Албена Бакрачева

web | Заложби на отвореността

Джойс Каръл Оутс е сред онези утвърдени и изключително продуктивни автори, чиято поредна нова книга идва като естествено потвърждение на вече изградената читателска и критическа представа. Резки спадове в художествено отношение при нея липсват, предотвратявани от верността към наложилия се писателски образ, промените в стилистиката се отнасят само до отделни детайли, без да бележат скокове (като, да кажем, при Фокнър след "Врява и безумство"), "хоризонтът на очакване", издигнат от предходните книги, се оправдава от следващите. (Впрочем и българският читател има вече своя "хоризонт на очакване" спрямо Джойс Каръл Оутс, изграден от преводите на романите й "Градината на земните радости", "Тях", "Белфльор" и "Мистериите на Уинтъртърн", издадени между 1978 и 1995 г.). Дотолкова равно е високото художествено равнище, постигнато от Джойс Каръл Оутс, дотолкова последователно поддържано е то, че всяко отделяне на някоя от белетристичните й творби с оглед на лабилно мерило като по-голяма или по-малка значимост, е едва ли не неуместно. Така например американската критика определи седемнайсетия по ред роман на писателката като "нейния шедьовър, та дори и да бъде преценяван от гледна точка на високите критерии, които тя е издигнала в бляскавата си творческа кариера". Ако има обаче нещо, което откроява "Трябва да запомните това" (1987), то това не са противопоставящи квалификации като "шедьовър", а по-скоро "уравняващите" определения - защото романът не просто заема своето достойно място сред останалите, но е и особено представителен за белетристиката на Джойс Каръл Оутс, събирайки в едно типични за нея теми, персонажи, повествователни похвати. Затова и на него може - в известен смисъл и без неприятната отсенка на преповтаряне - да се гледа като на роман-концентрат от творчеството на известната американска писателка, а повествователните му особености да се видят като показателни и в плана на принадлежността им към цялото на един художествен свят.

Джойс Каръл Оутс има характерен, макар и не дотам оригинален, проникновен и майсторски следван разказвачески подход. Тя съчетава традиционния описателски обективизъм с непосредното представяне на гледните точки на героите под формата на утвърдения в модерната литература вътрешен монолог. Мисловният й замах обаче не би бил такъв, какъвто е, ако в своя комбиниран повествователен маниер писателката се задържаше само в рамките на последователността. Интересното при нея, което е и безспорен физиономичен белег на творчеството й, е взаимното проникване на гледните точки на повествованието. Така, ако в романите на "потока на съзнанието" авторът максимално се отдръпва от повествованието в името на едно променено разбиране за реализъм в литературата, при Джойс Каръл Оутс разказваческата гледна точка ясно и директно присъства, при това най-често е анализираща. Още един глас се добавя към повествованието и в резултат се получава сякаш по-голямо усложняване на свързаната с първоначалата на романния жанр игра между илюзия за достоверност и условност на изображението - игра, която писатели като Вирджиния Улф, Джеймс Джойс или Хенри Джеймс загърбиха като безинтересна и дори престъпна, обявявайки се за роман с "изтрит" разказвач. Доколкото експлицитното присъствие на разказвача в повествованието неизбежно подчертава литературната направа, тоест фикцията, а вътрешните монолози на героите, подвластни на стремежа да бъде заличен и най-малкият намек за литературна условност, протичат така, сякаш са напълно безотносителни към наличието на автор, то Джойс Каръл Оутс си позволява да съчетае две коренно противоположни тенденции от историята на романа - втората късна, представяща се за надмогнала първата. Начинът е разказваческата гледна точка да е така размесена с гледните точки на персонажите, че да стане равноредна с тях и, превръщайки се просто в една от многото, да загуби стойност на вездесъща. Нейната над-позиция спрямо повествованието силно се разклаща, тя е повече в него, отколкото извън него, в резултат на което подбиващият правдоподобието ефект значително отслабва. По този начин, сама битувайки под формата на вътрешен монолог, разказваческата гледна точка при Джойс Каръл Оутс си осигурява възможността да бъде покрай другото и коментираща, ала без при това да губи принадлежността си към повествованието.

