Албена Бакрачева

web

Американският трансцендентализъм не разработва последователна мисловно-естетическа или теологическа система, нито се утвърждава със схващания за чисто изкуство. В средището между широкомащабна интелектуалност и извисена художественост той остава единствената по рода си в американската духовна и литературна история сформирана школа, оказала сериозно въздействие върху изграждащия се културен образ на младата американска нация.

За да бъде осмислен както като духовност, така и с чисто литературните му аспирации и постижения, американският трансцендентализъм трябва да се види в обвързаността му с неговия новоанглийски интелектуален контекст, предоставен в ранния 19 век от унитариатството. Защото в унитариатството той се заражда, за да преодолее бунтарски едни негови особености, но и в известна степен да доведе докрай вече започнатото. Трансцендентализмът взривно отрича, но и радикално продължава, обявявайки се против вид интелектуално и общоличностно ограничаване и разливайки поетично инспирираната си духовност в раннопуритански откровения, новоанглийска съзидателност и високо художествена словесност.

Американските трансценденталисти ни най-малко не окайват Новия свят заради новостта му. Напротив - тъкмо от нея те черпят жизнени сили и вдъхновение. Защото ролята на пуританските пастори като културни и религиозни водачи им е същностно близка - а тъкмо в Нова Англия усещането за приемственост, традиционност на тази роля е особено силно. Защото са проникнати от онзи мисионерски, богоизбранически дух, идещ направо от първите заселници, спрямо който историята на родния им Масачусетс може да изглежда млада само в европейски план, докато в американски вече е натрупала солидни традиции. Поради това американската им принадлежност се превръща в особено предимство за трансценденталистите - заредена със сякаш осезаемата близост на високо призваните пуритански прадеди, тя се изживява като възвишена духовност. Тази духовност няма нужда от руини, връз които да гради романтика; озарена от мисионерски плам, тя има пред себе си американската природа, която да я пияни и зарежда с жизненост. Ето защо "Природа", най-прочутият и влиятелен труд на Ралф Уолдо Емерсън, се превръща още на времето в американската ДУХОВНА Декларация за независимост.

Независимост - ала от какво? Дълбоко религиозно устроен в същността си, немислим без пуританските измерения на всичко, което е създал, в същото време американският трансцендентализъм тегне към тотален духовен либерализъм, който нерядко дори му навлича обвинения в атеизъм. Трансценденталистите се оттласкват от всяка съществуваща в съвремието им религиозна доктрина, доколкото, схващана като напълно рационалистичен продукт, за тях е неудовлетворителна. В основата си това е противене на пълновластието на Разума, вече усещано като окастрящо далеч надхвърлящата го човешка природа. Но - ИЗЦЯЛО В РЕЛИГИОЗНИ ПАРАМЕТРИ. Тези параметри трансценденталистите никога не напускат, колкото и различни степени на обвързаност с тях да изповядват, преодолявайки рационализма с духовност, изцяло отправена в неизпробвана дотогава посока - ПОЕТИЧНОСТТА. Поетичност и религиозност американският трансцендентализъм превръща в съизмеримости. Така че, както отбелязва още неговият първи историк, макар преди всичко да е религиозно движение, трансцендентализмът е "същностно поетичен и естествено излива мисълта в песен"¹. Така че, доколкото съотносимостта между набожност и естетика съществува в Нова Англия от началото на 19 век, трансцендентализмът я преобразува по посока на крайно широко разбирана, безпределна поетичност, едновременно запазвайки същностно религиозния си характер и оттласквайки се от доминиращото тогава религиозно направление - унитариатството.

Бостънското унитариатство процъфтява и се разпростира из цяла Нова Англия като съчетание от американско протестантство и просвещенски рационализъм, изповядва единосъщието господне, отрича Троицата и Христовата божественост и приема разума като основа на вярата и религиозната практика. Така погледнато, унитариатството изглежда едва ли не "студено като труп" - мнение, дълго споделяно от неговите изследователи.² Остава обаче фактът, според както свидетелства източник от 1820 г., че "всички грамотни люде в Масачусетс са унитариати; всички настоятели и професори в Харвард са унитариати; всичкият каймак на богатото светско общество се излива в унитариатските черкви"³. Освен за изключителната популярност на унитариатството през първите десетилетия на 19 век, цитатът е доказателство и за нещо още по-важно, а именно, че Харвардският колеж тогава е възпитавал изцяло в унитариатски дух, та интелектуалният елит на времето се е състоял изключително от унитариатски духовници. Този факт е показателен, доколкото свидетелства за интелектуален разцвет, по просвещенски образец предизвикан от култ към познанието и по новоанглийски образец възможен само в религиозни среди. Нещо повече: фактът е показателен и поради това, че тъкмо този характер на унитариатството насочва към заложено в основата му несъгласие, направо противопоставяне на ортодоксалното пуританство. Така погледнато, безрезервно поело в себе си светския елемент на здравия разум, на утилитарно ориентирания рационализъм на Просвещението, унитариатството се представя изведнъж като либерално направление в рамките на пуританството. Оттук и интелектуалната му привлекателност.

