В увода на книгата си “Раздробяване на наивния консенсус” (1998) Михаил Неделчев декларира убеденост във възможността да се пише “история на съвременността, история дори на текущия ден” и основания за тази позиция той търси чрез книгата си. След смелите декларации на надежда за обективност на “късите си наративи”, въпреки че си дава сметка за възможната им пристрастност, М. Неделчев поднася писани по конкретни поводи статии, които разглеждат политически проблеми, потенциално принадлежащи според автора към евентуален “по-късен историографски разказ” за промяната в България. Фрагментите на М. Неделчев добиват историографска ценност не толкова с оглед на този евентуален бъдещ историографски разказ, те се самодокументализират посредством многократните декларации на повода, по който са написани, и сведенията за периодичните издания, в които са публикувани и препечатвани. Библиографска информация за текстовете читателят получава не само от коректната бележка в края на книгата, но и от текста на самите фрагменти.
        Ефектът на самодокументализиране на текстовете разбира се не може да бъде плод само на препечатката - той се произвежда от подмяната на предназначението на текстовете - те не изглеждат като да са писани, за да осведомят любителя на историческата истина за случилото се, те са писани, за да убедят, за да спечелят за определена дребна /в сравнение с историческите генерализации/ или по-важна гледна точка, но винаги в конкретна ситуация. За книгата тези ситуации отчасти са минали и това засилва документалността й - напрежението, резултат от волята за убедителност на фрагментите, е спаднало и естествено се поражда една дистанцираност спрямо текста, присъща на историческия документ. Заявявайки, че пише история, М. Неделчев предоставя на читателя си документи.
        Точно противното прави Петко Симеонов в “Голямата промяна” (1996). Подзаглавието гласи “опит за документ” и книгата наистина е заета преди всичко да се афишира като документ. И то не само като истински документ, но и като казващ истината документ, а и като документ, казващ истината точно за онова, за което разказва. Казващият тези три истини /отнасящата се до собствената му достоверност, до достоверността на разказваното и до значимостта на разказваното/ документ фактически претендира да съвпада с традиционния историографски текст - какъвто го знаем от училище или от историографията на ХІХ век. “Опитът за документ” на “Голямата промяна” е опит за предлагане на готов за консумация исторически текст - излиза, че добрият документ също като добрия полуфабрикат почти не трябва да изисква допълнителна преработка преди консумация. Такъв е впрочем и желаният от читателя на исторически четива документ. Зад заявката за документ на Петко Симеонов се крие претенция за историография.
        В желанието си “Голямата промяна” да се превърне в документ, който да включва в себе си и критиката на документа, тя се превръща в документ единствено на нагласите към документа. Преднамереността на документа се оказва по-значим фактор в успешното самодоказване на даден текст като документ от често споменаваната в тази връзка ос на противопоставяне пристрастно - обективно. Писаният за да бъде документ текст може да служи за документ единствено в непредвидена от него посока. Ще използувам “Голямата промяна” като документ за нагласите за документ на онези читатели и автори, които синонимизират документалното с историческия факт и с историческата истина. Докато книгата на Михаил Неделчев изхожда от документа, за да търси утвърждаването си като история на съвременността, то Петко Симеонов се базира на мемоарните традиции в претенциите си за историографска достоверност.
        Спомените за исторически процеси напластяват два организационни принципа на събитийността - личната памет и историята. По самата си форма мемоарите поставят под въпрос пренасянето на личностен опит върху исторически промени или неизменности; те наслагват персонални действия, желания и резултатите от тях като обяснения на историческото. Бивайки център не само в повествованието, но и в представата за историята в мемоарите, личността е основен инструмент при операциите за налагане на мемоара като достоверен източник на информация за случилото се.
        Тук различните опити за писане на съвременна история се държат по различен начин - авторите и на двете споменати до момента книги декларират политическата си позиция. Но при фрагментите на Неделчев тази декларация е основа за категоричността на предлаганите политически мнения и решения в текстовете, а при Петко Симеонов тя е начин да се осигури солидна база, от която да протича описанието на събитията. При Симеонов политическата позиция най-често се свежда до афиширане на мястото на автора на “Голямата промяна” в организационната структура на СДС. При това пространствената схема на организационният модел бива буквализирана до възможностите за фокусиране на разказващия историята - колкото по-високо в организационната йерархия е зрителният ъгъл на пишещия текста, толкова по-успешно той обхваща събитието в целостта му.
