ТРАНСАТЛАНТИЧЕСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ НА ТРАНСЦЕНДЕНТАЛИСТА

Албена Бакрачева

web

В лекцията си "Трансценденталистът", изнесена в Бостън през 1842 година, Ралф Уолдо Емерсън отбелязва: "Добре известно е на голямата част от моята аудитория, че идеализмът на нашето време получи определението "трансцендентален" покрай употребата на това понятие от Имануел Кант от Кьонигсберг, който отвърна на скептичната философия на Лок, утвърждаваща, че мисленето не разполага с нищо извън поднесеното от опита, като доказа, че съществува изключително важен клас от идеи или императиви, които не идат от опита, ала посредством които опитът бива придобит; доказа, че това са интуициите на самото съзнание и ги нарече трансцендентални форми. Изумителната дълбочина и прецизност на Кантовата мисъл предизвика модността на неговата терминология в Европа и Америка, та до степен всичко, що се вписва в пределите на интуитивното мислене, да бъде днес с лека ръка окачествявано като трансцендентално."¹ Тези думи на Емерсън са показателни по няколко причини. От една страна, те отдават дължимото на Кантовата философия, недвусмислено посочвайки яснотата спрямо първооснованията на употребяваното в Америка понятие. При това са обърнати към една сведуща аудитория, за която подобно уточняване е въпрос сякаш на неналожително напомняне. От друга страна, от тях лъха вътрешна съпротива спрямо прекомерната разпространеност на инак значима терминология, недоволство от една модност, която предпоставя неизбежно повърхностни уподобявания. Емерсън така и не заговорва за американски "трансцендентализъм": на друго място в същата лекция той подчертава, че "това, което бива популярно наричано сред нас трансцендентално, е всъщност идеализъм - идеализмът в проявленията му през 1842"². И неслучайно за заглавие бива избрана персонификацията на понятието. Като добавим и това, че за Емерсън "чист трансценденталист няма" или ако го е имало, то това са били библейските пророци, става ясно, че за водещата фигура сред тогавашния новоанглийски интелектуален елит точното е да се говори за съвременна форма на идеализъм, важна не толкова сама за себе си, колкото заради носителите си. При това Емерсън не употребява и множественото число - Трансценденталистът или новият Идеалист е дотолкова органичен в себе си, че размива числовите измерения в сплав от индивидуалност и космос. Иначе казано, Емерсън разсъждава не толкова върху философската доктрина, осъзнавана при това като несобствена, привнесена, колкото върху съграждането на ОБРАЗ, а оттук - и на стил на житейско поведение. Прави го при това по един обикнат за времето и харвардската му среда маниер - не чрез статия или есе, тоест не чрез текст, предназначен за четене, а чрез лекция, предназначена преди всичко за слушане. Тъкмо пред аудитория, а не пред читатели, за пръв път бива изваян образът на АМЕРИКАНСКИЯ ТРАНСЦЕНДЕНТАЛИСТ (за което персоналното излъчване и въздействие на неговия ваятел очевидно също не е било без значение). По този начин, посредством старата новоанглийска традиция на говорене от катедра - или амвон, което в тогавашни новоанглийски параметри е същото, - Трансценденталистът става заявено и именувано присъствие в американския духовен живот.

За голямата част от неговата аудитория, както изрично отбелязва Емерсън, Кант и Кантовата терминология са понятие, така че диалогът между лектор и слушатели бива поставен върху благодатната основа на предварително установена връзка между посветени. Тази връзка е Харвардският университет. "Независимо от факта, че нито учебният план, нито преподаването в повечето факултети са били съобразени с философските, обществените и литературните направления, довели до трудовете на Кант, Уърдзуърт или Карлайл, имало е немалко професори и студенти, които усилено са ги четели, пишели са и са разговаряли върху тях."³. Така, насочен "много повече да възпитава в християнска етика, отколкото да прокарва едни или други доктрини на християнството"⁴, Харвардският университет от първите десетилетия на 19 век създава една увличаща духовна атмосфера на толерантност, интелектуален финес и културен вкус. Тази атмосфера дава на Нова Англия от онова време преди всичко свещеници, възпитани в святото за Америка върховенство на мисията на духовния водач, на пуританския пастор; заредена с най-окрилените изяви и откровения унитариатското християнство, тази атмосфера в изключителна степен задава духовен хоризонт за трансценденталистите. Ето защо и Емерсън спокойно може да се уповава на своята аудитория: очевидно заглавие като "Трансценденталистът" би могло да привлече към лекционната зала все люде, за които трансценденталното вече витае във въздуха, свързано с имена, понятия и умонастроения, които вещаят обновата и отварянето на традиционната новоанглийска духовност. Пък и през 1842 Емерсън вече е фигура, утвърдила със собствения си пример превъплъщението на свещенослужителя в духовен лидер от друго естество и с друг замах. Такава именно фигура е призвана да охарактеризира и най-вече да ИМЕНУВА американския идеалист според проявленията му до и през четиридесетте години на века - едва ли някога дотогава идеята за "новия Адам" е била по-близка на новоанглийските интелектуални среди. Подходящата аудитория е налице, за да посрещне словото на своя лектор-лидер-проповедник-поет. Навлязло вече в новоанглийската духовност, трансценденталното добива новоанглийската си специфика в утвърдената американска персонифицираща традиция - появява се Трансценденталистът.

