|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
"ЛЮБОВ И ЖАЖДА ПРЕЗ ЛЕДА": АСЕН РАЗЦВЕТНИКОВ
Албена Бакрачева Ранният и късният Разцветников, сложният и противоречив Разцветников, "двойникът" Разцветников - а, може би, единният раздвоен Разцветников? Защото никога Асен Разцветников не се превърна в своя "Двойник"; "Двойникът" не е някакво прераждане на поета в друго, второ его, плод на преживяна лична и обществена драма, той е символът на самата драма, която белязва един трагично и достойно изживян живот. Раздвоението напира във всички Разцветникови стихове, писани след "Жертвени клади" и "Мор". Това е поезия, която постоянно самозаражда двойния тон, непримиримо търси единството, а постига раздвоението, лелее "любов и жажда", ала не разчупва "леда". Това е единната поезия на раздвоението. Разцветниковото раздвоение съвсем не е еднозначно - или, по-скоро, двузначно - понятие. То се разпластява по всички измерения на авторовата личност, обхващайки присъствието й в действителността и в мечтите, в живота и в непостижимото, в мрака и в светлината, обхващайки същността й на човек и същността й на поет. И, разбира се, същността й на преводач: при такава нагласа и такъв поетически талант е невъзможно да не бъде открита привлекателността, която носи двойствената природа на художествения превод - Разцветников великолепно пресъздаде на български редица големи творби на немската литература. Където и да се впусне, този неспокоен и търсещ, изключително богат, но и изключително раним дух не може да не открие своята Голгота. Да бъде разпнат е неговото постоянно състояние и ако тук е трагедията му, то и в живота, и в поезията тя е изживяна невероятно красиво. И морално. Асен Разцветников затвори трагедията на раздвоението в собствената си личност и в поезията си, а по-достойно и по-духовно страдание едва ли има. "Той превърна многобройните си болки в жестоко оръжие - отбелязва Камен Зидаров в книгата си за поета, - но обърна това оръжие към себе си, а не към другите. Защото имаше ясно съзнание за жестоката си вина."1 И може да се добави - защото имаше нагласата на романтик, който всичко пречупва през собствената си личност или поне от собствената си личност тръгва към света; който има нужда от идеал и, лишен от него, безуспешно се опитва да го забрави. "Двойникът" на Асен Разцветников си остава при "Жертвените клади" да събира с трепетни устни "смразени алени зърна", да милва "всяка бяла прясна кост", остава си при онова толкова мило, топло и любящо "ний", за да се прокрадва и по-късно, макар и плахо, в молбата за "плочица синьо небе" ("Есен"), която "ние" отправяме в някоя тягостна есенна вечер, напомняща септемврийските, в молбата за сънища, даряващи на "нас", бездомните ("Балада за бездомните"), липсващото в живота... Разцветников никога не е бил като Смирненски "поет на огнените гриви", той винаги е бил поет на "кристалите и бисерните бели зърна", на лунните пейзажи и сребристите тонове. Което обаче не означава, че септемврийската му поезия е жалейна. Това не е упокойна молитва, а обет на гроба на борци, още навремето отбелязва Георги Цанев.2 В искреността на този обет не може да има съмнение. Никога, нито за миг Разцветников не изменя на борците, той оставя в техните редици един свой "двойник", по който сетне жадува цял живот, избрал за себе си страдалческата участ на уязвения Дон Кихот. Трагедията на народа от кървавите септемврийски погроми Разцветников - както и другите големи български поети тогава - преживява като своя собствена. Той приобщава себе си към народната трагедия, ала по-късно, когато вече е счупено "златното му сърце", към своята лична трагедия той не успява да приобщи никого, сякаш докрай обременяван от съзнанието за необходимо изкупление. Затваря се в своята кула "със гугла от цинк накачулена" и се отдава на безжалостна и възхитително нравствена всеживотна битка с "двойника" в множеството му превъплъщения-противодействия на неприязнената действителност. Отдава се на безкрайно самотната мъка на раздвоението. Донкихотизмът на Разцветников не е черта, прибавена към една крехка и деликатна натура, колкото да задълбочи печалния крах на илюзиите й. Донкихотизмът на Разцветников е същност или поне част от същността му: онази, срещу която би трябвало да се опълчи, която би трябвало да преболее, за да оцелее в света "безутешния, пустия", в света - "безумна