Албена Бакрачева

web | Заложби на отвореността

През последните години името на Хенри Дейвид Торо придоби особено значение за България. Неговите социални възгледи и извисена духовност неочаквано се оказаха съзвучни с болезнения копнеж на индивида в една "социалистическа" страна по независимост и вътрешна разкрепостеност.

Едва ли има "-изъм" в наше време, който да не се е опитал да си присвои Торо¹, единодушно отбелязва американската критика, имайки предвид невероятно широкия обсег на тълкуванията, предизвикани от разностранните интереси на масачусетския писател. Своеобразен "анти-изъм" на българския социализъм създаде условията за рецепцията на Торо в България през последните десетилетия, както и във времето непосредствено до и след политическата промяна през 1989 г. Дълготрайният принудителен духовен глад през тоталитарните години диреше компенсация, която се съзираше изключително в реабилитиране на съзнанието за ролята и способностите на човешката индивидуалност. Неслучайно шейсетте години намериха своята спасителна формула в "пътуването към себе си", в преоткриването на вътрешните пространства като начин за постигане на личностно равновесие. При подобни обстоятелства Торо се оказа сред авторите, които можеха успешно да задоволяват потребността от духовно оцеляване. Макар само есето "Гражданско неподчинение" да се промъкна в издателския поток, при това чак през 1981 г., "Уолдън" - в оригинал, в руски или в немски превод - бе настолно четиво за много български хора на духа, сами открили го за себе си, та появата му на български език през 1993 г. бе очаквана и от немалко посветени.

* * *

Фактическата рецепция на Торо в България обаче започва много преди пробудилия се и по политически причини интерес към него у по-артистично настроени наши интелектуалци през последните десетилетия. Името на Хенри Дейвид Торо се появява за първи път у нас през 1909 г., когато в Бургас излиза първият български превод на "Уолдън"²; следва второ издание през 1918 г.³ и втори превод през 1926 г.⁴ Не съществуват никакви критически данни около тези издания, нито пък отзиви за тяхното възприемане от читателите. Че те са част от литературната ни история и остават тясно свързани с периода, в който излизат, е ясно не само поради всеизвестния факт, че преводите бързо остаряват, но и поради това, че не те бяха четени у нас през годините преди излизането на новия превод. Важно обаче е друго. Три издания в два различни превода на една книга за девет години е невероятно много дори за времена на изключителен книгоиздателски просперитет - а тогава те очевидно не са били такива. Фактът сам подсказва, че на него не може да се гледа просто като на културна случайност. Очевидно обяснението трябва да търси под повърхността, някъде в дълбинните процеси, протичащи тогава в културата и, в частност, в литературата ни, където трябва да се е пробудило някакво типологическо съответствие.

Първите десетилетия на века за българската литература най-общо казано са време, в което преодоляването на битоописателския реализъм посредством опити за приобщаване към европейския модернизъм последователно минава през периоди на естетизъм, символизъм, експресионизъм. Литературната промяна се схваща преди всичко в порядъка на постоянно поддържано съзнание както от страна на автора, така и от страна на читателя, за литературността на литературната творба, за нейната направа. Редом с това върви и преображението на авторския статут - той лека-полека изкристализира до превръщането на писането в професия. Наложилата се от Освобожденско време представа за патриота-писател, поставяща творчеството далеч извън обсега на основните занимания, постепенно се видоизменя в "представата за писателя-патриот"⁵, отдаден вече изключително на писането - такъв например е Вазов. Така заедно с промяната на гледната точка към литературните явления се развива и нов вид самосъзнание на пишещия индивид, изживяващ своята литературна дарба като единствено призвание и съзиращ в нея основанията за своята другост спрямо останалите. Разбира се, този процес е бавен, неравномерен и съвсем не общовалиден, ала при всички случаи характерен за литературния ни живот от началото на века. Самоосъзнала се, артистично надарената индивидуалност започва да настоява за себе си.

