Албена Бакрачева

web | Заложби на отвореността

Името на нюйоркския писател Стивън Диксън повече от три десетилетия не слезе от страниците на американските литературни издания, които справедливо допринесоха към славата му на един от най-четените в Съединените щати разказвачи. Наградата "О'Хенри", с която писателят бе удостоен през 1977 г., още тогава даде полагащата се оценка на неговото призвание. Защото - по единодушното мнение на американската критика - днес Стивън Диксън е един от най-ярките и оригинални майстори на кратката повествователна форма. Автор на многобройни разкази, събрани в няколко сборника, сред които особено се открояват "Без облекчение" (1976) и "Време за венчило" (1984), през седемдесетте години Диксън издаде и два романа, които по негативен път само потвърдиха нагласата му за белетристична краткост като вярното негово амплоа. До смъртта си през 1995 г. Диксън продължи да пише разкази, които го нареждат сред най-добрите в американската разказна традиция - онази именно традиция, положена така убедително от Уошингтън Ървинг, Натаниъл Хоторн, Едгар Алан По, която винаги е била особено силна и представителна за американската литература като цяло.

Към разказите на Стивън Диксън е излишно да се прилага класическата формула на разказа "запетая плюс но": читателското неудовлетворение би било гарантирано, а критическото око би се плъзнало да дири недостатъци, ако не е достатъчно набито, за да съзре неадекватността на подобен подход. В тази разкази почти нищо не се случва; случката в обичайния смисъл на повествувано събитие в тях не е нито цел, нито организиращ разказа принцип. Случката у Диксън е специфично преобразена: било в повод за експериментиране със самото писане, било в периферия или резултат на духовно търсене, било - а така е най-често - и в двете едновременно. С други думи, разказаната случка у Диксън само като разказана случка няма почти никаква стойност - нейната истинска стойност е привнесена. Сама по себе си случката не е предизвикателство към авторовото перо, то вече "предизвикано" е тръгнало към нея, ала не с единствената цел да я разкаже, а да я разкаже мимоходом, защото важното за него е друго.

Така в разказа "Пейката" Диксън избира съвсем незначителен епизод: всеки ден по едно и също време млад мъж разхожда бебе в количка, като сяда на една и съща пейка да си прочете вестника преди да продължи разходката, после изведнъж престава да идва на пейката и се започват всевъзможни тълкувания на изчезването му. Това е всичко. Диксън стапя самостоятелната стойност на епизода, превръщайки неговите тълкувания в предмет на своя разказ, и по този начин оставя усещането за неограничените възможности на умелото писателско перо, както и за крайната относителност на всичко разказано. Така е и с разкази като да кажем "Сбогуване със сбогуването", където раздялата между мъж и жена е представена в няколко различни варианта, без обаче и последният от тях да създава впечатлението, че е окончателният. Но не е и необходимо - самото напластяване на вариантите подсказва желанието на писателя да предаде болезненото състояние на мъжа след раздялата, натрапливата му мисъл да си представи нещата в по-добра светлина, несъгласието му да приеме както мъчителния факт, така вече и самия себе си. Тъкмо това е важното за Диксън: да предаде настроението, да внуши състоянието, като при това с лекота си играе със самото писане. Същото е и с "Автопортрет" - опит за поглед към самия себе си, както е седнал пред пишещата машина в старите си изтъркани джинси и широката разкопчана риза, замислен над началото на новия си разказ, над думичката, с която да го започне, а ръцете му върху бюрото напомнят - какво всъщност напомнят? Църква? Кула? Камбанария? Не. И всичко се повтаря отново - пишещата машина, джинсите, ризата, думичката, докато се стигне до ръцете, които нещо напомнят - но какво? Това може да продължава до безкрайност, но Диксън вече е успял да постави своите въпроси: Способен ли е човек да се самонаблюдава? Способен ли е да надникне в скрития механизъм на собствената си работа? И, в края на краищата, не додява ли понякога и на самия себе си?

Поставяйки тези и подобни въпроси, Стивън Диксън може да бъде и пределно абстрактен, като напише разказ-алегория върху абсурдна ситуация. Например мъж, който иска да се покатери по висока стена, без да знае какво точно ще намери горе; той чува само насърчителни гласове, но не вижда никого, катери се по въжета и въжени стълби, които не издържат тежестта му, докато накрая, въпреки постоянните насърчения, си остава долу със счупени крайници. Диксън няма да разкаже нищо нататък - но ще е накарал своите читатели да си представят доста нелепи случаи в собствения им живот като катерене по непреодолима стена, съпровождано с лъжовна подкрепа от други, и да се запитат доколко човек е способен да постигне желанията си, както и доколко винаги е наясно какво точно желае. Случка тук няма; случването става не след "но"-то, а отвъд него.

