Албена Бакрачева

web | Заложби на отвореността

"Светлинната пътека нощем. Погледнеш ли я откъм моста, ще повярваш и в най-неправдоподобните истории за Уилоу Спрингс. Как Господ избълвал през устата си острова и той паднал на земята сред снопове звезди. Как Господ се пресегнал да си прибере звездите, но ръката му попаднала в ръката на най-великата земна магьосница. 'Остави ги, Боже - рекла му тя. - Само тия нищожни черни ръце имам да напътствам народа си, а със светлина ще мога да го водя напред.'" Такава е легендата, която американската писателка Глория Нейлър разказва в третия си и най-силен досега роман "Мама Дей" (1988).

"Да заживееш в Уилоу Спрингс означава без да усетиш да забравиш що е време. Навярно защото тук нищо не се променя освен сезоните." На малкия остров, стаил се някъде из южното крайбрежие на Съединените щати, като че ли няма разлика между легенда и действителност, преданието се изживява като настояще, а настоящето се обезсмисля без миналото, традицията, мита. Чувството за безвремие е особено силно у Глория Нейлър, то властва и като тема, и като художествено въздействие в творчеството й. Но това не е безвремието, схващано като абсурд, безизходица, безперспективност, инерция на съществуването; това е безвремието през погледа на черния човек, който навсякъде вижда вечния кръговрат на нещата, неспирното повтарящо се движение.

Затова Уилоу Спрингс не е просто островче, бог знае как оцеляло с живите си легенди посред цивилизования свят, а вселена, която никога не може да бъде обречена. Тази вселена у Глория Нейлър противостои със своето безвремие или, по-точно, със своето безсмъртие на всяка тленност, която я заобикаля. Въплъщение на непресъхващата жизненост на този вечно обновяващ се свят на Уилоу Спрингс е Мама Дей - старицата-владичица на острова, пряка наследница на оная чародейка, която според легендата стиснала божията десница и получила в дар светлината. Тя умее и да съветва, и да лекува, и да чува незнайни гласове, и да общува с неведоми сили. Затова няма човек на острова, който да не вярва на чудодейната й способност. Мама Дей е великата, всемогъща и вечно жива пра-майка на Уилоу Спрингс. Тя живее, ритмично преповтаряйки света, и светът живее в нея, ритмично преповтаряйки се.

Така погледнато, романът "Мама Дей" спокойно би могъл да се разглежда като един вид белетризиран спиричуъл. Основания за това могат да се намерят и в особената му композиция, където отделните фрагменти се застигат, застъпват, преплитат, рефренно възпроизвеждат, създавайки усещането за някаква сякаш музицирана художествена постройка. Но макар и точна, такава квалификация би била крайно недостатъчна за белетристиката на Глория Нейлър - писателка, която вече си е създала име на творец, чиято художествена виртуозност не е самоцел, а вещо докосване до дълбинните измерения на нещата. Неслучайно американската критика отбеляза за романа "Мама Дей", че в него Глория Нейлър е постигнала най-трудното - създала е "един фикционален свят, който е изцяло достоверен". Това критическо наблюдение улавя като че ли най-характерното за творчеството на Глория Нейлър, почти назовавайки аналогията, която неизбежно се налага от романите на американската писателка, а именно: че става дума за една друга Йокнапатофа, не фокнъровска и не в щата Мисисипи, а нейлъровска и намираща се този път в южното американско крайбрежие, ала също тъй нереално реална. (Впрочем преводите на Фокнър са чудесна основа за българския читател да възприеме творчеството на младата американска писателка.)

Всъщност става дума за художествено увенчаване на един стремеж по достоверно съградена фикционалност, който Глория Нейлър ясно заявява и с предишните си два романа - "Жените от 'Брустър Плейс'" (1982) и "Линдън хилс" (1986). Тяхната дефокусирана перспектива разбива оптическото възприятие за сметка на слуховото: текстовите отрязъци напевно музицират, създавайки една надтекстова оркестрация, в която струи душата на мястото - било бедняшката негърска уличка, било кварталът на черни богаташи. И в тези творби човешките гласове редят думите не в разкази, а в песенни напеви, стапящи темпоралната разделност във всевечна, непрекъсваема протяжност. Ала фоничният им ефект си остава все още на равнището на несинхронизираното изпълнение на колективната песен; Глория Нейлър още не е намерила "гласът" на мястото, а дири художественото постигане на целокупното му звучене в различните тембри и песни на неговите обитатели (впрочем подзаглавието на първото произведение е "Роман в седем истории"); самото място се свежда до одушевен, но ням наблюдател: "'Брустър Плейс' особено много заобича своите цветнокожи дъщери... сякаш абаносови феникси, всяка със своята история." В този смисъл "Мама Дей" е постигнатият собствен глас на топоса: Уилоу Спрингс "проговаря", или по-скоро започва да напява чрез Мама Дей. Новооткритият персонаж дава плът и кръв на инак винаги одушевеното у Глория Нейлър, но досега оставало безмълвно място на колективния чернокож живот. Оттук и убедителната достоверност на фикционалния свят.