        Друг тип опериране с декларирането на политическите пристрастия на разказващия предлага “Елитът и промяната в България” (1998), където отбелязването на политическата принадлежност служи за анонимизиране на разказващия спомените. Съставеният от Дмитрий Варзоновцев и общо редактиран от Евгений Дайнов сборник със “Свидетелства на първата вълна политици след 1989 година” - както гласи подзаглавието на “Елитът и промяната в България”, посочва само партийната принадлежност на интервюираните и евентуалните й промени. При това частичната противоречивост на показанията на интервюираните подчертава липсата на преки сведения за личността на противоречащите си. Вместо да се наблегне на очакваната идентификация между изразеното личностно мнение и партийната позиция в разказа за случилото се, целяща вероятно очертаване на по-прецизни партийни профили в монолитното двуполюсно мислене, се натрапва питането за личността на интервюирания. Този обрат е предизвикан отчасти от формата на представяне на спомените - свидетелствата, интервюто, показанията са практики, свързани с ясната и дори изцяло доминираща тези акции личностна идентификация. В този смисъл те могат да задвижат и обосноват индивидуалния разказ за миналото, който за разлика от художественото повествование не е самодостатъчен. Показателно е, че при липсата на подобна реторическа техника за обосноваване на разказването, създаденият от нея вакуум се запълва от претенцията на автора да разказва истината за случилото се или от жестово фикционализиране на разказа. Показателен е ходът между тези два типа на обосноваване на мемоара при Петко Симеонов - “Голямата промяна” с търсената от нея многоизмерна истинност на документа е последвана от един опит на Петко Симеонов, който трудно може да се нарече мемоарен - “Годините на заека”. Намирам за по-конструктивно книгите от типа на “Годините на заека” да бъдат разглеждани като маркер за необходимостта от допълнителна обосновка за дейността на пишещия мемоари. Фикционализирането, било то неумело и отблъскващо, тук е маркер на изчерпаните възможности на автора да представи мемоарите си като разказващи историята. Подобно третиране на “Годините на заека” би противопоставило тази книга на опитите на автора й да пише съвременна историография и би отразило изчерпаните му възможности в полето на правдоподобието - гледна точка, която избягва ответното на Петко Симеоновото “зачукване”, този път от страна на критика към политика, както се е получило в Прегледа на съвременната българска белетристика от Борис Минков в сп. “Страница”, брой 4 на 1998 година.
        “Елитът и промяната в България” предполага разкриване на разказващите личности не само поради спецификата на интервюто и поради ярките личностни образи - често шаржирани от медиите по време на активната им политическа кариера, но поради явното противоречие между елит и анонимност. Изкушаващи за любителите-детективи са и подхвърлените от съставителя следи - в книгата е поместен списък на интервюираните /или на част от тях/. За начало като силна изходна позиция може да бъде използуван спорът около авторството на термина “отлюспване”. В предговора са изброени претендентите - Х. Събев, Е. Сугарев и Д. Йончев. Волен Сидеров също не може да бъде сгрешен - той съвсем не се труди да не говори като главен редактор на известния вестник. По-сложните казуси са случаите, когато показателни при разконспирирането са характеристиките на речта на разказващия - паразитните думи в речта на Х. Събев не могат да бъдат пропуснати, както и начинът му на фразиране в равнопоставени и неположени в причинно-следствени отношения отрязъци, свързани помежду си със съюза “и”. За любителите на задачи с повишена трудност идва преценката на репертоара на говорещия - Петко Симеонов и тук използува явно любимата си метафора “буря в чаша вода”. Друг един “свидетел” се позовава на своя статия в “Народна култура”, като задава приблизително точно момента на публикуване на статията си и тематиката й - остава само без излишната тук погнуса да се потопим в старото, все още народно, течение на вестника на културните, за да идентифицираме криещия се зад този пасаж негов автор - нищо чудно и да е Михаил Неделчев. Потапяйки се в “Култура”-та читателят вече е стигнал до онази работа с документи, която е типична за историка. Така “Елитът и промяната в България” може игрово да задейства един тип писане на субективна история, което всеки читател върши сам и доколкото му е необходимо. Пътят на разследването разбира се съвсем не е задължителен, но “Елитът” го предполага в много по-голяма степен от монологичните мемоарни форми. Анонимизирането на елита, което е само по себе си една оксиморонна операция, е пречка пред преждевременното активиране на предубежденията на читателя към разказващите личности, а разконспирирането им е твърде комплексно усилие, за да не породи поне като страничен ефект историческата активност на читателя. Като подкана за читателя-детектив служи и загадъчният коментатор Иван Евтимов, добавен върху саморъчно залепен надпис на титулната страница - чиито коментари досега не съм идентифицирала в книгата. Призив ли е това към читателя да направи своя коментар и да постави и своето име в авторския колектив?
