тоя проект! Нали, Батька?

- Хъм - мрачно свъси вежди онзи.

- Батьката е на мнение - строго поде актьорът, - че вече е твърде късно да се дава заден ход. Машината работи на пълни обороти!

Баничаров скептично се почеса по врата:

- Ще измислите нещо. Има толкова други места.

- Чтооо? - повиши тон Батьката.

- Ничего, ничего! - побърза да го успокои Чаво Толоманов.

Челото му блестеше от пот; той се обърна към готвача и трескаво занарежда:

- Слушай, Баничаров, ще загазим. Гарантирал съм за теб, а сега се дъниш!

- Ще ме върнат - отбеляза кратко Баничаров.

- Какво?

- Ако ни гепят, ще ме върнат в България с първия полет - мрачно допълни готвачът.

- Господи! - провикна се Чаво Толоманов. - Ние тука си слагаме главите в торбата, него щели да го върнат. Какъв дурак, а Батька! Да не го върнат - само за това се грижи!

Батьката отметна глава назад и показа равните си бели зъби.

- Хо, хо, хо! - басово се изхили той.

- Слушай, Баницо такава - подхвана Чаво, - имаш две възможности: да постъпиш като путка или да постъпиш като мъж. Ако се държиш като путка, тоя тук - Батьката, лично ще се погрижи да съжаляваш, че въобще си стъпил някога в Лондон! Ако се държиш като мъж, прибираш си тлъстия дял, плюс аванса и си свиркаш. Е, кое избираш?

На масата стана тихо. По стените на запотената бутилка пъплеха тънки вадички. Някакъв заблуден индивид слезе по стълбите, помота се безцелно и се настани в другия край на салона.

- Само за една седмица - въздъхна най-сетне Баничаров. - И 100 лири на ръка предварително - напомни им той.

Батьката сложи ръка на рамото му.

- Молодец!

8.

Посрещна го пронизителен вой - в единия ъгъл на кабинета стърчеше сивото туловище на огромна прахосмукачка. Виещият се по пода маркуч свършваше в ръцете на някакво момиче, забило нос в мокета. Варадин смръщи вежди: намерила кога да чисти, тъпачката! Хрумна му да изчака навън, докато шумният процес приключи, но се сети за глутницата чиновници, сновяща във фоайето, и бързо промени плановете си. Промъкна се до едно от креслата и седна. Беше чувал да разправят, че ако наблюдаваш някого продължително, нещо го засърбява в мозъка и той се обръща. Но това очевидно не важеше за нея, а може би ревящият уред създаваше някакво поле, което разсейваше въпросните флуиди.

Продължи да я зяпа.

Беше снажна, с дълги крака. Правата й, пепеляворуса коса падаше настрани и скриваше лицето й. Носеше светлосиня къса престилка, безцветен чорапогащник, който подчеретаваше мускулите на прасците й, гуменки “Найк”. В движенията й се долавяше неприкрита досада, но въпреки това се трудеше съзнателно. Осмука мокета от всички страни на бюрото му и чак тогава изключи грозния уред. Погледите им се срещнаха.

- Извинявайте - рече тя смутено, - не знаех, че сте тук.

Той не каза нищо. В ушите му продължаваше да ечи воят на прахосмукачката. Лицето на момичето му се видя някак познато и той остана втренчен в него, повече отколкото беше прилично. Тя се изчерви и наведе очи. В същото време по устните й се плъзна лукава усмивка.

- Вие сигурно сте новият посланик? - попита тя.

- Да - кимна той.

- Катерина - представи се момичето, докато навиваше шнура на прахосмукачката. - Аз ще чистя вашия кабинет, ако нямате нищо против.

Нямаше, но благоразумно го премълча.

- Ще ви помоля да не идвате в работно време - строго рече той.

- Много се извинявам за неудобството - поде тя. - Имах да пиша пейпър. Цяла нощ съм чела. Мислех, че няма да сте тука. Вече ще чистя сутрин или след шест.

- Разбрахме се - кимна той и неочаквано попита: - Какво учиш?

“Недей задълбава!”, скастри го вътрешният му глас.

- Дизайн - подхвърли тя с интонация, която би могла да се сметне за мръснишка; преметна маркуча през рамо и помъкна прахосмукачката към вратата. После спря и се обърна.

