Написалият този текст напълно съзнава позьорството в него. Това позьорство е плод не на наивна самовлюбеност, както може да се заподозре, а на активно избрана реторическа схема на действие. Реториката на хуманитарното знание не позволява да се говорят важни неща от позицията на написалия текста; оттам където се намира авторът на този текст, могат да се казват само интересно звучащи неща. Привлекателната поза би направила този текст интересен, а приличната би го направила нечетим. Ето защо авторът трябваше да заеме една разкривена поза, която да говори едновременно и за интересността, и за важността на написаното.
 

       1. За двамата доценти от СУ или вместо интрига.

        По-скоро към средата отколкото към края на 90-те години на нашия космически и атомен, на вече отиващия си разрушителен и съзидателен ХХ век, в една от уютните зали на един от осемте факултета на СУ, в които съм слушала лекции, един доцент с прошарена коса и искрящ в кафяво поглед влагаше твърде много страст във високо терминологизирани обяснения. Приспивният ефект, който постигаше върху слушателите на първата сутрешна лекция разчитащият да заразява с патоса си ретор, беше емпирично установим. Както обикновено става, разсеяният слушател изобщо не успя да съотнесе дългоочаквания първи пример с темата и съдържанието на лекцията, нито пък да го приведе като подходящ към кой да е от въпросите в красиво отпечатания на лазерен принтер конспект. Примерът разкриваше едно поразително, пазено в дълбока тайна, съоръжение, с което доцентът, ако би го инсталирал в сградата на факултета, би могъл да контролира цялостния психически (а значи и изобщо цялостния) живот на всеки прекрачил прага на тази сграда. Ако ли пък пак доцентът разположи съоръжението във Варна, той би могъл да побърка, ако си поиска, цяла Одеса. Събудих се и щях да се изсмея, представяйки си подлудената от/по доцента Одеса, но светлият лъч на примера беше затрупан от терминологичната обосновка на механизма на действието на пазеното в тайна съоръжение. Някои от колегите ми стриктно записваха механизма и щяха да се обидят, ако произведеният от мен шум би заглушил десетина думи с наставки -ност или -изъм, а може би -ация.
        Този текст иска да разкаже за това как става възможно горепосоченият пример за побърканата Одеса да бъде включен в лекция, и то не като казус за анализ, например като разказ на пациент с психически отклонения, а като онагледяващо теоретичната постановка средство от първо ниво, и как става възможно залата вместо да се изсмее, да си запише обясненото.
        За база данни ще използвам списание “Космос”. Конгломератът от текстове “Космос” под формата на научна новост възпитава доверието към невероятните хипотези, подкрепяни от терминологизирани обяснения. Колкото по-невероятно е съобщението и колкото по-усложнено е обяснението, толкова повече расте и неговата стойност. От невероятните хипотези и прогностични открития в списание “Космос”, опосредствани чрез система реторически операции, се усеща дъхът на живота от бъдещето. Хипотезите и прогнозите такива, каквито ги предлагаше списание “Космос”, минаваха за задължително осъществими в неопределен предстоящ момент. Така невероятното бива поместено по оста на прогресиращото време, при което започва да носи едно подразбиращо се разширение - “невероятното днес”. Когато за невероятното се твърди, че е вече актуално, то започва да функционира като свързващо звено между онзи бъдещ момент, в който вече ще бъде делничен факт и настоящето. Границата между настояще и бъдеще се обработва по формулата “невероятно, но факт” и става въпрос на осведоменост, отговорността, за която е поета от изданията, поместващи невероятните съобщения. Като се ползва от особения статут на неминуемото, невероятното, било то прогнозирано или представено като вече налично, съобщението съкращава иначе изглеждащото непреодолимо разстояние между минало и бъдеще и започва да се схваща не просто като предположение, а като знак от бъдещето. Значимостта на сензационното научно откритие като пре(ди)живелица от бъдещето е тази на принципа на действие на историческата преживелица, в която още пази своя отпечатък вече недостъпното за съвремието минало.
        Тук ще разглеждам не “Космос” на гореописаните лектор и аудитория, които са преживелица на идеалния читател, предполаган от списанието през напредналите 80-те, когато темата за психичния феномен измества или дублира космическото. “Космос” на 80-те подготвя бума на издания от началото на 90-те като “Психо”, “Феномен”, на полтъргайст-истериите от 1990/91, на увлеченията по екстрасенси. Посочените издания губят публиката си с почти същата скорост, с която и полтъргайстите. Малко по-късно, вече не в началото, а в средата на 90-те, един друг доцент, в чиито лекции терминологичното обяснение идваше като спасение от засипващата студентите безкрайна лавина от чудати наблюдения, на базата на социологически и пазарен анализ в качеството си на консултант на едно от тези издания беше обяснил на списващите го, че предприятието им е неспасяемо и че или трябва да сменят заглавието на вестника, или неговия профил. Не зная как са постъпили издателите, но в градския и междуселищния транспорт никой вече не разгръща страници от гамата на загадъчното и необяснимото. Освен часовите и трудовите вестници сега на въоръжение са женските издания като “Лична драма”, “Съдби” и илюстрованите списания.
        Прогнозата на списание “Космос” за масово четиво се оказа дотолкова краткосрочна, че едва ли би могла да напусне границите на предполаганата от официалната историография, съвременна на “Космос”, логика на директната връзка между причина и следствие. Въпреки актуалните рецидиви на идеалния читател на това списание, концепцията му успя да преживее за съвсем кратко 80-те години. Подемът на загадъчното и необяснимо психично в началото на 90-те, разгръщането на психичния феномен в необичайно широки социални контексти обаче е свидетелство, че топосите на реторическа активност, разработвани от “Космос”, успяват да осигурят една правилност на действието, която излиза извън рамките на идеологизираната правилност, както я разбира използуващият в ежедневието си различните реторически схеми за гарантиране на ефективност на действията.
        Пренебрегвам късната трансформация в профила на списание “Космос” към психичното за сметка на разработваната през по-дългата част от периода на излизането му тематика за космичното, определила и името на изданието. Доколкото може да се съди от началния ход на употреба на психическия феномен в масовата социалистическа култура, разгръщането на топоса на необяснимото и удивителното психично би се развил по подобен на топоса на космическото начин. Като доказателство в тази насока може да служи нелепата официозност на лечителските хипнотични сеанси на Кашпировски, излъчвани от Останкино и препредавани от българската телевизия. Доколкото телевизията беше контролирана в най-голяма степен в сравнение с всички медии, пробивът на сеансите на екстрасенси в нея може да се разглежда като още по-категоричен жест на интеграция на низови форми в официозната правилност в сравнение с ефектите на реторическо интегриране на масови форми на активност като например решаването на кръстословици и евристични задачи, участието в ТНТМ и “Направи си сам”.