индустрия". "Двойникът" е наречен Дон Кихот, Дон Кихот е наречен "двойник", ала това не е един мъртъв Дон Кихот, както го определяха преди години3 - напротив, това е един неумъртвим Дон Кихот, на когото трябва да му се натяква, че "светът е засада", че "мълнии дебнат в лазурите". "Безсърдечно осмян и премазан" е Дон Кихот, но при Разцветников мъртъв той не може да бъде. Иначе не би имало "Двойник". Би имало само мрачни равносметки на отчаянието като "Не вярвам в човека, не вярвам в доброто, не вярвам в душата". Получава се обаче така, че тези равносметки зазвучават като натраплива черна дидактика срещу несъкрушимата вяра. Дон Кихот трябва да бъде увещаван, че го дебнат "със зъби в зениците"; на душата трябва да й се разказват жестоки приказки, та дано повярва, че няма нищо друго, освен "хора-бутончета" и "душици-балончета"; на Исус трябва да му се напомни, че някога е изгонил търговците от храма, та сега на свой ред и те него ще изгонят. Ала колкото и да го увещават, "Двойникът" все настоява, че носи "синьо небе във душата си" и отказва да умира, въпреки че си е "пръснал главата на плочите". Не само е готова да повярва тази душа, на която й е "тъмно и страшно", тя вярва и се раздвоява заради усилието да пребори вярата си, с която й става все по-трудно и по-трудно да живее. "Цели две десетилетия Асен ту се отвръщаше от света, ту лудо бе влюбен в него", споделя К. Зидаров.4 Едва ли обаче тия състояния се редуват у поета - по-скоро те съществуват едновременно и тъкмо в тяхното съсъществуване се състои голямата му драма. Тази драма е колкото житейска, толкова и поетическа: в живота Разцветников винаги ще се стреми да скъса с поетическото виждане (по собственото му признание затова се и записва да следва право), в поезията винаги ще се стреми да се отдръпне от горнилото на живота. Нещо повече - от една страна житейската драма на Разцветников се противопоставя на поетическата, доколкото поезията не може да поднесе адекватен изход от житейската безизходица, а поетът никога не губи усет за реалност; от друга страна двете са неразлъчно преплетени, доколкото в една толкова личностна и изстрадана поезия като Разцветниковата дистанцията между чувство и слово се стапя. Типичен романтик, който не може да не бъде поет и едновременно с това не забравя, че не иска да бъде поет. Характерното за европейските романтици схващане за поезията като универсален език, посредством който човешкото сърце разговаря с природата и със себе си, при Разцветников се съчетава с реалистичен поетически рефлекс. Интересно съчетание, което отвежда поета в най-възвишените поетически селения и едновременно с това го смъква в един свят мрачен и злобен, в който няма място за никаква поезия. Ако някога романтиците вярваха в силата на поезията да преобрази действителността, Разцветников е чужд на такова схващане и затова може да възкликне: "Счупи се ти, засъхнало перо", светът няма нужда от тебе. И все пак той продължава да реди една подир друга своите "Повести за любовта и милостта", в които Дон Кихот е постоянното светло име. "Двойник" в живота и в поезията, "двойник" и заради самия факт, че пише поезия, Асен Разцветников пренася през и чрез поезията си своята голяма лична драма на раздвоението, драмата на вярата и неверието, на упованието и някак самоувещателната безнадеждност. Особено характерен и показателен аспект на Разцветниковата драма може да се съзре в твърде последователно проведеното разделение, което условно би могло да се означи като "аз и душата ми". Изключително важен и красноречив е този аспект, тъй като при повечето български поети (та дори и при този, за когото думата "душа" е безспорното смислово средоточие - Яворов) понятията "аз" и "душата ми" се равнозначни и взаимозаменими като синоними. Не такова обаче е положението при Разцветников. Тук най-често "душата ми" е едната диалогизираща страна, другата е Аз-ът. И тъкмо в този почти постоянно поддържан диалог е заключена една от най-съществените прояви на Разцветниковото раздвоение. Още в "Двойник" "душата ми, лъвица стара, лелее свойта сетна вяра" и затова Аз-ът, за да се надсмее над нея, започва да й разказва жестока, кървава приказка. И по-късно желанието за безпаметен сън, желанието да бъде забравен света с неговите "настръхнали улици" е осуетено от "душата, която свети" и не иска да угасне, също като
лежи на смърт едничкото дете.
