Албена Бакрачева

web | Заложби на отвореността

"Безсмислено е да разпитваш пътника как се строи къща. Така никога няма да я построиш." Осъзнал смисъла на тези древнокитайски редове и при това сам пътешественик, пребродил Китай, Индия, Латинска Америка, Африка, Австралия, англичанинът Брус Чатуин пише не книги за своите пътешествия, а книги-пътешествия.

Нарича ги "романи" и особено много държи на определението. На пръв поглед това е може би най-неуместната жанрова характеристика за едно хаотично повествование, което в калейдоскопична непоследователност реди пътеписи, документални разкази, автобиографични откъси, кратки фикционални отрязъци, размишления върху прочетени книги, есеистични изблици, философски фрагменти, многобройни цитати от философи, поети и естественици, лингвистични, природонаучни и етнографски изложения. Тук не приляга постановката за роман в процес на ставане, съчетаващ повествованието с разказ за самото му написване и сякаш създаващ се пред очите на читателя, тъй като книгите на Брус Чатуин ни най-малко не се занимават с взаимоотношението литературна условност - реалност. Съвсем друга е гледната точка, която би ги представила според желанието на автора им и най-вече би спомогнала за възприемането им в тяхната действителна цялостност.

Тема на темите за него, изрично отбелязва английският писател-пътешественик в книгата си "Песенните пътища" (1987), е пътят - движението, вечното неспокойство на човешкия дух в стремежа му да обхване простора, света. При такава тема едно спокойно, организирано повествование, особено пък документална проза, очевидно би изглеждало за Чатуин като къща, построена по съветите на пътника. Ако неговите романи "се движат", "пътешестват", то не е защото създават впечатлението, че "се пишат" сякаш успоредно с четенето, а защото оставят убеждението, че са били написани, отмервайки като че ли крачките на пътешественика-писател. Такова движение не е насочено към предначертана цел; то е движение, разбирано според древното източно напътствие "Като вървиш, върви!", т.е. не се занимавай с нищо друго, само върви, смисълът е в самото движение. Това е движение без начало и без край; движение, търсещо всички възможни основания за неспокойната, пътешественическа природа на човека. Една така замислена книга неизбежно ще бъде отворена за абсолютно всичко - а тъкмо такива са книгите на Брус Чатуин. Ето защо техният автор може би не без известно основание ги нарича романи, доколкото отвореността е по-характерна за романа отколкото за който и да било друг литературен жанр. И все пак...

"Върви!", цитира Чатуин в една от творбите си последната повеля на Буда към учениците му и сам е убеден, че единствено на път човек се доближава до своята изначална хармония със света. Тъкмо затова и пътува: не за разнообразие, не за раздвижване, не от любопитство, а за да открие пътя към своето аз в изначалната му същност. Това е същото "универсализиране на пространството", за което говори Кенет Уайт в своята преведена и на български книга "Големият бряг", но ако Уайт съзира в него необходимата предпоставка за едно истински поетическо съществуване на човека, за една "биопоетика", Чатуин е по-малко метафизичен, по-земен. Ако "Големият бряг" е "дневник на едно духовно пътуване" за своя автор, при Чатуин духовното пътуване е съчетано с конкретните измерения на действителното пътешествие.

Така, макар да е свързана с пребиваването на Брус Чатуин в Австралия, такава представителна за творчеството му книга като "Песенните пътища" например не е посветена на Австралия: тук няма изобилие на фактологически данни, тъй като писателят е убеден, че не в тях е същината на истинското познание. Това не е книга, излагаща географски, етнографски и пр. факти; това е книга, откриваща сходства, прехвърляща мостчета между уж отдалечени, а всъщност много близки представи на хората от най-различни места по земята за изначалната им взаимовръзка със заобикалящата ги природа и преди всичко за пътуването, ходенето като най-активна форма на тази взаимовръзка. Важно за Чатуин е не толкова характерното, колкото общото или по-скоро общото във всяко характерно. По песенните пътища на австралийските аборигени той ще стигне до будизма ("Няма щастие за този, който не пътува."), до исляма, до Библията (аналогията Бог-път), до представата на латиноамериканските индианци за живота като мост, който трябва да се прекоси, та чак до Паскал ("В нашата природа е заложено движението; пълният покой е смърт."), до Бодлер ("ужасът от дома") и Рембо ("Аз съм пешеходец, нищо повече.")... Неимоверно много са примерите, цитатите, имената, които Чатуин изрежда. Самата им подредба, както и постоянната насока на собствените му разсъждения, недвусмислено извеждат идеята, обединяваща според писателя всичко с всичко - заложеният у човека стремеж да постигне това, което някога Артюр Рембо бе нарекъл "своето първично състояние на син на Слънцето".