        Случаят ‘Кашпировски’ е атрактивен заради пробива си в държавна медия. До известна степен аналогичен на него е българският случай ‘Ванга’: слуховете за държавници, посещавали Ванга, боравеха с все по-голям списък от имена. Дори милицията се допитвала до Ванга в най-тежките си операции. Докато Кашпировски възстановяваше душевното равновесие и комфорт на перестроечния човек, фетишизирайки точно онзи “вдох глубокий”, който Вл. Висоцки беше подиграл още през 1968-ма, живеещата привидно далеч от светския шум Ванга беше специалист именно по тежките случаи. Подобно на един комисар Рекс, който само не може да говори, тя, която само не може да вижда, се справя там, където всички други не успяват.
        При прехода от космическо към психическо като топос на реторическа правилност през късните 80-те години би следвало да се засили тенденцията на съсредоточие върху низовите форми на употреба. Тази насока на интегриране на все по-голям брой низови форми на делнична активност в официозната правилност е набелязана още от едно изменение на доминантния топос за водене на пропагандни кампании започнало през 60-те години и продължило до средата на 80-те. Изместването на акцентите от космическото към психическото, може да мине за рецидив на изменението, свързано с преноса на силата на убеждение от историческите към космическите аргументи.
        Разбира се, двата топоса - на историческото и космическото - имат паралелна употреба до края на комунистическия режим, но историческото все повече се стеснява в регистъра на идеологизираната празничност, която е задължителна и масова по определение. В сравнение  с топоса на историята космическото борави с разнообразни форми на всекидневна употреба. Дори късната кампания за честване на 1300-годишнината от основаването на българската държава не се развива на базата на историческото в обичайния му за комунистическата пропагандна схематика вид на инструмент, осигуряващ съотнасянето на настоящето (на водената кампания например) с комунистическото бъдеще. Оказва се, че една концентрирана върху миналото кампания е принудена да пренебрегне историческите закони на класовата борба и неизменимостта на хода на историята като основни свои аргументи и да търси съотнасяне с други тематични кръгове, един от които, макар и периферен, е този на космическото.
        В модула на списание “Космос” топосът на космическото е ситуиран с богати форми на употреба. Всяка книжка се открива от официозната актуалност на придружена с богат снимков материал уводна статия, стилистично подобна на уводните статии в неспециализирания печат, но тематично концентрирана върху знаците от бъдещето в настоящето. При заиграващите се с научно-фантастичния (НФ) жанр текстове от вътрешността на книжките на списанието тези знаци ще се развият от елементи, подсказващи за неумолимия ход на историята, буквално във форми от самото бъдеще, налични в настоящето като негови предходници, като негов авангард. Основният текстови масив на “Космос” се развива в пулсацията между близкото и недостижимото, редувайки статии за Лисана и границите на Вселената с придружен от снимки материал за НЛО над Русе, последван от информация за живота на слоновете и вече откровено фантастичния сюжет за небето на Сатурн; уводната статия за герба и медалите в СССР въвежда към заселването на планетите от човека. Модулът се разширява от земните географски аномалии от рода на бермудския триъгълник или авантюрите на зоолози, които учат на четмо и писмо невинни шимпанзета и се стремят да убедят читателя, че постигнатият от тях частичен успех е направо фантастичен като се имат предвид шестващите предразсъдъци спрямо интелигентността на нашите далечни роднини.
        Подредената ритмично смяна на четива за географски и зоологически необичайности с подобни от областта на междупланетния и междузвездния космос е сред основните инструменти за опериране с границите между факт и фикция, използвани от списание “Космос”. Чрез смяната на оптиката между отдавна познати и лесно проверими в широко достъпни източници данни (например за навиците на животните) и сензационната хипотеза, представена като научно откритие и явно невъзможна за проверка, описаното редуване осигурява индиректната връзка между образеца на пътешественическите съчинения, които са също непроверими за читателя и по правило не са особено достоверни, и един друг образец на пътешествие “по нашата малка синя планета”, който отразява като в огледало типа “достоверност” на съчиненията на първите авантюристи, - пътешествията на НФ-литературата в бъдещето. Заявката за преживяната история, която ни поднасят пътешествениците по далечните земи, и станалото пословично отстъпление от тази претенция отговарят на несъответствието между обявената още в номинацията на жанра научна фантастика фикционалност и установяваната впоследствие прогностична мощ на образците в този жанр. Естественият посредник между първите в научната фантастика и описанията на пътешественици - авантюрният роман, остава само фон за списание “Космос”, тъй като то се съсредоточава върху изместването на границата между факт и фикция само по посока на представянето на фикционалното като възможен факт, чиято реализуемост се изпитва от хода на времето.
        Освен като зона на активна трансформация на фактуални и фикционални текстови образци, за конфронтирането и съдействието помежду им, същинският текстови масив на изданието е и посредник между официозността на уводната статия и низовостта на обемния забавен блок в края на всеки брой. Забавните страници са предхождани от рубриката ‘Предава “Космос”’, която представя извадки от чуждестранни научно-популярни списания под формата на актуални новости от света. Така фактуално-фантастичният конгломерат от текстовете в основния корпус на списанието се рамкира от още една линия на актуалност, което е допълнителен фактор при формирането на специфичния усет за правдоподобие на читателя на “Космос” - правдоподобие със силни фикционални елементи. Рубриката ‘Предава “Космос”’ от друга страна се вместват във формулата “Знаете ли, че...”, като постепенно напълно я обема, с което детското на практика е заместено от имитираща научното съобщение форма.
        Заключителният блок на списанието - неговите забавни страници, продължава научно-популярната му заявка. Евристичните задачи и домашните експерименти преливат в игрословици, ребуси и кръстословици и установяват една делнична активност, която осигурява на изпълняващия ги връзката с основната тематика и научната претенция на публикуваните в списанието текстове. Задачата на настоящия текст е да покаже как посредством употребата на заложените в списанието форми на разработка на топоса на космическото той става активен в широк стилистичен диапазон, обхваща много и различни практики, които изместват вече втвърдилите се отливки на топоса на историческото като осигуряващо необходимата за внушението на употребяващия го реторическа сила. Сила, насочена към убеждаването, че независимо от какъв характер е действието, то е в съгласие с доминантната идеологическа рамка и в този смисъл това е едно правилно действие.
 

       2. Как прогностиката превърна змията в динозавър.

        Между двата топоса - този на историята и този на космическото, съществува не толкова сходство в начините на употреба, колкото функционално сходство, сходство в отнасянето към проекта на комунистическото общество. Топосът на историческото е начин да се разпознае и демонстрира, а и актуализира законът на миналото, който определя необходимостта на пътя към комунизма, необходимостта от осъществяване на проекта. Героите на историята са прозрели бъдещето и действат в съгласие с неотменимите й закони. Темата космос на свой ред разпознава в настоящето знаците на бъдещето. Астрономическите обсерватории, космическите полети, удължаването на човешкия живот, разрешаването на проблемите с изхранването, напредъкът на генното инженерство - посредством тези пре(ди)живелици на бъдещето в настоящето се запълва с разкази онова място, на което съгласно комунистическия проект историята свършва.