Макар днес да е трудно в унитариатството с неговата просвещенски рационалистична устроеност да се съзре проява на либерализъм, истината е, че опората в здравия разум освобождава религиозната мисъл от сковаващите я доктрини на калвинизма⁴, така че унитариатското духовенство рядко достига върхове на теологическа изрядност и последователност. Теологическата издържаност не е нито негова цел, нито негова стихия. "Трудно е да се каже, отбелязва унитариатски свещеник-историк от онова време, какво точно е мнението на унитариатите по един или друг въпрос, както и в какво собствено вярват. Не ми се вижда особено приемливо да ги оценяват с оглед тяхната теология, която представлява тъй малка част било от религията им, било от живота им"⁵. Явно други са били критериите, по които унитариатското духовенство е преценявало себе си и е искало да бъде преценявано отвън.

Така, макар формалният център на унитариатското движение да е било отричането на доктрината за Троицата, действителният негов източник на възражение е калвинисткото гледище за човешката природа.⁶ Тъкмо тук е основният дълг на новоанглийското унитариатство към просвещенската епоха, чиито оптимизъм блика особено силно в разбирането за човешката природа като изначално добра и следователно подлежаща на усъвършенстване чрез разумно отстраняване на заблудите - оттук и изключителното значение, отдавано на морала. Приели безрезервно това антикалвинистко разбиране, унитариатите отстояват убеждението, че същността на религията е да стимулира развитието на морални човешки характери. Въпреки че тук просвещенският морализаторски практицизъм е с явно занижен градус, доколкото възпитателската функция е изнесена изцяло в лоното на религията, посоката на освобождаване на религиозната мисъл е недвусмислено заявена. Така погледнато, просвещенският рационализъм определено е оплодил американското протестантство, либерализирайки го в лицето на новоанглийското унитариатство до антидоктринерска устроеност - възможността за разумна яснота относно закономерности от друг порядък измества валидността на каноните и така се превръща във възможност за известно разкрепостяване на религиозната мисъл.⁷ Самоцелната теологическа систематичност се оказва изживяла времето си в светлината на едно заземено разбиране за научно доказан порядък в универсума и, респективно, в човешката природа. Неслучайно теологията тъй малко занимава унитариатите, та постепенно започват все по-меко да прокарват граница между религиозно и светско. Наместо обаче секуларизмът лека-полека да накърни преданата набожност - нещо невъзможно за пуританска Нова Англия, - той навлиза в религията и религиозната практика на унитариатите по твърде показателен за духовната им зрелост начин. Чрез РЕАБИЛИТАЦИЯ НА ИЗКУСТВОТО.