Преценявано от такава перспектива, невъзможно е да не се спомене специално кръгът "Мисъл", който взривно интелектуализира културата ни на времето. За кантиански възпитания в Германия д-р Кръстев, възприемащ природата като единство между явление и същност, изкуството е "контемплативна наслада от безплътни сенки"⁶. Също така в Германия Пенчо Славейков придобива особена чувствителност за "душата на художника". Проникнат от ницшеански дух, той преобразува за тогавашни български условия антиномията човек-свръхчовек в поет-тълпа - противопоставяне твърде показателно за извършващия се тогава у нас процес на обособяване в себе си на писателското съзнание. Както с авторските си текстове, така и с преводите си двамата немски възпитаници въвеждат в българската литература една елитарна концепция за творческата индивидуалност - макар и четени, те вярват, че читателите им още не са се родили. У Пенчо Славейков творческата индивидуалност намира и своето прозвище - "блажена"; нейното истинско място е далеч от тълпата, на "Острова на блажените". Неслучайно първият български превод на "Тъй рече Заратустра" от Ницше е дело именно на Пенчо Славейков. И може би също така не съвсем случайно, при наличието на подобна линия в тогавашната българска литература, този превод се помества в непосредствена времева близост между трите превода на "Уолдън" от Х.Д. Торо.

Известно като български естетизъм, това интелектуално направление въздейства върху литературата ни през първите петнайсетина години на века главно по посока на едно променено отношение към литературните явления, схващани вече безотносително към квалификацията "на ползу роду", както и по посока на едно ново разбиране за личностните способности, значими в качеството си на творчески или поетически. Тясно свързана с немската естетико-философска традиция навремето, тази трансформация би могла да се разглежда като възможна благоприятна предпоставка за някои аспекти на тогавашната рецепция на Торо в България. Още повече, че като опора могат да се използват наличните данни за възприемането на "Уолдън" в Германия през същия този период.

Тогавашната немска критика без колебание определя Торо като "Кантианец, който изразява субективните си възприятия в природоописания"⁷, а способността му да разкрива същината на естеството убедено назовава "германска"⁸. Съвсем не е необходимо двамата български литератори от "Мисъл" да са знаели било за тогавашните интерпретации на Торо в Германия, било дори за първия немски превод на "Уолдън" от 1897 г.: самите немски възпитаници, те просто споделят нагласата, водеща до подобни тълкувания. И, което е още по-важно, те създават в тогавашна България основата за една възможна рецепция на Торо, съзвучна с възхвалата на поетическото проникновение като главна характеристика на творческата индивидуалност, на "душата на художника", в противовес на низките стремежи на "тълпата".

Още една перспектива, даваща възможност да се изясни обстановката, благоприятствала трикратното издаване на "Уолдън" у нас в началото на века, е руското културно влияние в България - с което немското, макар и значимо, не може да се сравнява. Исторически, религиозно и езиково подплатено, руското присъствие в България още от времето на Възраждането винаги е имало ясно изразени очертания. Многобройните българи, възпитаници на лицеи и университети в Москва, Санкт-Петербург, Киев, Одеса, в продължение на десетилетия на свой ред са играли изключителна роля за непосредното привнасяне на руска духовна атмосфера у нас. Знайно е колко дълго руската литература е останала най-мощно въздействащият фактор върху нашата; известно е и въздействието на руската естетико-философска и обществена мисъл у нас. От своя страна близостта между двата езика пък е позволявала голяма част от произведенията на западноевропейската литература да достигнат до България за първи път именно през руски. Що се отнася до ориентацията й навън, българската култура през първите десетилетия на века остава традиционно обърната преобладаващо към Русия. А това, с оглед възможностите и предпоставките за вписването на "Уолдън" в тогавашния наш културен живот, е от значение поне поради следните причини: изкристализиралото най-вече под руско влияние отношение към природата в литературата ни; благоприятните условия за превръщането на руски преводи и оригинални произведения в съставна част от нашите културни реалии; българският толстоизъм.