        Комунистическото общество е монолитно в проекта си. За него може да се разказва само изобщо. Космическата тематика, използвайки здравите си връзки с научно-фантастичната литература и съотнасяйки се със специфичната неотменимост на историческото развитие според определените и разяснените от комунистическия проект закони, успява да заеме мястото на една историография на бъдещето. Историографията на бъдещето е заложена като необходима именно от сигурността на историческите закони, съгласно които това бъдеще ще настъпи. Топосът на космическото е белязан със знака на бъдещето и това го упълномощава да разбие безвремието на комунизма. Чрез научната фантастика (жанрът, с който се свързва темата “космос”) бъдещето става достъпно за прогностициране на отрязъци. Научната фантастика като жанр е допълнително натоварена с прогностична мощ. Констатациите на сбъднали се прогнози, направени на страниците на научно-фантастичните четива, са постоянна призма на прочит на класиците в жанра. Нещо повече, класиците са класици именно поради сравнително високия си коефициент  на сбъднали се прогнози. Сбъдването на прогнозите на НФ-литературата се осъществява в един бъдещ спрямо датата на написване на произведението момент. Следователно звучащите фикционално съчинения на жанра се възприемат като описание на един бъдещ момент дори когато темпоралните маркери в текста сочат противното. С посредничеството на прогностиката границата между факт и фикция става въпрос на време.
        Историческият топос със своята доминанта върху класовата борба не се използва в списание “Космос” като основание за прогностичната сила на комунистическия проект. Прогностичната тема на космическото бъдеще се нуждае от много по-мащабен минал момент в сравнение с този на историята на класовата борба. Под знака на прогностиката списанието обединява реконструкциите на цели картини от живота на земята преди хиляди години единствено въз основа на намерените скелети. Реконструкциите на разположението на континентите, осъществявани на големи периоди назад във времето, докато се стигне до онзи начален момент, в който всички континенти са били един къс суша, възстановките по различни версии за планетарни кризи, сблъскване с метеорити, а при по-мащабните и с планети, изчезването на големи видови групи (особено любимо е изчезването на гигантската видова група на гигантските динозаври), минали и бъдещи ледникови периоди или парникови ефекти, рисуването на бъдещото потъване на планетите, включително и на Земята, в Слънцето - всичко това, случило се преди милиони години или предстоящо след още толкова, е обединено чрез извеждането си като новина.
        Миналото и бъдещето от несъизмерима величина са такива времеви моменти, които по същество не могат да принадлежат на историографията. Реконструкциите обаче се осъществяват на базата на остатъци - на остатъци или вкаменелости на скали и земни пластове, на атмосферата и океана, които свързват миналото с настоящето, а начинът, по който се изграждат тези визии, е присъщ на писането на история. При това силното участие на сведения, получени на базата на физически и химически анализи, обикновено нанесени като изходни данни на възстановката, която е по правило дело на компютри, идеализират историографското във визията, вменявайки му неоспоримата валидност на точните и проверими резултати от експериментите на точните науки. Операциите по възстановките на феномени от най-далечното бъдеще и минало са по същността си идентични. Тук няма значение дали става дума за минал или бъдещ момент, и в двата случая работата е прогностична.
        Използването на прогнозирането и по отношение на минали моменти равнопоставя по статут остатъците от миналото и избраните за симптоми на бъдещето феномени. Динозавърският скелет и атомната електроцентрала в Козлодуй са еднакво основание за прогностична възстановка. Намерените кости стават база за моделирането на другите (липсващите в находката) кости на изкопаемото чудовище. Едни от тях се заместват с намерени на друго място части от скелетни конструкции на подобен по вид екземпляр, други се допълват на принципа на липсващите части от мозайката. Приликите с отношението на реставриращия археолог към своята находка тук са безспорни - още един аргумент за аналогията между прогностиката и писането на история. Близостта е потвърдена от хода на запълване на скелетните пространства на вече обработения по описания по-горе начин динозавър с телесна маса.
        Вплътняването на моделираната преживелица е с чисто репрезентативни функции, доколкото не става дума за нищо повече освен за създаването на картината на девствен лес с нечовешки мащаби. Често тази картина върви с напомнянето за онези нещастни гризачи, които били тогава предците на човечеството - бозайниците. Ролята на надничащите изпод тревите бозайници в праисторическото се заема при възстановките на бъдещето от схематичните хора, запълващи високотехнологизираните пространства в НФ-четивата. Хората, които изпълват разказите за бъдещето, не се отличават много от лутащите се из праисторическите гори динозаври.
        Нечовешкото е основното в историографията на бъдещето. Тя не се отличава с по-голяма плътност и от възстановките на живота на пещерните хора, постигнати чрез простото отнемане на технологичните чудеса. На бъдещите хора историографията на бъдещето просто натрапва серия технологии. Вплътняването на динозаврите и рисуването на живота на прачовеците или на хората на бъдещето не се различават като операции. На прогностиката би й било удобно да помести точно като в “Джурасик парк” в един кадър хора и динозаври, а това че тя все пак предпочита едните или другите е въпрос на желанието й да постави граница между себе си и фантастиката. Начинът, по който бива прогнозирана формата на плътта на динозавъра и по който се съставят истории за бъдещето, е един и същ. Сходството е не само чисто технологично; върху скелета на знаците на бъдещето, на неговите пре(ди)живелици в настоящето за плътност се наслагват елементи, получени чрез увеличаването на мащаба на пре(ди)живелиците или чрез слепени анахронни участъци, които оставят впечатлението за поглед откъм бъдещето. Възстановката на екземпляр отпреди хиляди години прилича на прогнозата за живота на човека от бъдещето.
        Реконструкцията на огромните динозаври може да опише и отношението между комунистическия социален проект от една страна и прогностиката и НФ-литературата от друга. Скелетът на динозавъра с мощния си гръбначен стълб, започващ с дълга шия и приключващ с дълга опашка, със здравите си отклонения на ребрата, с несъразмерността на мощните пропорции в долната си част и недоразвитите горни телесни участъци, - това е формата, под която прогностиката и нейната помощница, научната фантастика, са в състояние да запълват картините на бъдещето. ‘Бъдеще’ е постоянен синоним на ‘комунизъм’ и ако в текстовете, в които доминира идеологическата рамка, преобладава употребата на “комунизъм” и “комунистическо бъдеще”, то в научно-популярните текстове, в НФ-литературата и в свода материали на списание “Космос” фаворит е “бъдеще”-то, което естествено предполага една предварителна правилност на комунистическия си предикат, без почти никъде да се труди да го поставя.
        Начертаният със смелата и уверена ръка на съответната партия и на съответния конгрес път към комунизма започва с удължената опашка на миналото, за да завърши с малката, неясно видима, поставена на предългата шия глава, чиято единствена задача е да изхранва огромното чудовище под себе си. Много от запалените реставратори на динозаврите не могат да се примирят с последния извод за малката глава и търсят доказателства, отново с прогностичен характер, за криещия се интелект в тази наистина незначителна по размери в сравнение с тялото на динозавъра глава, но огромна в съотнасянето си с човешкия мозък. Постоянно търсейки опора в минало и настояще, прогностиката и научната фантастика възсядат динозавърския торс, историята и повика на деня, които се представят от делата на партията, и, катерейки се по шията, се стремят да достигнат до онзи имагинерен интелект, до мястото, което придава смисленост на огромното чудовище. Разказвайки постоянно за проточилата се напред шия на животното, прогностиката всъщност през цялото време се занимава с набавянето на липсващите кости и със снабдяването на динозавъра с полагащото му се месо, кожа, люспи и всичко необходимо. Ако липсваха разказите на прогностиката и НФ, които смело да оборудват очертания от партията път-гръбнак на комунистическото бъдеще, от вдъхновителния динозавър би останала просто една змия.