        Чрез колажа от откъси “Елитът” превръща проблема за това кой разказва за случилото се в детайл на разказването, а не в основен елемент от преценката за достоверността на разказваното. В един типичен мемоар, какъвто е този на Петко Симеонов в “Голямата промяна”, това /включването на личността в повествованието/ често се постига посредством акцентирането върху психологическите самоописания на спомнящия си - които могат да се разпаднат в описания от различни времеви позиции на състояния в различни точки на времевия континуум, който е обект на спомнящия си. Наблягането върху психическата личност на пишещия и разказващия за случилото се иска да служи като своеобразен филтър на субективизма на разказваното. То свежда субективното до психическия живот и предлага една подобна на химичната процедура на филтриране, за да елиминира нежелателния при утвърждаването на истинното на разказваното субективизъм. Уговорките за пълното съзнание на автора относно дебнещата го опасност от субективизъм представят психологическите саморефлексии като способни да освободят неговия “опит за документ” от личната позиция и от личното пристрастие. Оптимизмът относно филтрирането на личността от “Голямата промяна” е чисто химичен в безвъпросно сигурния си успех - той вярва, че е възможно откриването и отстраняването на психологизма и разчита да го е направил, за да представи своя текст като документ в чист вид; документ, който не се нуждае от критика, защото вече се е саморазкритикувал. При писането на спомени за комунизма стандартната за историческото изследване критика на документа се практикува като част от перестроечния почин за критика и самокритика, чиято практика естествено наблягаше много повече на безопасната и осигуряваща всеобщото одобрение самокритика.
        Освен като инструмент за справяне с противоречията - между индивидуалната памет на спомена и необходимостта от широка споделеност на историческия разказ - личността на пишещия за прехода се централизира по почти противоположен начин при друг тип спомени. Пример за тези разсъждения за прехода може да бъде книгата на Румен Даскалов “Есета върху тоталитаризма и посттоталитаризма” (1991). Този тип писане е /беше/ доста разпространен, но ми се струва, че рядко бива обобщаван в книги. Тук отново става дума за документ. И то документ, който също като документалността на мемоарите е конструиран преднамерено от автора си като такъв. Но е документ в смисъл на свидетелство, удостоверение, което при необходимост можеш да покажеш при постъпване на работа или пред чуждестранните си спонсори или просто да си го имаш за всеки случай, както се притежава диплома от школа за политическа преподготовка в Москва или от Централно-Европейския Университет в Будапеща. Също като самокритиката, късна тоталитарна мода беше и играта на тенис на маса. В есетата си Румен Даскалов ни удивлява с бързината на реакцията си - основно качество в пинг-понга. Заявявайки още в увода си, че се е стремял да “отреагира на процесите” - Даскалов наистина го прави и то забележително пъргаво - извод, повод за който дава и изключително прецизната датировка на есетата - често дори до точния ден на написването. Тук става дума за опити за личностна идентификация в един съвсем различен смисъл от този, който влага Михаил Неделчев в търсенето на връзка между ситуацията си на политизиран и тази на политическия човек. Преоценката на миналото в “Раздробяване на наивния консенсус” е наложена от личната ситуация на избор на автора, а заявената претенция за обективност се стеснява до претенция за частична общностна споделеност на установения от автора дисонанс между картината на случващото /или случилото/ се и ориентацията на настоящите му /или бъдещи/ действия. Често като краен резултат на “късите наративи” на М. Неделчев се предлагат решения на политически въпроси. Тази прагматичност осигурява на личния преход на автора място в осмислянето на историческата промяна и в този смисъл може би наистина открива път на “късите му наративи” към обобщаването им от една бъдеща историография.
        Процесите, на които Румен Даскалов “отреагира”, не са тези на Михаил Неделчев. Най-точно е да се каже, че Даскалов “реагира” на клиширането на прехода. Книгата му концентрира клишето на деня в една невъзможна плътност, която в явната си неестественост би могла да мине и за изследователска позиция, ако претенцията на автора не беше именно да се представи като отговарящ, а в идеалния случай и конструиращ новата правилност на деня - претенция директно изразена в увода на книгата в един твърде подробен за привеждане пасаж, в който авторът се самопредставя като носител на всички възможни правилности на деня - антитоталитаризъм, гражданственост, прогресистки модернизъм, прозападноевропейска ориентация, антисоциализъм, симпатии към СДС, антинационализъм, прагматизъм, антиутопизъм и демитологизиране. Книгата “Есета върху тоталитаризма и посттоталитаризма” е идеален инструмент за проследяване на стъпките по завишаване на чувствителността към клишето на комунистическата реторика и пътищата на нейното изместване - не вярвам Даскалов и днес да може да озаглави статия от 5 страници “Българското общество в период на дълбока промяна”, както е направил на 4-5 Февруари 1991 година; или ако го направи, това веднага би издало умението му да “отреагира” и на процеси отпреди “дълбоката промяна”.