Макар обвързан с вековна фолклорна традиция, следосвобожденският пиетет към природата в българската литература има много общо с руското благоговение пред родните простори. Тургенев, Лев Толстой, Чехов, да не говорим за Пушкин и Лермонтов, винаги са били широко известни у нас. Тяхната изострена пейзажна сетивност напълно естествено е била съзвучна с възхитата и преклонението, което българите, особено в първите следосвобожденски десетилетия, са хранели към родната природа. За Вазов природата никога не е била живописен фон; в стих и немерена реч той неуморно вае нейния чист и свят олтар, пред който духът постига най-възвишените си мигове. Споделящ много от руската нагласа за високо поетични и детайлизирани природоописания, Вазов превръща близостта до природата в свой начин на живот: известни са неговите "разходки" до най-затънтените дъбрави и планински усои на българската земя, не по-малко известно е убеждението му, че за да обикнеш родината си, трябва първом да я опознаеш. Единението между човек и природа за Вазов - или по-точно единението между човек и родна природа за безподобния патриот Вазов - е по същността си преди всичко духовно. Съчетанието от най-чисто родинолюбие, голям поетически талант, висок - и силно въздействан от руската литература - духовен хоризонт и остър усет за детайл превръщат Вазов в първия благоговеещ почитател на българската природа - в поезията, тъй както и в живота.

Решителна стъпка в същата посока в литературата ни прави друг почитател на големите руски майстори на охудожествената природа. Алеко Константинов е не просто предан поклонник на природата: неговите пътни записки бележат предела, отвъд който пътуването се превръща в поетическо преживяване. За Алеко Константинов пътуването е начин на живот и начин на писане едновременно, неговото истинско призвание. Той изживява ходенето като свещенодействие, а не просто като приятно движение из планините с евентуална познавателна цел. У него никъде няма самоцелни статични природоописания, всичко е жив разказ из личната му биография сред природата. Алеко Константинов притежава оная интензивност и свежест на възприятието, която е присъща само на младите нации. Същински космополит, той е и първият български писател, посетил Америка и възпял Ниагарския водопад. Краткотрайният престой в Съединените щати - при това на един изявен франкофон, неизучавал никога английски език - е причината Алеко Константинов да не се запознае с това, което несъмнено би му било близко като духовна нагласа: произведенията на американския трансцендентализъм.

Напълно възможно поради немалкия фактологически материал обаче е едно предположение, отнасящо се както до Алеко Константинов и Вазов, така и до мнозина български писатели и интелектуалци навремето. А именно, че е много вероятно за Торо у нас да се е знаело през руски. Водещият руски всекидневник "Новое время" е бил широко четен у нас, а тъкмо в него още през 1887 г. излиза встъпителната глава на "Уолдън"⁹. През 1900 г. и 1910 г. независимо един от друг са издадени два различни руски превода на "Уолдън", а през 1903 г. в Русия е публикувана подборка от мисли на Торо, озаглавена "Философия на естествения живот"¹⁰. Приемствеността - поне по време - с последвалите български преводи е повече от очевидна. Неуместно е обаче от увлечение по фактите да се предозират вероятностите: защото всъщност фактите само подсказват, че името на Торо е възможно да е било понятие в България и преди първия наш превод от 1909 г. Така или не, по-важното е друго - че българската духовност, тясно свързана в сложните следосвобожденски години на самоопределение с руската култура, е споделяла много от оная нагласа, от която произтича искреното възхищение на Антон Чехов или Лев Толстой¹¹ от Хенри Д. Торо. А това вече е предпоставка - осъзната или не е отделен въпрос - за появата на "Уолдън" на български език в началото на века.

