В “Приноса към историята на несбъднатия “десен проект” в България от времето между двете световни войни” на Иван Еленков, озаглавен “Родно и дясно” (изд. ЛИК, 1998), “родното” и “дясното” са видени като опозиция на употребата на етикетите на национал-социализма и фашизма при говоренето за този период, като опозиция на монолитността на положителната или отрицателната оценка. Еднозначността  в отговора на въпроса “Имало ли е фашизъм в България?” - да или не - тук не се разпада в търсене на спецификите на българския случай в сравнение с класическите исторически примери. Вместо директните назовавания Еленков търси смислови вериги, които да ги разградят на ценностно по-неутрални, на по-неконфликтни единици. Авторът интерпретира войните “извън разказа за постигане на националното единство” в термините на масовизирането на “либералния атомизиран човек” и на “въвличането на милиони хора в структури и практики, съвършено чужди на ценностите на предвоенно време”; той разглежда “картините на унищожението” “като усилие за екстремно прехвърляне отвъд екзистенциалните предели на живота в “криза”; поставя във връзка “формите на модерния активизъм” и “маргиналността на образованата младеж”, за да изведе “културните основания на индивидуалистичното себепреживяване у нас” и да открие сближаването на ““властта” и “знанието”” у разглежданите в книгата автори  - Спиридон Казанджиев, Найден Шейтанов, Янко Янев.

Иван Еленков “проблематизира твърдостта на хронологическите рамки” не само чрез директното съотнасяне на разсъжденията си към въпроса “Имало ли е фашизъм в България?”. Темите, станали призма на разглеждане на периода между войните, правят неразличими посоките на превод от минало към настояще или от настояще към минало. Дебатите около конституцията, опозицията между левия и десния проект като изход от кризата, прокламираният експертен статус на интелигенцията и противопоставянето му на идентификациите й с народностното, чувството й за маргинализация - определят неизяснеността на отношенията на актуализиране в “Родно и дясно”. Двусмислеността на актуализацията играе с неизбежното за историка привнасяне на собствената гледна точка върху интересуващото го минало, при което се получава фактически неотличимо сливане между нежеланото проектиране на съвремието върху разглеждания период и инструментализирането на минал опит в съвременността.

В “Родно и дясно” въпросите на кризата, новия човек, кръвта и расата, не са видени като свеждане на европейски дебати в България с неизбежно предполаганото от тази гледна точка разглеждане на българските образци като елементаризирано привнасяне на чужди за действителността ни мисловни традиции; в опозиция на този тип интерпретиране може да се разглежда и статията за поколенческите различия, и тази за войните като съотнесени с ценностните трансформации в българската култура, както и възстановките на усещането за криза у разглежданите от Еленков автори. Изследването не констатира кризата, то не привежда доказателства от социален или икономически план за наличието й. То, напротив, се съсредоточава върху интелектуалните усилия в конструирането и разрешаването на кризата в български текстове от междувоенния период. Този тип четене на текстовете от споменатия период протича в посоки, различни от историографските обяснителни навици. Жестов в този смисъл е цялостният замисъл на книгата - да се интерпретира несбъднатото като фактор, определящ по-късни проблематизации.

В книгата на Иван Еленков контрастират текстовите отрязъци на цитатите и тези на коментарите към тях - ако цитатите биха били по-малко или по-къси, то те щяха да бъдат интегрирани в текста и нямаше да представляват самостоятелен смислов фактор в него. Дисонансът, резултат от подчертаната физиономичност както на подбраните фрагменти, принадлежащи на разглеждания от Еленков период, така и на обобщенията на автора, може да се разглежда като начин за дистанциране както от миналото, така и от настоящето. Пространните пасажи от текстовете на Казанджиев, Янев и Шейтанов като че участват в изследването наравно с коментатора и отдалечават читателя от словото на автора на изследването.

В коментарните си пасажи Еленков учудва с отстъплението от любовта си към близката цитатност, придружена от вглеждащо се в текстовия отрязък интерпретиране, с която той е известен сред колеги и студенти. В “Родно и дясно” Иван Еленков ни се явява като авторитетен анализатор, владеещ жаргона и пролематиката на тези родни интелектуалКи, които държат да се самоназовават фукоянКи. Контрастът между коментатор и цитат в книгата понякога прави единия от двата елемента неубедителен и подчертава несъчетаемостта им. Ефектът от контраста е не очертаване на културния контекст на междувоенното време, а подчертаване на необходимостта от двойствено контекстуализиране - това на разглеждания период и това на гледната точка на автора. Контрастът се натрупва прогресивно в хода на четенето на книгата и би могъл да се окаже дидактичен в остротата си, доколкото читателят е принуден да възприеме неуюта в двойствеността на позициите, с които работи книгата, двойственост, присъща на историческото изследване изобщо.

Сред малко поотрасналите момичета се играе на една игра, в която целта е възможно по-продължителното поддържане на разговор, в който репликите  представляват цитати от песни. Опиталият разбира, че това не е толкова лесна, а и не е толкова глупава игра, колкото е предполагал. Усилията, които се употребяват при разговора, по този начин заличават самонасладителната потопеност на сантименталната схема. Който пръв престане да говори с цитати, губи. Еленков тук е излязъл от играта, която изглеждаше, че играе с удоволствие, сам и доброволно - дали за да се разграничи от женствеността на полуидентифициращото се цитиране, или за да придаде на книгата си една прагматична стойност на учебник към курса по история на културата, който авторът чете в специалност културология на Софийския университет. Дадената за пример тук игра поставя участниците в нея в двойствената позиция между наличните цитати и вменяването на необходимите на участника смисли в тях. Това е една дистанция както спрямо цитираното, така и спрямо ситуацията на цитиране. Дистанция, която не разчита на статичния контраст, а на активизирането, на съдействието на минало и настояще. Коментирането на цитираното, което практикува тук Еленков, трябва да демонстрира теоретичната подкованост на онзи, който допринася историята на несбъднатия десен проект в България да се види откъм своята културологическа перспектива, но служи и за да го разграничи от ползващите се отново в тази перспектива с всеобщото пренебрежение историци. Еленков жертва двусмислената дистанцираност на присъединяващото се цитиране в полза на една евентуална двойна дистанцираност спрямо минал и настоящ контекст. За постигането на втората той обаче разчита твърде много на добронамерения и активен прочит - едно твърде рядко съчетание.

Книгата е изключително полезна за тези, на които им предстои изпит, където играта на цитати е трудно приложима. Тя е полезна и за искащите да научат нещо, да усвоят знания, подплатени със солидна доза занимателно четиво. Цитатите добиват именно статут на любопитни факти за този тип читатели, които, когато бързат да научат всичко, охотно ги пропускат, а ги четат, за да има какво да си говорят - в иронично-хумористичен план, разбира се, - с колегите си преди изпита. И така коментарът е за изпита, а цитатът за успокояване на нервите преди него или за запивката след него.