        Документите на Даскалов са предназначени за показване на необходимите места, които винаги се привиждат като официални, следователно там шумът е неуместен. Затова Даскалов се опитва да избегне шума всячески и именно на тези опити е ефект необикновено високата плътност на клишето в книгата му. Но тъкмо шумовият ефект, който има документът, е използуван в стремящите се към документализацията като към средство за признаване на правдоподобността им мемоари. Става дума не за произвежданите звукови вълни при боравенето с хартията, а за естествения информационен шум, присъщ на документите поради непренебрежимото различие в контекстите на създаването им и на прочита им. Като информационен шум в спомените за историческите събития обикновено биват разглеждани данните, които нито могат да бъдат причислени директно към историята, нито са активни при опитите за извличане на някаква скрита информационна подложка на документа, която е най-често плод на промени в изследователската методология на историка. Информционният шум на мемоара може да се разглежда и като негова отличителна черта, прокарваща границата между лични спомени и историческо съчинение. Използуващият психологическите си самонаблюдения автор на мемоари не наивно, като причинно-следствено обясняващи постъпките му, а като елемент на самокритика на субективността на историческата му визия, може посредством шума да засили впечетлението за правдоподобност на разказа си - по аналогия с по-високата степен на правдоподобност на фотоизображението пред това на продукта на художеството, на изобразителното изкуство. Малката случка, личното чувство, битовата подробност, разиграният диалог - това се техники за шумопроизводство в документалния мемоар. Шумът и впечатлението за достоверност при мемоара действуват в права пропорция.
        Проблемът на мемоара обаче е, че постоянно е заплашен от разминаването между своята собствена преценка за стойността на събитието, за което разказва, за важното и маловажното събитие, за йерархията и взаимната свързаност на събитията и преценката за това на читателя на спомените. В този смисъл мемоарът никога на може да направи окончателна и точна стратификация на информацията и информациония шум, с които той оперира. Отдалечаването на читателя от преценката на спомнящия си за събитията увеличава възможността за подобно разминаване, което обикновено нарушава прогностицираното от мемоара равновесие между количествата на поднасяна информация и на информационния му шум в полето на сведенията за историческите събития. Ефект на тази диспропорция на желания от документалното и естествено възникналия при емисирането и приемането шумов ефект обезценява мемоара като директно свързан с историческата правдоподобност, но повишава неговата стойност на документ, използуван, разбира се, отново по схемата на изненадата, на изиграните очаквания към документа за възможната му ценност.
        Често мемоарът кокетира в употребата на необходимия за документа информаицонен шум, като го превръща в централен обяснителен инструмент при търсенето на връзката между личния опит и историческото събитие. Впрочем това е по-успешния сценарий за справянето на спомнящия си със стоящата пред него задача да се представи като съпреживял историческите събития в сравнение с описването им в термините и представите на традиционната историография, преведени в първо лице единствено число. В “Голямата промяна” например информационният шум става схема за обяснение на случилото се посредством ежедневността на промяната. Освен задвижващ механизъм на навика за “документ” ежедневността на ставането на промяната в “Голямата промяна” се противопоставя на опитите за саморефлексия на автора в стремежа му към доказване на достоверността на гледната му точка. Всекидневността на промяната Петко Симеонов вижда като определяне на дозата на промяната и разпределянето й във всеки ден. Промяната се извършва стъпка по стъпка и така тя се разпада на малки несвързани помежду си отрязъци и изчезва в дози, привидно нямащи отношение към същинската промяна. След така описаното изчезване на промяната остава само предварителната убеденост на читателя, че промяна има и уверението на заглавието на книгата за нейната големина.