Друга възможност за проследяване на вероятността името на Торо да е достигнало България благодарение на руско посредничество предоставя силното толстоистко движение у нас от края на миналия и началото настоящия век. След вътрешния прелом у Л. Н. Толстой, довел до цялостното му обръщане към социални и религиозни проблеми, неговите идеи, не без подкрепата на солидния му вече писателски авторитет, добиват особена популярност сред определени среди на българската интелигенция - най-вече онези, обзети от стремежа да излекуват обществото от недоволството и разочарованията, последвали идеалистичната екзалтация на първите следосвобожденски години. Съчиненията на Толстой върху реформацията на обществото и религията са имали широк отзвук, четени както в оригинал, така и в български превод. Периодичното издание "Свободное слово", започнало да излиза през 1898 г. с благословията на Толстой, също е имало своите български читатели - а в неговия първи брой, по предложение отново на Толстой, е публикувано за първи път на руски есето "Гражданско неподчинение" на Торо¹². А след като доказано Лев Толстой е познавал основно идеите на Торо и при това ги е използвал, за да илюстрира собствените си схващания¹³, би могло да се предположи, че българският толстоизъм е дал основания поне за аспект от предстоящата рецепция на Торо у нас.

Силното руско културно влияние в България през първите следосвобожденски десетилетия е предпоставка да се мисли за духовна атмосфера у нас, благоприятна за излизането на "Уолдън" на български в началото на века. Също така то предполага и известна осведоменост около личността и творчеството на американския писател, получена по времето преди културния факт на първия български превод.

Наред с руските и немските влияния, повече или по-малко размесили се с вътрешноприсъщи тенденции и характеристики на тогавашния наш културен живот и ведно с тях задали известни условия за появата на български преводи на Торо, съществува и друг фактор, който пряко води до излизането на "Уолдън" у нас. Става дума за учението на Петър Дънов (1864 - 1945), имало навремето стотици последователи от всички слоеве на българското общество. Дънов, наричан Учителя, е източен тип проповедник-философ, който няма абсолютно нищо общо с традиционното българско православие. В основата на неговите проповеди заляга разбирането, че върховната задача на човека на този свят е да постигне слиянието с първоначалата на естеството, с божественото, с безкрая. "Новият космически поглед" към живота, основан на "нова чувственост, нова парадигма, нова съвест"¹⁴, представлява за Дънов единственият път към съвършенството. Тази в основата си религиозна доктрина, постоянно клоняща към мистицизъм, решително и всецяло отхвърля църквата. Тя настоява за своята абсолютна "новост", обявявайки се за живот на открито, сред първоелементите. Многобройните лекции, които Дънов изнася пред хиляди слушатели през първите десетилетия на века, довеждат до създаването на дъновистки общества, тъй наречените "бели братства". Това са големи групи хора, живеещи извън обществото и възможно най-просто - без църкви, ала със светия за тях ритуал всекидневно да посрещат изгрева на слънцето, "първородната светлина".

Макар след политическата промяна у нас през 1989 г. книгите на Дънов да започнаха да излизат една подир друга, все още информационният вакуум около личността му едва ли може да се нарече запълнен. Немалко детайли из живота му остават неясни в родината му, въпреки че Дънов е имал повсеместна слава и стотици последователи по цял свят - сред които впрочем и Айнщайн. Има обаче един не дотам известен факт, който в настоящия случай придобива особена значимост, и той е, че през последните години на миналия век Петър Дънов е учил медицина не другаде, а в Бостън - центърът на американския трансцендентализъм. Като се вземат предвид основните положения в доктрината му и опитът за прост колективен живот, проведен в дъновистките колонии, едва ли не от само себе си се налага предположението, че Дънов е познавал както съчиненията на американските трансценденталисти и по-специално тези на Хенри Дейвид Торо, така и трансценденталистките начинания за независим задружен живот извън социума като в Брук Фарм, Масачусетс, или за индивидуална свобода сред природата като край езерото Уолдън. Подобно на мнозина следовници на Торо¹⁵, и Дънов навярно е пренебрегнал самотническата, индивидуалистичната страна на уолдънския опит, трансформирайки я в колективен стремеж към духовно съвършенство. Верен на избраното призвание да бъде духовен баща, Учител, съвсем не е невъзможно Дънов да е имал на ум нещо от Емерсъновия идеал за Поета-Проповедник. Ала дори и при малката вероятност да не е познавал американския трансцендентализъм и в частност Торо, Дънов доказано е черпел от същите източници на философията и литературата на Изтока и очевидно е споделял възгледа за постигане на видимост отвъд видимото. Нещо повече - проповядвайки за "нова чувственост", той като същински торовианец слага специално ударение върху необходимостта сетивата до едно да бъдат държани постоянно будни, та да бъде постигнато "трансцендирането" им до истинното "зрение".

