Албена Бакрачева

web | Близост в различията

Рецепционните възможности, които българският литературен контекст за първи път предоставя за разгръщане на диалогичния потенциал на английския просвещенски роман, представляват интерес доколкото бъдат разглеждани в перспективата на времевото ситуиране и установяването на типологически съответствия между определени повествователни характеристики в двете литератури. Фактът на литературния контакт - останал десетилетия наред единствен - заслужава тълкувание в светлината на видимо равнище на доближаване между английската и българската белетристика, което логически, а не хронологически, води до дълбинното равнище на типологията.

В динамичния процес на междулитературното общуване и българската литература, както изобщо всяка национална литература, проявява своята избирателна способност, издирвайки допирни точки с чуждолитературното си обкръжение. И тъй като съотносимостта е неотменимо условие за осъществяването на междулитературното общуване, то степента, в която две литератури "попадат в ритъм"¹, може да се разглежда като показател за мащабността на техния диалог.

Българската литература "се отваря" за белетристиката на английското Просвещение сравнително късно. Споменем ли дългогодишната традиция, започнала с Райно Попович и Иван Богоров, на препревеждане и превеждане на преразкази на "Робинзон Крузо" от Даниел Дефо и епизодичната поява в края на 60-те години на миналия век на "Пътешественикът от този свят до онзи" от Джон Бъниън в превод на английския мисионер Алберт Лонг², изчерпваме напълно историята на проникването на английската просвещенска повествователност в България до излизането през 1907 г. на "Викарият от Уейкфийлд" от Оливър Голдсмит.

Заслужава да се отбележи с оглед развоя на българската литература, че за седемдесетте години, които разделят първия превод на Дефо от първия превод на Голдсмит, на български език всъщност са представени два крайни продукта на английското Просвещение - началният и един от финалните акорди на просвещенския роман - без всякакви междинни звена помежду им. Едва ли българските читатели от началото на века са могли да направят тази връзка между току-що излезлия роман на Голдсмит и отдавна познатия им от редица преводи "Робинзон", още повече че по стара възрожденска традиция критиката ни е отказвала правото на творбата на Дефо да се нарече класическа³, докато веднага след появата му във вестник "Ден" "Викарият от Уейкфийлд" бива обявен за "изобщо най-добрият английски роман"⁴. Важно е не толкова дали връзката между двата романа е била или не е била направена от тогавашните български читатели, колкото това, че започнал инобитието си на българска почва като "история твърде нравоучителна", която все пак е служела и за развлечение, романът на Дефо остава в тази възприемателска традиция сякаш и до ден днешен, а българската биография на романа на Голдсмит отбелязва началото си с възприемането му преди всичко като естетически факт.

Решаващата роля тук, разбира се, принадлежи на извършилата се смяна на рецепционната настройка на българската литература. Започнала във Вазово-Величково време като преодоляване на господствувалото дотогава спонтанно приобщаване към европейските литературни ценности, тази смяна се задълбочава в естетската ориентация на кръга около списание "Мисъл" като съсредоточаване върху художествеността на литературния феномен. Трудно може да се говори за единна линия на рецепционна настройка на българската литература от края на миналия и началото на нашия век; като цяло обаче по това време вече е надмогнато утилитарното отношение "на ползу роду своему" към художественото произведение и съвсем не случайно дават резултат усилията на Вазов да промени възрожденската представа за писателя, който е преди всичко народен деец и покрай другото пише, тоест представата за патриота-писател в представата за писателя-патриот⁵.

Във връзка с цялостната промяна на обществения, политическия и културния живот у нас след Освобождението, както и на нарасналия интерес към постиженията на чуждите култури, постепенно се стига до установяването на различен статут на авторовата личност, а оттук и до различен подход към литературната творба, който залага предимно на художествената й функция. Не че повеи от уж изживения подход няма да се чувствуват и доста години по-късно, но все пак тъкмо в първите десетилетия на века българската интелигенция обръща поглед към европейския модернизъм, усвоявайки от него една назряла до момента необходимост - повишеното внимание към "литературността" на литературната творба.

Израз на стремежа за приобщаване към чуждоезичните културни ценности, съчетан с постепенно овладяваната способност за възприемане на художествените произведения на първо място откъм художествената им страна, е и издаденият през 1907 г. пълен превод от оригинала на "Викарият от Уейкфийлд" от Оливър Голдсмит. Става дума, разбира се, не за един издържан от съвременна гледна точка художествен превод - това практически е било непостижимо, - а за един несъкратен превод от английския оригинал, направен във време, когато малцина са знаели английски и английската литература е достигала до нас на руски или в преводи от руски⁶. Нещо повече: издаден повторно само две години по-късно, през 1909 г., този път в отделна книга, "Викарият от Уейкфийлд" вече е придружен от предговор, който изрично слага ударението върху художествените качества на романа: "Прозата на Голдсмит блика от нежност и грация, които чудно хармонират с чистотата и възвишеността на мислите, с които са изпълнени."⁷ Явно авторът на този предговор - най-вероятно преводачът - има съзнание за обвързаността на съдържание и форма, поради което може да оцени романа на Голдсмит като произведение на "поет и писател от първа величина"⁸. Може да се приеме, че първата поява на български език на "Викарият от Уейкфийлд" отговаря на един същностен аспект от обновителните процеси, протичащи в следосвобожденската ни литература, като, от една страна, засвидетелствува полагащо се отношение към оригинала и оригиналната художествена стойност, и от друга страна, предоставя и критически поглед към романа като към художествено постижение. Още по-съществено става това заключение поради факта, че една обективна тенденция в интелектуалния живот у нас в конкретния исторически период намира отражение в преводно произведение от англоезичната литература, при положение, че поначало у нас до Първата световна война в подбора и превода на англоезични произведения се налага далеч не естетическият, а традиционният културно-просветителски подход⁹. При това произведението на Голдсмит се превръща в българското си битие сякаш в проявление на повишен естетически критерий: само две години след повторното издаване на романа през 1911 г., списание "Родина"¹⁰ публикува нов превод на включената в романа "Елегия", далеч превъзхождащ първия.

