Албена Бакрачева

web | Близост в различията

Общуването между две литератури намира най-непосредствен и открито заявен израз в литературния контакт. Без да се изчерпва с него обаче, то има своите основания и в един уголемен мащаб на по-свободни, непредпоставени от пряка връзка междулитературни взаимоотношения. Типологическото съотнасяне на литературните явления не е непременно продиктувано от осъществен литературен контакт. Но при положение че литературен контакт е налице, още по-оправдано става проследяването на типологическите междулитературни сходства като форма на междулитературното общуване на друго, качествено различно равнище. Защото ако литературният контакт представлява видима, веществена проява на диалога между две литератури, типологията откроява скрития комуникативен потенциал на всяка една от тях. Нещо повече, типологическото съотнасяне обогатява литературоведското изследване с нови гледни точки, в резултат на което зрителното поле към всяка една от съотнасяните литератури се разширява и детайлизира.

Осъществен едва в края на първото десетилетие на нашия век, контактът на българската литература с романа на английското Просвещение не може, естествено, да се разглежда като фактор, съответствуващ на тогавашните развойни тенденции на литературата ни. Във време, когато българската литература полага усилия да се откъсне от битоописателския реализъм на миналия век и съзнателно се ориентира към такива страни на художественото творчество като безсюжетното повествование и асоциативността, които доскоро са й били съвсем непознати и чужди, един роман на просветителския реализъм може да представлява интерес единствено като литературна класика, като литературно-историческа стойност. Защото зараждащото се изкуство на новия век търси нови художествени форми, демонстративно противопоставя старото на "модерното", като заменя изживения вече външно-аналитичен маниер на повествование с повишено внимание към вътрешния свят на човека. Така при поначало характерната за българската литература реалистична художествена нагласа в съчетание с въздействието на тогавашните бурни обществено-политически събития, още в началото на двадесетте години усиленото дирене на нов художествен изказ, преминало през размитите жанрови очертания на лирическата проза, дава като резултат качествената трансформация на традиционния описателски реализъм в психологическия реализъм на писатели като Георги Райчев, Йордан Йовков, до голяма степен Георги Стаматов...

Съвсем ясно е, че съпоставителните възможности, подсказани от осъществения през първите три десетилетия на нашия век литературен контакт, са нищожни, що се отнася до синхронно търсене на типологически повествователни сходства между английския просвещенски роман и тогавашната българска белетристика. Защото тъкмо в това, което нашата литература от онова време намира за остаряло и се стреми да преодолее, се съдържат основанията за откриване на типологическо родство с един органичен, при това основополагащ етап от развитието на английската литература като раждането и утвърждаването на романа през XVIII в. Фактът, че годините, през които се осъществява литературният контакт, не са време на обективното повествование за българската литература, предизвиква обръщане на погледа назад, към по-ранната ни белетристика. Или, с други думи, тъй като наличието на литературен контакт провокира търсенето на типологичски съответствия, а неговото времево ситуиране не предоставя сравнителни възможности, напълно оправдано е търсенето им в по-ранен стадий от развоя на българската белетристика: смятаното в първите десетилетия на века за остаряло става "актуално" по отношение на установяването на типологически сходства в начините на повествование.

Оттук и необходимата ретроспекция в подхода спрямо момента на осъществяване на литературния контакт, тоест спрямо появата на български език на романа на Голдсмит. Ретроспекция, но доколко? Като имаме предвид необходимото условие съпоставяните литературни явления да имат някакъв, както го нарича Дионис Дюришин, "общ знаменател"², то в българската белетристика от деветдесетте години на миналия век можем да открием основанията за съпоставка с тенденциите и настроенията, присъщи на литературата на късното английско Просвещение, към която принадлежи "Викарият от Уейкфийлд". Тези основания могат с лекота да бъдат очертани, но с предварителната уговорка, че не представляват повече от повърхностна предпоставка за сравнение.

Така, докато за българските писатели от Вазовото поколение основната идейно-психологическа доминанта си остава героико-трагичната епопея на Априлското въстание, писателите от деветдесетте години са свързани граждански и творчески със съвсем друг основополагащ фактор - бруталното нахлуване на капитализма с всичките икономически и морални поражения, които той нанася върху патриархалния свят на дребните собственици. Литературните творци от поколението на деветдесетте години поставят в центъра на вниманието си съвременната им социална проблематика, по което се и различават от своите непосредствени предходници, разочаровани от обществено-политическата и морална атмосфера на следосвобожденската ни действителност. Острата критичност вече е насочена към самата буржоазна държава, литературата отразява непреодолимата пропаст между народ и държава и стремежа народът да бъде защитен от държавата-мащеха. "Пропадането на дребните собственици" - както изтъква Милена Цанева, - "'сиромашията' и 'неволята' по сантименталната терминология на тогавашната епоха бяха обща тема на поколението, а по-точно и въобще на десетилетието."³ Именно тази обща тема води и до сходното звучене на творби, свидетелствуващи иначе за доста различни авторски индивидуалности: сантименталното умиление пред загиващата патриархална идилия характеризира творчеството и на Михалаки Георгиев, и на писателите-народници Тодор Г. Влайков и Христо Максимов-Мирчо; рязката критичност спрямо установилия се държавно-правен ред, съчетана с усета за сатирико-хумористичните страни на сблъсъка между отживяло и ново, навремени доближава Михалаки Георгиев до алекоконстантиновски интонации и внушения...