Неоправдани са всякакви спекулации относно евентуалната запознатост на Дънов със съчиненията на Торо или пък възможността по собствен път да е достигнал до някои от идеите на американския трансцендентализъм. Ала неоспорим остава фактът на престоя му в духовния климат на Нова Англия, завещан от личности като Ралф Уолдо Емерсън, Хенри Дейвид Торо или Маргарет Фулър. А близостта на Дъновата доктрина с този климат, както и широката популярност на дъновисткото движение у нас през първите десетилетия на века, дават основание да се мисли за още една възможна предпоставка за излизането на "Уолдън" на български език.

Като преводи първите български издания на "Уолдън" от началото на века едва ли имат друга освен библиографска значимост; като културно явление обаче, затвърдено при това трикратно в независими една от друга публикации, те могат да се разглеждат като лакмус, проявяващ основни аспекти от тогавашната културна ситуация в България - впрочем същите онези, които са ги предизвикали. Време на усилено духовно раздвижване дава за първи път "Уолдън" на българските читатели, предопределяйки по този начин модела, по който той щеше им бъде отново поднесен повече от седем десетилетия по-късно.

* * *

След първата крачка към въвеждането на Торо в България, направена в началото на века, втората последва едва през 1981 г. с излизането в български превод на "Гражданско неподчинение". Издаването на сборник с американски есета, озаглавен според прочутото есе на Торо, само по себе си бе вече символичен акт: това бе едно измежду първите публични проявления на определена духовна нагласа за социално поведение у нас навремето. Затова и не бе никак неочаквано, че българската нежна революция от 1989/1990 г. премина основно под знака на най-значимата в обществено отношение идея на Торо за гражданско неподчинение. Показателно е, че есето излезе повторно, този път в периодичния демократичен печат¹⁶, точно когато протичаха особено критични моменти от българската пасивна съпротива.

Колкото до "Уолдън", в тоталитарно време той се бе превърнал в своего рода библия на духовното оцеляване за немалко люде на духа у нас. Четена преобладаващо от руските издания от 1962 и 1986 г., тази книга доста често бе цитирана, естествено включвайки се в непопулярните стилове на тогавашния ни културен живот. Редом с изключителната й поетичност, най-високо ценен в нея тогава бе силният акцент върху индивидуалността и нейните способности. Във време, когато всяка проява на ярко индивидуално присъствие бе само повод за потискането му, "Уолдън" имаше стойността на личностно откровение за духовно неподчиняемите у нас.

Получи се така, че двете най-известни произведения на Торо бяха познати у нас точно тогава, когато рецепцията им можеше да бъде най-пълноценна, а влиянието им - най-силно. Ако, съгласно теорията на литературната рецепция, читателят открива в текста отговорите на въпросите, които сам е задал¹⁷, то определено може да се каже, че годините от 1980 насетне бяха най-подходящите що се отнася до адекватността на отговорите, намирани от българските читатели у Хенри Дейвид Торо.

Същата тази нагласа за духовно дирене доведе до издаването през осемдесетте години на поредицата от книги с уроци по личностно поведение на Карлос Кастанеда и особено на сборника "Големият бряг" от Кенет Уайт, съдържащ впрочем и есе под заглавие "Да вървиш с Торо". Оттук пътят до излизането през 1993 г. на новия български превод на "Уолдън" и "Гражданско неподчинение" беше пряк: отговорите на Торо на наболелите въпроси за духовното самосъхранение на индивидуалността диреха изказ на собствен език. Постепенният процес на духовна еманципация у нас до голяма степен предизвика появата на Торо на български и едновременно с това осигури максимални възможности за валидност на неговия начин на мислене и поведение.