Характерно за повествователния маниер на американската писателка е и това, че обикновено "гласовете" на отделните й герои звучат абсолютно еднакво - вътрешният монолог е лишен от способност да бъде индивидуален или, по-скоро, индивидуализиращ. Тук спокойно би могла да се съзре творческа слабост, ако не беше натрапливото впечатление за някаква преднамереност, организираност на твърде честите й проявления. Един толкова последователно съблюдаван "недостатък" неизбежно подтиква мисълта да открие мотивите на целенасочен - по всяка вероятност - подход, докато в последна сметка се изясни на пръв поглед странно поднесено, но затова пък нелишено от основания авторово разбиране. Едва ли в белетристичното творчество на Джойс Каръл Оутс има по-ясна илюстрация на това разбиране от изцяло построения върху него роман "Трябва да запомните това". Тук по-категорично от когато и да било е авторовото внушение, че всеки човек, независимо какъв е той, в една или друга степен живее своя вътрешен и своя създаван от околните живот и че, останал сам със себе си, се занимава изключително с раздвоената си същност. Ето защо всички вътрешни монолози при Джойс Каръл Оутс са поднесени "на един глас", гласа на личностното раздвоение. Още една причина и разказваческият глас при нея да е в съзвучие с останалите.

Привидната полифония, а всъщност монофония, поначало характерна за романите на Джойс Каръл Оутс, е може би най-очебийната повествователна отлика на "Трябва да запомните това". С целия стоящ зад нея подтекст тя - както винаги, ала с особена сила тук - е най-същественото за американската писателка, докато фабулната страна остава на втори план. Ето как звучи монофонията в този ключов за творчеството на Джойс Каръл Оутс роман.

"Трябва да запомните това" външно притежава всички белези на фамилна сага. Семейство Стивън е най-обикновено американско семейство, заето с най-обикновени семейни грижи, потопено в може би най-наболелия за американеца от петдесетте години проблем - сблъсъка на типичната американска мечта за преуспяване с кошмара от назряваща световна катастрофа. Изцяло върху този проблем е изграден образът на главата на семейството: Лайл Стивън е улегнал, убеден в правотата на стандартните си принципи за морал и чест мъж на средна възраст, който - въпреки непоколебимата си вяра в безпогрешността на американското правителство и тогавашния президент на САЩ Айзенхауер - най-неочаквано пострадва от репресивния режим на Маккарти. Последицата е дълбока депресия, в която той ще премисли досегашния си живот, ще изживее като лична трагедия ужаса от термоядрената война и ще се загрижи да опази семейството си, а нажежената политическа атмосфера ще усети като крах на своята мъжественост. Продължителните вътрешни монолози на Лайл Стивън внушават състояние на пълен душевен потрес и гибелна безизходица. Впечатлението се усилва още повече от конкретните документални факти, които Джойс Каръл Оутс изнася: вестникарските заглавия от типа на "Червените са по следите на вашето дете", случая Розенберг и защитната кампания, известните "черни списъци", публичните изгаряния на книги от Драйзър, Марк Твен, Джек Лондон, Уолт Уитман, Хенри Дейвид Торо и пр., събитията около новосъздадената водородна бомба. Към всичко това се добавя и една объркана по американо-корейските фронтове младежка съдба - тази на сина Уорън Стивън. Безспорно е умението на Джойс Каръл Оутс да внуши всеобщия американски кошмар от онова време, съчетавайки историческата конкретност със субективното й пречупване от страна на героите: в преживяването на повсеместния ад те зазвучават на един и същ пречупен глас.