        За да не остане начертаният път към бъдещето път за никъде, е необходимо да се нарисува пейзажът както в края на пътя, така и по неговото протежение. Тъй като пътят и пейзажът са неотделими един от друг, а описвайки пътя си през цялото време описваме пейзажа по неговото продължение, то механично налепените по проточилия се път-гръбнак телесни части се срастват в един организъм, който оставя впечатлението, че е жив или поне че е възможен като жив. Вдъхващите живот на скелета писатели-фантасти стават историографи на бъдещето. Фантастът се свързва с един иконичен за социалистическата образност персонаж: това е взрелият се със светещ поглед в бъдещето мъж, мечтателят, какъвто става понякога и най-коравият филмов герой-комунист.
        Историографът на бъдещето е напълно сравним с описващия съвремието си - така поне го вижда прогностиката. Хроникьорът използва проекта на бъдещето като фон на писане на историята си. Това е фон, задаващ бъдещия контекст, в който тази история ще носи действително белезите на събитийността за читателя си. В този смисъл пишещият за събитията на съвремието си също се опитва да прогнозира. Историографът на бъдещето вече не борави с прогнозата единствено като фоново знание. Той се съсредоточава в усилието да създаде разказ върху конкретики от самото бъдеще. Вместо да имплантира проекта си за бъдещето в конструкциите си за настоящата събитийност, както прави хроникьорът, историографът на бъдещето се опитва в съвремието си да привиди пре(ди)живелиците от бъдещето. Той проектира настоящата събитийност върху бъдещето, трансформира я и я модулира съобразно с бъдещите параметри. Така конструираният разказ не просто се отнася до бъдещето в проект, той разказва през проекта за бъдещето.
        Описаният ход на съгласуване на комунистическия проект с историографията на бъдещето бива заявяван директно от страниците на списание “Космос”. В анкета писатели фантасти трябва да разкажат за онова бъдеще, което със смела и уверена ръка е начертала партията на своя конгрес. Ясно е, че това са фантастични прогнози, въпреки че никой от интервюираните не подчертава това изрично, но конгресът си е безспорен факт, партията също е факт, а и възможността на смелата и уверена ръка да начертае пътя към комунизма е вън от всякакво съмнение. Официално заявената претенция за реалистичност на комунистическия проект залага възможността да бъдат възприемани реалистично всякакви версии за бъдещето, облечени в привидната доказателствена сила на научното. Доколкото свързаният с дейността по постигането на социалната утопия път, който е от ресора на решителната партия, и запълващият разказовия вакуум път, очертаван от прогностиката, са два напълно различни начина да се говори за бъдещето, те биват разглеждани като взаимно допълващи се, тъй като вървящото към комунизъм общество не позволява алтернатива. Ограничаващата се само с мъртвия скелет или само с пътните знаци в проекта си партия оставя място за желаещите да опишат красивата гледка или да въплътят по генетичен, магически или някакъв техен си начин отдавна изчезналия гигант. Спазвайки привичното за пътеписите разнообразие на включените в тях впечатления, разказът за бъдещето през призмата на топоса на космическото бива разработен в многобройни форми, предполагащи различна употреба.
 

       3. Покупко-продажбата на идеологическа правилност.

        Разнообразието от реторическите трансформации на темата космос, изменението на типовете за разработване на тази тема, превръща космическото в пасващ навсякъде и гарантиращ постоянна идеологическа правилност топос. Интерес представляват текстови форми, които могат да се разглеждат като липсващите звена на веригата, свързваща клишираната употреба на темата космос - например тази за темпорално ситуиране на актуалното (“в днешния космически век”, “днес, когато България е космическа страна” и т.н.) - с научно-популярните текстови образци. Като фонови за посоченото осигуряващо актуалност клише могат да се разглеждат отпратките към космическото в инструктивни периодични издания. В “Наръчник на борците за мир” например споменатото клиширане се разширява до нагледното представяне на слънчевата система. Популярността на четивото диктува като основни данни за планетите да бъдат посочени единствено големината им и отдалечеността им от Слънцето. Така моделът на слънчевата система в най-широко известния му вид - с представен отрязък от слънчевия диск, оцветен в жълто, който поставя началото на пъстрия строй на планетите в права линия - става инструмент на агитатора. Посоченият текст за планетите в наръчника  не е натоварен с политически свързвания, той е информативен по стил и начинът на самостойното му вмъкване сред полезните за агитатора инструменти става основа за подобни самостойни представяния на картината на слънчевата система като агитационен материал; става дума както за словесните описания, така и за отпратките чрез клишетата за “нашата малка синя планета”, а и за визуалния модел под формата на саморъчно изработени агитационни табла.
        Описаният реторически ход на емблематизиране с помощта на клишета - словесни или визуални - не се употребява специфично при/за топоса на космическото. Той следва правилата за включване на актуализиращи елементи: произволно добавяне на едни и същи сюжети или фрази към различни по тематика или предназначение изложения. Тези елементи-емблеми придават на дейността или на текста постоянно необходимата им в един свръхидеологизиран контекст правилна съотнесеност към основния разказ на обществото. Подобна правилност на съотнасянето е универсална за актовете на културата, но в описвания тип на доминация на комунистическия разказ връзките при това съотнасяне трябва да са много по-директно заявени, те трябва да избиват на повърхността на всяко действие, да бъдат с лозунгова яснота и категоричност. Всяко действие трябва да се самоконтекстуализира по един почти директен начин в мащабния проект за бъдещето общество. Този тип правилност обаче чрез заместването на емблемата защитава делничното и интимното от съвсем директните нахлувания на официозното. Механизмът на емблематизирането е свързан с необходимостта от съизмерването на всекидневното с идеологически правилното. За да се актуализира постоянно, за да бъде всеобемаща, идеологическата правилност е принудена да включи в себе си широкообхватен спектър от форми на употреба, тя трябва да обеме достатъчен брой ежедневни дейности, да ги признае за правилни, за да може да има претенции за контрол и в сферата на частното. Именно напорът на всекидневното спрямо официалната идеология налага механизма на емблематизиране.
