Албена Бакрачева

web | Заложби на отвореността

Споделяно в днешната английска критика е наблюдението, че поради женската си природа писателките в наше време са като че ли в най-благоприятно положение да използват сериозно романния жанр, за да навлизат в относително непознати области на индивидуалния и обществения живот. Ако обаче такова наблюдение може с лекота да бъде отнесено към творчеството на Дорис Лесинг, Сюзън Хил или Анита Брукнър, то само известно усилие би го направило приложимо спрямо романите на Фей Уелдън.

С вкуса си към феминистки-предизвикателно звучащи заглавия като "Сред жените", "Животът и сърцата на мъжете", "Клонингът на Джоана Мей" английската писателка малко или повече е вече позната и на българския читател покрай превода (1994) на "Животът и любовта на жената-демон". А дори от самите заглавия е видно, че Фей Уелдън е твърде далеч от каквото и да било новаторство. Друг е въпросът, че бурното смешение на форми и ценности в нашия век поставя под съмнение изобщо съществуването на "непознати области" - било в жанрово-стилистичен, било в идейно-тематичен план. Не в колебливата категория на литературните нововъведения е силата на Фей Уелдън. Очарованието на нейните романи идва не от дълбочината, която навикът свързва с психологизма, с повествованието отвътре-навън, с откъслечните текстове, бележещи мисловните отломъци, с невидимия, незаявяващ себе си разказвач. Очарованието при Фей Уелдън идва от "ширината", от панорамното лъкатушене по повърхността, което най-неочаквано може да разкрие поразяваща истина, от игривия тон, чиято привидност на моменти може да остане неразбулена. Писателката не се бои да внася елементи на публицистика в повествованието и да заявява недвусмислена и непримирима социална позиция, поради което психологическата й проникновеност идва на моменти някак неочаквано, по-ефектно и запомнящо се. Казано с други думи, Фей Уелдън връща на романа неговата първородна, филдинговска свежест и така, преоткривайки романовата традиция и отнасяйки я към съвременната английска действителност, новаторски обогатява днешните поизтощени повествователни форми. От такъв порядък именно е сериозността, с която тя използва романния жанр. При това го прави от една подчертано женска гледна точка, която има много по-малко общо с феминизма и много повече с женствеността.

Навярно тъкмо поради свежата традиционност на прозата й "Таймс" отбеляза, че да четеш Фей Уелдън е все едно да пиеш шампанско. Може би, ала все пак шампанското е ритуал, изисква специален повод, докато Фей Уелдън не вдига тържествен тост. Всичко при нея е непосредствено, близко, при това - английско. Затова четенето на романите й по-скоро напомня пиене на прясно запарен чай, чиито аромат се смесва с уханието на току-що извадени от фурната курабийки и домашно приготвен кейк. В тази уютна домашна атмосфера обикновено тече мил, непринуден, находчив разговор. Именно разговор, защото Фей Уелдън избягва да разказва на своите читатели, а постоянно се обръща към тях, при това без да спазва каквато и да било дистанция: сякаш поставя пред читателите тавата готови курабийки, поднася чая и подхваща приказката.

Преди повече от два века Хенри Филдинг - с особено предпочитание към сравнението - се самоуподобява на гостилничар, който охотно, с цел да ги дари с наслада и поучение, поднася на читателите своите преразнообразни ястия-романи (познати у нас покрай преводите на "Джоузеф Андрюз" и "Том Джоунс"). Така погледнато, постоянно поддържаният в текста диалог между разказвач и читател започва да изглежда като протичащ "над" ястието, сиреч извън разказваното, като негов коментар. И ето че след толкова време, протекло при това особено динамично за романния жанр, Фей Уелдън, макар без директно да се представя за учтива домакиня, успява да създаде - при това някак по женски - онази гостолюбива или по-скоро читателолюбива атмосфера, в която несекващия извънсюжетен диалог между разказвач и читател да придаде на романите й едновременно раннотрадиционен и съвременен облик.