"Всъщност аз съм мистик, ТРАНСЦЕНДЕНТАЛИСТ, на това отгоре и натурфилософ - след време, по повод отказа си да стане член на Американската асоциация на учените, Хенри Дейвид Торо ще запише в Дневника си. - Веднага трябваше да им заявя, че съм ТРАНСЦЕНДЕНТАЛИСТ. Щеше да е най-краткият начин да им кажа, че не биха разбрали основанията ми... Ако поканата идеше от секретар на асоциация, чиито президент е Платон или Аристотел, нито за миг не бих се поколебал да опиша проучванията си в най-големи детайли."⁵. На друго място Торо отбелязва, че би предпочел да държи птичка не в ръцете, а във въображението си⁶. При цялата острота на противопоставянето срещу позитивизма в съвременната му наука, думите на Торо представляват интерес преди всичко в качеството им на самонаблюдение. Те акцентират върху личната ментална нагласа, върху собствената духовна перспектива, а не върху възприета и отстоявана идейна или натурфилософска доктрина. И тук, както навсякъде, Торо говори за себе си, за своя "живот без принцип", така противоположен на повсеместния живот с привнесени, несобствени принципи. Това е аз-ът, припознал себе си като трансценденталист. Изобщо не става дума за частична автоидентификация с постановки на и за трансцендентализма като мисловно направление, а за цялостно персонално-житейско самоопределяне. Персонификацията на понятието "трансценденталист" у Торо достига екстремално дълбинните си измерения: за американския трансценденталист се говори вече не в трето, а в ПЪРВО ЛИЦЕ. При това първото лице е реално - а не фикционално - автобиографично и изразява себе си в реален, а не във фикционален дневник. Една от основните разлики между Торо и Емерсън се проявява и по отношение на определението "трансценденталист": персонификацията у Емерсън остава идеален, висинен конструкт; персонификацията у Торо - повлиян повече от личността, отколкото от теориите на Емерсън - означава пълна автоидентификация. Трансценденталистът на Торо живее неговия собствен живот; Торо живее живота на трансценденталист. Емерсън съгражда образа; Торо го изпълва с живота си. "Никое занятие или наука не може да измести необходимостта от постоянно бодърстване." - гласи един от най-представително трансценденталните пасажи от "Уолдън". - "Какво са историята, философията, поезията, та дори и най-доброто от тях, какво е най-прекрасно устроеният живот в сравнение с умението ДА СЪЗИРАШ ОТВЪД ВИДИМОТО (к.м.)? Читател ли да бъдеш, сиреч най-обикновен учащ се, или ЗРЯЩ (к.м.)? Разгадай съдбата си, узнай какво има пред теб и тъй пристъпи в бъдното... Истината е, че човек трябва да намира своите основания в самия себе си..."⁷. Основанията да бъде трансценденталист Торо наистина намира в самия себе си.

