Албена Бакрачева

web | Заложби на отвореността

Отвореността е толкова по-съществена характеристика на една литература, колкото по-дълбоко осъзната е необходимостта от нея.

Още в началото на века Боян Пенев пледира за отваряне на едва що крепнещата българска култура към културата на Германия, Франция, Англия, чието дотогавашно влияние, особено в литературата, според него е само външно, повърхностно, случайно; още в ония години той набелязва за цел "една синтеза върху основите на българската душа - едно критично и по-дълбоко вникване в цялостния характер на чуждите култури и усвояване само на онова, което наистина би имало значение за нас и би отговаряло на една действителна потребност"¹. Очевидно Боян Пенев говори не за тотално и безразборно отваряне на българската култура и в частност на българската литература, а за изработване на избирателно отношение към стойностите на чуждото и съобразяването им със своето. Установяването на съответствия между "ние" и "те" в една продуктивна за българската култура посока основно занимава големия наш учен - както в литературен, така и в литературоведски план. Задълбочено, разумно и критично отношение към това, което се възприема, препоръчва той на тогавашните български писатели, а собствения си подход към своето през чуждото и към чуждото заради своето последователно следва в трудовете си.

Разбира се, макар да е най-яркият и последователният в това отношение, Боян Пенев съвсем не е единственият, занимавал се още навремето с необходимостта от отваряне на българската литература към световната. И в това няма нищо чудно, особено що се отнася до първите следосвобожденски десетилетия, когато литературата ни всячески дири пътища да се отърси от провинциализма си и да намери опори, стъпила върху които да се осъзнае като равна сред равни. Нищо чудно също така, че най-ранните опити в тази насока, като прочутата Христоматия на Иван Вазов и Константин Величков например, имат изключително просветителски характер и, макар да полагат основите на една съзнателна културна политика, все пак изпълняват задачата повече да отворят очите, отколкото литературата ни. Сетнешните усилия на немски възпитаник като д-р Кръстев и приближения му кръг "Мисъл" са предимно в посока на една европеизирана представа за българската литература: оттук следва строга и понякога неоправдана спрямо художествени критерии селективност и, от друга страна, неудовлетворение, менторски тон и директно заявена ориентация към принадлежащи на бъдещето читатели-избраници. Получава се така, че - немски или френски подплатена - литературната отвореност е факт в произведенията на Пенчо Славейков, П.Ю. Тодоров, Яворов, а, избивайки в тенденциозност, теоретико-критическата нагласа за отвореност по-скоро се самозатваря. Така започва една като че повече разделна от художествената практика тенденция на осмисляне на литературата ни спрямо заети отвън критерии за образцовост (тенденция, която продължава и до наши дни, особено ярко проявявайки се в схващането за "ускореното развитие"²). Тези критерии обикновено биват съзирани в западните литератури, чието влияние върху българската в първите десетилетия на века е било несъизмеримо с традиционно утвърдилия се руски литературен образец: тъкмо размяната на очевидно присъстващото и експлоатираното с едва-едва проникналото и непознато чуждо е била схващана у нас като културна перспектива. И някак парадоксално, ала не толкова литературно изкушени, колкото разностранно и високо културни западни възпитаници като най-вече Симеон Радев сякаш по-адекватно от самите критици са намирали верния тон, за да очертаят - и да внушат със собствената си личност - необходимостта от отваряне и самоосъзнаване на българската култура и литература.

Думата е за това, че често критическото осмисляне на отвореността като плодотворна литературна перспектива става някак "на отрязъци" при всъщност закрит поглед за една по-голяма цялост - този поглед, който повече или по-малко е имал Боян Пенев. Така неокантианецът д-р Кръстев се чувства призван словесно да моделира образа на идеалния поет в лицето на Пенчо Славейков, надъханият с немски експресионизъм редактор на "Везни" и "Пламък" Гео Милев се провъзгласява за оварваряване на българската литература, ницшеански устроеният издател на "Хиперион" Иван Радославов страстно отстоява своя свръхпоет-свръхчовек у Теодор Траянов: всеки от тях остава в рамките на конкретното литературно-естетическо влияние, което изпитва. Ала в целостта на една представа за продуктивно отворена за чуждото българска литература споменатите поети присъстват не заради критическото ваятелство по чужд образец, а с художествената си значимост, родена в творчески плодотворната спойка между свое и чуждо. "Ралица", "Бойко", "Септември", "Български балади" - българското отчетливо присъства, но надмогнало мащаба на фолклорна и родна литературна традиция, ОТВОРЕНО. Отворено, разбира се, и в критически зададената перспектива, но артистично разпластило неизбежната й едностранчивост.