Може би този смразяващ образ дава най-прилягащия ключ към поетовото страдание - да искаш да забравиш, а да не можеш, да искаш да заспиш, а да оставаш безсънен, да искаш да угаснеш, а да блещукаш със светлината на смъртно отчаяние. Аз-ът иска, а душата все не иска, все гори "свойте спомени - звездни главни" ("Балада на прокажения"). С такава душа лесно не се забравя, но и лесно не се умира, тя може да премине в душата на някой силом умъртвен двойник, но никой не може да й отнеме способността отново и отново да се преражда и все в същия този Аз, инак обезверен и примирен. Ето защо поетът с основание се пита да проклина ли или през сълзи да благодари, че се е родил на този свят ("Искри"). Опитвайки се обясни вроденото у човека безпокойство пред края, Андре Малро отбелязва, че страшното на смъртта е, че превръща живота в съдба. У Асен Разцветников има стремеж към смъртта, но това е по-скоро стремежът на обезверения Аз към смъртта на вярващата душа, която неуморимо се опива от живота. И точно тази душа превръща живота в съдба за поета, като непрекъснато го отдръпва от самоубийството. Затова и най-черните моменти на отчаяние у Разцветников са тези, в които дори и "душата ми" започне да се увлича от безмълвието и покоя на смъртта, когато започне "да разбира" влечението към вечния мрак ("В трамвая"), когато сама започне да вика смъртта "като лебед, / що тъне над бездънната вода" ("Балада на прокажения"). В такива моменти душата сякаш се е примирила, нейният диалог с обезверения Аз сякаш е прекъснал и всичко сякаш прелива в оная тишина, в която вече ти е все едно. Сякаш нещата се преобръщат и страшното на живота става това, че превръща смъртта в съдба. Сякаш раздвоение вече няма. Но ето че точно в такива моменти внезапно прозвучава въпрос като: Защо си запалил в сърцето ми земните жажди и Аз-ът е изгубил бленуваното съгласие, душата се е стреснала, излязла е от вцепенението и отново е готова да се пияни от пълнокръвния живот. Смъртта и самоубийството у Асен Разцветников си остават подвластни на раздвоената му натура - дори смъртта, по типичен романтически образец, се оказва преодолима чрез прераждане в друг, по-добър свят, под друго синьо небе ("Столетник"). Диалогът Аз и "душата ми" не секва в Разцветниковата поезия. Той може да премине и в укор, ако душата се почувства "смъртно гладна", "като дете, обидено без право" ("Ученият") - и то не от друг, а от Аз-а, потънал сред книгите като "пустинник див". У Разцветников се промъква Далчевият стремеж по живия живот, но вместо в мрачната равносметка на книжния мъдрец, у него той се разполовява в тъжната драма на двойника. Понякога душата се чувства ощетена, жадува за "малка хапка проста земна радост" и сякаш обвинява за това, че
ти имаш твойте светове вълшебни и твойта шир, и вечното небе.