- Искате ли да забърша праха? - попита тя.

- Не, няма нужда.

Катерина обаче не бързаше да си ходи, първоначалното й смущение беше изчезнало. Издължените й сребристосиви очи не изглеждаха особено зачервени.

- Господин посланик, има един проблем - поде внимателно тя. - Всъщност, това не е само мой проблем, а на всички, които чистим посолството.

Варадин свъси вежди, но я остави да продължи.

- Става дума за това - продължи тя, като посочи прахосмукачката. - Просто е назрял моментът да се пенсионира. Не бих ви занимавала с подобни дреболии, но някои хора очевидно не искат да приемат този факт...

- Кой факт? - заинтересува се той.

- Че тя вече не смуче! Искам да кажа, че смуче ужасно слабо. Истинско мъчение...

- Може би е задръстена - вяло предположи той. - Почиствате ли я редовно?

- Не, не е задръстена! - енергично възрази тя. - Стара е!

- И какво искате от мен? - попита той. - Нова прахосмукачка?

- Да - кимна момичето. - Счетоводителката каза, че това зависи само от вас.

Не му харесваше начина, по който тя го гледаше: сякаш бе отгатнала мисълта, която жужеше из ума му като нагла и упорита конска муха. Това го изпълни с мрачни предчувствия за бъдещи усложнения от служебен и личен характер. Окрилящото чувство за тактическо превъзходство, добито в резултат на изненадващото му пришествие, се бе изпарило. Идваше ред на тежките стратегически решения. Той си даде сметка, че преднината, която бе спечелил, е нищожна и лесно ще бъде погълната от оставащите дни, със смазващия товар от грижи и неприятности, които предстояха.

- Хъм - намръщи се той, сякаш му се налагаше да обмисли важна оферта за бомбардировачи: - ще видим.

- Добре тогава - усмихна се тя, - довиждане.

Краят на сивия маркуч се провлачи след нея като злокобен хобот.

Таня Вандова почука предпазливо, ослуша се и подаде глава. Варадин Димитров седеше зад бюрото като изтукан и гледаше пред себе си с немигащ, пронизващ взор. Секретарката ужасно се стресна и побърза да затвори. Изчака няколко секунди, събра кураж и отново надзърна. Сега зад бюрото нямаше никой. Вратата към банята зееше: отвътре се носеше шум на течаща вода и някакъв особен гърлен звук, напомнящ гаргара. “Ами сега?”, прехапа устни тя. Прокрадна се на пръсти до бюрото, остави купчина писма и се оттегли.

- Стой! - сепна я гласът му почти на прага.

Варадин изплува от банята с още мокро лице.

- Кишев върна ли се на работа?

- Още не - поклати глада тя.

Последва кратка пауза.

- Ще ходите ли на банкета довечера? - попита секретарката.

- Да - механично отвърна той, макар че за пръв път чуваше за подобно събитие.

- Ще се обадя да потвърдя - рече тя и бързо излезе от кабинета.

Той се взря учудено в купчината кореспонденция. Явно светските институции на някогашната империя бяха подушили идването му още отдалеч - може би още преди указът за назначаването му да бъде подписан. Най-отгоре лежаха няколко покани: големи, тежки парчета със златни ръбове, подходящи за игра на пинг-понг. Той взе първата попаднала му и с удоволствие прочете името си, изписано с прилежен наклонен почерк. Може би не беше твърде благоразумно да се впуска във вихъра на светския живот толкова рано, но от друга страна кипеше от нетърпение да направи едно пробно кръгче във висшето общество. Да отпие глътка от този пенлив коктейл, преди да се е гмурнал в него окончателно. Нямаше време за губене.

9.

Шофьорът мина да го вземе от резиденцията в 18.30. Варадин чакаше във фоайето, леко пребледнял, изтупан в смокинг и папионка. Обувките му нервно поскърцваха. От жилището на готвача се процеждаше коварна миризма на готвено, която го караше да се чувства неловко. Докато пъплеха през задръстените артерии на града, Варадин неспокойно подушваше реверите на сакото си; беше прилепчива тази национална воня, нямаше изпиране, загнездваше се в тъканите като дрешна въшка; проникваше дори в кожата - чак до мозъка на костите и оставаше там навеки като белег от срамна болест.

- Бъкингамският дворец - рече Миладин, без да откъсва поглед от черната задница на таксито пред себе си.