Този вид постоянно текстово диалогизиране с възприемателя, останало от времето на "бащата на английския роман", поставя разказвач и читател в една "по-висока" спрямо разказваното позиция на наблюдаващи, знаещи и даващи мнение: пред тях сякаш протича представление, персонажи и сюжет се спектаклизират. Характерна за всички романи на Фей Уелдън, верността към тази традиция е повече от очевидна в представителния за творчеството й роман "Животът и сърцата на мъжете" (1987). Ето накратко за какво разговарят разказвач и читател в него, що за спектакъл гледат и обсъждат. И така: Лондон от шейсетте години на века. "Знаеш, читателю, какво време беше - брак и свобода, секс без бебета, кариера без егоизъм, изкуство без усилия". Младият Клифорд Уексфорд, красив, блестящ, интелигентен съдружник на фирма за покупко-продажба на произведения на изкуството, дарен с безпогрешен усет да различава оригинал от фалшификат, се влюбва от пръв поглед в Хелън Лали, млада и неопитна красавица, дъщеря на най-талантливия според Клифорд съвременен художник. Любовта им е взаимна и толкова силна, че на брака им не могат да попречат нито яростния баща на Хелън, нито предишната връзка на Клифорд с Анджи Уелбрук - дъщеря на финансовия магнат, собственик на фирмата, грозна, завистлива, интелигентна и влюбена. Клифорд и Хелън се оженват, ражда им се чудесна дъщеричка Нел. Всичко е толкова хубаво, че е невъзможно да няма край, споделя разказвачката със своите читатели. Анджи заплита интрига след интрига и се стига до развод. В желанието си да си върне дъщерята Клифорд организира отвличането на Нел от майка й, но самолетът катастрофира и детето изчезва - че е живо и здраво ще знаят само писателката и читателите и от този момент до края на романа ще следят две повествователни линии: на Нел и на родителите й. Не са малко патилата на Нел: първоначално попада при възрастни френски баронети (по-късно всички ще се чудят на великолепния й френски!), занимаващи се с магьосничество; спасила се от пожара в замъка им, тя се озовава в приют за безпризорни деца, откъдето избягва и след дълги скиталчества по пътищата пристига в бедна английска ферма, където я приемат добре; израства тук за обща радост, понеже е красива и даровита, ала и тук не минава без перипетии - оказва се, че покровителите й са отдавна търсени крадци! - и най-сетне стига до Лондон и намира родителите си.

Поредица от приключения, случващи се на път, привидни безизходици, от които винаги се намира изход, и разказ, неспирно поддържащ впечатлението, че се води пред аудитория - все отлики на добрата стара романова традиция, която Фей Уелдън очевидно тачи, та я следва и в другата повествователна линия. Не по-малко криволичеща от съдбата на Нел е и тази на родителите й. Разтърсени от гибелта на детето си, и двамата живеят като в унес. Клифорд сменя любовница след любовница, но не се решава да прибегне до постоянно предлагания пристан - Анджи. Хелън се омъжва втори път, ражда второ дете и живее само за него и с мисълта за първото. Но и двамата не могат да преодолеят любовта си един към друг, докато в последна сметка не сключват втори брак. И пак са щастливи, раждат им се и двама близнака. Но злото не може да не се намеси и този път, подсеща разказвачката своите читатели: Анджи заплита още по-умели интриги, отново й се удава да ги разведе, но вече успява да се омъжи за Клифорд и да му роди дъщеря. Клифорд е нещастен и отчаян, Анджи също не е постигнала мечтаното, ала за разлика от тях Хелън бързо се съвзема и създава дизайнерско бюро на името на вече широко известния си баща. В това именно бюро идва да работи Нел. Настъпва моментът, когато дъщеря и родители най-сетне ще се намерят: в частен самолет, в който пътуват всички необходими за разпознаването персонажи - от детектива, разследвал изчезването на Нел, до човека, който навремето е отвлякъл детето по поръчка на Клифорд - Хелън вижда в ръката на Нел медальона, който някога Клифорд й е подарил. Дошло е времето на дългоочаквания - романът е традиционно обемист! - хепиенд. "Най-доброто, което можем да направим, е да им пожелаем вечно щастие отсега нататък, тъй като и те като всички останали носят риска да се разминат с него" - завършва Фей Уелдън, уравновесявайки по този начин мелодраматичния финал на романа.

Защо именно такъв завършек? Не стои ли той някак неестествено? Тези въпроси възникват основателно, доколкото рутинният реализъм на възприятието си казва думата. А всъщност цялото повествование подготвя точно такъв "театрален", изкуствен край. Преди всичко читателят още от самото начало е осведомен, че въпреки премеждията родители и дъщеря в края на краищата ще се намерят, което води до известно спокойствие за съдбата на героите, независимо че несгодите ги връхлитат. Освен това постоянно поддържаният надсюжетен диалог между разказвач и читател предполага готова, завършена във времето тема, без кой знае какви изненади до очакваната развръзка, повече повод за разисквания и коментари, отколкото главоломна събитийност. Иначе казано, колкото по-ефектен е предварително известният финал, толкова по-добре.

Та нима в края на "Том Джоунс" и Филдинг не събира всички герои на едно място в нещо като карнавално шоу? Ала с цялостния си комедиен замисъл романът на Филдинг, както и голямата част от европейските просвещенски романи, осъществява характерна за времето си етико-философска задача да представи вселенския порядък като безупречен и вездесъщ въпреки грешките и заблудите на хората. В един свят, схващан като управляван от ясните и непротиворечиви закони на разума, писател като Филдинг може да бъде спокоен, сигурен, всезнаещ - и като мислител, и като разказвач. Може да бъде и авторитарно-назидателен, което е и основният смисъл на несекващия в романите му диалог между разказвач и имплицитен читател: Филдинг дори си позволява да оставя "бели полета" и "празни страници", та да предизвика интелигентността и активността на своите читатели.