Диксън направи опит да разгърне своите начини за преобразуване на случката и в по-широка белетристична форма. Романът му "Работа" (1977), посветен на проблемите на безработицата в САЩ и написан със стилистични алюзии за Селинджър и Бекет, остава като че ли едничкият му писателски неуспех. Докато другият му роман "Твърде късно" (1978) недвусмислено показва, че ако не беше прекомерната отдаденост на разказа, и този жанр би намерил своя блестящ Стивън Диксън. И тук сюжетът не играе почти никаква роля - млада жена изчезва безследно и приятелят й я търси, без да успее да разбере каквото и да било за нея. Открай докрай повествованието проследява единствено това безуспешно търсене. И дума не може да става обаче за криминално разследване, камо ли пък за приключения по пътя на разбулване на загадката. "Твърде късно" е роман за кошмара на съвременния град, за града като тъмна бездна на отчуждение, страх, отчаяние, за града като мрачно убежище на милиони самотници; това е роман, чиито лайтмотив е масовата параноя. За разлика от "Работа", празните диалози а ла Бекет тук наистина внушават празнотата в живота на героите, създавайки впечатлението за изкуствен словесен пълнеж в пустото съществуване на безчет нещастни лунатици. Формално погледнато, "Твърде късно" има един главен герой, от чието име се води разказът, но всъщност главният герой е диалогът. В този роман няма разказани действия, всички действия са "казани" в диалог, воден от пъстър калейдоскоп персонажи. Диксън оставя усещането, че изричането изчерпва самата същност на действието. И може би в това е най-голямата сила на романа му: в един параноичен свят на сурогати човек може да прояви себе си единствено словесно, говоренето става равно на самото действие, защото за действието не е останало място. Изчезналата приятелка няма да бъде намерена - за нея се е ЗАГОВОРИЛО "твърде късно". Случването се е преобразило тук в говорене на празни обороти; превърнато по този начин в ерзац, то е обречено на безплодие. Заместването на постъпката от бърборенето в човешкото поведение всъщност лишава човека от поведение, внушава Диксън. Внушава го, превръщайки в основен градивен принцип на романа си многословната диалогичност - да бъде спряна тя е "твърде късно", защото вече всецяло е обсебила случването.

Изглежда за Стивън Диксън жанрът бе въпрос на писателска идентичност. Двата романа в творчеството му си останаха изолирано явление. Истинската територия за диксъновските преображения на случката си остана разказът. Тук Диксън е в стихията си. Може би сгъстеното повествователно пространство му е давало по-добра възможност чрез повествованието да "случва" извън него. Защото Диксъновите разкази съдържат неизказаната, ала недвусмислена покана за отговорност и от страна на читателите му. Липсва ли такава споделена отговорност, тези разкази могат да минат за лековати, разпокъсани повествователни отрязъци, които едва ли имат с какво да задържат читателския интерес, освен с очевидно високата си художествена проба. Казано с други думи, талантливо засвидетелствал както белетристична, така и морална отговорност, американският писател изисква по-голяма активност на читателското възприятие. Налице ли е тя, случването "отвъд" е гарантирано. А в него именно е силата и очарованието на Диксъновата разказност.

С оглед постоянното самонаблюдение на Диксън едновременно в живота и в творчеството особено интересен е опитът му да преплете тайнството на зараждането на разказа в съзнанието на автора и върху белия лист с още по-неведомото тайнство на личните човешки взаимоотношения. Така разказът-находка "Как нещо се започва", представляващ естественият преход към втората, автобиографична част на сборника "Време за венчило", по неочакван начин обема в себе си различни настроения от творчеството на писателя, свързвайки ги в някакво неподозирано и красиво единство - единството на преминаването от безнадеждността към надеждата, от вялото, безинтересно изтичане на времето, което от работа, случайни запознанства, ненужни разговори не си успял да направиш свое, към времето, което вече отмерва ритъма на собствения ти живот с любовта, женитбата и раждането на първата рожба. Оригиналното съчетание на оголена разказваческа гледна точка, която експериментира с поднесения житейски материал и неминуемо пречупва в особената оптика на писането и личната съдба на писателя, с леката самоирония поради тържеството на живота, и то на собствения живот, който спокойно може и без писането, изведнъж дава и друг ключ към Диксъновата разказност. Неочаквано в нея замират обезличаващите бекетовски мотиви, напомнящи за "няма аз, няма имам, няма съм", и тя са оказва свързана с може би най-здравата, трайна и жизнеутвърждаваща американска литературна традиция - автобиографичната. От Уитманово време до днес в американската литература на множество бликащи живот гласове неизменно се пее "Песен за самия мен". Ето че на свой глас тази песен поде с разказите си и Стивън Диксън. Макар да привнесе в нея тягостното метално скърцане на автомобилни спирачки и стържещото дърдорене на безлики човешки души, той не пожела ни най-малко да накърни оптимистичното й звучене - напротив, това бе неговият начин да го утвърди, да му придаде нова значимост, да "случи" нещо в него с акордите на Ню Йорк, късен XX век. Автобиографизмът се оказа за Стивън Диксън още една тоналност, при това изпитано американска, в която да заличи събитийността в своите разкази.

Талантливата преданост към жанра на разказа безспорно нарежда Стивън Диксън сред големите разказвачи в американската литература. А неизчерпаемото майсторство да преобразува случката му отрежда и точното място в голямата американска разказваческа традиция: срещу мага на разказните случки, наградата на чието име носи - О'Хенри.

© Албена Бакрачева, 1997
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Заложби на отвореността", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1997.