Албена Бакрачева

web | Заложби на отвореността

Думите "аз съм затворен кръг" са чудесно мото за цялата поезия на Александър Геров. Трябваше да минат години, докато с присъщата си простота и задълбоченост поетът затвори в тях истината за своята цялостност, изпълваща дълбините на всеки негов стих. За Александър Геров стихотворението винаги е било въпрос на реално себеосъществяване, поради което характерното за неговата творческа личност придобива стойността на физиономичен белег на поезията му. "Затвореният кръг" представлява израз на авторовата сякаш априорна завършеност, а от друга страна приема в лоното си всеки новопоявил се Геров стих.

"Всичко, нужно за живот", се съдържа в този "затворен кръг, изпълнен със неща". Винаги е било така и това е причината между всяка следваща стихосбирка и предхождащите я да се простира прав и гладък път. Няма прекъснати връзки, забравени теми, пропуснати образи, непознати внушения. Ала това съвсем не означава, че Геров е способен единствено да се самоповтаря. Просто при него критериите старо-ново са неприложими. Неприложими са, когато бъде сравняван със самия себе си, но са напълно приложими и направо задължителни, когато става дума за мястото му в българската поезия.

Немалко е писано за това, че нямаме друг поет с подобна неерудитска философска дълбочина, с подобно небългарско усещане за смъртта, с подобно необичайно докосване до и отвъд битието едновременно във всекидневните и във вселенските му измерения. Така че Александър Геров е сравним не част за част, а цяло за цяло. Неговата сила и неговото своеобразие е тъкмо в тази цялостност и бъде ли тя дори за миг пренебрегната, било то от най-благородни подбуди за откриване на евентуални различия в новите му стихове спрямо старите, това би означавало Геров да се изплъзне от критическия взор, кръгът да се отвори и в резултат да остане само нещо, далечно напомнящо Геров. А нали сам поетът недвусмислено го е заявил:

От детството каквото в мене има,
когато в тоя свят съм се явил,
превърна се във чувство, мисъл, рима,
и в стих безкрайно горд и лекокрил.

("Кръг")

Също така:

Ех, живот, живот.
Колко време ще те гледам още
със очите на учудено момче?

("Колко време...")

Ясно е, че тук става дума не за продължителен период на творческа зрелост, тъй като при Геров периоди няма. Монолитността е дотолкова негова същност, че навярно бихме усетили болезнено липсата й, ако дори само за миг той отстъпеше от нея. Ала такъв риск не съществува. Александър Геров никога не се е изправял пред проблема да бъде пак това, което е бил, просто защото той е това, което винаги е бил и което винаги абсолютно безрезервно е превръщал в поезия. Българската критика неведнъж е изтъквала неговата мъдра наивност и наивна мъдрост, странното съчетание между детска непредубеденост и някакво сякаш изначално философско проникновение. Да престанем да говорим за тези неща при късните Герови стихотворения би означавало да ги лишим от най-голямото им достойнство. А да се види в тях повторение би означавало да се вкара в рамките на конвенционалните оценки един поет, който е точно толкова конвенционален, колкото е природата в своята никога неповторима цикличност.

Очевидно всяко Герово стихотворение, било то по-ранно или късно, "диша" пълноценно само в "затворения кръг" на цялата му поезия, защото там е неговата сила и достойнство - на част от цялото.

Достатъчно е късният Геров да каже само:

Годините преминаха през мене,
ти, време, безнадеждно ощети ме,

("Вървят трамваите")

за да избликне моментално асоциацията: нали някога сме прозрели заедно с него, че "пространството и времето премахват всички чувства" ("Пространството и времето"), че когато "времето кристализира, / остават само трайните неща" ("Кристали").

Типично геровската трактовка на смъртта също тъй "не застарява" ведно с поета:

Обвиваха водорасли
моите мъртви ръце
и златни рибки изпасваха
небръснатото ми лице.

