Албена Бакрачева

web

Американският трансцендентализъм се заражда и процъфтява насред Нова Англия, в Масачусетс, най-вече в градовете Конкорд и Бостън. Тъкмо в Масачусетс се намира и най-старото трайно европейско поселище в Нова Англия, основано от пристигналите с прочутия кораб "Мейфлауър" английски пилигрими през 1620 г. - Плимът. Този факт не би надхвърлял чисто историческата си стойност, ако не се бе превърнал в основа на онова чувство за приемственост, толкова характерно за всички трансценденталисти - до един потомци на родове, заселили се на американска земя още преди 1700 г.¹. Да виждат в себе си потомци на велико дело, единствено по рода си в човешката история, е самосъзнание твърде продуктивно за трансценденталистите, доколкото придава съществено дълбинно измерение на тяхната призваност като духовни водачи, проповедници и поети. "Нашите предци" е постоянно употребяван от Ралф Уолдо Емерсън и особено от Хенри Дейвид Торо израз - винаги подчертаващ основанията за личностна величавост във величавата и уникална предходност, задаващ дори висините на месианското избраничество у Уилям Елъри Чанинг. Принадлежността към същностно американското, схващана в дълбоко личностно-креативен план, съпричастността към самия исторически акт на националното създаване, тъй непонятно за европейците близък, та го усещат едва ли не като собствен, се превръща в източник на безпределна гордост и подхранва по небивал начин съзнанието за призваност у американските трансценденталисти. Защото за тях саморъкополагането в духовно водачество, култът към съзидаването, към активното творене на красота, е не просто културно-индивидуалистично проявление, а се свързва със собствената национална история, гордо величана като уникална. Като АМЕРИКАНСКА. Неслучайно в есеистиката се Хенри Дейвид Торо вижда духовното бъдеще на човечеството в движението на Запад, тоест в посока, обратна на Изтока, на Стария свят. Запад - Изток, Нов свят - Стар свят: антиномия, непозната за съвременните им европейски романтици, превърната от американските трансценденталисти в източник на творческа продуктивност, самочувствие и поетическо вдъхновение, позитивно заредено романтико-индивидуалистично преобразуване на младата американска история. Впрочем от съзнанието, че са приемници на достойни прадеди, иде до голяма степен и критиката на трансценденталистите към съвременната им действителност (Торо), желанието им да проповядват и напътстват, да морализират (Емерсън, Торо, Олкот). Целокупната трансценденталистка същност е дълбоко вкоренена в младата американска история и неспирно подхранвана от нея: като факт на величава новост за човечеството и - най-вече - като духовност. Това е особеност, единствена по рода си - още повече затова, че е осъзнавана и непрестанно подчертавана като уникална, тъй както уникална в световната история е американската история. Да съпреживее опита на първите заселници е сред главните мотиви на Хенри Дейвид Торо да заживее край езерото Уолдън в къща, която е построил със собствените си ръце; постигането на месианската извисеност на слезлите от "Мейфлауър" пуритански пастори е в основата на Емерсъновата идея за Поета-Проповедник; първообразът на трансценденталистката тенденция към поучение на ближните предоставят някогашните британски пилигрими на американска земя; съчетанието между чиста духовност и житейска съзидателност се корени в първопреживяното на източното крайбрежие на Новия свят. Пътят от Плимът до Конкорд е пряк.

Американските трансценденталисти навремени сякаш съзнателно заобикалят американската история на 18 век, чиито пряк приемник е собственото им съвремие, за да се огледат по-назад, в онзи първи за Нова Англия 17 век, когато религиозна вреченост и житейски практицизъм като че ли са най-здраво споени, доколкото в тази спойка е залогът за духовното - но и за чисто физическото - оцеляване. "Плимътската плантация", заглавието на първия създаден на новоанглийска земя книжовен паметник, чиито автор е мейфлауърският пуритански пастор Уилям Брадфорд, е може би най-подходящата метафора за кореняшката трансценденталистка целокупност от сякаш първозданна страст към сетивен, практически опит (Торо) и преобразуващата го, месиански извисена духовна креативност на "мислителите и пророците" (Торо, Емерсън, Чанинг). А описаният в този най-ранен труд задружен заселнически живот, преодоляващ практическите трудности благодарение на пуританската вяра под напътствието на духовния водач, дава немалко като първообраз на съжителството в комуната "Брук фарм" в околностите на Конкорд под егидата на изявената трансценденталистка Маргарет Фулър. Плимът е първото поселище, Плимътската плантация е първото дело на пришълците-пуритани, "Плимътската плантация" е увековечилата това дело първа книжовност - очевидна е връзката между житейска деятелност, религиозност и писане, зададен е собственоамериканският образец на трансценденталисткото уеднаквяване между живот и литература, неотлъчно обвързани с проповедничество. Опитът на първите заселници, обвит в изповядването на безкористна пуританска вяра, е особено привлекателен за трансценденталистите както поради това, че е първооснователски, така и поради особената поетичност, която съзират в него. Да бъдат приемници на такива предци е тяхната гордо осъзната неповторимост, американската им уникалност. Която все тъй уникално се съчетава с духовни, естетически и артистични нагласи на съвремието им.