Съдбите на майката, отдадена на домакинството и отглеждането на децата, на голямата дъщеря, която е изцяло нейно копие, както и на по-малката дъщеря, решена да стане поп-певица, занимават Джойс Каръл Оутс само дотолкова, доколкото имат отношение към главната й героиня - Инид-Мария, най-малката дъщеря, галеницата на семейството. Инид-Мария Стивън е мечтателна натура с непреодолимо влечение към смъртта още от най-ранна възраст. Събитията в живота й са сякаш предопределени от самата й същност: увлечението по по-младия брат на баща й, известен боксьор и преуспяващ бизнесмен, опитът й да се самоубие поради първоначално пренебрежителното му отношение към нея, ненаситният сексуален глад на кръвосмесителната връзка, накрая абортът. Всичко това обаче по някакъв парадоксален начин се оказва условие за равновесието в раздвоеното й същество. Тъкмо при Инид-Мария Джойс Каръл Оутс най-ясно поставя проблема за разминаването между вътрешния, истинския живот на човека и погрешния образ, създаден му от околните. Личният живот на Инид-Мария е тайнството, без което е немислимо и инобитието й в представите на хората. "Защо да се интересува от едно или друго? Та нали всички познаваха само Инид-Мария, а НЕЯ не познаваха!" - в известен смисъл американски вариант на синдрома "Щилер" от едноименния роман на Макс Фриш. Само че героинята на Джойс Каръл Оутс е далеч от драма на идентичността, произтичаща от непокриването между реален и наложен(и) образ(и); напротив, тъкмо поради факта, че не познават истинската й същност, тя има усещането за сигурност, за убежище в самата себе си. Проблемът за разминаването между същност и външност Джойс Каръл Оутс поставя изключително чрез гласа на разказвача, така че той започва да се представя някак овъншнен, навремени затворен единствено в изненадата на околните от разкритието на истината. Важното за Инид-Мария е колкото се може по-малко да е принудена да изтърпява чуждия й външен свят и да се оттегли в своя вътрешен уют. Там, в нейния собствен свят, непрестанно и увличащо като мъртво вълнение звучи музика: "Музиката беше за нея тайна утеха също като любовта й към Феликс; тя й нашепваше: дългото забвение отпреди рождението ти не може да всява ужас, защо тогава дългото забвение след смъртта ти да притежава тази сила?". Всъщност по-трудното за Инид-Мария е да не умре.

Музика и любов, ту приближаващи, ту отдалечаващи смъртта, в непостоянни тласъци изграждащи някаква истина на вътрешното аз, сведена до условие за оцеляване под наложената от хората фасада - ето част от екзистенциалния проблем, занимаващ Джойс Каръл Оутс в един талантливо написан и дълбоко смислен роман. Другата част от този екзистенциален проблем е в прекия подтекст на заглавието "Трябва да запомните това": измамната неразединеност на личността в кроткото й, безметежно съществуване и пълната липса на вътрешен пристан, когато настъпят екстрени условия - в случая "американският кошмар" от времето на Маккарти. Катастрофата е неизбежна, някак предопределена, внушава Джойс Каръл Оутс, драстично провокиран от външните обстоятелства, ала инак естествен завършек.

"Трябва да запомните това" е някак необичайно за роман по-скоро публицистично заглавие. Изглежда направо непривлекателно с назидателната си нотка, ако над него не стоеше спасителното име на Джойс Каръл Оутс, та веднага да включи романа в талантливата авторова поредица. Привлекателно или не обаче, писателката е поела риска да го избере, очевидно поради директната му насоченост към историческата страна на повествованието - времето на "черните списъци" и голямото американско неспокойство, време, което наистина трябва да се запомни. В такова време безчетните поначало екзистенциални драми добиват общ център, обща провокация, за да се разразят. А това е още една причина времето да се запомни и - да навлезе в литературата.

Публицистичното звучене на избраното от Джойс Каръл Оутс заглавие, в тон с което често пъти са и директните авторови намеси в повествованието, е показателно не само с оглед на тематиката на романа, но и с оглед на един разказвачески маниер, към който писателката, както личи и от другите й произведения, проявява предпочитание. Става дума за съжителството между документални факти и повествователни отрязъци, между факшън и фикшън, между документалистика и белетристика. Тук Джойс Каръл Оутс е в стихията си; осигурила си е възможността да проявява фактологически подплатена своята аналитична мисъл, органически вплитайки я в тъканта на талантлива художественост.

В това именно съчетание е ключът към нейното творчество. Защото Джойс Каръл Оутс е авторка не само на романи, но и на изключително интересни и задълбочени литературоведски изследвания (каквото е примерно изследването й върху експресионизма), а този факт съвсем не е без значение, що се отнася до аналитизма и концептуалния обхват на белетристиката й.

Един от многото романи на писателката, "Трябва да запомните това" е в илюстративно единство с тях по проблематика и повествователни особености, "шедьовър" на нагледността за едно изключително продуктивно и художествено значимо творчество, чиито талази продължават да се стелят и да задават равнище в днешната американска литература.

© Албена Бакрачева, 1997
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Заложби на отвореността", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1997.