ВЪЗМОЖНО НАЙ-КРАТКОТО ПРЕДСТАВЯНЕ НА "КОРАБИ И УЛИЦИ" ОТ ИВАН СТАНКОВ

Анчо Калоянов

web

Нека сега аз да съм водещият, а не воденият от Иван Станков, както беше при предходното ни идване тук, във Варна. Размяната на местата изглежда като размяна на жестове между двама приятели, каквито сме с него, но всъщност е жест към издателство "Хермес", което е загрижено за днешната българска литература, а в нея се е появило нещо ново - книга с нов белетристичен изказ (съблазнява ме съпоставката с появата на Далчев през 20-те години и на Иван Цанев през 60-те години на миналия век - прозорците и вратите на Далчев "помнеха" пребиваването си в символизма, който дари с нов смисъл вещността им, при Иван Цанев бяха лишени от гордостта си излъсканите от употреба големи думи в епическите романи на 50-те години).

Кой съдник в литературата ни не се съблазнява от възможността да бъде възвестилият новото, та и аз да съм отминат от този грях, но ако го осъзнавам, това означава, че не мога да премълча откритото от мене. Друг установи, че съм вече половин век в българската литература, а аз признавам, че от 1967 г. съзнателно (и състезателно) съм се вглеждал в нейното прясно печатно слово и по-точно в прозата на Радичков, Хайтов, Васил Попов, Генчо Стоев, Йордан Вълчев, Станислав Стратиев и Рашко Сугарев. Четях ги и ги препрочитах, за да намеря своя отговор на питането "Как го правят?". И при Иван Станков беше същото (четене и препрочитане), но с усещането, че нещо не е наред, докато разбера, че не само нещо не е наред, а че всичко не е в реда на думите, с който бях свикнал.

В дванадесетте разказа на "Улици и кораби", на които се е разпаднал семейният роман от миналите епически времена, беше дошъл новият ред за думите в българската белетристика ("тя започва да възнамерява", "секундите не се познаваха"), голямата тема за Времето беше обладала всичко, което можеше да се изсвири тихо; литературите хватки ("похватите") се прокрадват предпазливо, почти неуловимо и появи ли се "последното слънце" още в първото изречение на разказа, в последното няма що да се назовава дошлата смърт; окото шари по вътрешността на затворените пространства и започне ли да "опипва" бармана на пътническия кораб, или тялото на печката в класната стая, очаквай жертвата или олтара. Дунавът, "белият Дунав", е в червената гама на границата със синята и най-после си е намерил големият майстор в нашата литература, преживян и обичан. Не само капитанът Герасим Станков, спасителят на Града и на Историята, и на неговия син Ванката, но и всички съживени от припомнянето са обсебени от него. От отдавнашни разговори с Иван Станков знаех историята със сала "Христо Ботев" от едноименния разказ, прочетох го и впечатлилото ме героично-приключенско в нея ми убягна. Препрочетох го и нямах вече нужда от героиката на юношите - те осъществиха мечтата си, не победиха, но станаха мъже именно победени. И размислих - в студентските си години на Света гора Търновска при известното "Човек - това звучи гордо!" чух възражението: "Не се отнася до всеки човек!", а сега, слязъл и аз принудително от сала "Христо Ботев", към "Човек може да бъде унищожен, но не и победен!" на нобелиста Хемингуей, имам питането дали победителят не е винаги само паметник?

В дванадесетте разказа Историята стъпва на пръсти, с имената на кораби и улици; истински, неисторически, са имената на близките на Ванката (сестрата, майката, бащата), а най-истинска е смъртта им. Познавам двама, по моя преценка истински мъже, които, прочели "Улици и кораби", ми признаха, че при някои страници им е идвало до плач. Служа си с този извънлитературен аргумент за художественост, защото днешното предназначение на белетристиката е не увлекателният сюжет, а припомнянето на преживени от нас ситуации, с което се осъществява удоволственото самолечение на собствените ни "осъдени души".

Текстът грабва като силна дунавска вода, сюжетът има скромно място (за сведение - започва с въвеждането на Ванката в Града ("много му е страшно на Ванката") и завършва със спасението на Града, Ванката и Историята от потопа ("Герасим се отделя от себе си като кораб от понтон, оставя се на течението на секундите и се отказва да проумее къде и за колко време изчезва заедно с цялата тази вода"). Важните за разказването думи ходят нагоре или надолу от реда и рядко по реда, където друг път ги виждаме, без да се превръщат в поетически изкази ("без никаква причина спира да вали", "дините стояха една до друга, а до тях идваха и си отиваха следите от износените сандали на човека").

Освен заявената на задната корица любов към Времето, съизмеримо с музиката, открих за себе си любовта му към думите и чрез тях към живота, назован по нов начин. А пътят на Иван Станков до новите думи е следният: четеш много (поезия и проза), за да ги обикнеш, после пишеш за тях (в осем книги), преподаваш ги (проповядваш обичта си към тях), превеждаш хиляди страници и чуждоезичното белетристично слово го правиш по-изящно, отколкото е в собствената си обвивка... И тогава новите думи напират отвътре и ако не ги изпишеш, ще те накажат! Такъв път в историята на българската литература не ми е познат и какво друго от мен, от вас, освен "На добър път!" на Иван Станков!

© Анчо Калоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2017, № 12 (217)

Словото е четено на 23.11.2017 г. в Книжарница "Хермес" - Варна.