Първите обитатели на новоанглийското крайбрежие поднасят сякаш готов модел на толкова тачения от трансценденталистите истинен живот сред природата - модел, породен и усъвършенстван на собствената им, американска земя. В Стария свят той е невъзможен - твърде овладяна и покорена е природата там, твърде опозната е, та и отношението към нея се изразява изключително в крайности: било в стремеж тя да бъде докрай подчинена на човешкия разум и воля (Класицизмът, Просвещението), било в безпределно преклонение, в падане на колене пред красотата й (Сантиментализмът, Романтизмът). И в двата случая отношението е отвън, на човека, отдавна напуснал лоното на природата, обособил се от него, за да се превърне в завоевател или венцехвалител: оттук и толкова силният мотив за ЗАВРЪЩАНЕТО към природата. Такова завръщане в Новия свят няма - просто защото откъсване не е имало. Още в дните на своето рождение Новият свят по необходимост създава съдружието между човек и природа като единствена възможност за съществуване, при това - пълноценно съществуване. Тъкмо това съдружие се оказва изключително продуктивно за трансценденталистите: до степен в съизмеримостта между човек и природа да съзрат условието за личностна реализация - както духовна, така и артистична, иначе казано, целокупно поетическа. При това със силен акцент върху истинността и простотата на живот едновременно духовен и красив, единствено възможен сред природата, живот благодарение на природата - основна идея у Емерсън, най-вече в капиталния му труд с показателното заглавие "Природа", да не говорим за Торо, за когото това е доминиращият мотив на всичко, което написва, че и превръща в своя съдба. Нещо повече - във време на усилена индустриализация на Америка, тоест във време, заплашващо да разбие съдружието между човек и природа заради повърхностно-примамливата възможност за надделяване, която предоставя, трансценденталистите препровъзгласяват заселническия опит, кореняшки-американски преживяното, противопоставително превръщайки го в метафора на същинския живот, равен на изкуство. "Всеки жител на Нова Англия може с лекота да добива хляба си в тая благодатна за ръжта и царевицата земя, наместо да е зависим от далечни и променливи пазари. Но ние дотолкова сме се отдалечили от простотата и независимостта...", пише Торо в "Уолдън", че истинен живот като този на първите заселници вече е немислим. Така собствено американското, обвито при това в пленителна образност, добива допълнителната функция на пример за подражание изцяло в съзвучие с трансценденталисткия проповеднически тон. Затова и трансценденталистката природа обикновено е не природа изобщо, а американската природа: самите заглавия на Торо - "Уолдън", "Мейнските гори", "Кейп Код" и пр. - са достатъчно красноречиви; не по-малко красноречив е и интересът му към предколониална Америка, към живота на североамериканските индианци, представляващ съвършено слияние със същата тази природа. А дълбоко свързан с трансценденталистите, Уолт Уитман се посвещава на своите зеленеещи само на американска земя "Стръкчета трева", отдаден на мисията на провъзгласения от него "велик АМЕРИКАНСКИ поет"...