Подобни настроения и особености съществуват и в литературата на късното английско Просвещение, по-точно в литературата на английския сантиментализъм, към която обикновено - заради някои сходни звучения и силния социален патос - причисляват и романа на Голдсмит. Не е изненадващо наличието на такова подобие, като се има предвид съответствието в обществено-политическата ситуация - макар и поради характера на нашето историческо развитие с близо век и половина разлика: вече извършената буржоазно-демократическа революция, бурното нахлуване на капиталистическите обществени отношения и в резултат масовото обедняване на селяните и дребните занаятчии. Всичко това не може да не доведе до изявен социален протест и закрилническо-съчувствено отношение към онеправданите. Това са и характерните интонации в литературата на английския сантиментализъм, който, "изостанал по своя политически радикализъм в сравнение с аналогичните европейски направления, обръща значително повече внимание на социалните въпроси"⁴. Тази изострена социална чувствителност води до рязко противопоставяне между смятаната за "естествена" пасторална хармония на селото и градската цивилизация (Хенри Брук, Хенри Маккензи).

Отново трябва да се подчертае, че посочените сходства отразяват само повърхностната страна на явленията, тъй като в по-дълбинния пласт на характерните за английското Просвещение етико-философски основания трудно може да се говори за каквато и да било близост с умонастроенията в току-що освободена и поела по капиталистически път на развитие България, където сантиментализмът, по думите на Светлозар Игов, "е плод на национално, а не на индивидуално самосъстрадание"⁵. Изтъкването им в случая има стойност само дотолкова, доколкото дава най-обща представа - а друга едва ли и изобщо е мислима - за обществената обусловеност на литературно-типологическите сходства.

Далеч по-важно обаче в случая, когато в центъра на вниманието са особеностите на повествованието, е да се подчертае, че с повествователните особености на своя единствен роман - както вече подробно бе разгледано - Голдсмит изцяло остава в традицията на бащата на английския роман, Хенри Филдинг. Повествователни близости с литературата на сантиментализма с присъщите й разпокъсана или дори отсъствуваща сюжетност и епизодичност (Хенри Брук, Хенри Маккензи, Лорънс Стърн) Оливър Голдсмит има само по негативен път. Дали е създал мистификация е основателен, но трудноразрешим въпрос; що се отнася до повествователния маниер, с който си служи обаче, без съмнение това е овладеният до съвършенство съзидателен романен опит. Така и Михалаки Георгиев, и Тодор Г. Влайков, независимо от по-различния вече дух на произведенията им, вземат много от каравеловската повествователна традиция и особено от нейното доизграждане и надмогване в повестите на бащата на българската литература, Иван Вазов. Като начин на художествено изграждане българската повест от деветдесетте години на миналия век не се различава съществено от непосредствено предхождащата я, пък и изминалото време е крайно недостатъчно за значителни разграничения.

Всички споменати имена са свързани със съзидаването и утвърждаването на собствена, безусловно необходима във вътрешноразвойния процес, както на английската, така и на българската белетристика от съответния период, реалистична традиция на художествено изображение. Разбира се, повествователните особености от двата периода в двете литератури са свързани с твърде различни предпоставки и влияния: от, една страна, полифонизъм, произтичащ от сложния, традиционно поддържан в английската белетристика на XVIII в. диалог с класическото литературно наследство, от обвързаността със съвременния литературен контекст и особено от въздействието на Сервантесовия роман; и, от друга страна, необогатен от подобни акценти глас на повествователя, но за сметка на това носещ в себе си дълбините на собствена белетристична традиция, в която водещо място има Любен Каравелов, както и зависимост от литературните реалности на късния XIX в. И за двете литератури - при наличие на лесно обяснима разлика от близо век и половина - посочените периоди са време на установяване на изкуството на "снемане от натура". И двете литератури познават нехудожествените типове на очерка, спомена, биографията, разказите на очевидци и се намират в периода на охудожествяването им без загуба на смятаното за основно тяхно качество - достоверността. Тъкмо тази особеност на двата периода в развитието на английската и българската белетристика се очертава като най-съществена предпоставка за установяване на типологически съответствия помежду им.

Повествователните особености от двата периода в двете литератури се открояват при доминирането на различни белетристични жанрове - романът в английската и повестта, разказът-очерк в българската литература. Това различие не може да бъде съществено, когато обект на внимание представляват не жанровите характеристики, а повествователните особености при съответни художествени намерения в отношението фикция - реалност. "Поради по-сложната ни романистична традиция" - изтъква Елка Константинова, - "именно в разказа и повестта ще открием онова, което в друга литература с по-голяма история и традиция откриваме обикновено в романа, а именно: картина на обществените нрави и отношения, характери и герои на времето, типове, обществени идеали и разочарования..."⁶ Да види българската следосвобожденска повест в светлината на романова равностойност при утвърждаването на реалистичния повествователен модел ще бъде задачата на предстоящата типологическа съпоставка. Оттук и изборът на авторите и произведенията.

БЕЛЕЖКИ:

1. П е н е в, Боян. Посоки и цели при проучване на новата ни литература. - В: П е н е в, Боян. Студии и статии. С., 1975. [обратно]

2. Д ю р и ш и н, Дионис. Цит. съч., с. 202. [обратно]

3. Ц а н е в а, Милена. Поет и общество. С., 1985, с. 22. [обратно]

4. К у з ь м и н, Борис. О Голдсмите, о Байроне, о Блоке... М., 1977, с. 25. [обратно]

5. И г о в, Светлозар. Из "Тезиси по историческа поетика на българската литература". - В: Поетика и литературна история. С., 1990, с. 270. [обратно]

6. К о н с т а н т и н о в а, Елка. Наблюдения над литературното развитие. С., 1977, 40-41. [обратно]

© Албена Бакрачева, 1995
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Близост в различията (Особености на реалистичното повествование в английския просвещенски роман и българската следосвобожденска белетристика)", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1995.