Казаното всъщност има много по-голям обхват и се отнася и до творци, които нито са били критически изкушени, нито пък са познавали постоянството на общуването със спътника-критик. Създаденото от тях е просто отворено за и към световната литература - поело, усвоило, разгърнало се във възможностите на преодоляната изолация, общуващо чрез преосмисленото и претворено свое вече на споделяем език. Именно на споделяем език. Защото "всяка култура се стреми да стане поле за универсално поведение, за което трудно изработва език само от енергиите на хранещата я основа"³. А с течение на времето като че ли все по-излишно става непрестанно да се изтъква необходимостта от разчупване на националната ограниченост на българската литература - с отдалечаването от първите следосвобожденски десетилетия това вече е толкова очевидно, пък е и в процес на ставане, че предписателното му преповтаряне започва да губи смисъл. За творци като Атанас Далчев, Асен Разцветников, Димитър Димов, Валери Петров едновременното пребиваване в своите и чуждите културни измерения е единствено възможната форма на съществуване; за преводачи като Георги Михайлов претворяването на чуждоезиковото произведение на български език е колкото културна, толкова и екзистенциална задача, осмислена чрез постигането на такова равнище на превод, което да благоприятства приобщаването на това произведение към родната литература, т.е. отварянето й за него.

Едновремешната просветителска тенденция за опознаване на чуждото с оглед на своето постепенно се интернализира в духовна потребност, в творческа невъзможност за затворено духовно съществуване. Идва времето на поети и писатели, които са и преводачи от изключителна класа; времето на преводачи, пресъздаденото от които се доближава до най-чистите сфери на оригиналното творчество; и заедно с това времето на такива български майстори на словото, които, без да са непременно и преводачи, владеят споделяемия междулитературен език така, че отварят литературата ни първо със самото си творчество, диалогизиращо и навън от родното, и второ с възможностите за бъдещ междулитературен диалог, които създават в нея. Такива именно писатели, поети, преводачи предизвикват особен интерес и в уедрения мащаб на една цялостна представа за литературната ни отвореност, тъй като задават параметрите и потенциала й. Казано с други думи, такива творчески личности осъществяват и предпоставят като възможности едновременно центробежен, доколкото отварят литературата ни за световната, и центростремителен, доколкото отварят световната литература за нашата, литературен дискурс.

Както сочат редица съвременни изследвания, дискурсът се състои не просто от изречения, а от произнесени изречения. Смисълът на произнесеното зависи както от изречението, което се произнася, така и от процеса на произнасянето на това изречение. Процесът на произнасяне включва произносителя на изречението, адресата, към когото то е отправено, съответното време и място, предходния дискурс и този, който следва - с други думи целия произносителен контекст.⁴

Иначе казано, дискурсът винаги представлява речеви действия, общуване посредством произнасяне на текст. Всъщност ценността на понятието дискурс се състои в обединяването на текста с характеристиките на речевата ситуация, в обозначаването с един термин на оперативен текст, на текст в действие. А такъв е всеки текст, включително и особено художественият, доколкото, за да съществува, предполага своите зачатъчни и рецептивни контексти и доколкото латентно ги съдържа в себе си и повече или по-малко открито ги загатва. По-общо погледнато, дискурсът е литературата в процес на общуване - с особен акцент върху това, че тъкмо в и чрез общуването тя става факт. В такава перспектива дискурсът, тоест отвореността на една литература, се представя като основна форма на съществуването й.

Това принципно разбиране неизбежно съдържа параметрите и на междунационалното литературно общуване - на процеса на превръщането на една национална литература в извъннационално достояние, в чужд "събеседник", както и на постепенното разкриване на възможности в нея за диалогизиране с все повече чужди литератури. В съизмеримостта на дискурс и отвореност навън отделните национални литератури стават факт една за друга, намират за себе си споделяем език, на който се самопроизнасят и биват произнасяни, осичайки и осичани от съответните произносителни контексти в различни части и пропорции. Тук се очертава интересният въпрос за характера на този споделяем език и за наличието или липсата на необходимост той да бъде специално търсен. Иначе казано, какво предопределя характера на литературния дискурс като текстово изричане извън националните предели.