Варадин трепна. Какво си позволяваше този тъпак?! Нима си въобразяваше, че вози някаква тиква от Долно Камарци, дето си няма хабер от забележителности. Той ли не знае Бъкингамския дворец?!... Стисна устни; човъркаше го любопитство, примесено с безпокойство. Поканата беше загадъчно лаконична. Домакините бяха обозначени само с няколко витиевати инициали, които не му говореха нищо. Вечерята щеше да бъде съпътствана от лекция на тема “Новите предизвикателства пред устойчивото развитие на Европа”. Дъждът обилно се лееше върху предното стъкло; чистачките го мятаха настрани с отсечени бързи движения. Колата излезе на Трафалгар Скуер и зави по тежкарската Пел Мел.

Мрачната фасада на клуба, с тежки корнизи и малки прозорци, разположени съвсем нарядко, внушаваше усещането за скрити вътрешни обеми. Пред входа нямаше надпис, само скромна табелка с номер. Съпоставена с мащабите на зданието, вратата изглеждаше несъразмерно малка и сякаш подчертаваше ексклузивния характер на заведението. От двете й страни горяха кръгли жълти лампи.

- Оттук, сър - подкани го портиерът.

Варадин остави палтото си на гардероба, мина покрай огромните портрети на куп видни деятели и се озова в залата за приеми. Присъстващите бяха главно възрастни господа, някои дори на преклонна възраст, и само тук-там се мяркаха смутени индивиди от средното поколение. Жени почти липсваха, като се изключат няколко твърде заможни и строги на вид старици, накацали в различните краища на залата като птици-оракули.

Главният келнер откри името му в списъка на гостите и лично го отведе до мястото му. “Varadin Dimitrov, пишеше на малко листче, поставено до приборите, Ambassador, Bulgaria” - това го накара да изпита приятен гъдел.

Мястото от едната му страна беше още празно, от другата седеше ситно старче с розово лице и тесен кафяв костюм. На листчето пред него пишеше: Дъглас Смак и някаква тайнствена поредица от букви, която много напомняше на Варадин за обозначенията върху етикета на стар коняк. Мистър Смак сънливо слушаше дрънкането на една внушителна дама, чиято сбръчкана шия бе омотана с тлъст перлен гердан.

Отсреща пък седеше някакъв адски надут тип, в сравнение с когото Варадин изглеждаше направо сърдечен характер. Белите му коси бяха сресани достолепно назад като грива. Стойката му издаваше мъж в активна форма, натоварен да ръководи отговорна икономическа сфера. Носеше безупречен смокинг с папионка, а върху гърдите му искряха ред диамантени копчета. Погледът му мина няколко пъти през българския посланик, но не намери за какво да се закачи.

“Какво търся тук, по дяволите?”, запита се Варадин. На цялата дълга маса нямаше нито едно познато лице - нито един познат глас не звънна в ухото му. Беше напълно сам. Настроението му още повече помръкна при вида на мизерния ордьовър, който кацна изневиделица пред него. Две лентички червена риба, розичка от масло и лист маруля. По липса на друго занимание, той започна да навива филето на вилицата си, когато до него се тръшна едър джентълмен. Беше около петдесетте, облечен в шикозен тъмносин костюм на тънки райета, с лъскава оранжева вратовръзка. Лъхаше мощно на одеколон с предизвикателно остра миризма. Имаше жълтеникава рехава коса, зализана старателно върху червеникавия му череп. Сребърен пръстен с черен камък украсяваше бялото му месесто кутре.

Той плъзна странично поглед към Варадин, прочете листчето с името му и широко се ухили.

- Мистър Варадин Димитров!? Nice to meet you! Дийн Карвър МР - светкавично се представи той и протегна ръка. - Откога сте в Лондон?

- Ами, едва от няколко дни - призна си Варадин.

- How fresh indeed! - ухили се Карвър, сякаш говореше за рибата в чинията си. - Аз познавам добре България. Прекрасно място! Ходил съм там няколко пъти през 86 и 87-ма по покана на вашия земеделски лидер, как му беше името...

- Петър Танчев - подсети го услужливо Варадин.

- Аха! - оживи се мистър Карвър. - Какви времена бяха! Вашите стари лидери, they got some style, знаете ли? Истински барони! Ще ви кажа под секрет: не всичко беше толкова зле, ха-ха!