Не обаче за да постига за себе си това "първично състояние" предприема Чатуин своето пътешествие до Австралия. За него е важно да потърси - и да открие - и у австралийските аборигени потвърждение на своето схващане за прахармонията на човека със заобикалящия го свят. Оттук и натрапливото впечатление за предпоставеност - независимо дали осъзната или не от автора - в цялостното внушение на книгата му, в която, макар и без претенцията за философско изследване, разсъдъчният пласт преобладава. А при такава незагатната тенденциозност - впрочем срещаща се и в други негови произведения, - все пак се позагубва нещо от убедителността на инак убедително изведените аналогии между Австралия, Китай, Индия, Европа, Латинска Америка...

Всъщност Брус Чатуин категорично отбелязва, че е отишъл в Австралия не от етнографски интерес да изучава живота на аборигените, а с единствената цел да се запознае основно с техните песенни пътища, за които бил слушал много. Австралийските песенни пътища се оказват израз на едно изключително красиво и жизнено взаимоотношение между човека и земята, на която се е родил. Чатуин преразказва чути по време на пътуването му из Австралия разкази за вярванията на аборигените: как праотците се самозародили от пръстта; как всеки от тях поел по своя път и запял своята песен; как изпявал всяко нещо и така, изпявайки го, го сътворявал; как всяко изпято нещо получавало по две имена - по едно за крачката с левия и с десния крак; как постепенно целият свят бил сътворен от песните на праотците; как тези песни трябва да се пеят непрекъснато от хората, защото иначе светът би престанал да съществува. Всяко племе има свой праотец, своя песен и свой песенен път. Пеейки своята песен, хората от дадено племе вървят по стъпките на своя праотец; за да поемат по друг песенен път, те трябва да знаят песента на съответното племе. Такива песенни пътища кръстосват цяла Австралия и се знаят само от аборигените. Брус Чатуин ги сравнява с многобройни Илиади и Одисеи, в които всеки стих има географско съответствие. А един от неговите събеседници отбелязва, че за аборигените "песента, музиката е хранилище на паметта, благодарение на което винаги намираш пътя си в тоя свят". "Ужасно е уютно да се загубиш в Австралия", добавя той. Единението между човек, свят и музика, осъществено чрез свободното движение в пространството - ето с какво австралийските песенни пътища пленяват пътешественика-писател Брус Чатуин.

"На времето леля ми обясни, че фамилното ми име на англосаксонски означавало 'ветровита пътека'. Още тогава в съзнанието ми се загнезди убеждението, че поезия, име и път при мен са загадъчно преплетени", споделя Чатуин в "Песенните пътища". Плод на това убеждение е всяка от книгите на младия английски писател: и "В Патагония", получила литературните награди Натаниъл Хоторн (1978) и Е.М.Форстър (1979), и "Вицекралят на Уайда" (1980), и "На черния хълм" (1982), и, като че ли в най-висока степен, "Песенните пътища".

