Албена Бакрачева

web | Заложби на отвореността

Влиянието на чувството за вина върху човека - така Патриша Хайсмит сама формулира гледната точка, от която подхожда към своите герои. Авторка на петнайсетина романа и шест сборника с разкази, американската писателка по правило превръща задължителния за произведенията й криминален елемент в психологическа загадка, чието именно разбулване е нейната цел. Криминалното следствие, блестящото интелектуално разнищване на логическия ребус за нея представлява само олекотено тълкувание на криминалния случай. Герои от типа на Шерлок Холмс или Еркюл Поаро са абсолютно чужди на Патриша Хайсмит. Интересен за нея е не безупречно действащият механизъм в главата на разследващия, а страховитият лабиринт в съзнанието на разследвания. В този смисъл и нейната гледна точка към престъплението обикновено е не отвън навътре, тоест тази на систематичния анализ на вече извършеното престъпление, а отвътре навън - откъм мъглявите браздулици на подбудите до извършването на престъплението. Как психологическият заряд или, по-скоро, психологическият товар ще се разтвори в престъпление - ето благодатната територия за Патриша Хайсмит. (Впрочем сред другите причини, накарали писателката да прекара последните десетилетия от живота си не в своята родна Америка, а в Швейцария, навярно е било и едно усещане за духовно удобство в страната на модерната психоанализа.) Ключът към престъплението-психологическа загадка Патриша Хайсмит открива най-често в чувството за вина, което задвижва неподозирани зъбчати колела в човешката психика и води до най-ненадейни на пръв поглед действия. Чувството за вина може да бъде от всякакъв характер и - което е специфичното при Патриша Хайсмит - обикновено идва не като резултат от престъплението, а се съдържа в мотивите за извършването му. Трудно при тази писателка ще попаднем на предумишлено престъпление: в повечето случаи осъзнаването става по-късно, докато в решаващия миг доминиращ се е оказал подсъзнателният фактор. Криминалното тук е сведено само до отправен пункт към дълбинните пластове на личността - макар че това не означава всеотдайно навлизане в сферите на психоанализата, доколкото пътят към човешката психика в тези романи и разкази прекосява и доста широк социален диапазон.

Патриша Хайсмит неслучайно си е спечелила признанието на критиката и читателите като майсторка на психологическия трилър. Спечелила си го е при това още с първите си романи: "Чужденци във влака" е филмиран от Алфред Хичкок, а "Талантливият мистър Рипли" получава наградата "Едгар Алан По". Така името на Патриша Хайсмит завинаги се е свързало с две големи имена на американската култура - едното станало нарицателно за изключителен творчески размах при постоянна "Психо"-ориентация, другото сляло болезнените безсъници на душата с черна гарванова сянка.

"Дълбока вода" пък е заглавието, което като че ли е станало емблематично за творчеството на Патриша Хайсмит, доколкото спокойно може да бъде сложено като подзаглавие на всичко, написано от нея през близо четирите десетилетия, последвали първото издание на едноименния роман. Обхватността на плитчините никога не поблазни писателката; неудържимо я привличаше необхватността на психологическите дълбини с предизвикателството да ги обхване по единствено възможния път на художествеността. Романът "Дълбока вода" - познат вече и на българските читатели - зададе особеностите и именува общия знаменател на едно творчество, в което измамни са всички повърхности, защото под тях е бездна. В този именно роман изкристализира и мотивът за неосъзнатото чувство за вина, чиито дълбоки води постепенно отмиват наносите на издръжливостта и в последна сметка довеждат до убийство; тук се очертава и тенденцията краят на романа да съвпада с престъплението - тоест мистерията да се разрешава със самото му извършване, а не то да е повод за следственото й разплитане. Тук се оформя и една общо взето недолюбвана от други писатели двуделност на персонажите - на маниаци и безлики, лашкани от течението на живота натури. Че тези "дълбоководни" отлики остават трайни в творчеството на Патриша Хайсмит може да се види може би най-ясно при разглеждане НА ТЕХЕН ФОН на един от последните романи на писателката. Например "От улицата" (1986): Какво "повтори" този роман от Патриша Хайсмит отпреди трийсет години, какво, как и дали видоизмени?