Варадин го изгледа шокиран. Онзи си наля пълна чаша червено вино.

- За ваше здраве! - рече Дийн Карвър, като отпи голяма глътка и му смигна: - Не е лошо, нищо, че не е българско.

Междувременно важните клечки бяха заели местата си начело на масата. Някой почука с лъжичка по чашата, залата притихна. Думата взе един сбръчкан старец, съвършено плешив, декориран с пищна огърлица - някой си лорд Бастърбридж, както се разбра по-късно.

- Дами и господа, добре дошли на годишната вечеря на нашето скромно общество - рече той. - Приятно ми е да ви съобщя, че сред нас е самият министърът на отбраната на Нейно Величество, мистър Морел.

В залата се разнесе одобрително мърморене.

Мистър Морел имаше лъчезарното излъчване на образован пролетарий, направил кариера в профсъюзите. Той благодари на присъстващите и се поклони на старчето, което очевидно бе обект на най-дълбока почит. След министъра взе думата лекторът. Някой си Джонатан Крейг - висок мургав тип с леко гърбав нос и широки възгледи за живота. Той оглавяваше стратегическо звено за международни проучвания на управляващата партия и заемаше ключова позиция в екипа от съветници на правителството. Джонатан Крейг беше ловък шарлатанин: изразяваше се сложно и използваше широк апарат от наукообразни клишета, за да грабне акъла на аудиторията. Трудът му несъмнено беше високо платен. Представителите на неговата паразитна каста обикаляха неуморно Източна Европа и в качеството си на експерти опоскваха лъвския пай от фондовете, предвидени за съживяването на този силно проблематичен район.

Варадин остана в плен на Крейг близо пет минути, после установи, че губи нишката на речта му. Отделните думи продължаваха да имат значение, но общият им смисъл ставаше все по-неясен, докато се превърна в някаква словесна салата. Въпреки безпомощното състояние на ума си, той се постара да запази израз на проникновен слушател чак до края на лекцията, като се включи ентусиазирано в хора на последвалите аплаузи.

- Това не обяснява разликите във валутните курсове - промърмори старчето от дясната му страна.

Той почувства известно неудобство, че досега е пренебрегвал тази, по всяка вероятност, твърде важна персона... Понечи да се представи, обаче Смак V.S.O.P.С.R. своевременно беше задрямал, което очевидно беше естественото му състояние.

С изчерпването на официалната част, присъстващите видимо се оживиха. Дийн Карвър си наля още вино и се впусна в спомени за България. Незабравими дни! Млад проспериращ лобист от левицата, дръзнал да прескочи желязната завеса... Посрещнали го като цар. Летял с хеликоптер, ходил на лов, гулял по резиденции. А какви жени само!...

- През 93-та доведох в България един арабски инвеститор - продължи той. - Искаше да строи лифт в Банско, но се отказа, като видя какво става... Оттогава не съм идвал.

Фактът, че тъкмо Карвър седеше до него едва ли беше случаен, даде си сметка Варадин. Да подредиш гостите около масата така, че да имат общи интереси, беше истинско изкуство. Англичаните го владееха до съвършенство.

- Много ми се ще да възобновя връзките си с вашата чудесна страна... - въздъхна Карвър, отпивайки замечтано от чашата си. - Разбрах, че имате ново правителство. Как върви реформата?

Варадин отговори, без да се замисли:

- Благодаря, добре.

- А защо вестниците пишат, че ония сираци умирали от глад. Истина ли е?

Варадин направи неволна гримаса. Карвър явно бе зърнал талона, който се въртеше в британските всекидневници. На него бе отпечатана снимка на сгърчено от глад недъгаво дете, загърнато в дрипи. Талонът излизаше от името на някакъв Източноевропейски фонд, който набирал средства за мизерстващите сираци в Българя.

- Преходът към пазарна икономика не е лек... - отбеляза нервно посланикът. Помисли малко и добави: - За съжаление често се спекулира с чуждото нещастие.

- Аха, добротворците... - въздъхна Дийн Карвър. - Няма нищо по-вредно за имиджа на една страна! Тези хуманитарни паразити са като бълхите в дрипите на бедняка. Хранят се от мизерията на другите и нямат никакъв, ама никакъв, интерес от нейното премахване. Само се чудят как по-добре да я експонират, за да трогнат спонсорите. Познавам ги много добре: колкото по-зле си ти, толкова по-щастливи са те! Знаете ли, че бизнесът с помощи е третият по-големина в света след този с наркотиците и порното?