Прекият израз на произтичащи от морални съображения политически убеждения бе немислим в тоталитарно време. Оттук и един от начините за литературно самоизразяване бе в мисловно отвлечена и, в известен смисъл, трансцендентална поезия и проза като тази на Блага Димитрова, Александър Геров, Димитър Коруджиев, Константин Павлов, Борис Христов, или пък в тъй наречената обективна поезия като тази на Геров, Валери Петров, Радой Ралин, по-рано Атанас Далчев, която до голяма степен бе обратната страна на първата. За споменатите, както и за мнозина други български писатели литературата се бе превърнала в единствения начин за постигане на непостижимото. "Доскоро мислех, че съм живял, за да осъществя в книги по непряк художествен път нещо от оная свобода, която няма да видя около мен, няма да изпитам", писа през 1990 г. Димитър Коруджиев¹⁸. Тъй като тоталитарната действителност изглеждаше непроменяема, замръзнала за вечни времена, неудовлетворението от нея предпочиташе формата на поетически трансформирана деятелност.

Трябва да се случи нещо
в стиховете ни поне,
("Вечерен тромпет")

протръби преди години Борис Христов, давайки ясно да се разбере ролята, приета от поезията в условията на живот-вакуум, създаден специално за изличаването на всякаква човешка жизненост. Комунистическият режим сякаш навеки бе установил някаква мъртва вечност.

А сега -
да легнем на площада
и да дремнем колективно
два-три-пет-шест века.

Тъй писа Константин Павлов за натрапеното безлико извънвремие и подсили образа, добавяйки:

Даже сънищата са излишни вече.
Някой друг от мое име ще сънува...

("Адаптация")

Ако имаше начин творчески сили и нравственост да будуват за неща, които повсеместната сивота на живота се стремеше да погълне, то това бе единствено поезията. В своите артистични "пътувания към себе си" немалко български поети и писатели съзряха възможност да оцелеят духовно само в литературното постигане на реално несъществуващото. Така литературата се оказа натоварена с изключителната значимост на духовно спасение. Различното в това инак традиционно разбиране за същността на литературата се съдържаше в отчаяността, с която се вкопчваха в него като алтернатива на живота при тоталитарния режим.

Един бегъл поглед към американския трансцендентализъм с неговото непризнаване на разлика между изкуство и живот¹⁹ би подсказал начин за изразяване на най-характерното за тази тенденция в неотдавнашната ни литература, а именно, че малко или повече Животът бе превеждан на езика на Изкуството. Обратното бе също вярно - Изкуството бе превеждано на езика на Живота, т.е. на морала. Нещо повече - някои от споменатите автори дори се бяха нагърбили с роля, която доста напомня тази на Емерсъновия Поет-Проповедник: оттук и често срещаният назидателен тон - било, да кажем, у Геров или Коруджиев; оттук и особената роля на сатирата и сатирика - най-вече чрез творчеството и поразяващата личност на Радой Ралин. Равенството между изкуство и морал в тези своеобразни поетически проповеди позволяваше дори принудителното мълчание на поети като Константин Павлов или Борис Христов да бъде възприемано като един вид безмълвно проповедничество. За талантливите хора на духа у нас поезията представляваше пряк начин за оцеляване и непряк начин за себеизразяване. Така погледнато, тази поезия бе противоположният полюс на официалната идеология и на поръчковото стихоплетство, обслужващо режима. Разбира се, стремежът към пълноценен живот имаше многолики проявления, ала - по правило морално подплатен - в основата си обикновено достигаше до идеята за осигурена от духовност личностна независимост или, с други думи, доближаваше се до препоръката на Торо за себеизграждане според висотата на собствените убеждения. В този смисъл адекватната нагласа за художествените проповеди на Торо бе налице в страната ни. Всъщност сливането между живот и изкуство у нас по тоталитарно време, бидейки изключително социализирано, сливаше по един оригинален, обусловен от режима начин отделните аспекти на торовианския индивидуализъм: прокарването на такова единство бе по същността си форма на мирно, съхраняващо личността гражданско неподчинение.