Всичко в него започва от един намерен и прибран от улицата портфейл, който веднага бива върнат на собственика му. Този портфейл ще свърже съдбите на двама мъже, посвоему влюбени в едно и също момиче, което и двамата познават едва ли не "от улицата". Самото връщане на портфейла придобива смисъл на високо нравствена постъпка, доколкото, според един от героите, във всеобщата аморалност на света то изглежда съвсем невероятно. Това са думи на Ралф Линдърман, който не е никой друг, освен обичайният за Патриша Хайсмит маниак, претърпял сега метаморфозата на самотен застаряващ монтьор, който се движи единствено в компанията на своето куче и не престава да хули света за постоянните му несправедливости. Идеята-фикс в случая е опазване на добродетелта от злото - от банална по-банална, трябва да се признае, за разлика от други романи, в които манията е била да кажем книгоиздаването или пък съвсем хайсмитовското вторачване в развъждането на охлюви. Досаден за околните сторонник на някакъв си свой антирелигиозен морал, Ралф Линдърман е убеден, че "няма невъзможно в такъв гигантски град като Ню Йорк, където повечето хора са безумци", и това убеждение го прави още по-закоравял проповедник. Тъкмо проповеди държи Линдърман, ала те, навярно предназначени да усилят изобличителния патос на романа по един нетипичен за писателката директен начин, така и не успяват да зазвучат убедително. От една страна тези, пред които Линдърман е излагал мнението си, въпреки всичко, което се случва, си остават със съмнението, че може и да е бил прав, но не и с увереността, че действително е бил прав. От друга страна Ралф Линдърман е типичен герой на Патриша Хайсмит, което означава, че съвсем не е сред симпатичните маниаци - на това отгоре в случая идеята-фикс е подплатена със страстта към едно изключително красиво момиче. С такъв маниакално-сексуален привкус изповядването на добродетелта и яростните хули срещу безнравствеността трудно могат да бъдат убедителни. Пък и едва ли е необходимо - все пак трилърът си е трилър.

И така, портфейлът от улицата е върнат. Освен в света на Линдърман читателят е въведен и в света на Джак Съдърланд. Собственикът на портфейла е не по-малко типичен за романите на Патриша Хайсмит персонаж. Поразглезен син от среднозаможно семейство, минал през задължителните в подобни случаи наркомански истории, вманиачен - този път - по рисуването, макар добре да знае, че не е блестящ художник, оженен по любов - точно като Дик от "Дълбока вода" - за красива и богата жена, която също така му изневерява. Само че тук изневерите са с жена и то същата, в която самият Джак е влюбен: това обаче ни най-малко не пречи на споделената любов между двамата съпрузи, дори - за разлика от Дик и Мелинда от трийсет години по-стария роман - още повече я разпалва и благоприятства за семейното им щастие. Явно Патриша Хайсмит е поразчупила, крайно осъвременявайки го, традиционния вариант на любовния триъгълник. Джак и жена му са убедени, че щом живеят заедно без да изпитват нужда да се разделят, то значи непременно са щастливи. Разговорите им се изчерпват с по няколко реплики около обекта на общата им любов, супермаркета, разходките на малката им дъщеря, гостуването у приятели, излета през уикенда - онзи хайсмитовски модел на формално общуване, зад който е просто невъзможно да не тътнат "дълбоки води". Тези безцветни, с нищо незаангажиращи разговори и тук са неизменно придружавани от задължителната за героите на Патриша Хайсмит чаша уиски в ръка. Който и роман на писателката да вземем, чашата уиски ще е налице, един вид допълнение към личността на героя, сякаш естествено продължение на ръката му - уискито "прокарва" безсъдържателните думи, омекотява неудовлетворението от тях, потиска съпротивата срещу им и само в много редки случаи, когато е в значително по-голямо количество, разтваря страха от отприщения гняв. Дотолкова типично за героите на Патриша Хайсмит е наливането с уиски, че въздържанието в техните среди започва да изглежда като мания. Не прави изключение и "От улицата": отпивайки глътка след глътка, на Джак и жена му им се случва наистина да си зададат въпроса какво все пак правят с живота си, но така и намират единствено правилния за себе си отговор тъкмо в своя вече установен начин на живот. А техният живот само чака нещо отвън да го разнообрази, да го осмисли. Тъкмо това и става - или поне така изглежда - с появата на младата красавица Елси Тайлър.

Елси Тайлър е центърът на всеобщата любов в този роман на Патриша Хайсмит. И мъже, и жени с еднаква сила се влюбват в нея, при това - малко странно, наистина - без да се появи каквато и да било следа от ревност помежду им. Най-напред сервитьорка в бистро, после изключително търсен нюйоркски фотомодел, Елси щедро пръска очарованието си на всички страни. Макар предпочитанията й да са към жените, това ни най-малко не пречи на чувствата на Джак Съдърланд, а още по-малко възпира Ралф Линдърман от усилията да я опази от попълзновенията на злото. Елси е млада и красива, всецяло се е отдала на удоволствието от възторга, който буди у абсолютно всички, и съвсем не подозира, че красотата й може да се окаже гибелна. Такава красота не може да съществува безнаказано в един аморален свят, проповядва Патриша Хайсмит чрез Ралф Линдърман. И напълно закономерно - както винаги в нейните романи - се стига до задължителното убийство. Убита е Елси - невероятно на пръв поглед, след като не е имало човек, който да не я обожава. Бързо преминава периодът на взаимни подозрения между обожателите на Елси, докато в последна сметка убийството се оказва все пак резултат на лесбийска ревност.