Чатуин започва да пише, когато тръгва да пътешества, и не може да пътешества без да пише. На път го отправяла неприязънта към вещите - неприязън, която, по собствените му думи, писането още повече усилило. Очевидно и в творчеството, и в живота пътуването за Брус Чатуин не се свежда само до любознателност и пътешественическа страст, а се осмисля с дълбоки стойностни измерения, както впрочем свидетелства и едно негово интервю отпреди няколко години: "В нашия век на ширеща се вещомания смисълът е да пътуваш - волен, непритискан от вещи. Човек има нужда да мисли, необременяван от нищо, а съзнанието е най-необременено, когато вещите ги няма."

Само по себе си това разбиране не съдържа нищо оригинално. Добре позната е на европейските романтици, а техните презокеански сподвижници, американските трансценденталисти, съзират в нея основно измерение на стремежа да виждаш отвъд видимостите на реалния свят, да се сдобиеш, посредством разкрепостилия се в странстването дух, с ново зрение, превъзхождащо обикновеното. Дълбоко поетическа по своята същност, тази постановка е създала значителна традиция в англоезичните литератури, та Чатуин определено има на какво да се опре. "Ходенето" в тия литератури отдавна е престанало да се разбира като просто придвижване във физическото пространство, превръщайки се в едва ли не термин, означаващ духовна зоркост и свобода, обратното на вялост и обезличаващ покой. Оттук и особеният жанр на литературната разходка, създаден в американската литература от средата на миналия век: самият градеж на художествената творба сякаш следва стъпките на разказващия аз, устремени към един хоризонт, който е поне толкова метареален, колкото реален. Този жанр, изваян изключително от американските трансценденталисти, е силно автобиографичен в смисъла на духовна автобиография и определено принадлежи към нефикционалната проза. Тъкмо в тази традиция са и творбите на Брус Чатуин - колкото и писателят да държи да ги определя като романи. Нещо повече: такова жанрово определение за произведенията на Чатуин се съгласува чудесно с онази мотивировка на някогашните литературни разходки, която ги представя като вид романтически "бягства". Защото нашият век не е първи, що се отнася до "ширещата се вещомания".

На това отгоре нашият век не е и първият, който потърси подкрепа в източната мисъл и словесност. Вярно, негови рожби са битниците и хипитата с тяхната своеобразна антикултура, с литературния им изразител в Америка Джак Керуак и големия им литературен вдъхновител в Европа Херман Хесе. Ала тъкмо хипитата бяха тези, които видяха в свое лице следовници на един писател от миналия век и затова го нарекоха "първото хипи". Това е американският трансценденталист Хенри Дейвид Торо, който превърна цитираният и от Чатуин призив на Буда "Върви!" в стил на житейско и литературно поведение. Торо изгради жанра на литературната разходка като охудожествен вървеж на духовно зрящия, нехаен за вещи и отвратен от робуването им. Той вплете в жанровата тъкан и множество естественонаучни наблюдения и факти, всевъзможни литературни и философски цитати, както и свръхпрецизност и изчерпателност на природните описания - все крачки в странстванията на свободния и посветен дух. Тъкмо така "крачи" и нефикционалната проза на Брус Чатуин.

Толкова за литературното и извънлитературното минало зад гърба на английския писател. Че в тази традиция е неговият избор в художествената словесност доказва всяка една от книгите му. Заглавията пък недвусмислено го подсказват. Тези книги обаче са по-скоро нетрадиционни, отколкото традиционни, макар въпросната традиционност ярко да присъства в тях. Защото те постигат традицията същностно житейски, а не литературно подражателски. Защото това са живени книги; тяхното слово представлява художествено видоизменената материя на един житейски стил. Нетрадиционността на тази книги е още по-очебийна поради принадлежността им към края на двайсетото столетие, сред чието неспирно мултиплициращо се разнообразие стойностите се давят и същинска рядкост е пътешествието с цел познание и духовно съсредоточаване по източен образец и с романтичен привкус - от което при това става чудесна литература.

Книгите-пътешествия на Брус Чатуин неотдавна секнаха. Защото секнаха неговите пътешествия. Поне земните. Не ще секне обаче пътят на неговото слово, тъй като то е заредено с движение, а това значи -- с живот.

© Албена Бакрачева, 1997
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Заложби на отвореността", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1997.