("Море")

Точно като преди, когато смъртта го "люлееше в своите скути" и му нашепваше "нещо красиво" ("Еделвайс"), когато усещаше лекота в "мозъка си разрушен" ("Най-хубавото") и чувстваше, че "изобщо не е роден" ("Материя"). Типичният геровски покой е ненакърним, лишен от всякакъв страх пред неизвестността на смъртта, така нехарактерен за националното ни светоусещане, склонно да заземява нещата. Напротив, Геров ги вселенизира... Само мащабът на Космоса може да отнеме всякакъв трагизъм от смъртта и да я сведе до спокойна и равностойна спътница на живота. Именно спътница на живота, защото Александър Геров е единственият наш поет, който умее да живее смъртта. Някога в "Диалектика" той изповядваше, че "Животът е във мен, но и смъртта е в мен", а доста време подир това "Александър Геров, докрай съсредоточен, / в живота и в смъртта безкрайно точен" ("Автопортрет") уверява своите читатели, че "във светлото бъдеще мойта душа ще пребъде" ("Бъдеще"), че "тихата трева е мойто възкресение, / в тихата трева съм вечността прозрял" ("Лято"). Както някога в еделвайса...

Защото за Геров смъртта не е абсолютен край. Тя пулсира към живота и обратно в безкрайното пространство-време, където абсолютните стойности са стопени в "голямата тишина" на Космоса. Тъкмо поради това, понеже не са противоположности, животът и смъртта при Геров имат свое средоточие:

Във Космоса душата ще отиде...
И пак ще бъда жив, и пак ще мога
да гледам там отгоре без тревога,
да слушам нежно пулса на земята.

("Видение")

Геровата космическа вечност е другото название на безсмъртието, живяно в разнообразно-преливащи форми:

Човеко, ти за вечност си извикан,
бъди добър и лош, и всякакъв бъди.
Не може никой в гроб да те натика,
не може никой да те победи.

("Човек")

В цялата си поезия Александър Геров превръща човека в мярка за всички неща, заради него онтологизира вселената и създава най-уравновесения модел на най-страшното - смъртта. "Човека ще пребъде", това е Геровата "Вяра". А че тази вяра прехвърля и отвъд смъртта и я унищожава като предел, за това при Геров съмнение не може да има. Затова и тленната физическа метаморфоза не пречи на духовната неразлъка между жив и мъртъв:

И като две момчета сини
през Космоса ще прелетиме.

("Александър Вутимски")

Писано е, че въздействието на Геровата поезия излиза далеч извън рамките на художественото. Наистина словото на поета като че ли изоставя природата си на слово, гмурва се в това, което е скрито зад него, и така се докосва до самата "сърцевина на нещата". Не е ново като разбиране, че стремежът на цялостната личност е да живее поетически. Може би тъкмо това се получава при Александър Геров, чието слово е равностойно на поведенчески акт. Може би тъкмо оттук идва констатацията, че "живеем ний, но в други светове / душата наша диша", че "духовният живот на човека трябва да достигне най-после едни граници, зад които няма повече нищо" ("Неспокойно съзнание"). Цялото творчество на Александър Геров е обусловено от тоя метафизичен копнеж по бъдното и отвъдното. И ако все пак нещо ново се прокрадва в късните му стихотворения, то е не мотив, а по-скоро друго наименование, различен образ: думата е за "бялото пространство". А това е недвусмислен намек за "голям бряг", за "бял свят", за "син път" или, казано още веднъж съгласно лексикона на Кенет Уайт, още едно доказателство в Геровото творчество за единосъщна нагласа с тази на "новия световен човек" от втората половина на столетието, който, отхвърлил и последната граница в духовния си живот, също като великия си странстващ предшественик Артюр Рембо, дири своето "първично състояние на син на Слънцето".

Точно затова преди години българската критика нарече Александър Геров "оголено сетиво". Тогава "челото му беше открито за цялата вселена", за да си остане и след десетилетия вярно, че "към Космоса голям моят дух се носи" ("Звезда"). Геров винаги е писал всичко, което е било в състояние да го изрази. През годините той си остана все същият поет на импровизацията, на спонтанната инвенция, на "внезапното стихотворение". Това наглед странно съчетание с прословутата му цялостност става лесно обяснимо, като се има предвид, че Геров не подбира какво от бликналото в него да изживява, както и че схваща поезията като най-пълноценната форма на изживяване. Важното за него е било винаги това, което пише, да го изразява. Експресивността си остана характерна особеност на Геровата поезия. Защото Александър Геров превръща в стих всичко, което го е опиянило, за него животът и смъртта съществуват, само когато е "увлечен" по тях. И тъкмо това геровско увлечение, равно на творчески акт, равно на житейски акт, затваря в съвършенството на "кръг, изпълнен със неща" цялата негова невероятно устойчива в монолитността си поетическа вселена.

© Албена Бакрачева, 1997
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Заложби на отвореността", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1997.