        Принципът на емблематизиране е основен при ситуации, в които е необходимо реторът (актантът) и пациентът му (слушателят) да сменят постоянно местата си. Тук метафората на пазара на реториката може да се въведе не само по аналогия с други екстрапулации на икономическа терминология върху определени социални или културни проблематизирания. Метафората на реторическия пазар иска да наблегне на липсата на строго разграничение между ретор и пациент. Описаната реторическа ситуация представлява постоянна смяна на ролите в реторическия акт. Необходимото платежно средство, което, както гласи историографското клише, избягва неудобствата на неточната в размяната натурална търговия, е емблемата. Подобно на банково гарантираните платежни средства, емблемата е ценна със стойността, срещу която може да бъде разменена в банката, тя замества златото, което я обезпечава. Същевременно основно пазарно правило е, че в ежедневните пазарни отношения никой не предявява иск към банката да осребри банкнотите му. По правило емблемите на реторическия пазар са гарантирани от налични текстови образци, които осъществяват плавен трансформационен процес между макрорамката на идеологически правилното и микроравнището на ежедневното действие, но тези текстови образци не излизат от трезора на безвъпросното. Образците могат да се създават в хода на дадена кампания от дописниците, но при темата космос те разчитат в много по-голяма степен на естествения афинитет на участниците в реторическия акт към сантименталния контраст между хипертрофиралата мащабност и домашната интимност. За да интегрира всекидневните дейности в официалната правилност задействаният пазарен по принципа си на действие реторически механизъм прави неотличими един от друг обекта и субекта на реторическото действие. Както в хода на стоковата размяна всеки от участниците в нея е едновременно и продавач, и купувач, тъй като в акта на размяната и двете страни се лишават от определени материални или идеални блага, за да придобият други такива, така и в случая на описаната реторическа размяна не може да се определи дали нейният субект е страната, която изготвя текстовите и тематичните образци на официозност, или тази, която употребява емблеми, за да съотнесе действието си с правилното и да черпи от неговия потенциал за убеждаване. Не може да се определи кой е субектът на реторическия акт - дали наръчникът, поднасящ нагледното описание на планетите, или окачващият агитационното табло с нарисуваните разноцветни окръжности на слънчевата система.
        Темата космос и образцовите й разработки експанзират не само в идеологически доминирани текстове, какъвто е споменатият наръчник, но и в научно-популярни и учебниково-научни текстови образци. Ходът на налагане на темата в научно-популярното и научно-учебниковото четиво създава впечатлението за кръгово движение на темата и обработването й. Първоначално темата космос се появява в научно-популярни текстове с чисто информативна задача. Когато например става дума за космически полети, темата се разработва сравнително подробно и последователно като се набляга най-вече на трудното ежедневие на космонавтите, а разказът е наситен с обяснения на термини и понятия.
 

       1.Черната дупка между голямото и малкото.

        Гарантираната идеологическа правилност на самата тема космос, както и безотказно действащият в сантименталната масова реторика закон за един вид фуниевидна постройка на текста (или от максималната мащабност към единичното и дори към дребното и незначителното, или от малкото и ограниченото към немислимото, голямото, оставящото ни без дъх и хвърлящо ни в нямо или многословно удивление) свеждат разгърнатата тематика до емблемно упоменаване, което обикновено има рамкиращи задачи, наложени от любимата за постройките на масовата реторика фуниевидна фигура. За примери на тази фуния, осигуряваща сантименталния преход от малкото към голямото или обратното, най-често служат архитектурните образци. Един по-мащабен прочит тук би започнал с египетската архитектура, би отишъл до Площада на небесното спокойствие, за да финишира на Червения площад, а един регионализиращ поглед би останал на преустроения център в Букурещ.
        Сантименталният преход, осигурен от подобна реторическа фуния, превръща (само)умилението пред малкото в потрес-възторг от голямото и именно за това превръщане е много по-подходящ примерът с реториката на устните или писмените текстове, отколкото изброените вече архитектурни образци, които по правило биват описвани в регистъра на потискащото, от който изпада самонасладителната съпричастност на собственото плачливо, задушаващо се в сълзи себеумиление и възторженото спиране на дъха пред необхватното. Като пример за действието на подобна сантиментална трансформация на огромното в малкото и обратното може да се посочи уводната статия на пилотния брой на списание “Космос” от неговия космически (до-психически) период. Началото залага на ключовия за списанието преход от космоса, вселената, звездите, далечните светове и необятните простори към тайните на песъчинката, веществото, атома и енергиите, скрити в неизчерпаемото му ядро. Тематичните акценти на списанието са дублирани от поставяне на реторически акценти в обработката на научно-популярното. Интимността на началото, представящо един имплициран читател, който наблюдава нощното небе в тиха безлунна нощ, се свързва с образа на мечтателя - образ, под който се изявява и писателят-фантаст. Образът на мечтателя е придружен от възторг, отразен в реторични въпроси или възклицателни изречения, отнасящи се до чудото на космоса.
        Междинната позиция на човека спрямо двете вселени - безкрайно малката и безкрайно голямата, трансформира интимността на началото в площадната мащабност на лозунга, подлежащ на заучаване и празнично възпроизвеждане. Изразяващият възторга си в началото мечтател говори с констативни по същността си изречения, маркирани с графиката на чувството - ! и ?, например “Вселената е безкрайно голяма!”. Мечтателят внася чувството в информативни текстови фрагменти от природните науки. Чрез чувството той преобръща йерархията между доказателството и убеждението. Реторически контролираното убеждение става необходим елемент от правилното отношение към научността на природните науки. За да бъде включено в рамките на реторическия пазарен механизъм, част от който е и пространството на списание “Космос”, научното трябва да подчини своите претендиращи за универсална доказателствена сила методи на експанзиращата убедителност, която е в основата на реторическото действие. Внесеното от мечтателя чувство, включило природонаучното в реторическия обмен на правилност на тоталитарното общество, трансформира мащабността на космическото, на несъизмеримото с човека малко и голямо, в една ситуативна мащабност на площадния лозунг. Преходът от реториката на космическото мащабно към ситуацията на мащабното реторическо действие е осъществен в уводната статия на пилотния брой на “Космос” чрез замяната на имплантирания читател-мечтател от началото с един двойствен образ, който се разпада на задаващ и отговарящ на паролата актант. “Кой превърна животното в човек?”, задава паролата дикторът. “Трудът”, намира отговора реторически активната маса. Уводната статия от “Космос” използва сегмент от пароли и техните ключове като звено във веригата между интимизирания с читателя в едно текстово “ние” автор и напътстващия публиката си с “Учете!” и “Борете се!” диктор. Очертаната от ключовете линия на ‘труд’, ‘разум’, ‘наука’ се съотнася със схематичните възстановки на човека от бъдещето, правени от прогностиката. Когато говори за човека, уводът към “Космос” напуска позата на възторжен наблюдател и използва образцовата за реторическите отношения на тоталитарното схема на ритуално задаване на въпроси и ритуално намиране на отговори. След като вече веднъж е представил в играта на пароли човека, списанието разгръща паролите до гатанки, при което отговорът на гатанката е аналог на отговора на паролата: “Очите на съвременния човек - гигантските телескопи - виждат светове, светлината от които, като лети с 300 000 километра в секунда, е пътувала милиарди години”. Следват метафори за ухото, мускулите, зъбите, краката, крилете на съвременния човек и отговори за радиото, всевъзможните машини, апаратите за химически и спектрален анализ, стоманените ножове на струговете и диамантените резци на сондите, параходите, локомотивите, автомобилите, самолетите и ракетите.