От самото понятие дискурс е видно, че взаимозависимостта между различни фактори, която той представлява, е постоянно променяща се, неустойчива. Оттук и често пъти ненадейните припокривания между конкретна чужда рецептивна ситуация и потенциален литературен адресат: от Вазовите новелистични дирения например, намерили адекватния филтър на романтичния и сантименталния роман, през съответствията между следосвобожденската ни белетристика и просвещенската повествователност, между българската поезия от началото на века и модернистичната поезия, та до Радичковите пиеси и съвременната европейска драматургия или хемингуеевската вълна в българския роман и разказ от 60-те години. Съзнателно търсени или неочаквано получили се, резултат на преки и непреки влияния или непознали литературен контакт, типологически по характера си, многобройните междулитературни съответствия бележат - в различните равнища, изменчивостта, че и в непостоянството му - факта на междулитературното общуване. А общуването предполага получила се общност между отделни литератури, иначе казано - споделяемост.

Очевидна тук е ролята на художествения превод: сам той, особено когато е на ниво, превръщащо го в част от приемащата литература, представлява овеществен междулитературен контакт⁵; възпроизвеждайки - според възможностите на времето и преводача - в родна езикова плът, той преодолява езиковостта като бариера и създава метаезици на споделяемост, на междулитературна отвореност.

Различните национални литератури обаче в различна степен се нуждаят от художествения превод в качеството му на средство и гарант за междулитературно общуване. Иначе казано, езиковостта не е еднакво високо препятствие пред отделните национални литератури по отношение на тяхната отвореност навън. Така споделената езиковост на някои литератури определено облекчава възможностите за създаване на метаезикова споделяемост, за отваряне на тези литератури една към друга: английската и американската, да кажем, немската и австрийската, испанската и латиноамериканската и пр. Разбира се, всяка национална литература тегне към своята самобитност и дори специално акцентува върху нея поради еднаквата си езиковост с други национални литератури. Думата тук е за художествения превод като излишен посредник, за една априорна езикова отвореност, от която литературната облекчено би могла да следва. Големите езици на големите общности предпоставят условието за директно, неопосредствено общуване между споделящите ги литератури: дали ще го има или не се определя от фактори, абсолютно независими от преводния медиатор.

Така погледнато, продуктивните влияния между отделни писатели, споделящи или не един и същ роден език, представляват щрих от общата литературна картина. В качеството си на улеснени от споделяния или пък добри познавачи на чуждия език читатели-творци обаче, такива писатели естествено се превръщат в доказателства за по-голяма или по-малка отвореност на своята национална литература. Дали самите ще са преводачи на чужда художествена литература не е най-същественият въпрос; важното е, че отворени за литературния свят, те вече създават своето оригинално творчество в превод на литературно споделяем метаезик. И точно тук кръгът се затваря, ако езиковостта стои като бариера: за да се осъществи междулитературно общуване в посока вече от тях към другоезичните национални литератури, посредничеството на художествения превод става неизбежно. Съвсем ясно е, че колкото по-разпространен е родният език на един писател, толкова по-малка е необходимостта от превод, който да отвори литературния свят за творчеството му. Обратното е също толкова ясно.

Това съотношение с пълна сила важи и за отделните национални литератури: на колкото по-употребяем език се създават, толкова по-улеснени са в общуването си с другоезичните литератури, и обратно. Иначе казано, отвореността на една литература за света и на света за нея неизбежно има своите облекчения или затруднения в езиковостта на тази литература. Езиковостта задава първоначалните характеристики на дискурса като извъннационално литературно изричане.