Заселническите времена дават двувековни измерения на трансценденталистките мисловно-профетически стремления, собствено американски първообраз на пълноценния, съзидателен живот сред природата, богата - при това родна - метафорика за артистичната им нагласа, съзнанието за достойна, величава приемственост на избраници и най-вече онова толкова пленително за тях съчетание между житейска усетност и духовност, уникално превърнало се на новоанглийски бряг в залог за съществуване. Уникално е това превращение, защото става възможно единствено поради сблъсъка с непознатото и враждебното на новодостигнатата територия. Тъкмо този сблъсък изглежда като отреден да докаже достойнствата на пуританската религия, утвърждавайки способността й да даде кураж на човека, за да преодолее трудностите. Колкото по-големи са трудностите, толкова по-големи заложби сякаш открояват те в пуританството - така погледнато, първопребиваването на американска земя се оказва благодатна основа да се докажат предимствата на пуританската вяра, доколкото изпитанията, на които е подложена тя там, са възможно най-сурови и неочаквани. В тези именно изпитания изповядването на пуританството се представя като спасителна възможност за оцеляване ("Плимътската плантация" на Уилям Брадфорд, стиховете на Ан Брадстрийт, "Дневникът" на Джон Уинтроп). Оттук и особеното самочувствие на пришълците от "Мейфлауър" и техните потомци, че са богоизбрани да отстояват в крайно сурови условия правата вяра и да издържат - самочувствие, с кореняшка гордост вдишано от трансценденталистите. Въоръжени с такова самочувствие, с течение на времето заселниците лека-полека превръщат първоначалната враждебност на непознатите пространства в онова толкова американско хармонично-пълноценно съжителство на човек и природа, което прелива от творчески заряд и енергия. Именно така, не толкова като покоряване, колкото като преобразуване на враждебността от способен да оцелява, да утвърждава себе си дух би могло да се погледне на често използваното окачествяване на американската история и култура като "история и култура на границата"². Едно от многобройните определения по отношение на американското минало, това има особена стойност специално за Нова Англия, доколкото маркира постъпателното движение от източното крайбрежие навътре в континента, свързано с непрекъснатата необходимост от преодоляване на граница - най-напред физическа, тъй като едва-що опознатата територия дълго продължава да опира в непозната, която след време на свой ред се превръща в опозната, за да отбележи предела със следващата непозната и пр., и пр., и така ясно да определи поетата посока на запад (метафоризирана от Торо). Идеята за границата обаче поднася и образа на несекващото движение, което съвсем не е свързано само с навлизането във все нови и нови земи, а дори повече е движение на духа - на духа, постоянно поставян пред изпитания и в тяхното преодоляване съзиращ своето избраничество, своята отреденост да даде пример на света. Тук именно е голямата роля на пуританството в процеса на заселването на Нова Англия - полагането на онази силна религиозна традиция, до ден днешен владееща североизточните американски щати. Защото пуританството поставя нещата така, че духът със своята мощ да предопредели физическото оцеляване - тъкмо каквото е било най-нужно в онези времена на сурова и безпределна неизвестност.

Пуританството, тази крайна форма на английското протестантство, основана на стремежа да се "очисти" из основи християнската вяра от схващаната като празна натруфеност и церемониалност на католицизма, е религията, която мейфлауърските пришълци и техните следовници донасят в Новия свят. Нещо повече - това е религията, която ги отправя на дългия презатлантически път, та, загърбили църковната неизбистреност и противоречивост в старата си родина, "на чисто" да създадат нова родина, където да утвърдят достойнствата на вярата си. Така че още в началото на пътя между двата континента стои повикът на мисията, призванието на избраника божи, докато в края му се съзира реализацията на великата предопределеност. А в основата си пуританството почива върху калвинистката доктрина за предопределеността, тоест върху вярата, че спасението на част от човечеството е предопределено във вечността от Бог. Тъкмо в тази част виждат себе си новоанглийските заселници, то справяйки се с възможно най-големи трудности, пропорционално да разчитат доказателствата за своята призваност. Разбира се не всички издържат, мнозина измират през първите мразовити американски зими, ала предаността към вярата, че божията благодат е навсякъде, че човек може да я постигне сам, без посредници, остава, за да дава смелост и сили занапред. Оттук и изключителната роля на пуританските пастори - не да посредничат между човек и Бог, а да поддържат вярата, че на човека е отредено от Бога да се справи и затова той непременно ще се справи, не да поставят себе си между човек и Бог, а да бъдат истински духовни водачи. Пуританството като крайна разновидност на протестантската религия (за разлика от доста противоречивата му роля в тогавашната английска история) наистина се оказва ползотворна сила и креативен източник в онези най-ранни времена за Нова Англия.³ Неслучайно традицията му през последвалите векове не познава съперничество. Неслучайно за трансценденталистите тя дава и поприще, и духовен ръст, и съзидателно откровение.