        В хода на задаване на тези гатанки, обрисуващи съвременния човек с неговите машинизирани разширения, отново се извършва ход от масовата площадна акция към природо-научното познание в неговия училищен потребителски профил. Кратките гатанки и кратките им решения, кореспондиращи с предхождащите ги в текста лозунгови образци, преминават в по-обширни фрагменти, с които не може да се оперира в рамките на мащабната официозност. В тях множеството хора се превръща в изпитван ученик, от когото се очаква да отговори изчерпателно на поставения въпрос. В разглежданата уводна статия имплантираният в информативните текстови отрязъци лозунг натоварва учебниковия тип четиво с патетика. По този начин този тип четиво става реторически активен. Детското в случая с “Космос” става повод за въвеждането на чувството, което оперира както с фуниевидната мащабност на прехода от безкрайно малкото към безкрайно голямото, така и със ситуативната възстановка на площадния лозунг и неговата мащабна официозност.
        Детското е и начин за въвеждане на фикционалност във фактологичния по заявка стил на научно-популярното. В тази връзка се използват педагогически клишета на реторическа стратегия за сближаване на читател и автор; “ние”-формата на разказване доминира. Читателят се превръща в спътник на автора, той вижда нещата, които авторът му предлага на показ. В жеста на показване е заложено и предварителното съгласие на читателя с фактичността на посоченото. Пример за подобна неразличимост на факт и фикция, заложена в такъв научно-популярен текст, който заявява детето като свой адресат, е формата на един фикционален “Репортаж от лунния град”. Този репортаж е поместен веднага след информиращия текст “Луната - сестра на Земята”, който въпреки че предлага подробни данни по темата, използва неприсъщото за научния стил директно заговаряне на читателя, а читател от друга страна е отново разхождащият се по улиците на София мечтател, който не пропуска да забележи луната над града.
Авторът разказва за лунния град в сегашно време, което по аналогия със сегашното историческо може да се нарече сегашно прогностично време. Вместо за близки до настоящето минали или бъдещи моменти, което е една легална за сегашното време употреба, тук сегашното време се употребява за безусловно много отдалечени от актуалността моменти. В условията на една читателска компетентност, която е вътрешна за списанието и е доминирана от текстовия му масив, възприемащият губи възможността за отличаване на факт от фикция и проектира сегашните прогностично времеви употреби върху употребите на сегашното време. Демонстративното предоставяне на преценката на текста (факт или фикция) става генератор на един фактуално-фикционален конгломерат за читателя, лишен от други информационни източници, които са или физически недостъпни за него, или, както става по-често, са недостъпни именно поради необходимата научна подготвеност при тяхната употреба.
        Играта с вътрешножанровата компетентност е основна за НФ-текста. От произведение в произведение шестват не толкова еднаквите персонажи, колкото “научния” фон на действието, който е собствено с прогностични претенции: това са роботи, телепортиране, фотонни двигатели, пътуване във времето, бази на далечни планети (изследователски и производствени), колонизиране на космоса, междузвездни кораби. За едни произведения тези фантастични научни открития представляват основния проблем, а в други те се оказват просто инструмент в ръцете на персонажите. Миграцията на научни открития през различните произведения на НФ затвърждава хипотезата за сливането на отделните текстове и изгражданите от тях фикционални светове в единното цяло на бъдещето.
        Ситуацията във фактуално-фикционалния конгломерат “Космос” е усложнена поради играта между свързания с научното познание опит и свързания с жанра на научната фантастика опит на читателя. От една страна, особено в първите си години, “Космос” има заявени образователни или подпомагащи образователния процес претенции. Тези претенции се разпростират и върху публикуваните в списанието научно-фантастични разкази. “Космос” приканва читателя да запомня важни термини, като за целта му ги разяснява в кратки речникови справки към дадения разказ. Откритото приканване към усвояване на реални научни сведения от текст, принадлежащ към художествената литература, също подготвя неотличимостта между факт и фикционално. Изобщо в сравнение с популяризаторския научен текст или с учебниковото четиво информиращите текстове в “Космос” имат силни художествени заявки, което засилва преливането на жанровете в рамките на конгломерата, очертан от изданието. Натрупвайки вътрешно-жанрова компетентност и забавлявайки се с усвояването на природо-научни сведения, читателят губи своята компетентност за междужанрово различаване, както и опитно установения си усет за фикционално и реалистично.
        Чрез размиването на границата между фактуално и фикционално се затвърждава правдоподобието като инструмент на прогностиката. Прогностиката, вече осигурила си съюза на НФ, улеснява преноса на трансформациите, извършващи се по осите с полюси факт - фикционално и минало - бъдеще, тоест оста на едно прогресиращо линейно време. За да се заличи например разликата между факт и фикционално, се активира скъсената дистанция между съвремие и бъдеще, която е свързана със засилената актуалност на социалния проект, а и с инструментите на историографията на бъдещето - съвременните пре(ди)живелици от бъдещето. От друга страна разширяването на територията на правдоподобието, което се оправдава от потенциалната прогностичност на научната фантастика, но което е и в известна степен страничен ефект от преливането на жанровете и дискурсите, осигурява на читателя усещане за съпричастност с бъдещето. В същата посока действат клиширани изрази като “спомени от бъдещето” и “разходка в бъдещето”.
        В първите си години списание “Космос” пораства много бързо. Ориентирано в началото си към пионерите с тенденция да обхване и долната им възрастова граница, в срок от пет до седем години то се разделя с категорично детското в себе си. Броят на рисуваните илюстрации например намалява за сметка на нарастването на снимковия материал, което е свързано и с претенцията за достоверност на предлаганите четива. Любопитно е, че част от поместените илюстрации на пръв поглед приличат на снимки, а впоследствие се оказват рисувани материали и този ефект е не толкова в резултат на ниското качество на печат, колкото в резултат на преценката на читателя за правдоподобието на възможността да става дума за фотография. Преценката, осъществена на базата на съпоставката на надписа под изображението и самия образ, не винаги е в сигурна посока при читатели със занижена жанрово-оразличителна компетентност. При тях просто не се задвижва процесът на усъмняване при наличие на снимка на каменист пейзаж и надпис под нея от типа на “изглед от Меркурий” или снимка с къс скала на преден план, а на втори план подобна на Луната планета и надпис “поглед към Меркурий от астероид”. Макар и увеличаването на снимковия материал, на картите и графиките за сметка на рисуваните илюстрации да може да се обясни с нарасналите технически възможности на списанието, тенденцията на изместване на възрастовата граница на читателите му се запазва при поглед и върху рисувани илюстрации: все по-малка част от тях са заявено детски. Детското се запазва най-дълго в илюстрациите към забавните страници, където е възможно те да бъдат обяснени с комиксовия си тип. Любопитните факти също предполагат все по-подготвен читател и към 1969 година като любопитен факт вече не се поднася информация от рода на това колко е висока Хеопсовата пирамида, колко е радиусът на земята или обиколката й по екватора й. Любопитните факти все по-ясно заявяват претенцията си да приличат на научно съобщение.
        Тенденцията на порастване на списание “Космос” се отразява в постепенното въвеждане на уводни статии в началото на всяка книжка, докато в първите си броеве началото се полага от НФ-разказ. Впрочем тенденцията за изместване на научно-фантастичния разказ от уводната статия съвпада с тази към намаляване на художествените текстове в списанието изобщо. НФ-литературата обаче остава фонова за прочита на “Космос”. Списанието продължава редовно да публикува поне по един разказ и така жестово да въвежда научно-фантастичното, което се обслужва от нарасналото издаване на този тип литература.