Този път водеше право към "великото време на интелигенцията", според както бе определено то в българския печат още през 1988 г.²⁰ Постепенно започваше да изкристализира идеята, че интелигенцията е тази, която е призвана да се превърне във водеща сила към установяването на демокрацията у нас. Назряваше моментът, когато същностните характеристики на интелектуалната активност, тоест креативността, естествената необходимост от свобода, демокрация, откритост, щяха да придобият социална значимост и да доведат до промяна - при това без употребата на физическа сила.

Нищо чудно, че при тази обстановка на противене на злото чрез ненасилие и политическият преврат в България бе ненасилствен. Същото се отнасяше и до последвалите политически събития: под лозунга за гражданско неподчинение минаха многобройни митинги, студентската стачка от 1990 г., градовете на истината. Всички тези колективни прояви на гражданско неподчинение се увенчаха с успех, тъй като отговаряха на основното изискване, оправдаващо такъв тип поведение - а именно, че "произтичаха от морални подбуди"²¹. Техни инициатори бяха все представители на интелигенцията - времето на българската интелигенция се оказа велико време на гражданското неподчинение у нас.

Съвсем естествено при тези обстоятелства през юли 1990 г. "Век 21" публикува есето на Хенри Дейвид Торо "Гражданско неподчинение". Едва ли в политическо и в морално отношение нещо можеше да се съгласува по-добре със социалната и духовната нагласа в прераждащата се тогава България. Разбира се, името на Торо съвсем не бе най-популярното в онова време - далеч по-известен беше великият пример на Махатма Ганди, както и този на Мартин Лутер Кинг. Ала всъщност идеята на Торо бе тази, която даде форма - и название - на пасивната съпротива, извела България към демократизацията. Духовният климат сред водещите представители на нашата интелигенция се оказа благодатна почва за много от политическите, социалните, та дори и екологическите нюанси в творчеството и житейското поведение на Хенри Дейвид Торо. Затова и съвсем скоро и закономерно дойде и новият български превод на "Уолдън"²².

Интересен е фактът, че политическата репутация на Торо в България следва линия, доста сходна с тази, която има в Съединените щати. "За единствен по-значителен факт от биографията на Торо" - пише един от късните изследователи на писателя, - "дълго се смяташе отиването му на езерото Уолдън с намерението да притисне живота в ъгъл; през шейсетте години превес взе нощта, прекарана от Торо в затвора с намерението да притисне правителството в ъгъл."²³ Както е известно, от тази именно нощ се ражда есето "Гражданско неподчинение". А шейсетте години пък са времето, когато - неизбежно с оглед развоя на събитията - американците започват да виждат себе си преимуществено в политически контекст²⁴. Колкото до България, името на Торо винаги е намирало в една или друга степен политически съзвучия. През тоталитарните десетилетия възприемането на "Уолдън" бе задължително политически нюансирано. Предлаганото от "Уолдън" "метафорично решение на проблемите на пазара"²⁵, тоест на обезчовечаващата същност на пазарните отношения, у нас се схващаше като метафорично решение на проблема за духовно оцеляване в обезличаващите условия на тоталитаризма. Неделенето между живот и изкуство, възприето от Торо, допадаше особено на онези хора на перото, които режимът бе оставил без всякакъв действителен избор. Роден от "лично и историческо разочарование"²⁶, както смятат много американски литературоведи, "Уолдън" се оказа способен да предостави метафоричен начин за притискане в ъгъл и на живота при тоталитаризма. А когато българите започнаха да виждат себе си във вече променящия се източноевропейски контекст, "Гражданско неподчинение" даде облика и названието на започващия процес на демократизация у нас.