От този момент нататък обаче интересът към "Викарият от Уейкфийлд" секва чак до края на двадесетте години, когато в някои вестници се появяват кратки извадки от романа¹¹, а през 1931 г. излиза третото издание на превода¹². (Нови издания и преводи няма до осемдесетте години, когато на български започват да излизат и другите големи романи на английското Просвещение - като изключим изданието от 1956 г. на "Джоузеф Андрюз" от Филдинг¹³.) Така че ако по отношение на други англоезични произведения и в други периоди може и да не е вярно, че от английската литература в България най-малко са се възползвали, че от всички влияния у нас английското е най-слабо, то тези думи на Боян Пенев от 1924 г.¹⁴ са напълно правомерни спрямо съдбата на романа на Голдсмит у нас през първите три десетилетия на века. За творческа рецепция, за рецепция на творец от твореца и дума не може да става. Твърде бурен е обществено-културният ни живот през тези десетилетия и преди всичко твърде бурни са вътрешнолитературните темпове на развитие по посока на приобщаване към съвременния общоевропейски литературен процес, за да може да се съзре активното въздействие на един роман от XVIII в. върху националния ни литературен процес. Наистина активното въздействие на един превод върху дадена литература е най-ясно изразено, както свидетелствуват немалко примери, тъкмо в такива бурни периоди на "разместване на пластовете", когато усилено се търсят нови форми на художествен изказ - в такива периоди един превод може да запълни "белите полета" на възприемащата литература и да се превърне в етап от собственото й развитие¹⁵. Само че не точно този превод е призван да изпълни такава функция по отношение на българската литература във време, когато ще започнат да я измъчват символистки "безсъници", а малко по-късно ще я пронижат повиците на Гео Милев за "оварваряване" и "ореализиране"... Трудно може да отговори на такава насоченост старият повествовател Оливър Голдсмит. И все пак...

Очевидно появата на "Викарият от Уейкфийлд" през 1907 г. трябва да се разглежда не като фактор за въздействие върху нашето литературно развитие, а в плана на евентуална обвързаност с по-ранен развоен етап в литературата ни, без да се пренебрегват, разбира се, елементите на случайност и културно-просветните цели на превода. С други думи, наличието на междулитературен контакт, осъществен в превода от 1907/1909 г., може да бъде повод за търсенето на междулитературни сходства, но с поглед, насочен не напред, а назад, към българската литература от пред- и първите следосвобожденски десетилетия. Само такъв ракурс оправдава разглеждането на ранния български превод на "Викарият от Уейкфийлд" - като проявление на предварително заложена възможност за междулитературно общуване. Очертаното на повърхността е обусловеното от наличието на определен интерес - тоест, преводът.

Знайно е, че интересите на средния български читател по стар обичай та чак до войните остават насочени към четивото с увлекателен сюжет, със завладяваща интрига¹⁶, независимо от естетските домогвания на интелигенцията. (Тъкмо това ниво на читателски вкус е отразено в Пенчо-Славейковото разграничение между "поет и тълпа".) Особено добре читателските интереси на времето могат да се проследят по преводната продукция, в това число, разбира се, и по преводите на произведения от английската литература. Определено преобладават занимателните, "сюжетните" автори като Майн Рид, Арчибалд Кронин, по-късно Джон Голзуърди, Луис Бромфийлд... Преводачите, в по-голямата си част ентусиасти, са имали за цел преди всичко да задоволяват читателските интереси, а не толкова да направляват читателския вкус (като изключим, разбира се, съвсем различния подбор и характер на преводите на Гео Милев и Георги Михайлов през двадесетте години, както и преди това тези на Константин Величков). Нека отново споменем и голямото количество на препреведените англоезични творби в първите десетилетия на века - един факт, който, както вече стана дума, още повече подчертава стремежа да се съхрани и акцентува художествената стойност на "Викарият от Уейкфийлд" в превода и придружаващия го предговор. Съгласуван по този начин с изискванията на една променяща се рецепционна настройка в българската литература, издаденият у нас през 1907/1909 г. роман на Голдсмит обаче успява да отговори и на изискванията на все още непроменената рецепционна настройка на българската читателска публика от онова време. Острата сюжетност, бързите и неочаквани обрати на действието, забавните ситуации и комичните герои съставляват част от особеностите му. Така че ако за успешната среща на два културни хоризонта според съвременната херменевтика е необходимо те да бъдат адекватни един на друг¹⁷, то в случая тъкмо на тази основа можем да търсим тяхната адекватност. В подкрепа на това заключение може да се припомни, че първоначално романът на Голдсмит излиза на части като вестникарски подлистник, както и да се спомене, че в предговора на самостоятелното издание от 1909 г. особено внимание е отделено на изпълнената с приключения биография на писателя. Нещо повече - със своята занимателна и динамична събитийност "Викарият от Уейкфийлд" се вписва и в контекста на тогавашната англоезична преводна продукция. А и не само на англоезичната.

Разбира се, подобно естество на читателския интерес представлява само повърхностен и най-елементарен рецепционен аспект. Че читателят търси в литературната творба отговора на въпроса, който сам е поставил¹⁸, е факт, който в случая извежда ни повече, ни по-малко само до очевидното. Защото едва ли с развлекателски насочения читателски интерес може да се обясни едновременната поява на български език на "Викарият от Уейкфийлд" на Голдсмит, "Емил или за възпитанието" на Русо (1906 и 1907), "Страданията на младия Вертер" на Гьоте (1906 и 1907), както и малко по-ранните издания на "Задиг" на Волтер и "Манон Леско" на Прево (1898). Не бива да се забравят и изданията на "Жил Блаз" на Льосаж през осемдесетте години на миналия век, преди това преводите на Франклиновия "Ричард" и "Памела уженена", макар и твърде далечни от оригиналите, както и на романите на Фенелон и Бернарден дьо Сент-Пиер, и особено чудесната "Българска христоматия" (1884) на Вазов и Константин Величков, която поставя началото на целенасоченото усвояване на чуждото литературно наследство, представяйки на български език класически автори на френската и немската литература, в това число Лесинг, Шилер, Гьоте, Виланд, Бюргер¹⁹. Разбира се, тук става дума не за творбите на западноевропейската просвещенска литература, които българският читател действително е познавал на родния си език при излизането на "Викарият от Уейкфийлд", а за творбите, с които той така или иначе е   м о г ъ л   да разполага по онова време, за да успее да включи току-що преведения на български роман на английското Просвещение в една относително цялостна представа за литературата на западноевропейското Просвещение.