        Заместването на НФ-разказа с уводна статия става постепенно и е свързано с промяната на профила на научно-популярното четиво в “Космос”. То също все по-малко се ползва от внасящи художественост елементи - диалог, първоличен разказ, въвеждане на персонажи. Налагането на уводната статия представя и една тенденция към актуалност и информативност от вестников тип, което кореспондира по специфичен начин с рубриката в края на списанието ‘Предава “Космос”’.
        Темата космос осигурява по още един начин прехода между официалното и интимното. Голямото в космоса е много по-преводимо в ежедневен персонаж, отколкото голямото в историята. Паралелната топология на темата се оказва преводима и в по-широк спектър от персонажи в сравнение с възможностите, които предлагат марксистки доминираните исторически визии. Героят и строителят на бъдещото общество се модулират много трудно в регистъра на умиляващо малкото, в който регистър се самоизживява консуматорът на сантименталната масова реторика. Впрочем всяка реторика е сантиментална доколкото действа на основата на предизвикването на планираните от реторически активния субект чувства у възприемателя, слушателя. Сантименталното в случая набляга на ефекта на уморяващото окото фокусиране ту върху голямото, ту върху малкото. При това преходът от малкото към голямото не се описва съвсем точно от фунията, която променя формата, но не трансформира количеството и качеството на пропускания през нея материал. Ако използвам една от най-употребените и поради това най-силно сантиментализираните метафори около темата космос, описваният реторически ефект е ефект на преминаване през черна дупка: след нея нищо вече не е същото.
 

       2. Неатрактивният лунапарк на космонавта.

        Свеждането на обширната тематика до емблематичното упоменаване и конкретни текстови образци на масовата реторика ощетява тематиката като дълбочина на обясненията и яснота на мисловните връзки, но за сметка на това ощетяване космическото заема неподозирано обширни територии - от борбата за мир до новия почин в производството, от внедряването на нови технологии до забавните отдели на периодичния печат с включваните кръстословици и евристични задачи.
        Трансформирана в емблеми и усвоена на нивото на ежедневието, темата космос става отново атрактивна за научно-популярното четиво и особено за учебниковите образци. Ползвайки се от благородния произход на утвърдените емблеми, а този произход е всъщност еднороден с този на научно-популярното, учебникът се опира на забавното, за да реинтегрира откъснатите от научно-популярния текст единици, трансформирани до неузнаваемост в черните дупки на популярното, на ежедневната черна употреба. Това, че при сантименталната смяна на мащаба (голямо - малко) реторическата черна дупка е погълнала солидна част от усета за общност между удивлението-възторг и малкото удоволствие и че в този смисъл се е загубил точно реторичният ефект, пораждан от съпоставката между двете, може да се съди по включването под рубриката “знаете ли, че...” на учебника по астрономия за ХI клас (от 1991г.) на солидна част от развлекателните образци на разработките на тема космос. В предишния учебник, този от 1976-а година този пласт от текстове изцяло липсва. За учебника от 1991 г. приведените забавни текстове явно са загубили реторическата си връзка с мащабната величавост на идеологически ценното и правилното и явно са възприети от него в стилистичния си маркер на низов аналог на поднесения в урока учебен материал. В учебника от 1976 г. най-близки до забавното са изписаните с дребен шрифт и по този начин обозначени като незадължителни отрязъци на имитиращи исторически текст сведения, свързани с разясняваните теоретично в урока проблеми. Така когато търси забавното, учебникът по астрономия от 1976 г. се отказва от забавния живот на астрономическото от типа на “Космос”, за да го потърси в един друг образец за идеологически правилна забавност - тази на историческия разказ от традиционен тип. Оказва се, че за учебника от 1991 г. наукообразният пласт на палимпсеста от любопитните факти от тип “Космос” е четивен, докато изданието от 1976 г. чете в този палимпсест реторическия пласт. Показателна е впрочем взаимозаменяемостта на забавно-любопитното на темата космос с исторически разказ,  което е свидетелство за еднородната им функционалност.
        Космосът като топос за реторическа модификация на ежедневното поведение е по-пригоден за интимизиране на правилността в сравнение с дълго доминиращия топос на историята. Мащабността на героическата или на строителната парадигма, в която по правило се разработва топосът на историческото, едва ли се вписва удовлетворително във всекидневно постижимата и всекидневно необходимата правилност на думи и действия. Невъзможността на историята да стане посредник между образцовостта на героичното и правилността на всекидневието оставя историческото в рамките на официозното, употребата на което е силно ограничена във всекидневието поради естествената съпротива на регистриращата стиловото несъответствие среда. Тъкмо топосът космос дава възможност за подобен преход; дори героят от космоса е жив, а не геройски и мъчително загинал.
        Героят-космонавт е по определение пасивен. Той е само страничен продукт на разработката на топоса на космическото, един продукт, определен от диктата на традицията в употребата на топоса на историческото. Чрез лишаването на космонавта от героизъм се залага възможността на масовата употреба на космическото.
        Героят от космоса е специфично делничен. Поради строгата идеологическа и технологическа тайна върху всичко свързано с конкретните резултати от космическия експеримент, за дейността на героя от космоса не може да се даде много информация. Това налага изместване на акцента при създаването на образа на космонавта върху неговото трудно ежедневие. Най-богата информация се дава за подготвителната фаза на полета, която се заключава в непрестанно измерване на физиологичните параметри на героя. Космонавтът е досущ като посетител на не-атрактивен и в този смисъл не празничен лунапарк, а ролята му се изчерпва в подлагането на изпитания, в които той е само свързващо звено в машинната цялост. За да се проведе изпитанието, е необходимо героят просто да заеме определено място.
        Героят-космонавт не само, че не може да разкаже за подвизите си, той по правило и не може да говори. Единственото, което прави той, освен да се излага на показ, е да сади борчета навсякъде, където отиде. Борчетата по правило не се прихващат. Но почина-лозунг на залесяването се оказва забележително прихватчив. Съвременник на прохождащата космонавтика, този хронологично локализируем почин предвидливо се скачва с нея и, използувайки космическото за двигател, успява да се запази подобно на спора през времето на доминиране на космическия топос, за да възстанови по-късно отново своята жизненост не толкова в мащабните благоустройствени проекти, колкото в повика за самозадоволяване (отнасящ се не за нещо друго, а за стимулиране на личните стопанства през 80-те години). Включвайки се символично в благоустройството, космонавтът има възможност индиректно да експлоатира героическия потенциал на историческото, което по правило е топосът за извличане на аргументи при обосноваването на проектите за строителство. В речта си от 1975 година в Пловдив “Да превърнем Пловдив в образцов социалистически град” Тодор Живков занимава 200 хилядния митинг - броят на присъствуващите съвпада с целокупното население на града - с героичното минало на града, и тъй като то се оказва не достатъчно богато, за да мотивира мащабните капиталовложения и още по-мащабните проектантски замисли, на първия партиен и държавен ръководител му се налага да прибегне и до героическото минало на целия регион.