А метафизичната атмосфера на романа "Мама Дей" е наистина наситена с достоверност. Причината е не само във факта, че Глория Нейлър противопоставя двата свята - този на Уилоу Спрингс и цивилизования - и утвърждава несравнимо по-голямата жизнеустойчивост на първия. Не контрастът сам по себе си внася достоверността в повествованието, а умението на писателката да избягва всяка еднозначност. Неслучайно романът завършва с твърде показателното изречение: "Разбираш какво имам предвид - цялата тази история има толкова много страни." И в това усещане за невъзможната изчерпателност има нещо фокнъровско, напомнящо незавършващите завършеци на разкази като, да кажем, "Това вечерно слънце" или пък "Този сух септември". У Глория Нейлър има и друго, може би много афро-американско, което на свой ред създава внушението за реална нереалност: то е в неотклонно поддържания - сякаш несекващ рефрен в безпесенен спиричуъл - подтекст на повествованието, че "не съществува друго чудо освен самият живот". Изречени в самото начало на романа, тези думи на Мама Дей ечат до самия му край като звуците от непрестанно докосвана струна на банджо.

Какво всъщност представлява Уилоу Спрингс? Още от осемнайсети век островът е извоювал правото да разполага със съдбата си, населението му е гордо с черния цвят на кожата си и с легендарното си потекло, а символ на устойчивия му дух е достолепната и мъдра старица Мама Дей. От многобройното потомство на Мама Дей е останала само пра-племенницата й Офелия, която живее в Ню Йорк.

Всъщност романът на Глория Нейлър е роман за съдбите на тези две жени и за преминаването на наследствената магьосническа дарба у последната издънка на големия знахарски род. Ала съвсем различен е подходът на писателката към двете й героини. Мама Дей е изобразена статично - вечно заета с проблемите на хората от острова, с проблемите на Офелия, отдадена на дарбата си да вижда отвъд зримото, "вмислена в пламъците, танцуващи в долната част на главата й". Няма какво да се случва с Мама Дей, защото тя стои над всекидневието с неговите случки, нея винаги я е имало и ще я има, защото тя е преди всичко свидетелство за неизкоренимостта на своя народ. Докато Офелия е потопена в житейските събития - търси си работа, пътува, омъжва се. Но тя остава във всеки момент дълбоко свързана с Мама Дей, изпълнена с нейното благородство, достойнство и изключителен такт. Историята на Офелия е история на голямата й любов и на здравата й кръвна, но и метафизична връзка с Мама Дей.

Израслата в Уилоу Спрингс Офелия се омъжва за кореняк-нюйоркчанин, който успява да й разкрие очарованието на чуждия за нея дотогава голям град. Неин ред е да запознае съпруга си със света, от който идва. При пристигането си в Уилоу Спрингс двамата заварват Мама Дей да се бори на живот и смърт с обладалите я тъмни сили. Но ето че тази борба започва за застрашава душевното и физическото здраве на Офелия. Тогава Мама Дей успява да съсредоточи цялото си знахарско умение и да спаси и себе си, и любимата си племенница. Ала за това Офелия плаща висока цена: светът на съпруга й, "другият" свят вече е изцяло загубен за нея, единственият й свят остава Уилоу Спрингс. Защо се получи така, пита се Офелия. И си отговаря с думите на Мама Дей: "Отговорът е в простата истина. А тя е многолика."

Ето поне още една алюзия, неизбежно провокирана от Глория Нейлър. Това необратимо завръщане на героинята й в своя свят, на своята земя, при своите, не може да не напомни Фокнъровия разказ "Ела си, Моисей" ("Go Down, Moses", преведен на български като "Слез на земята, Моисей"). Едничката грижа на крехката старица Моли е да върне мъртвия си внук у дома, където са само свои, една плът и кръв. И няма никакво значение, че става дума за тялото на екзекутиран убиец - старата жена дори не знае това, - важното е, че един свой трябва непременно да се прибере при своите. Всички чернокожи около Моли мълчаливо отслужват ритуала на прибирането, на завръщането, а на тяхната обвеяна в монотонните звуци на спиричуъла преданост към целостта на своя свят белите могат да отвърнат само с неразбиращо, ала изпълнено с почитание съдействие. И Офелия на Глория Нейлър безвъзвратно се завръща при своите, само че не в смъртта, а в живота. Което - при властващата представа за вечен кръговрат, за несекваща повторителност - е същото. Няма граница между живот и смърт, когато всичко с всичко е слято в единство и нещата се открояват само в качеството си на изпълнени рефрени. Тогава общото внушение е за безвремие - неслучайно Глория Нейлър има предпочитано глаголно време за всякакви темпорални отрязъци и то е сегашното. Пред това чернокожо безвремие белите и у Фокнър, и у Глория Нейлър немеят, то категорично ги изхвърля като чужди, припокривайки се с усещането за свой свят. Така погледнато откъм неспирната повторителност, прибирането при своите е предопределено. Затова и чернокожите около Моли не задават въпроси, те просто знаят, докато белите питат и не разбират. Затова и Мама Дей винаги е знаела "простата и многолика истина", че племенницата й ще се върне завинаги. Затова и "'Брустър Плейс' все тъй очаква да умре" - ала това никога няма да се случи, защото сънищата и мечтите на живите не секват.

Съпоставката между свое и чуждо, между съзнанието, здраво обвързано с древни традиции и познания, и подхранваното с ерзац-продукти градско съзнание е постоянна в белетристиката на Глория Нейлър. Ала пренареждане на автентичното родово съзнание под натиска на цивилизацията при нея няма. Глория Нейлър категорично отказва да изобрази накърнен истинния свят на чернокожите си герои. Те остават свои между свои - сред вечния кръговрат.

© Албена Бакрачева, 1997
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Заложби на отвореността", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1997.