Не е така обаче и не може да бъде така при един съвременен писател: отдавна е отминал крахът на "здравия разум", не са от вчера съмненията в безпогрешността на логиката. Не е така и при Фей Уелдън. Постоянните обръщения на разказвача към читателите както в "Животът и сърцата на мъжете", така и в останалите й романи не служат на предпоставена моралистична платформа, нямат за задача да съдържат нещо полезно за читателя, осигурявано чрез вещата, напътстваща ръка на разказвача. Те са преди всичко покана за взаимност с човека отвъд страниците. Тази извънсюжетна диалогичност е освободена и от традиционната функция да внася допълнителна автентичност на повествованието: тя създава не копие на общуването в действителността, какъвто най-общо казано е стремежът на Филдинг, а копие на общуването от литературната традиция. Тук играта е не между фикция и реалност, между стремеж към създаване и получаващо се постоянно нарушаване на илюзията за достоверност на повествованието, както е в английския просвещенски роман. Повествователната игра при Фей Уелдън е с ранноромановия вид разказност. Осланяйки се на характерната за родоначалниците на английския роман диалогична насоченост към читателската аудитория, писателката успява да се възползва от условността на жанровата традиция, за да я въведе по нов начин в реалността на възприемателя: като начин да се запълни осезаемото отсъствие на взаимност в съвременността с топлота и непосредственост. Наред с безспорно занимателната събитийност това именно е по-високото измерение на свежата традиционност както в "Животът и сърцата на мъжете", така и изобщо в романите на английската писателка.

Топлата непосредственост на Фей Уелдън при това е определено женска. Доколко обаче подчертано женското в романите й може да бъде окачествено като феминизъм?

Към положителен отговор на този въпрос насочват преди всичко заглавията на Фей Уелдън, в които винаги се намества нещо женско или мъжко със съответната различна тоналност. А подир заглавията идват и постоянните обвинения на английската критика към начина, по който писателката изгражда мъжките персонажи - непременно отблъскващи. (Както впрочем е и в другия преведен на български роман на писателката - "Синът на президента", С., 1988.) При това в свои интервюта Фей Уелдън доста неубедително отвръща на упрека с обяснението, че карала мъжките характери просто да говорят и действат, без да ги мотивира и оневинява, докато смятала за нужно героините й винаги да бъдат дообяснени и оправдани. Невъзможно е при такъв отговор да не възникне въпросът: А защо? Нима за писателката светът е разделен на две половини с различно качество?

Подобни разсъждения са напълно оправдани спрямо белетристиката на Фей Уелдън и стига човек да възприеме тази гледна точка, не би бил ни най-малко затруднен. Наистина писателката подвежда към едностранчиво тълкуване - но доколкото то сякаш иде от само себе си, някак прекалено лесно, иде и съмнението, че може би не е единственото. Както в последна сметка се и оказва.

Едва ли в творчеството на Фей Уелдън има по-добра възможност за навлизане в нюансите на този въпрос от романа "Клонингът на Джоана Мей" (1989). Видно е как без колебание, направо в заглавието някак съвсем естествено се настанява една новоизкована дума. Навлязла през английски в повечето европейски езици, тази дума означава безполово размножаване. Тя заема особено място във феминисткия речник, доколкото предоставя средство "обосновано" да се изрази идеята за един свят, в който мъжете са излишни, освен като работна ръка, а жените са пълновластни, всестранно надарени, носителки на всяка духовност, на това отгоре - способни да се самовъзпроизвеждат. Ала не с този си крайно-феминистичен пълнеж е употребена думата от Фей Уелдън: "клонинг" в нейния роман не е самоволен акт на жена със съзнание за изключителна стойност на собствената личност, а начин за поставяне на проблема за човешката идентичност - при това в творба, в която ще възтържествува любовта между мъж и жена.

В "Клонингът на Джоана Мей" Фей Уелдън взема съвсем ново, макар и добило вече известна гражданственост понятие, за да го разшири и обогати с особено актуалния за съвременния човек смисъл за диренето и постигането на собствената самоличност. При такава смислова натовареност на романа и самото заглавие, на пръв поглед еднозначно и говорещо само за себе си, влиза в незаявен спор с уж пределната си яснота и осича новосъздаденото слово откъм крайно-феминисткото му звучене.