В голямата си част принадлежащи към най-образованите и с изискан художествен вкус люде на тогавашна Америка, новоанглийските унитариатски духовници започват да съзират в изкуството по-скоро средство, отколкото заплаха за постигането на високите морални цели на пуританството. Нещо повече: теологическият либерализъм им позволява да прокарат много по-тясна аналогия между религиозно и естетическо преживяване, отколкото калвинизмът изобщо би допуснал. "Унитариатите били склонни да гледат на ортодоксалните пастори като на догматизирани, скудоумни декламатори, докато последните заклеймявали унитариатските проповеди и писания като повърхностни излияния на елегантност, които галят изискания вкус и слух, ала не будят заспалите съвести."⁸ Очевидно и двете гледни точки противопоставят дълбочина и повърхностност, схващайки ги обаче по коренно различен начин: едната страна съизмерва стойностност с канон, другата - с освободеност. Рационалистично промененото разбиране за човешката природа като изначално добра и богата на заложби, които само трябва да се разгърнат, отвежда унитариатските духовници от строгото към ВЪЗДЕЙСТВЕНОТО поучение. "Няма такова нещо като гола истина - отбелязва един от най-изявените люде на бостънското унитариатство, Уилям Елъри Чанинг. Истината трябва да достигне до нас, стоплена и съживена от впечатленията и вълненията, които е предизвикала в душата, от която тръгва."⁹ А друг негов съмишленик, У. Б. Пийбоди, смята поезията за "недалечно обвързана с религията, сходна с нея в стремежа си да извиси мислите и чувствата над равнището на обикновения живот"¹⁰. Твърде интересни и показателни са думите на тези унитариатски свещеници поне в две отношения: че преместват акцента върху въздействеността на проповядваната истина, стигайки до успоредяването й с тази на художествената словесност, което е изумителен скок, доколкото се извършва в рамките на религиозната мисъл и практика; както и че така съизмерваната въздейственост издигат в надвсекидневен статут. Религиозен и естетически опит достигат в очите на унитариатите онази върхова точка на взаимно преливане, в която красотата се превръща в единствената възможност за постигане на духовно откровение.

Отношението към словесността се променя от въпроса "Грехът в тази книга привлекателен ли е?" към въпроса "Добродетелта в нея красива ли е?"¹¹. Под "красота" явно се разбира най-вече словесна красота, иначе казано, красотата се приема като изключителна способност на словесността да предизвиква извисяващата въздейственост на духовните истини. Крачката, направена от новоанглийските унитариати по отношение на непосредствените им предшественици, е да приемат художествеността в лоното на религията и религиозната практика, с което да я реабилитират като достойна да служи на високите духовни цели, оценявайки преди всичко способността й да въздейства чрез красота. Атрибутът "повърхностност, лековатост", приписван дотогава на изкуството, бива отнет за сметка на признатите му възможности да възпламенява духа и така да го отправя към моралните ценности. Чисто разкрасителските функции, в които ортодоксалното пуританство вижда принизяващ синоним на изкуството, унитариатите разпростират в дълбочина и широта като особено ефективен път към същността на религията - изграждането на нравствени устои, просветлението, откровението. Така, Уилям Елъри Чанинг довежда аналогията между религия и изкуство до възможно най-крайните й граници, допустими в рамките на унитариатството, избирайки повече да вдъхновява, отколкото да поучава със словото си, повече да възпява, отколкото да аргументира.¹² Своя способ за това - проповедта, той превръща в съвършено изваяна като език и стил, силно въздействена с художествеността си духовност.

Макар и най-радикален сред своите съмишленици и колеги - бостънските унитариатски свещеници, Чанинг е представителна фигура за малко или повече общоприетото сред тях сближено тълкувание на религиозно и естетическо преживяване, откъдето и особеното им отношение към словесността. Проповедта, говоренето пред многочленно паство от амвон, е за всички тях, действащите пуритански пастори-унитариати, основното изразно средство. И те, овладели реториката и изкушени в художествеността, го довеждат до съвършенството, което новоприетият от тях статут на изкуството им подсказва. Унитариатската проповед се превръща във възможност за тези високо образовани, просветени, знаещи и способни люде на духа да осъществяват себе си, интелектуалния си ръст, личността си. Основната, но не и единствената възможност. Защото, приемници на някогашните пуритански пастори, по традиция религиозни и културни водачи, унитариатите съвсем естествено имат основната роля за процъфтяването на новоанглийската книжовност от първите десетилетия на 19 век. Тогава именно настъпва един вид златно време за религиозните, философските и особено за литературните периодични издания, списвани изключително от свещенослужители: при това - унитариати.¹³ Независимо че в този книжовен кипеж известен, макар и малък, дял има и ортодоксалното духовенство, основното, което отличава либералните унитариатски пастори и произтича от интереса им повече към стила на изложението, отколкото към догмата, са безспорните им достижения в жанрове, съвсем не традиционно религиозни: есето, литературната критика, поезията. Високата образованост на Харвардски възпитаници, просвещенската интелектуална разкрепостеност, откъдето и изтънченият естетически вкус, неизбежно си казват думата за една художествено елегантна писмовна - и говорна - словесност, в която изискан стил, мисловна култура и духовен ръст постигат взаимопроникването на религиозно и естетическо изживяване. Това е унитариатският предел в реабилитацията на изкуството - дотук те могат да стигнат, ненапускайки рамките на пуританската религия, верни на пасторската си мисия да стимулират към морално извисяване. На пръв поглед, съотнесено с други, европейски контексти - нищо особено, ала в тогавашен новоанглийски план направо авангардна стъпка, доколкото акцентът бива сложен върху въздействеността на духовното слово в една атмосфера на финес и култура, подбиваща всъщност всяка религиозна ограниченост.