Сякаш душата се откъсва от романтика Аз, за да му покаже, че нищо не може да замести земното щастие. Романтик по природа, Асен Разцветников никога не може да измени на типичното за българската поезия реалистично светоусещане, което добавя още една багра върху неговата двояща се поетическа натура. Интересното при Разцветников е това, че вместо душата да се стреми да достигне отвъдни светове, тя кори за това своя метафизичен двойник и се опитва да го заземи. Никога толкова "земна" душа не е влизала в диалог с толкова "отвъдна" своя разновидност. Ето защо "двойникът" е толкова жив, ето защо той не може да бъде умъртвен. Ала ето защо си е заслужил и поетовото заклеймяване: "Двойно по те мразя!" ("Двойник"). И все пак - "едничка ти, душа, стоиш при мене". В този стих е целият Разцветников - самотник спрямо света, усамотен в мрачния и непреодолим затвор на собственото раздвоение, надянал в самоотбрана железните доспехи на Дон Кихот, изпод които се процеждат капчици алена кръв. Самотата е може би най-всеобхващащото състояние в Разцветниковата поезия. И това непрекъснато противопоставяне сам на себе си, на Аз и "душата ми", е свидетелство не само за жестоката драма на поета, но преди всичко за жестоката самота на тази драма. Той е винаги сам, "бедуин в пустошта", когото "нийде никой" не "чака с цветя на брега". И тези, които някога е обичал, и непознати люде го замерят "ядно със погледи, с речи и камък" ("Улицата"). Негова е болката на прокажения, който "багри" с юмрук всяка порта по пътя си, но е винаги пропъждан ("Балада на прокажения"). Сам самичък, той е понесъл нежно
от звукове, от сънища и жад.
И ако "само скръб е светът. И лъжа. И жестокост. И грубост.", остава единствено желанието да
де всеки е чист като утро и с леките птици е брат.
Ето го типичното романтическо противопоставяне на двата свята - неизбежно то води до по-особено самосъзнание на личността, до индивидуалистичен бунт и... до самота на индивида. Но докато при европейските романтици самотата на личността е самота на избраника, при Разцветников тя е самотата на нарочения. Неговите контрасти са колкото между "света и мен", толкова и между "мен и мен", произтичат колкото от "наложеното ми от света", толкова и от "наложеното ми от самия мен". Затова, ако западноевропейският романтик е самотник изключително по свой избор и, съответно, непознаващ драмата на самотника, то Разцветников е романтик, изгарящ от драмата на самотника. Оттук и постоянно прокрадващият се в поезията му мотив на лъжовната радост - облакът случайно ще наръси малкия цветец, но той ще затрепти от радост, че дъждовните капчици са били специално за него ("Лъжа"); случаен слънчев лъч ще погали хилавите, отрасли в тъмната гора дръвчета и те цял живот ще простират към него "слепи клонки"; случайна целувка и душата ще живее години от "една едничка трошица"... И любовта на Разцветников не е титаничната любов на романтика, а кротката и самотна любов на "едничката трошица". Лъжовната радост си остава постоянен опиум за влюбената в живота душа на поета, докато Аз-ът се опитва да я надмогне чрез навлизането в други светове. Сякаш класическото романтическо противопоставяне преминава през самия поет и затова опитите за преодоляването му чрез също така класическите романтически "бягства" най-често като че ли остават безуспешни. А тези бягства безспорно са налице в Разцветниковата поезия. Едно от тях е сънят - той идва "като сетня любов, като сетня надежда" ("Балада на прокажения"), той е като "тъмен убиец" на всичко отблъскващо в живота, който се спуска, за да възцари топлите, меки тонове и лелеяния покой. Сънят е една от разновидностите на смъртта, която у Разцветников увлича, но все среща съпротива. Той носи забрава, а забравата е толкова необходима, когато
от свойте детски дни.