Ето как става това. Джоана Мей е шейсетгодишна позавехнала хубавица, току-що разведена след трийсетгодишен брак поради своя изневяра и веднага намерила млад любовник. Повествованието следи нейната задълбоченост в разсъждения върху целостта на собствената й личност. Бившият съпруг на Джоана, Карл Мей, директор на институт за ядрени изследвания, е горд, че през целия си живот е нямал друга жена освен съпругата си - докато не си намира млада любовница, пред която постепенно разкрива истината за своя брак, а също и за себе си. Така чрез разказите на Карл Мей и спомените на Джоана, за която дългогодишният семеен живот се е превърнал в основна част от същността й, бавно и откъслечно - по любимия на Фей Уелдън маниер на повествователните фрагменти - се очертава съдбовното преплитане на две съдби. Карл е расъл в социалните низини, затварян е бил в кучешка колиба от родителите си, така че бляскавата му кариера всъщност е резултат от непреодолимо озлобление. Озлобление и към самия себе си, което го е накарало на осемнайсет години да се кастрира, за да не може да има поколение. Докато Джоана е богата, тя само е чакала своя герой; лудо влюбена в Карл, за нея не е пречка настояването му да нямат деца. Трийсет години живот "само един с друг и един за друг", както се изразява Карл, и фиаското е налице: неудовлетворена, Джоана изневерява, Карл убива любовника й, развеждат се. И едва тогава тайната бива разбулена. Преди много време, взел от Джоана без нейно знание зряла яйцеклетка, Карл, в желанието си да я увековечи, е създал клонинг от четири двойнички на своята красива съпруга. Това разкритие е потрисащо за Джоана. Коя е тя всъщност? Съвсем еднакви с нея ли са двойничките й? Мислят ли и чувстват ли като нея? Нейни сестри или нейни дъщери са те? Тези въпроси не й дават мира и Джоана решава да намери копията си. Фей Уелдън надълго и нашироко, постоянно коментирайки и обсъждайки с читателите, проследява съдбите на четирите млади жени, родени от чужди утроби. В последна сметка, по обикнатата от нея романова традиция, писателката ги събира всички заедно в края на романа - за да се окаже, че всяка носи своята собствена индивидуалност, така че може да се обърне към Джоана с "мамо". Лишената от рождени деца Джоана е спечелила, докато Карл е загубил. Ала връзката помежду им е толкова дълбока, че Джоана ще прекара старините си в отглеждане на един мъничък Карл - единственият двойник от клонинга на Карл Мей. Самоличността на Джоана е утвърдена чрез различието между нея и четирите млади жени от клонинга въпреки опасността от повторение и истински намерена чрез отглеждането на малкото дете.

Ето как чрез новосъздадено понятие като "клонинг" Фей Уелдън утвърждава извечната истина, че пътят към най-цялостно осъществената женственост минава през познаването на любовта към мъж и на майчинството. Както и че без така почувстваната женственост собствената идентичност на жената остава под въпрос.

Нищо ново, разбира се, пък и дълбинните трактовки в съвременната женска английска романистика - включително в тази област - съвсем не принадлежат на Фей Уелдън. Любопитното тук е избраният зрителен ъгъл: на пръв поглед романът сякаш дръзко се заема да лансира обикнато от феминистките понятие, докато всъщност подрива точно феминисткия му смисъл. Макар и леко да позалита встрани - нали все пак цялата полза от клонинга е за жената, а не за мъжа - писателката постига тъкмо това. Такъв резултат трудно би могъл да се нареди сред строго художествените страни на "Клонингът на Джоана Мей", ала затова пък насочва към една от основните отлики на белетристиката на Фей Уелдън - публицистичността. Предизвикателното заглавие открива дискусия, в която директно и авторитарно звучащото авторово слово заявява позиция по начин, преблизък до журналистиката. Тази позиция е дотолкова женска по своята същност, че няма как да не премине отвъд феминизма.

Маниерът на директно аз-присъствие на разказвача в повествованието с коментари, мнения, оценки и полемична насоченост не просто подтиква да бъде определен като публицистичност, но и за пореден път свързва Фей Уелдън с английската романова традиция. Там жанрът дири, налучква своя облик, на това отгоре с предначертанието да бъде развлекателен и поучителен едновременно, та затова първоличната всевластност на повествователя е неизбежна; тук стремежът към едно отвъдтекстово, топло - при това по женски топло - човешко общуване изпълва заимстваните условности от времето на романовото самоопределяне като жанр. Типът общуване с читателите, който романите на Фей Уелдън задават, насища всичко с пределна откровеност и навярно поради това - въпреки смътното усещане за преходност, което оставят, - тези романи са толкова четени.

Фей Уелдън неведнъж е заявявала в свои интервюта, че самото писане за нея означава да разделиш себе си на безброй части, да бъдеш едновременно автор, герои, читатели, всякакъв. Оттук по всяка вероятност иде неспирната, разнолика диалогичност, през която в нейното повествование струят реалните проблеми на съвременността. Оттук и онази нейна романовородна свежест.

© Албена Бакрачева, 1997
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Заложби на отвореността", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1997.