Не може да не направи впечатление и това, че едновременно (1906-1907) са публикувани творби на трима от най-големите представители на късното Просвещение - Русо, Гьоте и Голдсмит. Влиянието, което творчеството и идеите на Русо са оказали върху Голдсмит, е изтъквано навсякъде; не по-малко известно е възторженото отношение, което Гьоте е имал към романа на Голдсмит още в годините, когато е писал "Вертер". И ето че по силата на обстоятелствата три големи имена, свързани помежду си с много общи черти и взаимна симпатия, "се срещат" на българска почва. Бъде ли подчертано и въздействието, което творчеството на Волтер и особено "Задиг", издаден на български няколко години по-рано, е имало върху Голдсмит, картината на "познатата" обстановка, в която "Викарият от Уейкфийлд" попада и у нас в началото на века, се запълва. Установяването на тия връзки от гледна точка на възприемателя от онова време става, разбира се, пост фактум, но в един обобщен план на разсъждение не може да се пренебрегне правото им да се наредят сред обективните предпоставки за възприемането на романа.

Ако поначало обективните предпоставки за възприемането на едно литературно произведение "се съдържат в пресечната точка на конкретно-историческата обществено-литературна ситуация с вътрешните обективни предпоставки и потребности на развитието на националната литература"²⁰, то по отношение на възприемането у нас на "Викарият от Уейкфийлд" при появата му през първото десетилетие на века може да се говори по-скоро за наличие на съгласуваност с определени обективни вътрешнолитературни и естетико-рецепционни предпоставки, отколкото за удовлетворяване на вътрешнолитературни потребности. А както отбелязва Атанас Натев, "[...] въздействието на творбата зависи от пораждането на потребност от него. Тази потребност от своя страна трябва да бъде подтиквана не от странични фактори [...], а да е в синхрон с градивния принцип на творбата и потенциалната му въздейственост. Иначе няма да бъде действителна художествена потребност."²¹ Вече стана дума, че обективните вътрешнолитературни потребности на българската литература в онези години имат съвсем друга насоченост, както и за това, че обективните предпоставки за възприемането на романа биха могли (и това ще бъде задачата по-нататък) да бъдат открити с поглед назад в литературата ни. Обяснението на този своеобразен начин на съотнасяне на "Викарият от Уейкфийлд" с нашия литературен контекст се съдържа в особените предпоставки за възприемането на творбата у нас, тоест "в пресечната точка на съвкупните обективни предпоставки със специфичния характер на литературното явление, влизащо в процес на рецепция"²². Става дума за случай на несинхронна рецепция, която поставя в контакт една литература в процес на ускорено догонване на съвременните й европейски литературни завоевания с едно класическо произведение на литературата на XVIII в.

Всъщност още от излизането си през 1766 г. "Викарият от Уейкфийлд" създава проблеми на своите читатели и критици. И до ден днешен критиците му се делят на два ясно разграничени лагера - някои от тях виждат в романа приключенията на един "хумористичен Йов на XVIII век", готов да издържи всички поднесени му от съдбата изпитания, без да измени на своята добродетелност, а други определят творбата като остра сатира на тогавашните английски нрави и преди всичко на духовенството²³. Едни от първите критици на Голдсмит наблягат особено на "правдивата атмосфера на романа", на "достоверната картина на английския живот", която той представя²⁴, а Уошингтън Ървинг в обемистия си труд върху творчеството на Голдсмит отбелязва като основно достойнство на романа неговата "вярност към природата"²⁵. Години наред изследователите се спират ту на комизма, ту на безпощадната изобличителност на романа, изтъкват несъстоятелностите на сюжета му или съзират в него автобиографията на автора му, докато един от последните му засега изследователи го определи като "мистификация, която се крие под привидността на роман"²⁶. Очевидно основанията за тези толкова разнородни оценки се съдържат не само в предпочитанията на отделните критици, а преди всичко в самото произведение. Ако Голдсмит наистина си е поставил за задача да създаде мистификация, това му се е удало повече от успешно и най-убедителното доказателство за успеха му са твърде големите разногласия в мненията на различни среди и епохи. Така, докато първите английски читатели на романа не са били особено възторжени, години по-късно Хенри Джеймс основателно ще го нарече "глезеното дете на английската литература". По-различно стоят нещата във Франция, където, преведен веднага след излизането му в Англия, "Викарият" се възприема като "нравоучителна история, оживена с много хумор", и дълго време се използва като учебно помагало във френските лицеи²⁷. Още по-радушен прием намира романът в Германия, където високо са оценили най-вече неговата топла и уютна семейна атмосфера и непринудения му сантиментален тон²⁸. А Гьоте цял живот се е връщал към тая "английска идилия в проза", възхитен от образа на викария, който според него успява да се издигне над житейските злочестини и да постигне "истински поетичния свят"²⁹. Едва в наши дни романът на Голдсмит започва да се разглежда най-вече откъм цялостната му иронико-пародийна насоченост, докато в миналото, както изтъква английският изследовател А. Литън Селс, "изглежда повечето читатели са го схващали (романа - б. м.) като разказ за християнски герой-мъченик и са очаквали всяко следващо премеждие на викария със затаен дъх"³⁰.

Така че ако напрегнатата събитийност, хуморът и изповядваната християнска нравственост не са могли да не бъдат благоприятствуващ фактор за възприемането на "Викарият от Уейкфийлд" в България през първите десетилетия на века, то този характер на възприемане в основни линии се съгласува с възприемателската му традиция в другите европейски страни. Но докато за подобен отзвук у нас може да се съди по обективните предпоставки, които са налице в романа, и преди всичко по данните на преводния контекст от онова време, за усвояването му в европейския литературен свят има многобройни сведения и критически отзиви. Тъкмо те - при липсата на каквито и да било податки от такова естество в тогавашния ни литературен печат - се превръщат в надеждна опора, когато става дума все още не за "дълбинната", а за "повърхностната", видимата страна на контакта с един чужд литературен факт от друго време. Европейският рецепционен маниер дава както представа за своеобразието на един в пълния смисъл на думата роман-загадка, така и обективното основание да се съди за един възможен аспект на усвояването му у нас.