Показателно в самонаблюдението на Торо е и нещо друго: понятията "трансценденталист" и "мистик" той употребява като синоними. Едва ли при крайната му съсредоточеност върху индивидуалните екзистенциални устои референцията тук е само към мистичния пиетизъм, характерен поначало за традицията на американското протестантство. Точно както при Емерсън "трансценденталист" и "идеалист" са взаимозаменими определения, Торо пък редува "трансценденталист" и "мистик", така че представата за мъглявост, отнесеност се оформя като изпълваща понятието в съзнанието на тогавашните новоанглийски интелектуалци. Пък и източниците сочат, че в първоначалната си употреба в Нова Англия понятието "трансцендентализъм" е означавало преди всичко "мъглявост" и, с известен дори пренебрежителен оттенък, "чуждоземност"⁸. Факт е, че трансценденталистите значително се различават помежду си и така и не създават цялостна програма с общи цели. "Клуб от единомислещи" - нарича ги Джеймс Фрийман Кларк, сам един от тях, и пояснява - "защото измежду нас едва ли има двамина, които да мислят еднакво"⁹. Затова неточно е да се говори за бостънския интелектуален елит от първите десетилетия на 19 век като за организирана мисловна школа със собствени доктрини¹⁰. Така, за Джордж Рипли "трансцендентализъм" означава "вярата в превъзходството на духа над материята", а споменатият Джеймс Фрийман Кларк се нарича трансценденталист просто защото не вярвал, че "сетивата дават на човека цялото му познание"¹¹. Докато за Джонатан Сакстън "всеки човек е трансценденталист"¹², според Емерсън "чист трансценденталист" не съществува¹³ . Будистът обаче, утвърждава Емерсън, е трансценденталист. "Трансцендентализмът - додава Дж. А. Сакстън, - е признаване на човешката способност за интуитивно познаване на истината, за постигане на научно познание за съществуващия порядък, прехвърлящо възможното за сетивата и посилното за сетивния опит"¹⁴. "Трансцендентализмът е висшата фаза на протестантството", допълва Орестес Браунсън¹⁵. Очевидно различията между отделните трансценденталисти са големи и като че ли надделяват над близостите - дотолкова, че сякаш самото понятие "трансцендентализъм" повече ги разединява, отколкото сближава. В този смисъл и персонификацията на понятието - далеч по-разпространена тогава и някак по-прилягаща на естетико-религиозния конструкт за Поета-Проповедник, издържана при това в плана на собствено американската персонифицираща, автобиографична традиция - иде да компенсира недостигащото в американски контекст на абстрактното понятие. "Мъглявостта" в нея е силно занижена в сравнение с размитите, трудно и нееднакво доловими измерения на привнесения термин.

"Думата "трансцендентализъм", тъй както се използва в наше време, - отбелязва Ноа Портър през 1842, - има две значения. Едното е широко разпространено и неясно, а другото - философско и точно. Първото значение се отнася до човека, а не толкова до убежденията му, та свободно го отправят към всички люде с убеждения, все едно колко различни или направо противоположни са тия убеждения."¹⁶ Направеното разграничение е показателно: не доколкото е непременно меродавно по отношение на тогавашния бостънски интелектуален свят, а доколкото - отвъд популярната неизбистрена употреба - откроява и съзнанието за устойчивост и прецизност на понятието. Което също, както сочат многобройни източници, е факт. "Трансцендентализъм" в новоанглийски контекст носи основна смислова натовареност, неоспорвана от никого и произтичаща от радикалната неудовлетвореност в средите на американското унитариатство от рационалистичната епистемология и психологическото учение на Джон Лок, с които дотогава то е било обвързано.