Мозъкът на Варадин трескаво се бореше с постъпващата информация и се мъчеше да я форматира във вид, подходящ за доклад. Това не му се удаваше и той се чувстваше силно притеснен: всичко, което не можеше да се вкара в един доклад, беше или твърде опасно, или твърде незначително. Не можеше да прецени за кое от двете става дума. Нищо трето не му идваше наум.

- Ама вие нищо не пиете! - възкликна Карвър, фиксирайки неодобрително все още пълната му чаша: - Вдигам тост за българските вина. И по-специално за червените!

Той пресуши чашата си на един дъх. “Оригинален човек”, помисли си Варадин, отпивайки една по-сериозна глътка от приличие.

- Всичко, от което имате нужда, е свестен ПиАр - авторитетно обобщи Дийн Карвър. - Някой, който да се грижи за имиджа ви. Знаете ли колко пари хвърлят другите страни за тази работа?

Варадин кимна; съществуваха подозрения, че тази сълзлива кампания е режисирана от разузнаването на съседна балканска държава, която цели да компрометира социалната политика на правителството в разгара на дискусията за разширяването на Европейския съюз.

- Напоследък правителството възнамерява да инвестира повече средства в тази област... - рече предпазливо той.

- И добре ще сторите! - възкликна Карвър. - Трябва обаче да си отваряте очите на четири. В Лондон е пълно с агенции, които предлагат услуги от такъв характер... За съжаление повечето са шарлатани. Ще ви омотаят с разни концепции и стратегии, а после ще ви тръснат такава сметка, че свят да ви се завие. Но има и истински професионалисти. Те не говорят много, но вършат чудеса.

- И кои са те? - попита плахо Варадин.

- Има една агенция... - доверително сниши глас Карвър; в дъха му се долавяше кисел привкус. - Работиха за мен по време на изборите. В момента, доколкото знам, се грижат за имиджа на една от вашите държави, май че беше Словакия. Работили са също така за страните от Близкия Изток. Изключителни професионалисти! Имат връзки на най-високо равнище. И отлична репутация! Говори се, че дори членове на кралското семейство ги използват понякога...

- Имат връзки с двореца? - лицето на Варадин се изопна.

- Определено! - кимна Дийн Карвър МР. - След като ми уредиха вечеря с принц Чарлс, рейтингът ми сред по-изостаналите ментално избиратели скочи драстично. Ха-ха! Аз съм републиканец по убеждение, знаете, но какво от това!... Вие май сте заинтересуван? Мисля, че още пазя визитната им картичка.

Той затършува из портфейла си.

- Това трябва да е... Забравил съм си очилата, вижте моля какво пише там.

Варадин повдигна картичката: “Famous Connections. PR Agency”.

- Благодаря - кимна той.

- Не, не ми благодарете! Аз съм приятел на България. Ето, вземете и моята картичка... Винаги може да разчитате на мен.

Като каза това, Карвър изви очи към чинията си и вдигна одобрително палец. На мястото на ордьовъра, сега се мъдреше строг къс месо, залят с боровинков сос. Той си доля още червено вино и се зае съсредоточено да унищожава пържолата си. Варадин не искаше да остане по-назад и също се залови за приборите, но умът му витаеше другаде. Жилавата недопечена мръвка подло се изметна от чинията и го опръска със сос. Мамка му!

- Не се дава лесно, а? - изкикоти се Карвър. - Ще трябва да свикнете с характера на тукашното печено.

10.

Катя изхвърча от банята с мокра коса, от която се сипеха пръски и тутакси срещна завистливия поглед на Доротея Тотоманова. Очите й бяха като два тъпи шиша. Момичетата деляха стая 3Х4 и нямаше как да се обичат. Доротея, наричана още Доти, имаше пъпчиво лице и дебели глезени. Катя притежаваше всичко останало, което имаше някаква стойност в очите на доминиращия пол. "Чиста порнография", мислеше си Доти, като изяждаше с поглед различни обособени части от тялото на съкафезничката си. Понякога имаше чувството, че тези неща са откраднати от нея самата; струваше й се, че би било справедливо поне да има правото да ги докосва. Една утеха, която неизменно й биваше отказвана.