        Историческото минало става повод за архитектурно строителство, което навлиза в делника на социалистическия гражданин (или поне на социалистическия пловдивчанин) като безкрайно разкопаване. Споменатият благоустройствен проект на Пловдив, обоснован от героическото минало на града, се натъкна на едно друго - не героическо, а археологическо минало, което вече съвсем буквално и без необходимост от разходки из региона мотивира прекратяването на строителството и превръщането му в разкопки. По правило неприхващащите са борчета на космонавтите кореспондират с това неуспяло благоустройствено превръщане на Пловдив в образцов социалистически град. Строителството и засаждането на борчета приключват неползотворно в един неспециализиран жест на разкопаване и закопаване. Този жест на разкопаване и закопаване е начинът, по който пропилелият шансовете си за героизация космонавт все пак успява да черпи героически  потенциали от историческото героическо.
        Българският случай в космонавтиката засилва вече отбелязаната линия на внасяне на домашното в реторическия топос на космическото чрез нарушаването на информационния баланс в полза на сведенията за ежедневието на космонавта, както преди излитането, така и по време на полета. От една страна участието на България в космическата програма беше специализирано в рамките на СИВ в приготвянето на консервите, които космонавтите си взимат за из път. Впрочем като се има предвид акцентът, който се пада в употребата на темата космос върху домашното, това се оказва една съвсем не толкова незначителна като реторически капацитет специализация. От друга страна обаче неуспешният опит за изпълняване на българска изследователска програма от български космонавт се свързва с практиката на домашните експерименти като форма на делнична активност, която осигурява реторическата връзка с идеологически правилното.
        Вглеждането в механизмите на интегриране на домашното в идеологическата рамка в българския случай утвърждава едно комунистическо домашно, което е различно от комуналката. Дори при фаворитизирането на историко-героическото като основен топос за съпричастност към идеологически правилното, където домашното е изключително отрицателно натоварено, комуналката си остава утопия в българското домашно. Комунистическата домашност в българския случай е арена на домашния експеримент и път за движението на ТНТМ и “Направи сам”. Домашните експерименти са по определение неуспешни. Дори при високите постижения на сподвижници в ТНТМ, в тях задължително трябваше да се разпознава самоделката. Когато те започнаха да изглеждат професионално направени, движението стесни коритото си до ръководени от щатни инженери кръжоци за подрастващи към специално създадени “Домове за техника”, а домашното потече в движението “Направи сам”.
        В най-голяма степен като близки до образеца на комуналната комунистическа домашност биха могли да се разглеждат детските празници, организирани в годините на движението “Знаме на мира”. Те трябваше да отговарят на идеалите за “единство, творчество и красота”, но в ниските си изпълнения като празници на училището например те твърде много напомняха една изнесена в необичайната среда на училището домашност. Аналогията с комуналката е валидна в известен смисъл, но по един реципрочен начин. Докато при комуналката общественото навлиза в домашното пространство, тук домашното излиза в обществото. На училищните празници, където по задание трябваше ”да се твори в красота”, момчетата майсторяха и пускаха хвърчила, а момичетата готвеха с подръчни продукти и подреждаха цветя, също донесени от вкъщи. Това спонтанно получило се отклонение на повика за творчество към домашното свидетелства за вече напредналото интегриране на домашното в идеологически правилното. Съществен топос при този процес на експанзия на идеологизираните дискурсивни практики по посока на делничното и домашното е топосът на космическото домашно.
        Основната техника при употребата на космическото домашно е контрастът между голямото и малкото, несъразмерността между непостижимото далечно и интимното, между високата, специализирана до пълна непригодност за ежедневието технология и подръчната адаптивност на домакинството. Когато се формират клубовете за фантастика, евристика и прогностика, обичайната тема на техните членове, пишещи дописки за клубния живот, представлява въпросът за битовата уредба, помещението, обзавеждането, техниката, с която разполагат. Дописките са предназначени за специализирани издания - “Космос” и ФЕП, но в тях не става дума за евристичните или прогностичните задачи и решения на членовете на клуба. За това пък въпросът “как и нашият клуб да се снабди” с видео-устройство или поне с уютна мебелировка неизменно стои на преден план. Както когато се говори за полета на космонавтите и тяхната дейност на борда на кораба става дума само за битовите подробности на космическия им живот, като при това ефектът на необичайното се търси в акценти върху обикновеното, човешкото в този живот при изключителни обстоятелства, така и разказващите за клубовете ФЕП се ограничават само до битовата уредба.
        Битовата уредба явно е проблем и за ДОСО-подразделенията в края на 50-те години. Там тя обаче е с обратен знак, а и с обратна посока на проводимост. ДОСО са дотам снабдени с радиоточки, че починът е в посока как могат да се използуват те. Информацията за проблемите при използуването на обзавеждането на ДОСО идва не под формата на дописки на редови участници в движението, а от инструктивни текстове, в които се предлагат примерни радио-програми, но толкова подробни, че несъмнено предназначени за директна употреба. Впрочем радио-точката е оборудване съвсем различно от видеото. Тя съвсем не предполага онзи клубен уют, за който мечтаят занимаващите се с евристика и прогностика през 80-те. Инструкциите задават един модел на самодейни програми, които предполагат предварително заучаване в тесен кръг от активисти и представянето им пред широка публика, и то посредством анонимния глас на радиоточката в завода - инструкциите за употреба на радиоточките предполагат, че това ще става през работно време. През 80-те години проблемът вече не е как да дораснем за технологията, с която разполагаме. Оказва се, че за дописниците на “Космос” да се обзаведе един клуб с фантастична насоченост е вече проблем от евристично-прогностично естество, както да се създаде ежедневие не космонавта е проблем, който търси научно разрешение.
        Докато една организация, разглеждаща себе си в парадигмата на историческото като топос на сдобиване с реторическа правилност, би наблегнала на организационните си принципи, би се съсредоточила върху изграждането на оптимална по обхват йерархична структура, би търсила начини да представи дейността си и нейната ефективност с подобаваща мащабност, клубовете по ФЕП използват една вече отработена реторическа правилност на домашното, за да опишат организационния си живот. Както за космонавтите често се казваше, че успешно са провели експериментите, състоящи се в изпробването на оперативните параметри на сложните устройства, така и клубовете ФЕП докладват за експериментите си при използуването на видео-техниката, когато я имат. С това чрез посредничеството на космическото, темата за домашното благоустройство от тема с изключително отрицателна оценъчна натовареност в парадигмата на аргументираното от топоса на историята всекидневие, която е белязана със знака на антиреволюционното, на страха от обществения ход към бъдещето, на еснафското удобство и предателството, се превръща в актуален лозунг на деня.
 

       Една евристична задача или вместо заключение:

        Условие: Как оцеляването на гигантската видова група на динозаврите би резултирало върху космическите проучвания?
        Подусловия: а/ ако е вярна положителната хипотеза за интелектуалния пълнеж на динозавърската глава;
         б/ ако е вярна отрицателната хипотеза за интелектуалния пълнеж на динозавърската глава.
        Отговори: Виж текста!