Албена Бакрачева

web | Близост в различията

Съвременната компаративистика утвърди изучаването на националните литератури от гледна точка на многобройните им извъннационални литературни връзки и изобщо в измеренията на международното им битие като необходима част от тяхното себепознаване. Сравнителният подход открива комуникативния потенциал на една литература доколкото, поставяйки я извън пределите на изолираното разглеждане, съзира особеностите й в плана на съизмеримостта, в мащаба на възможностите за междулитературно общуване. По този начин се очертава мястото й сред останалите литератури, а благодарение на обхватната перспектива обликът й се пренаглася, видоизменя, разпластява с характеристиките на съотносима, комуникативноспособна страна в междулитературните отношения.

От такъв именно порядък са и задачите, които си поставя това изследване. Неговата основна гледна точка ще бъде открояването на една от диалогичноспособните страни на българската белетристика, на част от нейния комуникативен потенциал, който я включва в голяма и на пръв поглед далечна й разказваческа традиция. Само от такава гледна точка очертаването на типологически съответствия губи всякакъв елемент на самоцелност и се осмисля на едно по-дълбинно равнище, свързано с установяването на определен разказвателен модел.

Изборът на проблема бе подсказан не толкова от многобройните сравнителнолитературни изследвания, които изобилствуват по страниците на чужди и наши литературни издания, колкото от няколко основни литературоведски труда, които дадоха опорните пунктове за настоящата разработка. Това са "The Implied Reader" от Wolfgang Iser, "Partial Magic" от Robert Alter, "The Created Self" от John Preston, "Possibilities. Essays on the State of the Novel" от Malcolm Bradbury, "Studies in the Narrative Technique of the First-Person Novel" от Bertil Romberg, "Въпроси на литературата и естетиката" от Михаил Бахтин. Осмислянето на проблема с оглед "отвореността" на българската литература се свързва с книгата на Боян Ничев "Основи на сравнителното литературознание", както и с литературоведските схващания на Боян Пенев, утвърждаващи необходимостта от разглеждането на българската литература неизолирано от общоевропейския й контекст. Под внимание бяха взети хабилитационните трудове на Владимир Филипов "Проникване на английската и американската книжнина в България през Възраждането" и на Татяна Стойчева "'Джонатан Уайлд' от Хенри Филдинг и 'Хаджи Ничо' от Любен Каравелов и тяхното място в английската и българската литература".

Ситуирането на проблема за повествователните съответствия в английския просвещенски роман и българската следосвобожденска белетристика бе подсказано преди всичко от актуалността на постановката за достоверност на изображението в двете литератури от съответните периоди и произтичащото от нея установяване на реалистична повествователна традиция в тях. Тъкмо в тези два периода от развитието на английската и на българската литература проблемът за автентичния характер на разказаното преминава от особеност на нехудожествените типове като очерка, спомена, биографията, разказите на очевидци, в основно изискване към художественото произведение. И в двете литератури е назряла необходимостта от нов тип художествено изображение; и двете литератури съзират перспективите му в преоткриването на миметичния характер на литературата и изтъкването му като неин основен ценностен белег. Романът на английското Просвещение се обръща към сигурните опори на Аристотеловата поетика, а българските следосвобожденски писатели, като постепенно изоставят каравеловския публицистичен патос, по Вазов образец виждат своята творческа мисия изключително в създаването на художествени "хроники на своето време". Става дума не просто за очертаване на изискването към литературата да отразява огледално действителността, но и за проправяне на пътя към подобно изображение чрез създаване на "реалностен ефект" (Ролан Барт) - посредством подзаглавията, определящи творбата като история, биография, хроника, посредством оформянето на повествованието като писмовник, дневник, мемоар, свидетелски разказ, посредством редица повествователни способи, предназначени да подчертаят "вписаността" на художественото произведение в действителността и на действителността в художественото произведение. От това двоене между стремеж към реалистичност на повествованието и непрекъсната необходимост от подчертаване на този стремеж в самото повествование се определят и богатите възможности за установяване на повествователни съответствия в английската и българската белетристики от посочените периоди. От същото това двоене се ражда и характерното за английския просвещенски роман противоречие между реалистичност и фикционалност - противоречие, на чийто фон съпоставката би могла предимно по негативен път да открои не една от специфичните особености на българската следосвобожденска разказност. Защото ако стремежът към претворяване на живота "във формите на самия живот" е осмислен у английските просвещенски романисти и от гледна точка на поетиката, поради което въпросът за "направеността" на литературната творба не убягва никога от вниманието им, то у българските следосвобожденски белетристи той се свързва едноизмерно със смятаната за първостепенна задача на художественото произведение да бъде свидетелство за една неимоверно бързо променяща се действителност, каквато е следосвобожденската. Заявено, загатнато или изобщо неактуално, съзнанието за фикционалната природа на повествованието засяга обаче единствено степента на създаваната илюзия за автентичност; продиктувана от редица извънлитературни и литературни съображения, достоверността на изображението си остава основна задача и основно постижение и в двете литератури от посочените периоди. Оттук и многобройните повествователни съответствия помежду им.

