Албена Бакрачева

web | Заложби на отвореността

Името на Маргарет Драбъл стана известно у нас с преведените най-напред романи "Воденичният камък" и особено "Царствата на златото", последвани в продължение на десетилетие от "Средна възраст", "Сезон в 'Гарик'", "През иглено ухо" - заглавия, които най-малкото с броя си подсказват, че също като в родината си английската писателка веднага намери своя кръг и от български читатели: тези, на които допада интелектуалната проза, навлизаща дълбоко в човешката психика, за да открие основанията и корените й, та, извличайки поне част от подсъзнателното към съзнанието, да внесе яснота в мислите и спокойствие в душата. Такава психологическа проза, при това притежаваща твърде широк културен хоризонт, цели и постига ефект, диаметрално противоположен на трилъра. Наместо да развлича или по-право да отвлича от основни екзистенциални проблеми като, да кажем, присъщия за всеки мислещ човек проблем за разбирателството със самия себе си, тя привлича, съсредоточава вниманието върху тях, понякога болезнено дълго го задържа, докато накрая бавно започне да разплита "змийското кълбо" и доведе до известно просветление. Това е ефект, напомнящ Аристотеловото определение за катарзиса в древногръцкия театър - чрез състрадание и страх да се очистиш от подобни чувства: чрез съсредоточаване върху неяснотите и проблемите около собствената ти личност да постигнеш просветление и покой. За Маргарет Драбъл, разбира се, е ясно, че и просветлението, и покоят могат да бъдат само относителни и че окончателни решения няма; ала за нея също така е ясно, че този е единственият път, който извежда далеч от вялото, безотговорно към себе си съществуване. Затова в романите си тя винаги търси мотивите на психиката в отношенията с околния свят.

Главните персонажи на английската писателка обикновено са жени. Този факт обаче не провокира мисълта към съзиране на феминистични навеи в белетристиката й; напротив, психологическата дълбинност на повествованието й е по-скоро в подкрепа на впечатлението, че тя пише за по-познатото и близкото за нея, каквото е женската психика, ала без изобщо да я противопоставя на някакъв мъжки начин на мислене, камо ли пък да й дава превес над него. (Да си припомним само чудесният образ на преуспяващата археоложка Франсис Уингейт от "Царствата на златото", за която екзистенциалният проблем болезнено съществува независимо от социалното признание, за да се окаже разрешим от единствената лелеяна мъжка любов.) Още повече, че във всеки свой роман Маргарет Драбъл създава в някаква степен свое съответствие - било по възраст, разбирания, наклонности или отношение към собствената личност. В романа (непреведен у нас) "Естествено любопитство" (1989) например това съответствие е някак разтроено чрез образите на трите приятелки Алекс, Лиз и Естър, което пък дава възможност за по-мащабен поглед и многозначни тълкувания. Може би тъкмо това е причината романът да бъде продължение на друг, "Околовръстен път", издаден непосредствено преди него. Да търси корените на "естественото любопитство" у три по нещо много подобни един на друг образи явно се е оказало много привлекателно за Маргарет Драбъл, за да я накара да го продължи и във втори роман. Разбира се, тук не може да става и дума за придържане към някаква сюжетна последователност или за сага в традиционния за английската литература голзуърдовски смисъл. Защото сюжетите при Маргарет Драбъл винаги са сюжети на духа. А духът познава само своята собствена последователност, за него няма външни случки-провокации, понеже самият той провокира и мотивира всичко, наричано обикновено събитийност. Така че роман-продължение при Маргарет Драбъл означава продължение на духовното дирене, при което не може да има ясно разграничени начало, среда и край. Така погледнато, всичко романи на английската писателка образуват континуитет, белетристиката й се представя като единна цялост.