Ако новоанглийските унитариати, подвластни изцяло на разбиранията на Лок, приемат, че Бог и божествените закони могат да бъдат постигнати единствено посредством сетивния опит, то през 30-те години на 19 век, стимулирани от посткантианската мисъл и нейните интерпретации у Гьоте, Карлайл, Уърдзуърт и особено Колридж, младите представители на религиозното направление започват да разграничават, редом с рационалната или емпирически ориентираната преценка, и наличието на по-висша интелектуална способност, позволяваща на човека да прониква в духовните истини по интуитивен път. Така, разбирането за Висш Разум, за "Дух", "Ум", "Душевност" или все едно как още го наричат, постепенно се превръща в сърцевината на онова духовно раздвижване, което ще бъде именувано американски трансцендентализъм. Иначе казано, при голямото разнообразие от духовни нагласи и умонастроения, "клубът на единомислещите" оправдава себе си посредством валидния за всички негови членове отказ от предоверяване на постижимото за сетивата. Затова един от най-ранните изследователи на новоанглийския трансцендентализъм отбелязва още през 1876 г.: "Практически погледнато, трансцендентализмът бе едно утвърждаване на непреходната стойност на човека; теоретически погледнато, той бе едно утвърждаване на божествената присъщност на инстинкта... За трансцендентализма обикновено се говори като за философия. По-подобаващо е той да бъде разглеждан като вероизповедание... Трансцендентализмът бе ЕНТУСИАЗЪМ, ВЪЛНА ОТ ЧУВСТВА, ШИРОТА НА МИСЪЛТА (к.м.)."¹⁷ В тази ранна оценка се съдържа както тайната на очарованието, което американските трансценденталисти излъчват и с писано слово, и с житейско поведение, така и причината за онова безпогрешно усещане за съвършенство, извисеност, интелектуален размах, което те вдъхват. Защото като философи те очевидно са дотолкова еклектични, че поради липсата на стройна концептуална система биха - и са - търпели значителна критика. Но не по-малко очевидно е също така, че те съзнават своя еклектизъм, без това да ги притеснява и без изобщо да го приемат за недостатък. Дори напротив - всяка система им изглежда ограничаваща, а еклектизмът се възприема, с "ентусиазъм и вълна от чувства", като равнозначен на "широта на мисълта". Така, във вече цитираната лекция "Трансценденталистът", Емерсън реторично възкликва: "Да кажем ли тогава, че трансцендентализмът е върховната сатурналия, ексцесията на Вярата; манифестацията на оная вяра, подобаваща человеку в неговата цялостност и ексцесивна само тогава, когато несъвършеното му примиренчество пречи на осъществяването на неговите желания?"¹⁸. И Торо не смята еклектизма за вредна интелектуална дезориентация. Тъкмо обратното - при всички разнообразни и нерядко разнопосочни въздействия, в резултат на които твърденията му често могат да бъдат противоречиви, според него не само че не ощетяват достойнствата на мисълта, а, щом като я извисят над осезаемото по посока на онова, което той нарича "видимост отвъд видимото", то те могат да бъдат единствено полезни за духовната съсредоточеност и раздвиженост. Защото винаги при Торо центърът е собственото "аз" - след като изборът е негов, отпадат всякакви привидни противоречия; иначе казано, след като една мисъл е собствена, тя не може да бъде противоречива, доколкото самата й принадлежност към личното его я прави цялостна, последователна. Тъкмо в този смисъл Торо призовава към "простота", към "опростяване", тоест към привеждане на всичко към собствената личност с оглед на една постоянна вътрешна концентрация и усъвършенстване. С оглед на онази индивидуална морална реформа, от която за него по-важно няма. И отново нещата се свеждат дотам, че въпросът за същността на трансцендентализма се преобразува във въпроса за същността на новоанглийския трансценденталист.

Така, за бостънските интелектуалци от първите десетилетия на 19 век обединяваща постановка е отказът от локианското предоверяване на сетивния опит, приемането на априорния характер на познанието и на интуицията като способност, превъзхождаща разума, откъдето и неоспоримата, споделяна от всички тях смислова коннотация на понятието "трансцендентализъм". Всички те обаче излизат от средите на новоанглийското унитариатство, имат подобаващо религиозно образование, мнозина от тях са действащи унитариатски пастори, до един изповядват разбирането за своята висока духовна мисия, поради което и мнозина изследователи ги разглеждат предимно като религиозни дейци¹⁹. Интелектуалният кръг около Ралф Уолдо Емерсън е всъщност кръг от духовни водачи, от избраници, виждащи своето призвание като духовно лидерство в голямата новоанглийска пуританска традиция. Или, както отбелязва друг техен ранен изследовател, "трансцендентализмът беше съчетание от платоническа метафизика и пуритански дух, от философия и характероизграждане..."²⁰. Към това прецизно наблюдение остава да се добави само артистичният компонент. Защото, заедно с всичко останало, новоанглийският трансцендентализъм е и изключително поетичен. Литературното съвършенство на трансценденталистите е безспорно. Те са, които поставят "поезията втора само след религията"²¹ и всъщност разглеждат - и изживяват - религия и поезия в неделимо единство. Религиозно и артистично откровение за тях са единосъщни и постижими единствено във вдъхновението. Тъкмо вдъхновението е тяхната основна религиозно-етико-естетическа категория. И в тази уникална сплав от религия, проповедничество, поезия, философия, начин на живот, която представлява американският трансцендентализъм, ирационализмът не е просто дух на противопоставяне, изчистена антитетична нагласа спрямо предходни концепции, а многоизмерна наслада - наслада от творчеството, разбирано във възможно най-широк смисъл. Така погледнато, мисловният еклектизъм също бива схващан от трансценденталистите като форма на ирационализъм, с което на още едно равнище оправдава уместността си в техните очи. А вдъхновеното проповядване на "висши закони" (Торо), въодушевената прослава на интуицията и озарената поетико-религиозна цялостност, им навлича обвинението от страна на консервативното американско духовенство в разбуждане на "духа на мрака" и, особено показателно, в "германски атеизъм"²².