Така, рационалистично-оптимистичното гледище за човешката природа, просвещенският морален идеализъм отварят новоанглийското пуританство от началото на 19 век за изкуство, за художественост, за поезия, та религията обема в себе си въздействеността на литературно изваяното слово. Същата тази просвещенска нагласа значително по-рано на Стария континент довежда до пълната секуларизация на литературата (но съвсем не непременно и до атеизъм), до заземяването й в целена максимална близост до "нещата от живота". Откъдето и ориентацията към създаване на "нови жанрове на новото време". Така романът на английското Просвещение се смята задължен непрестанно да утвърждава функцията си на "документално свидетелство" за своето време: оттук и почти задължителното му оформяне като дневник, мемоар, поредица от писма (Дефо, Филдинг, Ричардсън, Смолет, Голдсмит, Стърн). По същата причина и моралът му е напълно земен, светски. Дълбоко назидателни по своята същност, голямата част от английските романи на 18 век изповядват чисто житейски, приложим във всекидневната практика морал - основно предназначение на постоянната им експлицирана обърнатост към читател. Иначе казано, опряна на традиционна обособеност на художествена словесност и богослужение, литературата на европейското, в частност на английското Просвещение - а то безспорно е най-влиятелно в Нова Англия, - поема в себе си рационалистичната яснота и подреденост на времето, назидавайки към развитие на чисто практически способности за справяне с житейското всекидневие - и по този начин за включване във вселенския порядък, - с което извежда на преден план своята ПОЛЕЗНОСТ ("Том Джоунс" на Хенри Филдинг, например) спрямо изискванията на реалния живот, своя твърде утилитарен, заземен морал. Проповядваната практичност се смята за литературно достойнство (тук не става дума за преразнообразните начини, по които това се постига).

Повече от очевидна е разликата с морално-естетическата ситуация в Нова Англия от началото на 19 век, където не професионални писатели и философи, а професионални свещеници откликват на морализиращите възможности, предоставени от Просвещението. Тук секуларизмът, рационализмът, оптимистичният възглед за човешката природа могат да доведат до разкрепостен светоглед дотолкова, доколкото изкуството, разбирано главно като художествена, поетическа словесност, бива допуснато да изпълни пуританската религия и религиозна практика до степен да служи на нейното извисяващо въздействие, на ролята й да стимулира моралния ръст. Морализаторският елемент и тук е налице, дори много силно - но това си остава РЕЛИГИОЗЕН, а не светски морал. Повлияна от просвещенския рационализъм в посока да се отърси от сковаващото доктринерство в Нова Англия се оказва именно религиозната мисъл и практика, тъй като до първите десетилетия на 19 век тя предоставя единствената форма на интелектуален живот. Ето защо крачката, направена от унитариатите по отношение на художествеността, е невъзможно да доведе до излизане от религиозните рамки и в същото време тъкмо поради това е толкова решаваща и важна. Защото, колкото и да утвърждава себе си като "рационалистична религия", унитариатството се превръща за повечето му привърженици във вяра, почиваща върху неясно, ала пламенно поетическо чувство.¹⁴