Тъкмо времето, когато и в английската, и в българската белетристика подчертаването на миметичната природа на литературата се превръща в основание за установяването на реализма в повествованието, се оказва особено благоприятно за съпоставка от гледна точка на разбирането за реализма като исторически изменяема категория, означаваща не просто копиране на действителността, а предложена нейна версия, основаваща се на едни или други схващания за естеството на реалното и начините за постигането му. Така, поставена в плана на съизмеримостта между литературните явления, отдалечеността от повече от век между двата периода в двете литератури - XVIII в. и, съответно, XIX в., с всичките им характеристики и влияния - се преодолява. Повествователните особености, установяващи реалистичната разказна традиция в английската и в българската литература, създават основанията за търсене на близости сред иначе многобройните и далеч по-очебийни различия между романа на английското Просвещение и българската следосвобожденска белетристика.

Постановката за съпоставяне между две литератури въз основа на степента на "зрелост" на всяка една от тях не е възприета в това изследване. Телеологизмът в разбирането за литературната история е чужд на отстояваното тук схващане, че има периоди със свои особености, че един по-късен период от литературната история може да бъде различен от предхождащите го, но не и "по-зрял". По тази причина и типологическата съпоставка между повествователните особености на английския просвещенски роман и българската следосвобожденска белетристика остава далеч от подобни съмнителни оценъчни категории, единствено спрямо които тя би могла навремени да изглежда повече или по-малко "справедлива" по отношение на едната или другата от съпоставяните литератури.

Ако в областта на типологията въпросът за съотносимостта между литературните явления изисква внимателно вглеждане и анализиране, то общуването на българската литература с английския просвещенски роман се проявява и съвсем открито - посредством рецепцията. Историята на тази рецепция далеч не е продължителна и богата; настоящето й предлага по-добри възможности - поради излизането през последните десетина години на повечето големи английски романи от XVIII в. на български език. И все пак началото е поставено преди повече от осем десетилетия, когато за първи път на български език бива преведен от оригинала и без съкращения английски просвещенски роман - "Викарият от Уейкфийлд" от Оливър Голдсмит. Този останал дълго време уникален факт заслужава специално внимание поради особените си взаимоотношения с българския литературен контекст от началото на нашия век и потенциалния диалогичен заряд, който носи спрямо предишните две десетилетия от развоя на българската белетристика. Появата на този превод у нас, макар и предизвикана изключително от културно-просветни подбуди и вероятно до голяма степен резултат на случаен подбор, би могла да се обвърже и с мотивация в собственото ни литературно развитие, доколкото бъдат установени повествователни съответствия - такава ще бъде и една от задачите на предстоящия сравнителен анализ. Самият превод пък, извършен със стремеж за вярност към оригинала и далеч от възрожденската традиция на побългаряването, се съчетава с характерната за българската литература от началото на века изострена чувствителност към художествеността на литературните явления. С такава двойна - синхронна и несинхронна - насоченост към българския литературен контекст започва рецепцията на английския просвещенски роман у нас; в първите години на нашия век българската литература "се отваря" (Б. Ничев) за него посредством превода на "Викарият от Уейкфийлд" от Оливър Голдсмит.

Поради тази причина, след като обект на внимание в това изследване представляват потенциалните повествователни възможности за общуване между английския просвещенски роман и българската следосвобожденска белетристика, търсени и установявани в полето на типологията, романът на Голдсмит естествено се очертава като страна в съпоставката. Основанията за неговия избор обаче не се изчерпват само дотук; по-същественото е, че този роман стои в края на голямата английска разказваческа традиция на XVIII в., синтезирайки - и пародийно коментирайки - повечето от особеностите й. В началото на тази традиция стои основателно нареченият "баща на английския роман" Хенри Филдинг: не само осъществил и наложил нов начин на писане, но и създал неговата поетика. Оттук и изборът на тези именно двама английски писатели за целите на съпоставителния анализ. По-детайлното разглеждане на романното им творчество в този случай има значение дотолкова, доколкото, извършвано от перспективата на съпоставката с българската следосвобожденска белетристика, заедно с очертаването на специфичните особености, подсказва и възможностите за откриване на повествователни съответствия. То произтича от самата логика на изследването: очертавайки като предпоставка за навлизане в плана на типологията основите и основанията на английския просвещенски роман у Филдинг и Голдсмит, през различните нива на рецепцията му в България да проследи типологическите му повествователни съответствия с българската следосвобожденска повест; навлизането в сферата на типологията осмисля цялостното построение на тази книга. Ориентацията към разказността у Иван Вазов, Михалаки Георгиев и Тодор Г. Влайков се свързва със стремежа на българската повест от последните две десетилетия на миналия век да се превърне - редом с разнообразните не- и полухудожествени типове - в достоверно свидетелство за своето време: стремеж, съответен на този в английската литература от посочения период.

Своите основни задачи тази разработка поставя в следните направления: да открои степените на "отвореност" на българската литература по отношение на английския просвещенски роман; да очертае една от страните на диалогичния потенциал на българската белетристика, стремейки се посредством съпоставката с такова ярко постижение на романния жанр като английския просвещенски роман да види българската следосвобожденска повест в светлината на романова равностойност при утвърждаването на реалистичния тип повествование.

© Албена Бакрачева, 1995
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Близост в различията (Особености на реалистичното повествование в английския просвещенски роман и българската следосвобожденска белетристика)", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1995.