Но въпреки всичко безсъницата господства над съня - това е неспособността напълно да се отдадеш на забравата или, по-скоро, способността да не се отдадеш напълно на забравата. Оттук и основополагащата роля на спомена в Разцветниковата поезия - още едно неосъществено докрай романтическо бягство. Защото споменът у Разцветников е белязан от настоящето, настоящето при него има свойството да пренарежда спомена и да го дарява с "безнадеждност в душата". Затова има "димни ковчези на мойте разломени спомени" ("Родни блата"), затова никога вече "засменият юноша с ясни зеници и чисто безгрижно сърце" ("Търново") няма отново да се появи. Споменът угасва в настоящето, настоящето проблясва в спомена, обединени в горест и самота. Често Разцветниковият спомен е обвит в типичната за европейските романтици (особено за английските) морска образност - и тук има кораби, пристанища, котви, стари моряци. Но - няма море. Няма море, което да бушува и стене, да разбива черни пенести талази, да вдъхва титанична сила. Има само бездна, която мами, но не с властната си безкрайност, а с "покоя и сетния мрак". Титаничното романтическо морско синьо у Разцветников прелива в нежното, галещо планинско синьо, което обединява всичко - и спомена, и забравата, и съня, и смъртта, и самотата, и неутолимата жизненост. Разцветников е прекрасният поет на "планинските вечери", планинската природа е неговото истинско романтическо убежище. И тъкмо сред планинското синьо (поетът сякаш почти не забелязва зеленото, за него то като че ли е заредено с друго настроение) той намира сили да признае:
в безнадежден възторг и любов.
Сини са крилцата на пеперудата, синьо е цветчето, сини са небесата - всичко това запленява "земната" душа на поета, дава й възможност да се радва на живота и света, без да е обременявана от рефлекса да се отвръща от него. Нежната планинска синева обаче не може да няма в Разцветниковата поезия и своята противоположност - безизходната белота, нищото:
Надолу: смъртта и бездънната, снежната бездна.
Дори и сред природата душата намира своя черноглед "двойник" - същият, който с мрачна прозорливост може да й каже, че
от който нищо не разбира.
Един поет-романтик поначало е горд и силен със своята самота, той дори я търси чрез бягствата си от действителността, която го отблъсква; Разцветников няма защо да търси самотата, той я има. И тъкмо от самотата неговият романтичен дух побягва в "други" светове, но в своето раздвоение наместо сила, намира безизходица.
тъй както тежко се пробужда човек, ранен и хвърлен в мрака сред безизходна гора.
Животът сякаш е неприятно събуждане, което тегне обратно към съня, но безсъницата неспирно надделява и трябва някак си да бъде изстрадана. И романтикът Разцветников се впуска в изпитани от европейските романтици, ала нови за него пътища - преоткрива народното творчество, създава прекрасни стихотворни цикли по народни мотиви (които облъхват с неочаквана и малко странна жизненост типично разцветниковската болка), вае великолепни поетични преводи, пише чудесни стихове за деца. Тогава защо да не допуснем парадокса - може би тъкмо така поетът бе открил своята "малка хапка проста земна радост", която все му е била отказвана в живота. В стиховете си Разцветников нито за миг не престава да бъде поетът "с късче от звезда в душата" ("Мечтател"). Именно от звезда, която свети слабо, но затова пък свети със собствена светлина. Тази звездна поезия не се разгаря в буйни пламъци дори и под влиянието на знойната поезия на Смирненски; дори и в първите й стъпки не се развяват "огнени гриви", а препускат "призрачни бели коне" ("Удавници"). В нея не свисти "пролетен вятър", а припламват есенни клади. Звездната светлина в по-късните Разцветникови стихове съвсем намалява, навремени се губи в непрогледен мрак, но никога не угасва докрай. Защото нейното трайно съответствие е неумъртвимата поетова "любов и жажда през леда". Защото, тъй близък до много от проявленията на европейския романтизъм, Разцветников отвори литературата ни за тях по български земно.
БЕЛЕЖКИ: 1. З и д а р о в, Камен. С Асен Разцветников в живота и поезията. С., 1976, с. 143. [обратно] 2. Ц а н е в, Георги. Избрани съчинения, т. 1. С., 1975 (рецензията е от 1924 г.). [обратно] 3. П е т р о в, Здравко. Асен Разцветников. Литературно-критически очерк. С., 1963, с. 13. [обратно] 4. З и д а р о в, Камен. Цит. съч., с. 118. [обратно]
© Албена Бакрачева, 1997
|