Образът и историята на Елси са твърде подобни на тези на Мелинда от "Дълбока вода". И тук изумителна красота и наслада от нея, и тук сложно преплетени многобройни любовни истории, и тук смърт чрез убийство поради ревност. Сравненията сами се налагат, а малките различия - като например това, че става дума не за ревност на мъж към жена, а на жени към жена - по-скоро потвърждават впечатлението за повторение на схемата. И доколкото буквални повторения в художествения свят не могат да съществуват, то именно в леките разминавания, особено ако са умело проведени, биха могли да се съдържат причините за читателското неразочарование. Така, докато у Мелинда обливаната с уиски поведенческа фасада прикрива диво неудовлетворение от всичко и всички, особено от мъжа й - с което пък напомня съпругата на Джак от "От улицата" -, то у Елси подводни течения няма, тя е предоволна от света и от живота си. Тъкмо затова е и обект на всеобща любов - хората търсят не само физическата красота, но и вътрешно монолитната натура, нераздирана като самите тях от проблеми и колебания, внушава сякаш Патриша Хайсмит. По външност, поведение и съдба Елси е като че ли втора Мелинда, ала близостите свършват дотук. Краят на Мелинда идва, когато нейните "дълбоки води" се размесят с тези на Дик; краят на Елси обаче идва, когато чужди "дълбоки води" я увлекат в своя въртоп. Дотолкова едноизмерен е образът на Елси, дотолкова в него не е оставено място за нищо унищожаващо я, че с лекота е представена за жертва на аморалността на света. За това допринасят и менторските нравоучения на Линдърман. Като че ли на Патриша Хайсмит й е бил необходим образ-изрезка, та да попълни липсващите му измерения със социален патос - и точно тук не е сполучила. Ако изобщо в по-ранните й романи е търсено някакво социално звучене, то струи някъде издълбоко в убийственото неудовлетворение, в което живеят персонажите: Мелинда е не просто убита, тя е и самоубийца, другата душаща ръка на шията й е нейната собствена. Чрез Елси и обкръжението й Патриша Хайсмит се е опитала да социализира присъщия на творчеството й психологизъм - наместо, както винаги досега, да остави психологизма покрай всичко останало и да социализира.

И в този свой късен роман Патриша Хайсмит остава вярна на обичая си да отдели на убийството само последните страници. Тук обаче то не успява да се превърне в психологическа загадка: идва в истинския смисъл на думата неочаквано, тъй като множеството предпоставки за него, очевидно предназначени да го зададат, са прекалено разсредоточени у персонажите, прекалено разнородни - спрямо един напълно едноизмерен образ -, та да водят, макар и подмолно, към такъв резултат. Затова се и налага разнищване на престъплението пост фактум - нещо общо взето необичайно за писателката. Обикновено Патриша Хайсмит оставя убийството да хвърли светлина върху психологическите мъглявини, да бъде разрешение на неяснотите, а не самото то неяснота. В такива случаи, особено красноречив сред които е "Дълбока вода", убийството съвсем естествено съвпада с края на романа. Това обаче е невъзможно в "От улицата", където, макар и малобройни, финалните страници трябва да включат и разяснението на престъплението, от което пък целият роман дотук започва да изглежда в известен смисъл като повествователен хаос. Колкото до чувството за вина, то съвсем плахо се прокрадва единствено в репликите на Линдърман, докато изкристализира накрая в известна виновност от проявеното нехайство спрямо съдбата на красивото момиче.

Романите на мис Хайсмит могат много пъти да се препрочитат, бе отбелязал някога Греъм Грийн и е невъзможно човек да не се съгласи с него. Неудържима за писателката, притегателната сила на психологическата бездна става неудържима и за читателите посредством една завидна художническа дарба. Съдейки по някои от късните произведения на Патриша Хайсмит обаче, сред които е и "От улицата", би могло да се говори и за известно автопрепрочитане. Простено й е - та нали не във всяко повествование, особено пък когато е част от солидна писателска продукция, може да пронизва "Крясъкът на кукумявката"!

© Албена Бакрачева, 1997
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Заложби на отвореността", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1997.