Не съществуват никакви сведения за отношението на българските читатели от първите десетилетия на века към появилото се на български език произведение на късноанглийското Просвещение. И все пак критическата рецепция на романа у нас не е напълно пренебрегната, макар в разглеждания период да има изцяло културно-просветителски характер и да остава чужда на всяко критико-литературно тълкуване. Във вече споменатия предговор на изданието от 1909 г., въпреки че са отбелязани художествените достойнства на романа, основно място все пак е отделено на биографията на Голдсмит³¹, придружена от списък на останалите му произведения. През 1911 г. списание "Родина" помества съдържащата се в романа елегия под заглавие "'Бесния пес в Айлингтон', стихове от Оливер Голдсмит", с единствената бележка под линия, че авторът е "английски поет от осемнадесети век"³². Петнадесет години по-късно в списание "Витлеемска звезда" излизат "Мисли и изречения от Оливер Голдсмит"³³, представляващи извадки от вече преведения роман. Малко по-различно стои въпросът със стремежа към един "Бегъл поглед върху английската литература" в "Българо-британски преглед" от 1930 г.³⁴: тук, редом с по-високото равнище на предлаганата от автора К.Д. Чакъров информация, се забелязва и едно небезинтересно явление - постоянното смесване на понятията "роман", "приказка", "разказ" и "новела", отнесени към произведенията на Дефо, Ричардсън, Филдинг, Смолет, Стърн и Голдсмит. Навярно с цел да се избегнат повторенията, тази непрецизирана терминологична употреба издава по-скоро недостатъчна литературна и езикова осведоменост (английското "novel" да се превежда с "новела"). Възможно е обаче зад нея да стои и недостатъчно диференцирано съзнание за белетристичните жанрове, характерно, може би, не само за въпросния автор. След като в българската белетристика от онова време все още преобладават разказът а и повестта, а романът си остава изолирано явление, за тогавашните български читатели най-вероятно е оставала скрита жанровата принадлежност на "Викарият от Уейкфийлд" към голямата английска романистична традиция, водеща началото си от Просвещението. Жанровият облик на родната литература не е могъл да не оказва въздействие върху жанровото класифициране на преводните литературни творби - едно подсказване, че съответствия от извънжанров порядък, макар несъзнателно, са били установявани.

Особени промени в характера на критическата рецепция на романа на Голдсмит у нас не се забелязват и при третото³⁵ издание на българския му превод през 1931 г., за което може да се съди по буквално препечатания предговор от първото самостоятелно издание, както и по появилата се две години по-късно във вестник "Македония" бележка за Голдсмит с недвусмисленото заглавие "Литератор - лекар и комарджия"³⁶.

Едва ли през времето от четиридесетте до осемдесетте години може да се говори за особен интерес към името на Голдсмит, изчерпващ се - в хронологически ред - със статията на Руси Русев, посветена на биографичните опити на Голдсмит³⁷, с преведената на български език "Английска литература" от Пол Дотен³⁸, изцяло учебникарска по своя характер, с кратката биографична бележка по случай 230-годишнината от рождението на Голдсмит, поместена през 1958 г. в списание "Септември"³⁹, и с издадената няколко години по-късно статия, прокарваща паралел между романа на Голдсмит и творчеството на неговия съвременник Краб⁴⁰, без обаче да се обляга в цитатите на българския превод или изобщо да го споменава.

Очевидно е, че наличните данни за проникването на романа на Голдсмит у нас са оскъдни и като количество, и като качество, а при това и в преобладаващата си информативна насоченост изцяло пренебрегват аспекта на общуването на българските читатели с предоставеното им преводно произведение. Оттук и необходимостта да бъде установена спецификата на литературния контакт, тоест "особеностите на приемащото явление да се съотнесат с възможностите за актуализация на приеманото явление"⁴¹. Това означава възприемането на "Викарият от Уейкфийлд" у нас през първите десетилетия на века да се види от гледна точка на трикратно издадения през този период превод и неговото вписване в нашата тогавашна културно-литературна традиция или, с други думи, да се постави в светлината на "обективния онтологически пласт на културните традиции, запечатани, от една страна, в текста, а от друга страна, в духовния свят и културната подготовка на интерпретатора"⁴².

Ако в една или друга степен този подход беше приложен по отношение на превода от 1907/1909 г., остава да бъдат посочени и предполагаемите допълнителни предпоставки за появата на ново издание на превода след повече от двадесетгодишен интервал през 1931 г. Периодът на тридесетте години у нас е период на криза в буржоазната идеология и обществения морал, придружена от едно явление, което Иван Хаджийски характеризира като "атомизация, кабинетно капсулиране на личността". Един от пътищата на интелигенцията да запази своята независимост по отношение на социалната практика, която схваща като безнравствена, се състои в изповядване на християнската нравственост. Съвсем ясно тази тенденция намира отражение в българската литература от тридесетте години и преди всичко в т.нар. "социална проза" на автори като Константин Константинов, Константин Петканов, Ана Каменова, където в името на една "религия на хуманността", се проповядва състрадание към бедните и нещастните, възхвалява се "природната" предразположеност на човека към доброто, чийто източник се смята Бог, идеализира се естествеността на селския живот като напълно чужд на цивилизования градски живот... Така че не е трудно да се допусне, че със своето сантиментално-състрадателно отношение към угнетените, с изповядваната християнска добродетелност и смирение, с пиетета към естествените човешки пориви "Викарият от Уейкфийлд" се е съгласувал чудесно с духа на част от тогавашната ни литература и навярно е подсигурил една чуждестранна подкрепа на търсенията й. Макар и налице обаче тази рецепционна установка по отношение на романа на Голдсмит у нас през тридесетте години не води извън сферата на най-обикновените тематични сходства.

И така, едва в началото на века, изключим ли по-особения случай с "Робинзон Крузо", българската литература "се отваря" за романа на английското Просвещение, представен - в продължение на десетилетия - единствено от "Викарият от Уейкфийлд" на Оливър Голдсмит. Оттук и значението на тази творба като първопоявил се у нас английски просвещенски роман и стойността на разглеждането й в нашия едновремешен културен, литературен и преводен контекст като открито проявление на междулитературен диалог, чиито основания следва да се търсят дълбоко под видимата повърхност на осъществения контакт. Особеностите на контакта очертават не само характера и степените на съотнасяне на преводния просвещенски роман с българския културно-литературен контекст от първите три десетилетия на века, но и необходимата ретроспектива на съотнасяне в дълбочина. Най-ясно тези особености се проявяват в спецификата на преводното решение.

Доколкото осигурява чуждоезичното битие на едно литературно произведение, преводът е основа за осъществяване на междулитературното общуване в една или друга рецепционна насока; в не по-малка степен обаче той е и резултат от определена рецепционна настройка, доколкото отразява реалната обществено-исторически и естетико-генетически обусловена литературна ситуация на своето време. По същността си преводът е интерпретация, която носи белезите на своята историческа принадлежност. Ето защо характерът и специфичните му особености в различните моменти от развоя на една национална култура го определят като историческо понятие. Тъкмо тази историчност на превода го превръща в неотменим критерий що се отнася до своеобразието на осъщественото междулитературно общуване. Защото, както изтъква Боян Ничев, "преводът е един реализиран и материализиран в литературна форма контакт между две литератури, превърнал се във факт с общонационална достъпност"⁴³.