От казаното дотук следва, че понятието "трансцендентализъм" в новоанглийски контекст - при явната тенденция то да бъде персонифицирано и максимално обвързано с пуританската традиция на американския изток - раздипля ирационализма си в относителната яснота на противопоставянето спрямо вече неудовлетворителни философско-верски постановки и в мъглявината на разнолики индивидуални - и индивидуалистични - поетико-проповеднически интерпретации. "Беше ми дадено да осъзная, - пише Чарлз Дикенз в "Американски бележки", - че всичко, що е неразбираемо, непременно трябва да е трансцендентално.". При все това обаче, очевидно запленен от артистичната дарба и високия духовен хоризонт на своите американски съвременници, романтикът у Дикенз додава: "Ако бях бостънчанин, мисля, че бих бил трансценденталист."²³.

БЕЛЕЖКИ:

1. Emerson, Ralph Waldo. The Transcendentalist. // The Complete Works of Ralph Waldo Emerson. 12 vols. Boston and New York: Houghton Mifflin, 1903-1904, vol. I, p. 317. [обратно]

2. Ibid., p. 318. [обратно]

3. Harding, Walter. A Thoreau Handbook. New York University Press, 1959, pp. 112-113. [обратно]

4. Ibid. [обратно]

5. The Journals of Henry David Thoreau, ed. Bradford Torrey and Francis H. Allen, 14 vols., Boston: Houghton Mifflin, 1906, vol. V, pp. 4-5. [обратно]

6. Ibid., vol. VI, p. 253. [обратно]

7. Thoreau, Henry David. The Variorum Walden. New York: Washington Square Press, Inc., 1963, p. 83. Торо, Хенри Дейвид. Живот без принцип. Превод Албена Бакрачева. София: Лик, 2001, с. 358. Също: Торо, Хенри Дейвид. Живот без принцип. Превод Албена Бакрачева. Варна: LiterNet, 20.11.2002. <https://liternet.bg/publish6/dtoro/life/index.html> (26.07.2004) [обратно]

8. Buell, Lawrence. Literary Transcendentalism. Style and Vision in the American Renaissance. Ithaca and London: Cornell University Press, p. 2. [обратно]

9. Thomas, John Wesley. James Freeman Clarke: Apostle of German Culture to America. Boston: Luce, 1949, p. 130. [обратно]

10. Buell, Lawrence. Ibid., p. 3. [обратно]

11. Thomas, John Wesley. Ibid., p. 131. [обратно]

12. "Prophecy - Transcendentalism - Progress", Dial, 2, 1841, p. 87. Цит. по Buell, Lawrence. Ibid., p. 3. [обратно]

13. Emerson, Ralph Waldo. Ibid., vol. I, p. 338. [обратно]

14. Saxton, Jonathan A. Dial, 2, 1841, p. 90. Цит. по Gray, Henry David. Emerson: A Statement of New England Transcendentalism as Expressed in the Philosophy of Its Chief Exponent. New York: Ungar Pub. Co., 1958, pp. 1-110. [обратно]

15. Brownson, Orestes. The Works of Orestes Brownson, p. 209 - цит. по Gray, Henry David. Ibid. [обратно]

16. Noah Porter, 1842. Цит. по Gray, Henry David. Ibid. [обратно]

17. Frothingham, O. B. Transcendentalism in New England. 1876; rpt. New York: Harper, 1959, p. 134. [обратно]

18. Emerson, Ralph Waldo. Ibid., vol. I, p. 320. [обратно]

19. Miller, Perry. The Life of the Mind in America, from the Revolution to the Civil War. New York: Harcourt, 1965. [обратно]

20. Goddard, H. C. Studies in New England Transcendentalism. 1908. Цит. по Gray, Henry David. Ibid. [обратно]

21. Bartol, Cyrus. Christian Examiner, 42, 1847, 251. Цит. по Buell, Lawrence. Ibid., p. 13. [обратно]

22. Princeton Review, XII: 71. Цит. по Gray, Henry David. Ibid. [обратно]

23. Dickens, Charles. American Notes for General Circulation. Penguin Books, 2000, pp. 127-131. [обратно]

© Албена Бакрачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.07.2004

Други публикации:
Литературен вестник, № 15, 14-20.4.2004.