Катя не беше особено навита да я зяпат по въпросния начин и то съвършено безплатно, ала съзнанието, че това нанася непоправими щети върху самочувствието на зяпащия, дълбоко я възмездяваше. Тя изсуши набързо късата си прическа, навлече чифт развлечени дънки, фанелка, яке, и метна раницата си през рамо.

- Тръгвам - извести тя.

- Чао - измърмори Доти, без да става.

"Ах ти, мръхло!", помисли си Катя. Доротея Тотоманова не трябваше да работи, получаваше известна сума от родителите си и когато не ходеше в университета, обикновено се търкаляше в леглото с дебели, неподходящи книги.

- Знаеш ли, трябва да излизаш повече - рече й Катя, привидно загрижена.

- Гледай си работата! - сряза я Доротея.

- Окей! Окей! - каза Катя и подхвърли отмъстително: - Тогава поне отваряй прозорците...

Вратата хлопна и Доротея остана сама. Тя се изплези и размаха среден пръст подир Катя. После измъкна една тухла, озаглавена "Насоки в радикалния феминизъм" от някой/някоя си Стоун Джон Стоун, и стръвно започна да гълта страниците.

Както обикновено, Саманта Брик стоеше пред входа само по кремав комбинезон и високи чехли на босо, и канеше минувачите с лъстиви жестове:

- Come on, darling! Pop in!

Катя намираше, че това действа по-скоро отблъскващо на клиентите, но бизнесът ревниво пазеше традициите си, а на нея, в края на краищата, й беше през оная работа. Над входа, облицован с черни огледални плочки, се гърчеше неонов надпис "Baily's place" Такива ги имаше с хиляди, пръснати по всички континенти, малки инкубатори на порока, където мъжете носеха ледените си спаружени яйца с надежда да измътят някоя и друга кекава ерекция.

- Cheers - Саманта докосна ръката й.

Катя се усмихна и пъхна пръсти между нeйните. Саманта беше мека доброжелателна блондинка, прехвърлила 40-те, почти без татуировки. Беше отслужила времето си на пилона и животът неотклонно я изтласкваше към периферията. Имаше какво да разкаже старата Саманта, но никой не я питаше.

Катя изтича надолу по стълбите и се мушна през една странична врата в гримьорната. Погълна я добре познатият хаос, пропит с миризма на пот и дезодоранти. Момичетата се суетяха полуголи, размятаха цици и задници във всички посоки. Във въздуха се носеха части от бельо и думи на различни езици. Тази непринудена атмосфера донякъде й допадаше, напомняйки й за предвечния биологичен бульон, откъдето бе произлязъл животът. Отвреме навреме зад завесата цъфваше къдравата глава на Камал Далали, ливанец по рождение, който менажираше цялата менажерия. На врата му се поклащаха достатъчно златни ланци, за да се обеси на тях. Камал Далали гръмко обявяваше името на момичето, чийто ред наближаваше:

- Вера! Хари ап! Хари ап! ... Франсоаз! Хари ап! ... Фен Ли! Хари ап!

Катя навлече един абсурден костюм, състоящ се от черни кожени ремъци и високи ботуши, седна пред огледалото и усилено започна да трупа грим върху лицето си. Ботушите бяха готини, защото в тях се събираха много бакшиши. Кони Делано се опита да й пробута някакви прахчета, но и този път удари на камък. От другата й страна, словачката Беата, която се обучаваше в престижния LSE, ругаеше на матерния си език; слабините й се бяха изринали и това щеше да редуцира приходите й. Катя я посъветва да ги наклепа с фондьотен. Камал Далали отново подаде глава:

- Кейт! Хари ап! Хари ап!

Да се кълчи около пилона и да откача една по една частите на оскъдното си облекло не беше кой знае каква работа. Беше по-лесно, отколкото да висиш в някакъв скапан магазин или да миеш чинии, и определено - по-доходно. Много студентки го вършеха. Катя имаше разходи: трябваше да плаща огромната такса за университета и от време на време да изпраща някакви пари на родителите си. Дължеше им го. Бяха ипотекирали апартамента си в София, за да покрият първоначалната вноска. И въпреки това, Катя можеше да си позволи доста по-сносен живот, но тя предпочиташе да спести някоя и друга лира. "You never know", както казваха англичаните. От друга страна, намираше нещо привлекателно в това двойнствено съществуване, някаква особена тръпка на злорадство и отмъщение, която я караше да не се отказва от ролята си на отрудена, бедна студентка, готова да заложи кожата си, за да обитава дупката в посолството.