Гледната точка към превода като към основно и единствено реално равнище на литературната рецепция в конкретния случай означава ранният български превод на романа на Голдсмит с неговата трикратна поява през първите три десетилетия на века да се види в светлината на обвързаността му с тогавашния и непосредствено предшествуващия го наш литературен контекст или, с други думи, особеностите на превода да се видят като проявления на определен стадий от развоя на естетическото съзнание у нас, като обусловени от заварената ситуация в българската литература на времето. Защото ако преводът отразява взаимодействието между два езика или, по-точно, степента на адекватност на две стилно-езикови системи, то в основата му лежи прочитът, който не може да не бъде конкретно-исторически. Всеизвестна истина е, че преводачът е преди всичко читател, макар и по-съзнателен и целенасочен от обикновеното, и че проблемите на превода са на първо място проблеми на прочита, доколкото именно читателската интерпретация, неизбежно обвързана с идейно-естетическия облик на своето време, предопределя своеобразието на преводното решение. Най-драстично това се проявява при преводачи, поддръжници на определено естетическо направление - в такъв случай ценностната система на интерпретатора може да влезе в противоречие с тази на автора: характерен пример е Шлегеловото тълкуване на образа на Хамлет, наложило се като еталон в повечето последвали преводи не само на немски език.⁴⁴ Така по думите на френския изследовател Ж. Мунен, "ако преводачът отстъпва от дословната точност, то винаги е по причини, зад които стои цялата негова цивилизация"⁴⁵. В този смисъл преводът е колкото краен продукт на конкретно-исторически прочит, толкова и ориентация към конкретна читателска аудитория, тъй като не би могъл да навлезе в системата на приемащата литература, без преводачът да се е съобразил с различията между читателите на оригинала и читателите на собствения му превод⁴⁶.

От гледна точка на такова разбиране характерът на съотнасянето между ранния български превод и оригинала на "Викарият от Уейкфийлд" се очертава като своего рода "наместване" на преводното произведение в заварената през първото десетилетие на века литературна ситуация у нас (изданието от 1931 г. представя без промени вече направения превод). Тук се налагат две уточнения. От една страна, не може и не бива да се пренебрегва фактът, че всеки превод малко или повече е израз и на индивидуалността на своя преводач - но този факт може да бъде съществен само при положение, че преводачът е голяма творческа личност, докато очевидно конкретният случай не е такъв (името на преводачката, София Д. Юрукова, е посочено в изданието от 1931, в това от 1909 е отбелязано с инициал, а в подлистника изобщо отсъствува). От друга страна, наличието на нов превод на романа на Голдсмит (1984) открива възможност за съпоставка между двата превода, но ако тази възможност би се осмислила с оглед проследяването на известна традиция - при това единствена, що се отнася до английския просвещенски роман - в усвояването на творбата у нас до появата на един издържан съвременен превод-интерпретация, то поради голямата времева дистанция резултатът от съпоставката би бил ни повече, ни по-малко предълъг списък на недостатъците на стария и предимствата на новия превод. Ясна е несъстоятелността на подход, който би оценявал превода от 1907/1909 г. с критерия на съвременните изисквания - още повече, че в случая този превод представлява интерес заради специфичните си особености, взети не като преводачески сполуки или по-скоро несполуки, а като реални свидетелства за характера на осъществения литературен контакт. Става дума поетиката на този ранен превод на романа на Голдсмит да се погледне откъм "степента на включеност на превода в еволюционния процес на отечествената литература, което не може да стане без разглеждане на всички фактори, взели участие в процеса на превеждането"⁴⁷. Това означава основни фактори като отечествената литературна ситуация, степента на развитост на категорията художественост в началото на века, почти пълната липса на традиция за превеждане от английски на български език⁴⁸ по онова време, както и стилно-изобразителните възможности на тогавашния български език да предаде звученето на английски текст от XVIII в., да се видят като първопричини за специфичния характер на съотнасянето между превода и оригинала.

Вече бе посочено, че както съдържанието на предговора към първото самостоятелно издание, така и фактът, че преводът е направен без по възрожденски своеволни съкращения и промени от страна на преводача, дава основание да се говори за проявен респект към художествената цялост на романа на Голдсмит. Оттук нататък особеностите на ранния български превод на "Викарият от Уейкфийлд" представляват интерес единствено в качеството си на свидетелства за рецепционна установка, отбелязани на основата на английски просвещенски роман.

Нека започнем със собствените имена в превода. Освен името на автора, отбелязано във вестник "Ден" като "Оливие Голдсмит" и две години по-късно поправено в самостоятелното издание на "Оливер Голдсмит", и други имена от първоначалната публикация отразяват френски маниер на транскрибиране, бързо коригиран в последвалото издание, например: 1907 - "Бюршел" (Burchell), "Жони" (Johny), "Валантен" (Valentine); 1909 - съответно "Бърчел", "Джони", "Валентин". Но, макар и налице, тази бърза реакция спрямо чуждеещото в преводното англоезично произведение произношение си остава изолирано явление и не се пренася върху голямата част от имената: "Торнил" (Thornhill), "Конт д'Абенсберг" (Count Abensberg), "Роак" (Roach), "Жорж" (George); дори английският вестник "Monitor" е даден в превода като "Moniteur" (изписано на латиница). Очевидно е влиянието на френския език, като имаме предвид и няколкото френски думи в преводния текст, чиято употреба спокойно би могла да се избегне ("реноме" за английското "fame" например). Очевидно е влиянието на доста по-голямата традиция в превеждането от френски език до началото на века и изобщо на по-обхватното общуване на нашата едновремешна интелигенция с френската култура.

Непременно трябва да се отбележи и влиянието, което има върху този превод още една стара и несравнимо по-застъпена у нас преводаческа, литературна и общокултурна традиция - руската. Предаването на редица собствени имена е съгласувано именно с тази традиция: "Вистон" (Whiston), "Вилмо" (Wilmot) (изпадането на "т" е явно под френско влияние), "Вилям" (William) и пр. Трябва все пак да се отдаде дължимото и на известен стремеж в превода към постигане на автентично звучене на собствените имена от оригинала (редуването на "Вилям" и "Уилям" например, също и честите случаи на транслитерация - "Хуайт-Хал"). Така чрез смесването на различни подходи при предаването на собствените имена - при липсата на всякаква система за транскрибиране на английски имена - ранният български превод на "Викарият от Уейкфийлд" отразява реално съществуваща ситуация на налучкване на верния път към превежданото художествено произведение.