Нерядко сравняват пуританските начала на новоанглийската история с голяма Робинзониада.⁴ Сравнението е обосновано дотолкова, доколкото за да напише този може би най-протестантски роман в английската литературна история, Даниел Дефо е призовал необходимостта от непозната, често пъти враждебна земя, на която неговият герой, всецяло уповаващ се на своята вяра, по възможно най-убедителен начин, справяйки се с постоянно изникващи трудности, да докаже способностите и устойчивостта си - а с това и достойнствата на вярата си. И тук колкото по-големи изпитания, толкова по-голямо личностно - и верско - постижение; и тук общуване с Бога без църква и посредници; и тук упование на собствените, ала окриляни от вярата сили, та до степен на встъпване в мисионерското поприще на покръстването - посвещаването на Петкан в християнството. Корабокрушение е причината Робинзон да се озове и дълго да остане на своя остров, сякаш и той е бил предопределен единствен от екипажа да остане жив, та да може да проявява сили, смелост и издръжливост на богоизбран. За да може обаче да проявява и още нещо, тачено от неговото време като върховно човешко качество, като човешка богоравност на земята - всемогъществото на разума. Защото освен протестантски, "Робинзон Крузо" е и типичен роман на Просвещението, на изключително рационално заредения 18 век. Така че образността из творбата на Дефо, отправена към ранната новоанглийска история, е обоснована и продуктивна от една страна заради отстояваната сред сурови и непознати условия протестантска религия и от друга страна защото насочва към особености, напълно съчетаеми с тази религия и проявили се, при това с много сериозни последствия, през насетне настъпилите времена и на американска земя. Робинзон се завръща в родината си, докато заселниците остават, за да превърнат Новия свят в своя родина, за да влеят потомството си в онзи Американски Век на Разума, увенчал се с полагането на началото на същинската история на Съединените американски щати през 1779 г. Самочувствието на първопришълци и първозаселници, на които е отредено да извършат грандиозен подвиг, безпрепятствено преминава в самочувствието на първооснователи на нова държава и нова нация, на творци на велико - при това уникално - дело в историята на човечеството. Дошъл е редът на самочувствието, породено от принадлежността към "първата нова нация", според както е казано в Декларацията за независимост. (Скоро превърнало се в конвенция, това самочувствие повече по негативен път извежда до трансцендентализма).

Впрочем самата пуританска религия съдържа основанията, които да обемат в себе си просвещенския рационализъм. Особено на американска земя, където неизбежно, по силата на самата необходимост да се оцелее, вярата в справедливия, но суров Бог, комуто човек безропотно служи, колкото и голямо дело да му е отредено да извърши, се свързва с неотменното житейско изискване постоянно да се решават безспир изникващи практически проблеми. Което естествено води до развитие на практическа усетност и находчивост. Така че спойката между религиозност и утилитарност е предварително готова в пуританската заселническа новоанглийска история, за да разреши известната своя противоречивост, поемайки религиозно-философските идеи на 18 век. Тъкмо заради това калвинистката доктрина за предопределеността тук някак естествено прелива в несравнимо по-ведрата, оптимистична верска нагласа на Просвещението: тази естественост е подсказана сякаш от самия естествен, неразлъчно обвързан с природата същностно американски опит. Така че ако самочувствието на първите заселници произтича изключително от съзнанието за отредената им от Бога роля на избраници, която е по същността си пасивна и бива постоянно подхранвана с времето от обективно наложената обратна тенденция на активно справяне с трудностите благодарение на собствените сили, то просвещенските идеи се оказват добре дошли, за да утвърдят, въздигнат и оплодят породеното на американска земя от необходимостта.