Открити, както винаги са били, за многобройни тълкувания, произведенията на Хенри Дейвид Торо споделят нещо общо в българските си интерпретации от първите десетилетия на века и деветдесетте години - това е обвързаността им с периоди на духовен подем у нас. Този именно факт, независимо от всички различия в политическата и културната ситуация в България навремето и през последните години, придава на българските издания на "Уолдън" и "Гражданско неподчинение" значимост, решително преодоляваща риска от оставането им на равнището на културни случайности: те проявиха дълбинни основания за отвореността на българската литература.

БЕЛЕЖКИ:

1. H a r d i n g, Walter. A Thoreau Handbook. New York University Press, New York, 1959, p. 132. [обратно]

2. Т о р о, Х.Д. Как и защо живях около Валден. Опит за прост живот. Бургас, Възраждане, 1909. (Прев. Христо Досев) [обратно]

3. Т о р о, Х.Д. Прост живот. Търново, Юнош. турист. д-во "Царевец", 1918. (Прев. Христо Досев) [обратно]

4. Т о р о, Х.Д. Дружбата ми с природата или Защо живях при Валден. С., Ст. Атанасов, 1926. (Прев. Симеон Андреев) [обратно]

5. Ц а н е в а, Милена. Поет и общество. С., 1980, с. 22. [обратно]

6. К р ъ с т е в, Кръстю. Етюди и критики. Пловдив, 1894, с. 73. [обратно]

7. T i m p e, Eugene F. Thoreau's Critical Reception in Germany. - In: T i m p e, Eugene F. Thoreau Abroad. Twelve Bibliographical Essays. The Shoe String Press, Hamden, Connecticut, 1971, p. 79. [обратно]

8. Пак там, с. 78. [обратно]

9. K r z y z a n o w s k i, Jerzy R. Thoreau in Russia. - In: T i m p e, Eugene F. Thoreau Abroad. Twelve Bibliographical Essays. The Shoe String Press, Hamden, Connecticut, 1971, p. 133. [обратно]

10. Пак там, с. 136. [обратно]

11. Пак там, с. 134-138. [обратно]

12. Пак там, с. 136. [обратно]

13. Пак там, с. 136. [обратно]

14. Д ъ н о в, Петър. Сила и живот. С., 1990, с. 56. [обратно]

15. F l a x m a n, Seymour L. Thoreau and Van Eeden - In: T i m p e, Eugene F. Thoreau Abroad. Twelve Bibliographical Essays. The Shoe String Press, Hamden, Connecticut, 1971, p. 57-72. [обратно]

16. Т о р о, Хенри Дейвид. Гражданско неподчинение. - в. Век 21, 8.07.1990. [обратно]

17. I s e r, Wolfgang. The Implied Reader. London, 1980, p. 23. [обратно]

18. К о р у д ж и е в, Димитър. Свободата не се дарява. - В: К о р у д ж и е в, Димитър. Пуснете слънчевата светлина. С., 1991, с. 15. [обратно]

19. B u e l l, Lawrence. Literary Transcendentalism. Style and Vision in the American Renaissance. Cornell University Press, Ithaca, N.Y., 1973, p. 66. [обратно]

20. Ж е л е в, Желю. Великото време на интелигенцията. - в. Народна култура, 22.07.1988. [обратно]

21. H a r d i n g, Walter. Civilized Disobedience. State University College of Arts and Sciences, Geneseo, N.Y., 1968. [обратно]

22. Т о р о, Хенри Дейвид. Уолдън. Гражданско неподчинение. С., 1993. (Прев. Албена Бакрачева) [обратно]

23. M e y e r, Michael. Several More Lives to Live. Thoreau's Political Reputation in America. Greenwood Press, Westport, Connecticut - London, England, 1977, p. 158. [обратно]

24. Пак там, с. 159. [обратно]

25. G i l m o r e, Michael. American Romanticism and the Marketplace. The University of Chicago Press, Chicago and London, 1985, p. 41. [обратно]

26. Пак там, с. 35. [обратно]

© Албена Бакрачева, 1997
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Заложби на отвореността", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1997.