По същия начин стоят нещата и с буквализмите, изобилствуващи в този превод ("I stood neutral" се превежда като "аз бях неутрален" вместо "аз стоях безучастен", "disproportional acquaintance" - като "непропорционално познайнство" вместо "неравна връзка" и пр.). Оголващо отдалечеността от едно творческо пресъздаване на романа на Голдсмит на български език, изобилието на буквализми е показателно преди всичко за това, че се превежда от оригинала, след като никъде при трикратното издаване на превода не е отбелязано, че е направен от английски.

Но ако наличието на буквализми и проблеми при транскрибирането е напълно предвидимо и естествено при една в началото на века още неулегнала - особено що се отнася до английски език - преводаческа практика, то интерес представлява възможността да се види ранният превод на "Викарият от Уейкфийлд" от гледна точка на един добре изпитан нашенски преводачески маниер, какъвто е побългаряването - още повече, че става дума за побългаряване не само на поетиката и стилистиката на творбата, а за известни следи от побългаряване в смисъла, който отнасяме към първите възрожденски прояви на явлението: побългаряването на реалии. Така, докато при сходство в реалиите, особено при общохристиянските празници като Коледа, Заговезни, Архангеловден и пр., българският превод успешно намира съответствията, то най-естествено различията в реалиите водят до стремеж към изразяване на "чуждото чрез свое". Например, ако в оригинала героите на Голдсмит играят "jig" или "roundabout", в българския превод те подхващат хоро; ако в романа се споменава за дървени обувки като намек за простолюдието, българският превод отбелязва "цървули" и пр. Следите от побългаряване на реалии в разглеждания превод все пак представляват изолирано явление, доколкото сюжетно-фактологическата фактура на романа остава непокътната. И тъкмо заради твърде изолираната им поява - а не от оценъчна гледна точка като преводни недостатъци - те заслужават да бъдат споменати, тъй като дават реална представа за трудностите в процеса на преодоляването на един вече остарял подход към усвояването на чуждоезичните литературни произведения у нас.

Елементи на побългаряване могат по-определено да се съзрат в поетиката на превода, където съпоставката с оригинала съвсем недвусмислено откроява намесата на "своето в чуждото". Тази намеса има преобладаващо обяснителен характер, който не може да не се свърже с преводаческата насоченост към българските читатели, към "аперцептивния фон на читателя"⁴⁹, както го нарече Михаил Бахтин. Защото тъкмо комуникативната функция на преводното произведение лежи в основата на неговата поетика⁵⁰, а това предполага съобразяване с възприемателските особености на нашата читателска аудитория от началото на века. Така могат да се обяснят твърде честите допълнения и уточнявания, в които няма следа от компенсаторната, произтичаща единствено от различията между двата езика роля на словесните добавки в съвременния превод. Освен добавените думи, тук се случва и да се разшири някое изречение с ново подчинено, което има за задача или да разясни нещо, сторило се на преводача недостатъчно разбираемо, или пък да припомни нещо вече казано и така да улесни връзката му с останалото. Споменем ли отново преобладаващия културно-просветителски характер на нашата преводна продукция от началото на века, посочените особености ще могат да се видят като негови конкретни проявления. Нещо повече - ранният български превод на "Викарият от Уейкфийлд" дава израз сякаш на по-подчертано внимание към своите читатели в сравнение с оригинала. Доста често пасивните конструкции при Голдсмит се превеждат като преки обръщения към читателите, например: "Her gratitude may be more readily imagined, than described" е преведено като "Признателността на дъщеря ми София по-лесно ще си я представите, отколкото ако почна да ви я описвам". Тъй като поначало в английския език пасивът е по-пластичен, отколкото в българския, подобни примери едва ли биха били от значение, ако не бяха и твърде честите преки обръщения към читателите, с които преводният текст далеч надхвърля оригиналния. Този факт е толкова по-интересен и показателен, като се има предвид, че един типичен просвещенски роман, зареден със съзнанието за новоутвърждаващия се тогава литературен жанр, какъвто е и романът на Голдсмит, е поначало ориентиран към своите читатели и залага преди всичко на своето общуване с тях - повече открито, отколкото подразбиращо се. А ето че българският превод набляга още повече на комуникативната страна на романа, като прави по-подчертано и без това явното присъствие на "имплицитния автор" и "имплицитния читател" в него. Едва ли обяснението се съдържа само в характерната изобщо за всеки превод по-голяма обвързаност с неговите читатели, едва ли може да се търси и в нуждите на навлизащия романен жанр (както е при английския просвещенски роман) в нашата литература, тъй като нейният основен жанров облик по онова време все още се създава от разказа и повестта. По-скоро би могло да се предположи, че превежданото произведение притежава всички предпоставки, за да провокира влиянието - най-вероятно неосъзнато от преводача - на така характерната за нашето литературно развитие сказова повествователна традиция (Любен Каравелов, Вазов с "Чичовци", Михалаки Георгиев, Тодор Г. Влайков), чийто основен градивен принцип е тъкмо осъществяваният контакт с аудиторията. Повествованието у тези български разказвачи най-често е насочено именно към аудитория, към слушащо множество, откъдето и произтича необходимостта от многобройни преки обръщения, припомняния, разяснения в името на една илюзия за разговорно общуване - илюзия доста различна от създаваната в английския просвещенски роман, където ориентацията към имплицитния читател преминава през полифоничното диалогизиране с богат литературен контекст и интелектуалния лабиринт на авторовата взискателност. Затова и тъкмо различията в характера на общуването с читателя между оригинала на Голдсмит и ранния му български превод, погледнати като ехо от родната ни литературна традиция, задават аспект на типологическото съотнасяне между двете литератури в периода на утвърждаването на реалистичното повествование.