Именно в активното човешко присъствие в света европейското Просвещение вижда своите основания. Благодарение на всесилието на неговия разум човекът се представя като господар в принадлежащото му земно царство, а произтичащата от величаенето на разума утилитарна нагласа се превръща в особено достойнство. Силно окуражен от големите научни открития от края на 17 век, особено от тези на Нютон, европеецът от 18 век вижда в способността си да разчете и разбере вселенските закони, за да може след това да ги приложи на дело и с тяхна помощ да подчинява и владее, доказателствата за могъществото на своя разум, тоест - за своето богоравенство.⁵ Бог е наумил, сътворил и задействал света подобно на часовников механизъм по думите на Волтер, подир което го е оставила собствената му съдба - задачата на човека е да проумее механизма, да вникне в правилата, по които е сглобен, та да може с лекота и яснота да се опре на представата за съвършено устройство. Оттук и просвещенската вяра в безупречния вселенски порядък, станал най-сетне достъпен за човека единствено заради качествата на неговия Разум. Разбираем и постижим, светът изведнъж става "най-добрият от всички възможни светове" (Лайбниц), откъдето следва емблематичният за просвещенския век култ към разума, както и неразлъчно свързаният с него многолик оптимизъм на епохата. Просвещенският рационализъм слага силен акцент върху добрата човешка природа, схващайки я изключително като способност да се различават доброто и злото, тоест като способност на ума, даваща възможност да се види "отделното зло като вселенско добро"⁶ или всяко нещо да се открои със строго определеното му място в съвършения вселенски порядък. Оттук и силният морализаторски уклон на Просвещението по посока на преодоляване на заблудите и въдворяване на яснота на нравите и мисълта, така че нищо в човешкия свят да не противоречи на математически точната божествена подредба. А стане ли това, елементарната логика води до извода, че, разгадал върховните закони в света и в самия себе си и поради това вече способен да управлява, да владее живота, включително и своя собствен, както никога досега, човек осъзнава по-ясно от когато и да било своя разумен потенциал като изключително качество, поставящо го по отношение на земните неща в позицията, която Бог има спрямо продукта на своето съзидание, вселената. Оттук закономерно следва просвещенската отдаденост на перфекционирането на нравите, схващано като човешко успоредяване на идеалната световна подредба, поради което етиката се радва на небивал възход (достатъчно е да споменем дори само Шефтсбъри с неговите трудове или Адам Смит с книгата му "Теория на моралния сантимент"). Самата художествена литература на епохата измерва стойността си със своята вярност към "книгата на живота" (Хенри Филдинг) и със силата си да провокира у читателите най-доброто от човешката им природа, да ги напъти с житейски приложими примери. Романовият взрив на епохата - особено в Англия - се свързва неотменно със съизмерването на естетическа наслада и практическа приложимост на прочетеното; сама експлицирана адресираност към читател свидетелства (покрай още неустановеността на новия за епохата романов жанр) за утилитарната насоченост на литературата, смятана при това за особено литературно достойнство. Всичко това, редом с явно изкристализиралия стремеж да се въздейства върху нравите, откроява също така изкристализиралото съзнание за възможността за индивидуално усъвършенстване. Както е успоредил мястото си в земните неща с това на Бога във вселенските, просвещенският човек е видял като свое новоустановено и голямо достойнство разумната способност да подреди самия себе си, така че да може да се справи с външната подредба, да вникне, че и да владее в нея. Голямата част от английските романи на епохата представят било герой, достатъчно вътрешно подреден и улегнал, практически подготвен и умел, за да се справи с всякакви трудности, каквито животът поднася ("Робинзон Крузо"), било герой в процес на личностно узряване, постоянно грешащ и търпящ последствията от грешките си, за да може да бъде тотално възнаграден, когато осмисли своя опит, когато се превъзпита, тоест развие способността успешно да преценява и разрешава житейските ситуации ("Том Джоунс" на Хенри Филдинг). Явно не е случайна появата на тъй многобройните "романи на малкото име" ("Джоузеф Андрюз", "Клариса", "Памела", "Хъмфри Клинкър", "Тристрам Шенди" и пр.) - литературно свидетелство за интереса на епохата към личностното присъствие и неговия безпределен интелектуален потенциал, както и за съзнанието й за рационално-практическите възможности за личностно усъвършенстване, разбирано най-вече като условие за приспособимост към всестранната законосъобразност на света. Разумът като основно измерение на "добрата човешка природа" се превръща в залог за самочувствие на просвещенския човек, а индивидуалното узряване по посока на практическо нагаждане към действителността и нейните особености посредством знания и опит се цени като изключителна човешка способност за справяне с живота. Така абсолютният приоритет на Разума става съизмерим с общочовешка и ЛИЧНОСТНА значимост, откъдето следва и оптимистично заредената просвещенска практическа съзидателност, която води след себе си АКТИВИЗИРАНО човешко присъствие в действителността.