Нещо повече: тъкмо поради високо религиозната си същност новоанглийското унитариатство всячески избягва досега с всекидневната реалност - за разлика от преднамереното потапяне в нея, практикувано от просвещенския Стар свят. Надвсекидневността на религиозно откровение и поетическо изживяване определено сближава двата вида опит в очите на най-радикалните унитариати: защото, макар и безрезервно опрени на учението на Джон Лок за емпиричността на човешкото познание, макар и убедени, че божествените истини в действителността и в Светото писание са постижими посредством рационални усилия, все пак тяхното време вече не е 18, а ранният 19 век и - при своята начетеност и интелектуален ръст - те не могат да останат чужди на съвременността, на влиянието на посткантианската мисъл, достигаща до тях главно чрез трудовете на Томас Карлайл и Самюъл Колридж. Така, през тридесетте години на века унитариатите вече допускат, че над емпиричния рационализъм съществува и ПО-ВИСША умствена способност, позволяваща на човека да постига духовните истини ИНТУИТИВНО. Оттук пътят до идеята за вдъхновението - религиозното в аналогия с естетическото, за вдъхновяващата, а не менторска роля на пуританския пастор е изключително кратък. Ето какво пише в може би най-прочутото си произведение, есето "Милтън", най-радикалният сред радикалните унитариатски духовници, Уилям Елъри Чанинг: "Няма по-разпространена християнска доктрина от тази за човешкото безсмъртие, ала не е тъй общоприето, че кълновете или посоките на човешкото бъдеще са стаени в душата, също както растението първоначално се съдържа в семето. Затова и душата постоянно се стреми ОТВЪД НАСТОЯЩОТО И ВИДИМОТО... и търси утеха и радост във въображаеми картини на незримо, идеално съществуване. Тоя възглед за нашата природа... ни отвежда към САМИТЕ ОСНОВИ И ИЗВОРИ НА ПОЕЗИЯТА... В умната човешка природа, създадена за напредък и ПО-ВИСШИ СФЕРИ НА СЪЩЕСТВУВАНЕ, има заложени СЪЗИДАТЕЛНИ СИЛИ... и поезията е формата, в която най-вече тия енергии се изливат... Ето защо, та дори и в буквален смисъл да е направена, дело на изкуство, поезията следва по-висши закони, отколкото престъпва, и без ни най-малко да вреди на обществото, представлява едно от ВЕЛИКИТЕ СРЕДСТВА ЗА НЕГОВО УСЪВЪРШЕНСТВАНЕ И ВЪЗДИГАНЕ (подч. мои - А.Б.)."¹⁵ Очевидно тук унитариатството достига върховата граница на своите възможности да обозре съизмеримостта между религия и поезия, която веднъж вече е приело. Това, което остава да бъде направено в поетата посока, е тази граница да бъде прекрачена - пътят за трансценденталистите бива открит. Ала преди това е нужна яснота относно характера на въпросната граница, то тя да бъде осъзната като предел за преодоляване - именно тук думите на Чанинг са изключително важни и красноречиви. Стремежът отвъд видимото, който е изначално присъщ на човешката душа, отвежда към самите извори на поезията - иначе казано, в една незрима с просто око (тоест емпирично) необятност, отстоящата над зримия всекидневен живот; религиозно откровение и поетичност се докосват... В едни "по-висши сфери на съществуване", чиито двери се разкриват за душата в религиозното откровение, поезията е тази, която дава излаз на бликналите креативни сили... Все с идеята за едно надрационално надвсекидневие Чанинг съзира съизмеримостите на религиозен и естетически опит - идея, подсказана му както от неговото европейско съвремие на ранния 19 век, така и от собствената му богата, изтънчено образована и артистична натура. Идея, която той обаче по чисто новоанглийски пуритански образец извежда от предимно естетическите й европейски коннотации, за да я вкара, макар и естетически обвързана, в лоното на религията. Така поезията се оказва "едно от великите средства за усъвършенстване и въздигане" на човечеството - велико, но все пак само средство; отрежда й се сякаш обслужваща функция; при това тя все пак "престъпва" някакви закони... Всъщност мисълта на Чанинг едва ли следва толкова ясна последователност; тя по-скоро лъкатуши из криволиците на собствената си екзалтираност - и обърканост. И тъкмо затова е свидетелство доколко чуждо на американския опит е бунтарското естетико-философско - и литературно - отхвърляне на рационализма и земността на Просвещението в западна Европа. Защото американският духовен опит дотогава е изключително религиозен; защото новоанглийската интелектуалност в частност все тъй продължава да тече по онова време изцяло в сферата на богослужението и религията. Точно така, както просвещенският рационализъм се пропива в унитариатството поради особената си адекватност спрямо чисто американските традиции на новоанглийската пуританска мисъл и практика (за което вече стана дума), същата тази негова адекватност, колкото и либерализиращо да е въздействието й, стои в основата на в последна сметка подчинената роля, която унитариатите отдават на изкуството. Защото, колкото и радикални да са възгледите им, колкото и далеч да стигат в оценките си най-вече за поезията, в последна сметка те си остават чеда на Просвещението, за които съвсем разумно стойността на изкуството се измерва с неговата полезност - независимо че обслужваната цел е от най-възвишен духовно-моралистичен характер. При това, ако мярката "полезност" при европейските просвещенци може да бъде и особено игриво, леко, шеговито изтъквана на преден план като възможно най-важната (най-много в литературата), то тук, при мисионерско-културната лидерска роля на пуританските духовници, традиционно възприета от унитариатите, нещата приемат съвсем еднопосочен и напълно сериозен вид. Нещо повече: при всичката екзалтирана крайност, която допускат по отношение на изкуството, новоанглийските унитариатски пастори си остават не само дълбоко убедени, верующи пуритани, но и типични янки, пропити от онази отдавна вече станала прословута, чисто американска практичност. Резултатът от това съчетание може да бъде само един: поезията служи на амвона. Независимо от радикалността, в която унитариатите разпростират този възглед, ценността, която величаят, си остава не поетовата песен, а религиозното откровение, което тя предизвиква. Унитариатският духовник или, с други думи, новоанглийският интелектуалец от първите десетилетия на 19 век, стига дотук: да вижда в себе си пуританския пастор, рационално либерализирал мисълта си, възприел и ролята на поет, та максимално добре да приложи мисионерското си призвание. Иначе казано, колкото и освободен да е в рамките на своето поприще, той си остава ПРОПОВЕДНИК-ПОЕТ.