Очевиден е стремежът на превода да приближи до българските читатели от началото на века едно иначе толкова отдалечено от тях по време и място произведение като "Викарият от Уейкфийлд". Този стремеж, онагледяван в "побългаряващата" намеса на преводача, може да се проследи не само на основата на обяснителните добавки в преводния текст, но също така и на основата на твърде показателните по своя характер съкращения на оригиналния текст: преобладаващата част от тях се отнасят до абстрактно звучащите места в оригинала. Може би най-ясно това личи в превода на разяснителните подзаглавия на отделните глави от романа: информацията за събитията, които ще бъдат разказани, е винаги предадена, дори понякога в поразширен вид, ако се е сторила на преводача недостатъчно изчерпателна; що се отнася до задължителното за подзаглавията нравоучение обаче, то се превежда само ако може да се сведе до обикновено християнско проповедничество ("провидението е справедливо към щастливите и към нещастните" например) и следователно преводачът разполага с готова лексикална база, или пък когато отразява чисто житейска препоръка - на благоразумието, да кажем. Навлезе ли се обаче в чисто абстрактни разсъждения, българският превод направо ги отминава. Като резултат разсъдъчният пласт на оригинала се оттегля в превода на заден план за сметка на събитийния. Освен проявление на преобладаващия у нашите читатели от началото на века интерес към увлекателното четиво, тук може да се съзре и известно влияние на родната белетристична традиция - доколкото отвлечената разсъдителност й е общо взето чужда и повествованието протича в уютната атмосфера на споделеното с читателя преживяване, събитие, наблюдение (Каравелов, Вазов, Михалаки Георгиев, Влайков). В такъв смисъл специфичният характер на съкращенията в превода може да се разглежда като свидетелство както за съобразяване с определени особености на преобладаващия читателски вкус навремето у нас, така и за страна от рецептивно-експресивните възможности на тогавашния български език и литература. Тъкмо подобен род съкращения и добавки са в състояние да дадат най-нагледна представа за превода като "разясняваща деформация"⁵¹ на оригинала, по думите на Мерло Понти, и за конкретния превод в светлината на съвременния му културно-литературен контекст.

Остава да се обърне поглед и към стилистиката на първия български превод на "Викарият от Уейкфийлд", защото в крайна сметка, както изтъква теоретикът на превода Иржи Леви, "главното в преводното произведение си остава подборът на стилистичните средства"⁵². За да се очертае съотношението между преводната и оригиналната стилистика, достатъчно е да се посочат главните насоки на стилистичното разминаване. Преди всичко, преводът до голяма степен остава чужд на така характерната за романа ирония: знаменитите антитези на Голдсмит, които събират в едно изречение две взаимноизключващи се мнения, без сякаш да оставят място за трето, не могат да се почувствуват в превода като специфична стилова особеност; тънкият ироничен намек остава или изобщо неуловен, или е предаден така, че се загубва в общия словесен поток (каламбурът "The Order of the Garter" - "Bring me my garters!" например изчезва, преведен с "Донеси ми ластиците на чорапите!"). Типичните за Голдсмит сентенционно звучащи обобщения, чиято сила и яркост иде най-вече от сбития им изказ, в превода се разводняват в дълги обяснителни изречения и по този начин губят най-характерната си отлика.

Присъщи за Голдсмит са и характерните за литературата на английския сантиментализъм стилистични особености, като удвояване на епитети със сходно значение, непрекъснати повторения и хиперболи, множество възклицания⁵³, в резултат на което тонът на романа често е доста приповдигнат. Преди всичко обаче стилът на Голдсмит носи белезите на повествователната традиция на Дефо, Суифт, Филдинг, Смолет, а това според изследователя на английския прозаичен стил Хърбърт Рийд означава "обективност, пестеливост и безпристрастие"⁵⁴. Това стилистично своеобразие на "Викарият от Уейкфийлд" дава основание на неговите тълкуватели да го окачествят като хармонично съчетание от сбитостта и точността на Дефо в пресъздаването на битовите детайли, наситената с психологически драматизъм емоционалност на Ричардсън, типичния за Филдинг и Смолет жизнеутвърждаващ хумор в изграждането на характерите и иронизиращата всичко и всички чувствителност на Стърн⁵⁵. Всички тези стилистични особености на "Викарият от Уейкфийлд" могат да се разглеждат като обективна предпоставка за несъответствията между оригиналната стилистика и стилистиката на ранния български превод на романа. Защото ако за първите английски читатели на "Викарият от Уейкфийлд" стилът на Голдсмит, тясно свързан със стиловите особености на тогавашната английска белетристика, не е могъл да се възприема като провокиращ и необичаен, то българският превод от 1907 г. илюстрира необходимостта да направи своята стилистика "обичайна" за читателите си, отграничавайки я от оригиналната. Това побългаряване се заключава в битовизиране и опростяване на изказа, често допускащ навлизането на разговорната реч и дори просторечието ("His Lordship turned all manners of colours" например се превежда като "Лордът стана червен като рак"). Получава се стилистична уравниловка по посока на общоупотребявания български език. А в това отново може да се съзре - наред с недостатъчната езикова чувствителност, отбелязвана тук като факт, а не в оценъчен план като слабост - както съобразяване от страна на преводача с определена рецептивна нагласа, така и известен отглас от сказовата ни литературна традиция (макар и със съществената уговорка, че този отглас е опорочен от липсата на всякаква художествена мотивировка в превода).

За да може един превод по силата на своите различия спрямо оригинала да стане действен фактор по отношение на определен етап от развоя на приемащата литература, тези различия трябва да бъдат различия и спрямо заварената домашна литературна ситуация. Тъкмо на това обръща внимание Феликс Водичка, разглеждайки Юнгмановия превод на "Атала" от Шатобриан и неговото въздействие върху чешката литература от началото на XIX в. Подбуден както от словесното богатство на "Атала", така и от задачите, които са стояли пред тогавашната чешка литература, Юнгман, отбелязва Водичка, възприема още по-високо ниво на словоупотреба, като пренебрегва наличните езикови възможности за сметка на словотворчеството и се насочва съответно към по-развито, а не към наличното езиково съзнание на читателите: "Проблемът в случая е бил да се достигне естетическа стойност чрез автономия на словесния материал, тоест чрез словесно богатство, което се издига над разговорния език."⁵⁶ За постигането на такъв резултат са необходими както ясно съзнание за задачите, които има да решава родната литература, така и големи творчески възможности - а очевидно не тези са отликите на ранния български превод на "Викарият от Уейкфийлд".

Извън сферата на безплодните в случая оценъчни категории, тъкмо този характер на разглеждания превод дава основание той да се види като проява на обективното състояние на срещата между две литератури - най-ранната неопосредствувана среща на българската литература с английската просвещенска литература. Такъв е и смисълът на разглеждането на този първи превод и изобщо на рецептивната картина около него в началото на века: "като първа рецепция на едно произведение, включваща - според Ханс Роберт Яус - преценка на естетическата му стойност на основата на сравнение с вече прочетеното"⁵⁷; не като доказателство за съществуването на предполагаеми типологически съотносимости, а като повърхностно, "видимо" равнище на съприкосновение на българската литература с романа на английското Просвещение, от което навлизането в дълбочина, установяването на типологически сходства добива отправен пункт, що се отнася до степените на "отвореност" на нашата литература.