Ясно е, че такава рационалистично-утилитарна нагласа, утвърждаваща човешкото господство в земните дела под религиозния изказ на западноевропейския деизъм на 18 век, е в съответствие със самата - в основата си светска - същност на протестантството. Защото, освободено от всяка суета и показност, изповядващо лично общуване с Бога без оглед на място и посредници, ратуващо за здравословен, подреден и праведен живот в измеренията на всекидневието, протестантството съдържа в себе си залогът за яснота, целесъобразност и непасивност. А за крайна форма на протестантството каквато е американското пуританство просвещенската разумност и практическа ориентираност се оказва дори още по-адекватна, доколкото към максимално изчистеното, опростено земно съществуване в името господне се прибавят неотменимите изисквания на новоопознаваната действителност, които са главно от практическо естество. Иначе казано, голямата новоанглийска робинзониада отпреди Робинзоново време е била готова за пристигащото на американска земя от британския 18 век. То се оказва не само пригодно, но и изключително продуктивно за Новия свят - самото заредено с ясно съзнание за безпределна новост, то слага акцент и още по-силно функционализира първозаселническото, първооткривателското, първопостиженското за пуританската вяра на още недоопознатата територия, за да доведе до крайност първооснователската националистична и държавническа активност. "За разлика от националностите в Стария свят, отраснали върху неяснота и загадки, върху културна история и традиции, отбелязват американски изследователи, Съединените щати са отраснали върху идеите на Просвещението. Поради това тези идеи, най-живо отразени от Джеферсъновата Декларация за независимост, получават универсално приложение. В очите на много, ако не и на всички тогавашни американци, на "първата нова нация" е отредена мисията да служи за пример на света, също както някога "поселището на хълма" на Джон Уинтроп е служело за пример на греховното човечество. Съзнанието за мисия все тъй продължава да носи силен религиозен заряд, който именно е в основата на идеята за национално избраничество. В резултат усещането за висока призваност влива в американския национален характер елемента на перфекционизъм - както и елемента на нетърпение, когато реалността не оправдава очакванията. Това съчетание довежда до капитални реформи и напредък по отношение на човешките права. А също и до разочарования, стигащи до цинизъм и отчужденост"⁷. Приемствеността между раннопуританските времена и късния 18 век на Новия свят почива изключително на духовни основания; от "Мейфлауър" до 4 юли 1779 г. извежда прав и не предълъг път, облекчен в последната си част от оплождащото влияние на европейския деизъм. Един вид съзнание за избраничество не просто прелива в друг, а обема другия в себе си, превръщайки съчетанието не само и единствено в културно-характерологичен факт, а в историко-държавнически акт - основаването на Съединените американски щати.

Идеите на Просвещението са сложили своя печат не просто върху активното човешко присъствие в света изобщо (както най-често е в Стария свят), а върху активното човешко присъствие в активно усвоената от предците на същия този човек земя, в собствената, американската земя, в собствената, американската държава. Оттук и високото съзнание за принадлежност към американската нация, идещо не поради чувството за дълг, а поради кратката американска история - така кратка, че се представя сякаш като собствено дело, че прави приемствеността да изглежда досегаема, непосредствена, а личната роля - значима. Да служи за пример на човечеството е било мисията на пуританския Нов свят от заселнически времена насетне, ала просвещенските идеи прехвърлят Атлантика и пускат корени тук не толкова заради възможността да заземят тази горда духовност, вливайки в човешкото самочувствие естествено-научна законосъобразност и подреденост, колкото поради предоставените от същия този пуритански Нов свят условия на затвърдила се по необходимост разумна практическа ориентираност, напълно съчетаема с рационализма и утилитаризма на европейския (британския) 18 век. В тази именно съчетаемост е уникалното на американския Век на Разума: той не се претапя в пристигналото от "скъпия стар дом", а опложда с него собствената си млада предистория и твори история, без при това да накърни духовните измерения на мисионерското си избраничество.

Факт е, че при цялото влияние на рационализма, американците си остават дълбоко религиозни хора - както впрочем и до ден днешен. "Няма друга страна в света, отбелязва френски пътешественик от онова време, в която християнската религия да има по-голямо въздействие върху човешките души от Америка"⁸. Неслучайно, макар и недопуснат да покори основите на пуританския дух, секуларизмът на просвещенската епоха скоро бива балансиран от невероятен религиозен кипеж, обхванал цяла Америка от 1800 г. нататък.

Факт е също така, че водачите на революционната ера като Томас Джеферсън и Бенджамин Франклин са били деисти (макар да са се числели към паствата на една или друга ортодоксална американска църква), както и че най-прочутият документ в историята на Съединените американски щати, Декларацията за независимост, която е тяхно дело, е изцяло пропита от рационалистичен просвещенски дух. Самото основаване на американската държава в края на 18 век е покрай всичко останало един в същината си дълбоко рационален, напълно причинно-следствено мотивиран, закономерно произтичащ от необходимостите на американското битие акт, с поета от Великобритания логичност откъсване от британското господство. Така че рационализмът въздейства ползотворно върху американската мисъл, доколкото я тласка към прецизиране на собствената й история и опит (Томас Пейн - "Епохата на разума", 1794), към съсредоточаване върху личностната история и опит (съчиненията на Франклин), към съграждане и документиране на националната история и опит (Декларацията за независимост). Както и доколкото като реакция, по негативен път отприщва духовността й (общия религиозен кипеж, сред който особено място се пада на трансцендентализма). Във всички случаи обаче привнесеното е съгласувано със собствено необходимото: ако английското Просвещение гради част от националната културна и интелектуална история, то покрай това американското гради и самата национална история.