        Инструмент за задействане на историографския образец в текстовете, представящи се за история на днешния ден е и разнотипността на заглавия, подзаглавия, уточняващи разширения и поместените под тях текстови отрязъци. Усложнената конструкция на текстовите единици, засилената йерархизация на книги, включващи пораздели, глави, параграфи и всичко това съотнесено с цялостната постройка са белег на научното, който се превръща в реторически елемент целящ повишаването на убедителността на текста при самопредставянето му като правдоподобен. В разглежданите книги отново се наблюдават два типа почти противоположни стратегии на усложняване на заглавната структура. В “Голямата промяна” заглавията са опит за извеждане на запомнящи се фрази-етикети, които явно клонят към клиширането - книга първа, представляваща собствено разказа на Петко Симеонов за промяната носи заглавието “Тропосване на нашето време” и включва три части: “Преди да вденем иглата”, “Кройка с пияна ножица”, “Първа проба”. Да оставим настрана неудачността на метафориката на шева и кройката, доколкото прилагането й в политиката веднага навежда на мисълта за съшити с бели конци машинации. Но тези заглавия въвеждат параграфи от типа на “Структура и функции на ЦИК”, съчетани с комични опити за провокативност “Аристотел, Желю и Евлоги” или познати ни от брилянтите на съвременните ни народопсихолози концепции за “Идеалът на кухненската демокрация”. Големите заглавия се опитват да сложат акцент върху авторовата физиономичност и с това могат да бъдат причислени към отнасящите се до манипулациите с авторовата личност, които извършват спомените, нарекли се мемоари в претенцията да разказват историята.
        “Елитът и промяната в България” също държи да изведе авторовото в заглавието, но тук съотношението е обърнато - големите заглавия се опитват да определят тематиката, която се разглежда, а отделните параграфи са въведени чрез цитати от интервютата, изразяващи водещата мисъл на интервюирания по темата. “Елитът” тук задълбочава опитите си за анонимизиране на интервюираните като начин за утвърждаването на откъсите от индивидуални преценки като обобщения с валидността на субективна история на прехода - разгледаният по-горе ефект на анонимизиране чрез упоменаването на партийната принадлежност вместо личното име на интервюирания тук се продължава от свеждането на личността до изказаното от нея мнение. Извеждането на тезите на поместените откъси от интервюта в заглавия на параграфи и отбелязването им в съдържанието набляга на противоречивостта на изказваните мнения като важна за замисъла на сборника.
        В разгледаните дотук книги, разказващи за промяната днес или вчера, авторите използуват различни пътища, за да докажат правото си да разказват достоверната история - докато Петко Симеонов привежда ключовата си позиция в СДС като доказателство за това, че разполага с необходимото количество информация и широкия поглед за преценката й, съставителят на “Елитът и промяната в България” се ползува от сциентисткия авторитет, който има социологическото проучване пред най-широки кръгове публика, както и от привилегията да представя проучване на университетски колектив, пък бил той и от Нов Български Университет, който естествено губи по точки от сродните си институции, до които достъпът е ограничен чрез повече или по-малко оспорвани кандидат-студентски изпити. Михаил Неделчев вижда като централна за разказващия историята позицията на прагматично ориентираното интегриране на исторически опит - собствен или препредаден посредством историческото образование или изследване - при заемането на граждански и политически позиции. Румен Даскалов ни представя една позиция на историка на съвременността, която се самообосновава чрез всеобемащата всекидневна правилност. Макар първите две предложения за постигане на достоверност на разказа да съотнасят по различен начин институциите на научността, а вторите две да търсят убедителността си посредством играта с актуалната ситуативна необходимост на историзиращия поглед и четирите случая използуват по различен начин инструменти за установяване на връзка между документалното, мемоара и субективната история с цел самоутвърждаването си като свързващи настоящето с историческото, с миналото.

Забележка:

        Статията ще бъде допълнена от един равностоен на първата й част дял относно разказите за комунизма. Отново ще бъдат разглеждани само български примери, като се търси профилът на разнообразните реакции спрямо болезнеността и агресивността на темата за близкото минало. Предвиждам да работя с книгите на Владислав Тодоров “Адамов комплекс”, Асен Игнатов “Психология на комунизма”, Сергей Герджиков “Феноменът комунизъм”, Иван Кацарски “Тоталитарният социализъм”, Марин Чолаков “Психопатология на комунизма”, Любен Дилов “Еротика”, както и с някои текстове от сборника “Ars erotica”. Възможно е и включването на други не-мемоарни книги за комунизма в България. Ще се концентрирам върху употребата на фикционалното при опитите да се анализира или разкаже комунизма, като ще интерпретирам както прякото цитиране на фикционални текстове като документ, така и фикцията като формален белег и инструмент на паметта за комунизма. Ще анализирам проблемите на научното при интерпретацията на комунизма със специално внимание върху опозицията между експанзираща природна научност като форма на бягство от идеологическите клопки, заложени от социалистическата историческа и социална дисциплинарна матрица. Ще търся и ефектите на медицинските метафори или директни употреби при разглеждането на комунизма. Ще следя за профила на изместване на икономическия и социологически анализ от привичните му за времето на социализма перспективи към нови, масово употребими тематични ракурси.