БЕЛЕЖКИ:

1. Н и ч е в, Боян. Основи на сравнителното литературознание, С., 1986, с. 113. [обратно]

2. Ф и л и п о в, Владимир. Проникване на английската и американската книжнина в България през Възраждането. (Хабилитационен труд). СУ "Св. Климент Охридски", 1986. [обратно]

3. А р е т о в, Николай. Рецепцията на "Робинзон Крузо" в България през Възраждането. - В: Сравнително литературознание, 1985, No 6, 12-29. [обратно]

4. в. Ден, No 1222-1290, 1907. [обратно]

5. Ц а н е в а, Милена. Поет и общество. С., 1985, 19-20. [обратно]

6. Ф и л и п о в, Владимир. Английската и американската литература на български. - В: Преводът и българската култура. С., 1981. [обратно]

7. Г о л д с м и т, Оливер. Векфилдският викар. С., 1909. [обратно]

8. Пак там. [обратно]

9. Ф и л и п о в, Владимир. Английската и американската литература... [обратно]

10. сп. Родина, 13, 1911, No 3, с. 1. [обратно]

11. сп. Витлеемска звезда, 5, 1926, No 43, с. 2. [обратно]

12. Г о л д с м и т, Оливер. Векфилдският викарий. С., 1931. [обратно]

13. В превод на Асен Христофоров. [обратно]

14. Цит. по: Р у с е в, Руси. Проникването на английската литература в България през XIX и в началото на XX век. - В: Проблеми на сравнителното литературознание. С., 1978. [обратно]

15. Цит. по: V o d i c k a, Felix. Jungman's Übersetzung von Chateaubriand's "Atala". - In: V o d i c k a, Felix. Die Struktur der literarischen Entwicklung. München, 1976, 227-237. [обратно]

16. Ф и л и п о в, Владимир. Английската и американската литература... [обратно]

17. G a d a m e r, Hans-Georg. Wahrheit und Methode. Grundzüge einer philosophischen Hermeneutik. Tübingen, 1960, p. 115. [обратно]

18. Б о р е в, Юрий. Теория художественного восприятия и рецептивная эстетика, методология критики и герменевтика. - В: Художественная рецепция и герменевтика. Теории, концепции, школы. М., 1985, с. 18. [обратно]

19. Българска христоматия или сборник от избрани образци по всичките родове съчинения с приложение на кратките жизнеописания на най-значителните писатели. Съставиха Ив. Вазов и К. Величков. Пловдив, Свищов и Солун, 1884. [обратно]

20. Д ю р и ш и н, Дионис. Теория сравнительного изучения литературы. М., 1979, с. 230. [обратно]

21. Н а т е в, Атанас. Беседи върху самобитността на изкуството. С., 1988, с. 165. [обратно]

22. Д ю р и ш и н, Дионис. Цит. съч., 232-233. [обратно]

23. L y t t o n   S e l l s, A. Цит. съч., с. 269. [обратно]

24. B l a c k, William. Goldsmith. London, 1936. [обратно]

25. I r v i n g, Washington. Oliver Goldsmith. Leipzig, 1850. [обратно]

26. L y t t o n   S e l l s, A. Цит. съч., с. 280. [обратно]

27. Пак там, с. 266. [обратно]

28. Пак там, с. 266. [обратно]

29. Пак там, с. 266. [обратно]

30. Пак там, с. 267. [обратно]

31. Г о л д с м и т, Оливер. Векфилдският викар. С., 1909. [обратно]

32. сп. Родина, с. 1. [обратно]

33. сп. Витлеемска звезда, с. 2. [обратно]

34. сп. Българо-британски преглед, 1930, No 18, 20-22. [обратно]

35. Г о л д с м и т, Оливер. Векфилдският викарий. С., 1931. [обратно]

36. в. Македония, 7, 1933, No 1933, с. 4. [обратно]

37. Р у с е в, Руси. Биографичните опити на Голдсмит. - Год. СУ. Истор.-филол. фак., 39, 1942/43, No 15, 1-17. [обратно]

38. Д о т е н, Пол. Английска литература. С., 1946, c. 114, 116-117. [обратно]

39. сп. Септември, 11, 1958, No. 2, с. 122. [обратно]

40. Р у с е в, Руси. Голдсмит и Краб. - Год. СУ. ФКНФ, 2, 1967, No 2, 1-19. [обратно]

41. Д ю р и ш и н, Дионис. Цит. съч., с. 236-237. [обратно]

42. Б о р е в, Юрий. Теория художественного восприятия..., с. 39. [обратно]

43. Н и ч е в, Боян. Цит. съч., с. 95. [обратно]

44. K o n s t a n t i n o v, Wenzeslav. Paradoxe sur le traducteur. Die Übersetzungskunst im Blickfeld der Kritik. - In: Lebende Sprachen. München, 37, 1992, No 4, 151-156. [обратно]

45. Цит. по: Л е в ы й, Иржи. Искусство перевода. М., 1974, с. 106. [обратно]

46. Пак там, с. 59. [обратно]

47. Д ю р и ш и н, Дионис. Цит. съч., с. 132. [обратно]

48. Ф и л и п о в, Владимир. Английската и американската литература... [обратно]

49. Б а х т и н, Михаил. Словото в романа. - В: Б а х т и н, Михаил. Въпроси на литературата и естетиката. С., 1983, 129-133. [обратно]

50. Д ю р и ш и н, Дионис. Цит. съч., с. 132. [обратно]

51. C o o k, Deborah. Translation as Reading. - In: British Journal of Aesthetics, vol. 26, 2, Spring 1986, 143-145. [обратно]

52. Л е в ы й, Иржи. Цит. съч. [обратно]

53. E r ä m ä t s a, Erik. A Study of the Word "Sentimental" and of other Linguistic Characteristics of the XVIIIth Century Sentimentalism in England. Helsinki, 1956, 118-125. [обратно]

54. R e a d, Herbert. English Prose Style. London, 1952, p. 99. [обратно]

55. Н и к о л о в а, Невяна. Оливър Голдсмит и неговият "Викарий". [Предговор]. С., 1984. [обратно]

56. V o d i c k a, Felix. Цит. съч., 227-237. [обратно]

57. J a u s s, Hans Robert. Toward an Aesthetic of Reception. University of Minnesota Press, Minneapolis, 1982, p. 20. [обратно]

© Албена Бакрачева, 1995
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Близост в различията (Особености на реалистичното повествование в английския просвещенски роман и българската следосвобожденска белетристика)", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1995.