Нещо повече: националната история на американска земя по пуританска традиция минава през индивидуалния опит - и пример. Едва ли има по-представителна фигура за епохата от тази на Бенджамин Франклин, събрал в личния си път цялата атмосфера, интелектуална насоченост и разностранна изявеност на Просвещението. Учен, общественик, политически деец, дипломат, редактор, журналист, писател, Франклин е пълното американско съответствие на европейския енциклопедизъм на 18 век. С добавката на една чисто американска практическа съзидателност, довела - поради изключителния мащаб на Франклиновия патос и размах - до едно от най-активните присъствия в историческия акт на основаването на Съединените щати и в полагането на началата на младата американска държавност. Дотолкова голяма и въздействена е ролята на Франклин, че той бързо се превръща в емблематичен образ на тогавашна Америка: в негово лице просвещенският рационализъм и енциклопедизъм се оказва по американски първооснователски. При това Франклин присъства в американския 18 век далеч не само с историческия и държавническия си принос, с научните си открития (гръмоотвода, например) или с издателската си дейност. Той е всичко това покрай силната заразителност на самоизградилата се личност; първият и най-ярък, задал самия му първообраз, за да стане впоследствие прословут, американски "self-made man". Тръгнал от най-долното социално стъпало на градските низини, Франклин достига до възможния връх на разностранно личностно осъществяване било като постове, било като популярност - при това, което е и най-важното, единствено благодарение на собствените си качества и усилия. Тъкмо тук е и тайната - в съчетание, разбира се, с изключителна одареност и жизненост - на невероятния Франклинов успех, на превърналия се в пример за съвременните му американци негов живот: не недостижима елитарност, а сякаш постижимост едва ли не за всекиго. На това отгоре Франклин прави и следващата стъпка, окончателно затвърдила образцовата функция на личния му опит - написва своята "Автобиография", неслучайно превърнала се в най-четената книга на американския Век на Разума. (От тази книга започва биографията и на още една американска прословутост - "американската мечта".) Европейският рационализъм, просвещенският деизъм за Франклин се оказват не само благодатна основа за разгръщане на интелект, талант и дух, но и на невероятна по размерите си житейска активност, веднъж завинаги утвърдила неотменната американска устремност към успеха; секуларизмът и утилитаризмът, идещи от стария континент, при Франклин като че ли достигат крайна форма на заземеност, преминали през индивидуалния му не само мисловен, но - преди всичко - житейски път към върха. Непосредствено предоставян за наблюдение и същевременно описан в автобиография личен пример на голяма фигура с изключително присъствие - Франклин продължава поне две собствено американски традиции, като ги осмисля и перфекционизира. От една страна това е силно развитият по необходимост практически усет на Новия свят и от друга страна - наложилият се при изповядването на пуританството на американска земя подчертан личностен елемент. Практичност, успех и автобиографизъм - Франклин не само подема, но и задава занапред в просвещенски усъвършенстван вид традиции както житейски, така и книжовни. Неслучайно се превръща в "светското лице на Америка"⁹ от онова време. Просвещенски деизъм и американска пуританска земност постигат формулата на категоричния житейски успех в личната биография на Франклин, през която - и като причина, и като следствие - струи тогавашната американска история. Оттук нататък остава отношението към тази формула да варира от най-често позитивно към по-рядко негативно, ала и в двата случая продуктивно с оглед резултата: Съединените щати наистина са отрасли върху идеите на Просвещението.