В основата на тази цялост лежи интересът към "тъмната, непозната, винаги потискана страна на собственото аз", към онази страна от личността, която рано или късно неизбежно намира своите проявления в непривични до този момент наклонности или постъпки. (За Франсис Уингейт дълго остава непонятно защо неизменно носи със себе си изкуствените зъби на своя уж изоставен любим.) Любопитство с такава насока за Маргарет Драбъл е естествено, доколкото тъмната страна е естествена, природно заложена у всекиго, стига да може да я осъзнае и сетне да се ориентира по криволичещия път към нея. Оттук и заглавието на едноименния роман, ключово за творчеството на писателката. Героините на този роман предоставят три чудесни повествователски възможности за три подстъпа към невидимото у човека и в същото време към себепознанието. Така например Лиз е психоложка, която се занимава със съдбата на осиновените извънбрачни деца; дразни я повърхностният журналистически интерес към куриозните истории от такъв порядък, защото в заниманията си тя търси нещо съвсем друго: търси първооснованията на тази стара като човечеството постъпка - да захвърлиш рожбата си - което за нея е начин да навлезе в първооснованията на човешката природа изобщо, а следователно - и в своите собствени. Естър пък решава да предизвика дремещото досега у нея като заминава в далечна страна и се впуска в непривична за нея връзка - докато не се пробуди също така неосъзнаваната тяга към "старата, раздвоена и уморена Англия". Особено интересен е образът на Алекс, на който Маргарет Драбъл отделя най-голямо внимание. Подобно на наркоман, който не може без своя опиат, Алекс не може да не посещава затворника Пол Уитмър. Масовият убиец, излежаващ доживотна присъда, неудържимо привлича любопитството й. Първоначално мотивите за това любопитство са необясними за нея. Постепенно съсредоточавайки се в себе си обаче, тя стига до извода, че влечението й към престъпления и убийства е израз на тъмната страна на личността й, противопоставяща се на благоприличното й досега поведение. Така, да вникне в основанията на Пол става за нея начин да вникне в собствената си личност. Пол не може да й помогне, защото сам е загадка за себе си - Алекс трябва да се справи сама. Тук именно е и голямото постижение на Маргарет Драбъл: да представи пътя към разкриването на психологическите основания за убийство като общ път към саморазкриването на две на пръв поглед коренно противоположни личности. В затвора Пол е съвсем плах и безпомощен като дете, изглежда напълно неспособен да извърши зверствата, които всъщност е извършил, и тъкмо с това привлича вниманието на Алекс. Но едва когато Алекс си изяснява причината за своето любопитство - непосредствената връзка със собствената й личност - тя започва да търси, докато разбере. За Пол Уитмър това също е шанс: "Той предостави на въображението й да разполага със самия него, тъй както някога бе разполагал с жертвите си. Струваше му се, че Алекс Боуен ще съумее да го създаде." Така Алекс стига до историята за комплекса на лишеното от майчина любов дете, което впоследствие отмъщава на света, убивайки. Тази история изглежда недостатъчно и повърхностно обяснение за нейната приятелка - психоложка, а може би е така и за самата Алекс. Ала важното е, че тя е достигнала до известна яснота, обвързвайки пътя към нея с пътя към самата себе си. А това, внушава писателката, винаги носи душевно просветление и покой.

Маргарет Драбъл не обича окончателните отговори и преценки. Множеството проблеми и въпроси около човешката личност при нея съществуват и редом с по-конкретното и актуалното, също тъй означаващи много повече именно като проблеми и въпроси, а не като еднозначни решения. Запада или процъфтява английската икономика? Обедняваме ли или забогатяваме? Повече или по-малко свобода ни донесе управлението на Тачър? Такива и подобни дилеми обаче остават в повествователната периферия, все едно за кой от романите на Маргарет Драбъл става дума. "Естественото любопитство" на английската писателка е безгранично тогава, когато е устремено към потисканите страни на личността, към психологическите неведомости, подвластни сякаш преимуществено на художествеността.

Писателската дарба на Маргарет Драбъл прави безинтересно и неплодотворно за нея стриктното придържане към някаква повествователна традиция или установяваща се съвременна тенденция. Тъкмо тази дарба обаче, съчетана с интелектуален финес и пребогата култура, й дава възможност творчески да съзвучава собствената си повествователност с близка й по някакъв начин белетристична традиция, да пропуска в своите текстове и чужди гласове и разказвачески похвати. Та неслучайно в броденията на нейните героини из криволиците на подсъзнанието има нещо от вътрешните монолози на Моли Блум или мисис Далауей; неслучайно усети ли се чужд глас в повествованието, той звучи като цитат от Джойс или Вирджиния Улф. Разбира се, всичко е съвсем изискано и загатнато, ала тъкмо затова още по-богато вътретекстово нюансирано и удовлетворяващо читателя. Затова и оправдано е да се каже, че художественото обаяние на Маргарет Драбъл иде не само от проникновено постигнатите психологически дълбини, а и от онзи реализъм, който Вирджиния Улф утвърди в английската литература, противопоставяйки романите на Джеймс Джойс на тези на Голзуърди. В тъмните психологически бездни на този именно реализъм се ширят "царствата на златото" за художественото майсторство на Маргарет Драбъл.

© Албена Бакрачева, 1997
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Заложби на отвореността", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1997.