Едва ли би могло да бъде по-различно: по новоанглийска традиция дълбоко религиозно устроени, унитариатите не биха могли да видят човешкото творение в позиция по-друга от подчинена спрямо божественото. Самите божи служители, те не биха могли да сторят повече от това да поставят изкуството в услуга на откриването на божиите истини пред хората (неслучайно те никога не достигат до европейската просвещенска земност). "Имало е само един начин да се освободи изкуството от обслужващата му функция без да се отмени задължението му да бъде морализиращо, тоест духовно - нещо, което никой самоуважаващ се унитариатски пастор не би направил публично. Единствената алтернатива е била да се отрече уникалността на религиозното откровение или, с други думи, да се докаже, че посланието на изкуството е (потенциално) точно толкова духовно, колкото и това на Библията. Тъкмо това и правят най-радикалните сред трансценденталистите."¹⁶ Поставянето на този ЗНАК ЗА РАВЕНСТВО е изключително показателен акт в новоанглийската културна история на 19 век - най-вече защото както в очите на извършителите му, трансценденталистите, така и в очите на по-сетнешните му американски тълкуватели, минава за радикален, едва ли не революционен. Обяснението може да бъде съзряно само в предълбоките корени на пуританската религия в американската земя, в неразлъчно обвързания (и до ден днешен) - особено в Нова Англия - с пуританската религиозна практика американски начин на живот. Оттук и "единственият начин" за извеждане на изкуството от подчинената му роля - поставянето на знак за равенство. Начинът изглежда единствено възможен, доколкото напълно невъзможно по презумпция, направо немислимо изглежда отделянето на изкуство и религия, независимото им едно от друго съществуване. Знакът за равенство между религиозен и естетически опит се оказва новоанглийският начин на ранния 19 век за реабилитация на изкуството. Това е крачката, направена от трансценденталистите - наистина голяма, ала в основата си следващата след стореното от унитариатите.

В последна сметка се наблюдава следното: "Все по-голямо внимание бива отделяно на изкуството в процеса на отстъпване на ортодоксалното пуританство пред унитариатството и на унитариатството пред Емерсъновия трансцендентализъм. Независимо от тази тенденция обаче, ПРАВАТА НА ИЗКУСТВОТО ПРОДЪЛЖАВАТ ДА БЪДАТ ОТСТОЯВАНИ ПО РЕЛИГИОЗНИ ПРИЧИНИ, А НЕ ЗАРАДИ САМОТО НЕГО (подч. моя - А.Б.)."¹⁷ Така, ако при радикален унитариатски пастор като Уилям Елъри Чанинг поезията предоставя път към "по-висши сфери на съществуване", то при публично оттеглил се от богослужението, за да се отдаде на размисъл и писане, унитариатски духовник като Ралф Уолдо Емерсън творчеството се превръща в "доказателство за божествено присъствие", поради което "който твори, той е Бог"¹⁸. Съизмеримостта е повече от ясна; акцентът е преместен, доколкото неравновесието бива превърнато в равновесие. Основанията за това преместване са не по-малко важни и красноречиви от самото него: наместо да си служат изключително с обобщени и безлики категории като "поезия", "изкуство", трансценденталистите намират доказателствата за святост, за духовност в съзидателното личностно присъствие - в творенето и в твореца (поета). Каквото и да пишат и да говорят, колкото и драстично да звучат думите им, основно за тях си остава убеждението, че Библията и Христос са върховен израз на божественото вдъхновение, ала редом с това, че и людете са способни на вдъхновение, че родените да творят сред тях, благодарение на дарбата си, стават богоравни. Оттук и ключовата роля на вдъхновението при американските трансценденталисти - именно то според тях въздига художественото творчество до свещенодействие. Така че американският трансцендентализъм е немислим без духовните хоризонти на новоанглийското унитариатството - за да ги прехвърля без да ги отхвърля.