Винаги когато останеше гола-голеничка на дансинга, Катя изпитваше желание да продължи - както в онзи смешен клип - да сваля частите на тялото си и да ги хвърля на публиката, докато се отърве и от последния телесен аксесоар, а на сцената остане само прахоляка от прожекторите. Този саморазрушителен порив се пробуждаше у нея след всяко изпълнение, вероятно като реакция на организма срещу безсрамието на душата, но траеше кратко. Последно завъртане около пилона. Беше полезно за фигурата. Прясно избръснатите й мишници лепнеха от пот. Сега оставаше само да мине на четири крака по пътеката между два реда мъжки муцуни, за да обере бакшишите - най-смислената част от представлението.

Но не и най-приятната! Пътеката беше топла от лампите, които грееха под нея в зелено, оранжево и бяло. Тя се плъзна напред като голяма пъстра котка, извивайки сладострастно гръбнака си, а мъжките ръце тикаха банкноти в ботушите й. Някакъв простак забоде хартийка в задника й - много оригинално, няма що! Тя изсъска предупредително. Друга хартийка докосна зърното й, плъзна се надолу и кацна в ботуша й. "Е, майната ви!", помисли си тя. Продължи да лази напред, обирайки парични знаци като лепкава мухоловка. В самия край на пътеката зърна някаква оцъклена физиономия. "Тоя ще си изтърси целия портфейл в ботушчето ми", хрумна й. Пътеката беше топла, хартийките гъделичкаха кожата й. Оцъкленият ставаше все по-оцъклен. "Аре, кихай си десетачката, задник такъв", нервираше се тя, поклащайки нетърпеливо активите си под носа му. Реакция не последва.

- Да ти го начукам! - просъска тя на роден български в лицето му и рязко се врътна.

Повече не се обърна. Обратният път й се стори значително по-къс. Тя се изправи, помаха закачливо на публиката и изчезна зад кулисите.

Първата й работа бе да преброи мангизите: 55 паунда. Не беше зле! Върна се в гримьорната и започна да чисти грима. Беата продължаваше да се тюхка заради обрива на слабините си.

- Наистина ли не искаш да пробваш тая stuff? - подхвърли изкусително Кони: - Убийствена е!

- Не - поклати глава Катя.

Избягваше да се заседява излишно в Бейлис. И без нея гримьорната се пръскаше по шевовете. Момичетата излизаха едно след друго на сцената, изкарваха си номера, идваха следващите. Никога не се повтаряха. Камал Далали особено се гордееше с това разнообразие. За една вечер се изреждаха повече от трийсет парчета. Ако някоя искаше да изкара нещичко отгоре, оставаше да танцува lap-dance из сумрачните сепаретата, разхвърляни по ъглите. Катерина също го беше правила, без особени скрупули, но тази вечер не се чувстваше достатъчно алчна.

От ботуша изпадна един паунд. “Абе това да не ви е спестовна касичка!”, ядоса се тя, но все пак се наведе, за да го потърси под стола.

- Кейт, скъпа! - долетя гласът на Гънтър Час. - Имам нещо за теб!

Гънтър Час беше младичък симпатичен обратен, който се грижеше за гардероба на стриптийзьорките и понякога изпълняваше дребни поръчки. Тя вдигна глава и недоверчиво присви очи. Час доприпка пъргаво, въртейки дупето си като пумпал.

- Един джентълмен желае да танцуваш лично за него - той размаха под носа й банкнота от десет лири. - Чака те в сепарето. Явно си му легнала на сърцето.

Това не беше нещо ново: зяпачите често си харесваха момичета от сцената и ги канеха за индивидуални изпълнения на масата. Доходен бизнес, макар че контактът беше твърде близък. Клиентите рядко излъчваха приятна миризма в този момент.

Тя поклати глава:

- Нещо не съм в настроение. Съжалявам. Да си избере друга.

Не беше длъжна да го прави в края на краищата. Час направи гримаса:

- Много ще се наскърби, да знаеш - рече той. - Искаше специално теб!