Тук се очертава същественият въпрос доколко затрудненията, произтичащи от слабо разпространен или употребяван в единствена страна език, непременно са недостатък за една национална литература. При национални литератури, създавани на широко популярен език, като най-вече английски, случаят е някак от само себе си ясен: тяхната езикова отвореност за и към другите национални литератури априорно се разпростира върху може би по-голям обхват, отколкото художественият превод би предоставил. Голямата езикова общност предоставя готови възможности за полагане на метаравнищата на междулитературното общуване - дали ще ги има или не е безотносително към езика. Повече или по-малко съзнавани обаче, тези готови възможности са предпоставка за известна леност по отношение на мащаба на литературното отваряне: нали него просто го има за поне половината свят. (Същото нещо впрочем се проявява и в езиковото поведение на голямата част най-вече англоговорещи - у тях липсва потребността от овладяване на чужди езици, понеже едва ли не навсякъде ги разбират). Такава леност е обречена никога да не може да стане равнозначна на самозатваряне; но на известно самоограничаване - да.

Що се отнася до литературите, създавани на редки или само национално употребявани езици обаче, такава инертност категорично би довела до тяхната изолация. Оттук и постоянната бдителност на тези литератури към чуждото заради своето и към своето заради мястото му сред чуждото. Погледната откъм очевидната невъзможност за затворено присъствие на която и да било национална литература в световната, тази бдителност е равнозначна на превърнато в литературно предимство езиково затруднение.

Бдителност от именно такъв порядък по отношение на своята отвореност за и към световната литература българската литература е проявявала постоянно още от началото на своята следосвобожденска история. Елементът на отварянето ни за чуждите литератури, започнало най-напред по културно-просветен път, естествено е изпреварвал елемента на нашето приобщаване към чуждото. (Дотолкова дълбока е тази традиция, та и доскоро най-голямото ни издателство за преводна литература се наричаше не другояче, а "Народна култура".) Литературната отвореност винаги се е смятала у нас като предпоставка за извисяване на духовния хоризонт: неслучайно тя е била осъзнавана като безусловна необходимост и е проправяна все от хора с висок духовен ръст, за които изолираното литературно съществуване е било невъзможно и които често и на различни по сила тласъци са я превръщали в културна политика. При литература като българската, която познава тегобите както на езикова, така и на османска и тоталитарна затвореност, стремежът към духовна разкрепостеност с още по-голям устрем се излива в отварянето й за световната: било като оригинално творчество, било като преводи и преводна политика. Постепенността на отварянето минава първоначално през близката езиковост на руската литература, сетне през далечността на романските и германските езици, за да достигне в последно време до безмерно далечната словесност на Изтока. Затвореността компенсаторно се самозаличава чрез ненаситност към чуждото заради свежия глад на своето. Препятствието на езиковостта се превръща в стимул за междулитературно общуване. А в резултат и възможностите за обратна приемственост, за установяване на своето сред чуждото значително нарастват.

Чрез постоянно проявявана бдителност към степента и равнищата на своята отвореност българската литература предостави - в сравнително сбития времеви промеждутък на новата си история и поради това още по-убедително - пример за невъзможността на литературната откъснатост. Нещо повече, в преодоляната затвореност тя видя своите перспективи. Или както още през 1909 г. Боян Пенев бе отбелязал: "Днес е немислимо да се проучва коя да е литература изолирано."⁶. Съзнанието за потребността от литературна отвореност в последна сметка я довежда. Което означава: отворена литературна мисъл и отворена литература - още повече, когато предимствата на недостатъка са налице.

БЕЛЕЖКИ:

1. П е н е в, Боян. Нашата интелигенция. - В: П е н е в, Боян. Изкуството е нашата памет. Варна, 1978, с. 135. [обратно]

2. Г а ч е в, Георги. Ускореното развитие на културата. С., 1979. [обратно]

3. Б о г д а н о в, Богдан. Романът - античен и съвременен. С., 1986, с. 170. [обратно]

4. T o d o r o v, Tzvetan. The Origin of Genres. - In: T o d o r o v, Tzvetan. Genres in Discourse. Cambridge University Press, New York, 1990, p. 16. [обратно]

5. Н и ч е в, Боян. Основи на сравнителното литературознание. С., 1986, с. 95-96. [обратно]

6. П е н е в, Боян. Посоки и цели при проучване на новата ни литература. - В: П е н е в, Боян. Студии, статии, есета. С., 1985, с. 63. [обратно]

© Албена Бакрачева, 1997
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Заложби на отвореността", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1997.