БЕЛЕЖКИ:

1. O. B. Frontingham, Transcendentalism in New England, 1876, rpt. New York, NY: Harper, 1959, 134. [обратно]

2. Вж. Daniel Howe, The Unitarian Conscience: Harvard Moral Philosophy, 1805-1861, Cambridge: Harvard University Press, 1970, 151-173. [обратно]

3. George Brown Tindall, David E. Shi, America. A Narrative History, vol. I, New York, NY: W. W. Norton & Company, 1992, 479. [обратно]

4. Вж. Jerry Wayne Brown, The Rise of Biblical Criticism in America, 1800-1870: The New England Scholars, Middletown, Conn.: Wesleyan University Press, 1969. [обратно]

5. Цит. по Lawrence Buell, Literary Transcendentalism. Style and Vision in the American Renaissance, Ithaca and London: Cornell University Press, 1973, 24. [обратно]

6. William R. Hutchison, The Transcendentalist Ministers: Church Reform in the New England Renaissance, New Haven: Yale University Press, 1959, 4. [обратно]

7. The Shaping of American Religion, ed. James Ward Smith and A. Laland Jameson, Princeton: Princeton University Press, 1961. [обратно]

8. L. Buell, 25. [обратно]

9. Цит. по L. Buell, 26-27. [обратно]

10. Пак там. [обратно]

11. The Origins of Amertican Critical Thought, 1810-1835, Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 1936, 125. [обратно]

12. Вж. David P. Edgell, William Ellery Channing: An Intellectual Portrait, Boston: Beacon, 1955, 113-149. [обратно]

13. Вж. The Rise of Biblical Criticism in America, 1800-1870: The New England Scholars, Middleton, Conn.: Wesleyan University Press, 1969. [обратно]

14. Вж. Daniel Howe, цит. съч., 151-173. [обратно]

15. Цит. по L. Buell, 37. [обратно]

16. L. Buell, 29. [обратно]

17. L. Buell, 39. [обратно]

18. Ralf Waldo Emerson, Journals, vol. V, Cambridge: Harvard University Press, 1909-1914, 341. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Brown, Jerry Wayne. The Rise of Biblical Criticism in America, 1800-1870: The New England Scholars. Middletown, Conn.: Wesleyan University Press, 1969.

Buell, Lawrence. Literary Transcendentalism. Style and Vision in the American Renaissance. Ithaca & London: Cornel Univ. Press, 1973.

Edgell, David P. William Ellery Channing: An Intellectual Portrait. Boston: Beacon, 1955.

Emerson, Ralf Waldo. Journals. Cambridge: Harvard University Press, 1909-1914.

Frontingham, O. B. Transcendentalism in New England, 1876, rpt. New York, NY: Harper, 1959.

Howe, Daniel. The Unitarian Conscience: Harvard Moral Philosophy, 1805-1861, Cambridge: Harvard Univ. Press, 1970.

Hutchison, William R. The Transcendentalist Ministers: Church Reform in the New England Renaissance. New Haven: Yale University Press, 1959.

The Origins of Amertican Critical Thought, 1810-1835. Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 1936.

The Shaping of American Religion, ed. James Ward Smith and A. Laland Jameson. Princeton: Princeton University Press, 1961.

Tindall, George Brown with David E. Shi. America. A Narrative History. New York: W. W. Norton & Co., 1992.

© Албена Бакрачева, 2000
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация в сп. "Философия", София, бр. 1, 2000, 8-15.