- Не мога да му помогна!

Тя събра нещата си и ги натъпка в раницата.

- Да знаеш, че ще загубиш! Не е като другите чикиджии! Изглежда готин! - Не преставаше да опява Час, вкопчен в избледняващия мираж на бакшиша си.

- Тогава ти му потанцувай. Чао! - помаха му тя.

Наистина не беше в настроение. По-точно, беше в прекалено добро настроение, за да си го разваля, търкайки задника си в чатала на някакъв лъскач. Всички бяха такива!

Наближаваше полунощ, когато излезе от Бейлис. Меката Саманта продължаваше да кисне пред входа и да мами оредяващите минувачи с вид на дрогирана сирена. Катерина се озърна за такси, но не й провървя. Трябваше да излезе на някоя по-оживена улица като Шафстбъри. Всъщност нямаше нищо против и да се поразходи. Лондонските улици й се струваха сигурни, дори в този късен час.

Поне до този момент.

- Мис Кейт! - долетя глас близо до рамото й. - Почакайте!

Тя се обърна рязко. Беше непознат мъж.

- Какво искате? - попита тя, като забърза неволно крачки.

- Не ви ли казаха, че ви чакам? - попита той с нотка на обида.

Имаше гладко дълго лице, обрамчено от остри, ниско остригани бакенбарди с ръждив цвят. Беше трудно да се отгатне възрастта му. Носеше черно кожено сако и жилетка на сребристи райета. Интонацията му силно я подразни.

- Слушайте! - сряза го тя. - Не правя това, освен когато на мен самата ми се иска! А сега се разкарайте!

- Няма проблем, не съм дошъл заради някакъв лап-данс - ухили се той. - Макар че не бих отказал. Просто исках да поговоря с вас и това ми се видя най-лесния начин.

- Не ми се разговаря - отсече тя.

- Казвам се Бари Лонгфелоу - представи се той, без да обръща внимание на думите й, - а намеренията ми са съвсем почтени. Ако благоволите да ме изслушате.

- Не ме интересува!

- А би трябвало - рече той, - защото имам атрактивно предложение за вас.

- Аха, ясно - кимна тя; - това пък съвсем не го правя.

- Нищо не ви е ясно! Знам какво си мислите - бързо поде той, - но грешите. Това е провинциално мислене!

Тя спря и го изгледа. Последните му думи я жегнаха.

- Най-сетне! - възкликна той и каза отчетливо: - Искам да ви предложа роля.

- Роля ли? - Тя присви недоверчиво очи.

- Точно така, роля - подтвърди той. - В малък, но твърде обещаващ спектакъл.

- Вие режисьор ли сте? - попита тя.

- Ммм, нещо такова - уклончиво се съгласи той. - По-скоро изпълнителен продуцент. Няма значение. В момента търсим подходящо лице за главната роля. Имах възможност дълго да ви наблюдавам. И ми се струва, че сте истинска находка!

Тази работа й се струваше доста съмнителна.

- За какъв спектакъл става дума? - попита тя.

- Нашите спектакли са камерни. Но с добър бюджет - уточни многозначително той. - Няма много думи.

- А какво има? - заинтересува се тя.

- Има известен еротичен елемент - предпазливо рече той. - Но това не би трябвало да ви смущава, нали?

- Ммм, зависи от сюжета - подхвърли Катя.

- Невинен! Съвършено невинен! - увери я той.

- Хъм - замълча тя.

Струваше й се странно, че води този разговор насред улицата.

- Но аз не съм актриса - рече тя накрая.

- Ще видим, ще видим - промърмори Бари.

- Освен това имам акцент - заключи Катя.

- Акцент - той махна пренебрежително с ръка: - Рускиня ли сте?

- Не, българка.

- Няма значение. Няма много думи! - повтори той настоятелно.

“Ама че лепка!”, помисли си тя.

Бари се възползва от мигновеното й колебание и побърза да я снабди с визитната си картичка.

- Обадете ми се - каза той, - но не отлагайте прекалено дълго!

После направи крачка назад, обърна се и изчезна в уличния мрак.

© Алек Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.07.2001, № 5 (18)

Други публикации:
Алек Попов. Мисия Лондон. София, 2001.
Алек Попов. Мисия Лондон. София, 2009.