Така че, макар Америка на 18 век да запазва и другото свое лице - това на Джонатан Едуардс, останал докрай верен на калвинизма и твърде любопитно обосноваващ го с големите научни открития на времето, предоставил при това другата линия на американския автобиографизъм със своя "Личен разказ" -, в последна сметка просвещенския рационализъм проправя дълбоки бразди в американското протестантство, заварвайки го впрочем неочаквано подготвено да го приеме. Особено податливи към желязната логика на Просвещението се оказват старите пуритански църкви около Бостън¹⁰ - самата същност на пуританската вяра там се пропива от стремежа - впрочем сам по себе си либерален - към рационалистично издържано тълкуване на Светото писание. Към това се добавя и небивалият дотогава Бостънски просперитет, затвърдило много тамошни семейства убеждението, че съвсем не са грешници в ръцете на немилостив Бог и по този начин значително отслабил позициите на калвинизма. Получава се така, че Нова Англия става представителна за може би най-високата степен на въздейственост на просвещенските идеи на американска земя; потомците на най-старите заселници на източноамериканското крайбрежие, на онези първи пуритански избраници, пристигнали в Новия свят със своята висока верска мисия, като че ли най-ясно съзират вече доказаната си способност да оцеляват, да се справят, че вече и да просперират, в светлината на просвещенската разумна закономерност и целесъобразност, в измеренията на рационалистично устроения и утилитарно насочен дух. Напълно естествено, за да навлезе във всекидневния живот на новоанглийските семейства, просвещенският рационализъм се пропива най-напред в религиозната мисъл, а дълбоко религиозни по традиция са открай докрай параметрите на американското съществуване. Дотолкова вписана в Епохата на Разума е новоанглийската пуританска църква, че бостънският й водач, Уилям Елъри Чанинг, отбелязва: "По-сигурен съм, че рационалната ми природа е дар от Бога, отколкото че която и да е книга е изражение на неговата воля"¹¹. В самото сърце на Нова Англия - Бостън и близките до него по-малки градове - краят на 18 век ознаменува окончателното налагане на онова направление в американската религиозна мисъл, известно като унитариатство. Проповядващо божието единосъщие, изначалната доброта на човешката природа и превъзходството на разума над всички установени доктрини и вярвания, с просвещенски оптимизъм унитариатството утвърждава, че хората са способни на безпримерно добротворство и ВСИЧКИ до един могат да спасят душите си - с което по чисто рационалистичен път недвусмислено се оттласква от калвинизма. Масачусетс, най-старият новоанглийски щат с най-дълбоки пуритански корени, се превръща в средището, където зрялопросвещенските особености най-ярко и категорично слагат печат върху религиозната мисъл от първите десетилетия на 19 век. Тук приемствеността между двете столетия иде естествено, следвайки плавната линия на лека закъснялост спрямо западноевропейския взрив от романтически отрицания по същото време, при това по изпитан американски образец изразена изключително на религиозна основа. В този най-стар щат на Нова Англия преливат първозаселнически и верски традиции, пуритански перфекционизъм и гордо усещане за потомственост, утвърдена духовност и също тъй утвърдена практичност (довела до бостънското благополучие от началото на века), та вълната на просвещенския рационализъм среща уникален за младата американска история конгломерат от усещане за собствена дългогодишна уседналост и в същото време подготвеност да бъде усвоено придошлото. Неслучайно именно тук американско протестантство и просвещенски рационализъм достигат до избистрената обединяваща форма на бостънското унитариатство. Неслучайно бостънското унитариатство се превръща не просто в доминиращото, а в единственото новоанглийско вероизповедание. Неслучайно тъкмо бостънското унитариатство дава интелектуалния американски елит на времето, излязъл от изцяло унитариатския тогава Харвардски колеж. И също така неслучайно именно тук, където по-ясно и убедително от навсякъде другаде е намерена свързващата религиозно-рационалистична формула, процъфтява не по-малко ясно и убедително изкристализирала форма на отрицание, зародила се вътре в самата тази религиозно-рационалистична формула - американският трансцендентализъм.

БЕЛЕЖКИ:

1. Вж. William R. Hutchison, The Transcendentalist Ministers: Church Reform in the New England Renaissance, New Haven: Yale Univ. Press, 1959. [обратно]

2. The Norton Anthology of American Literature - Introduction, v. 1, 1989. [обратно]

3. Вж. Winthrop Hudson, Religion in America, New York: Scribner, 1965, 158-203. [обратно]

4. The Norton Anthology of American Literature - Introduction, v. 1, 1989. [обратно]

5. Цит. по The Eighteenth Century: The Context of English Literature. London, 1978. [обратно]

6. Пак там. [обратно]

7. Amerirca. A Narrative History. George Brown Tindall with David E. Shi, v. 1, W. W. Norton and Company, New York, NY, 1992, 477. [обратно]

8. Пак там, 479. [обратно]

9. Пак там. [обратно]

10. Пак там. [обратно]

11. Цит. по Daniel Howe, The Unitarian Conscience: Harvard Moral Philosophy, 1805-1861, Cambridge: Harvard Univ. Press, 1970, 27-44. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Howe, Daniel. The Unitarian Conscience: Harvard Moral Philosophy, 1805-1861, Cambridge: Harvard Univ. Press, 1970.

Hudson, Winthrop. Religion in America. New York: Scribner, 1965.

Hutchison, William R. The Transcendentalist Ministers: Church Reform in the New England Renaissance. New Haven: Yale Univ. Press, 1959.

The Norton Anthology of American Literature, 1989.

The Eighteenth Century: The Context of English Literature. London, 1978.

Tindall, George Brown with David E. Shi. America. A Narrative History. New York: W. W. Norton & Co.

© Албена Бакрачева, 2000
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Първо издание, електронно.

Публикация в сп. "Философски форум", София, бр. 9/1, 2001, г. III, 211-222.