ЦАР КОСТАДИН В ЦАРИГРАДА. Първият християнски император Константин Велики дава името си за образа на идеалния владетел в официалната и народната култура на балканските народи. Във фолклора цар Костадин означил и начало, и край, защото последният единайсети император със същото име бил посечен от турците при завладяването на Цариград. Чрез образа на цар Костадин оживели множество стари представи от езическото наследство - богинята майка-земя и нейният син слънце, умиращият и възкръсващ аграрен бог, посеченият цар на сатурналиите. Името му в латински означава ,,постоянен" и сам той е един вечен Константин, отлят в матриците на няколко клишета и превърнат в еталон за цар-жрец и син-слънце, зад когото стоят реални исторически лица и събития.

Песента за края на царуването на цар Костадин, разрушаването на Цариграда от турци-анадолци и посичането на царя-беглец има многобройни варианти в нашия фолклор (включително и предания), но тъкмо в коледния цикъл тя издава връзката си с посичането на царя на крониите (сатурналиите). Отгласи от античния празник са и изборът на водач по жребий в Силистренско, както това е ставало според Житието на свети Дазий в Дуросторум, и завеждането му при кладенци, където го къпят.

ДЕЛИ МАРКО С ШАРКА КОНЯ. В нашите коледни песни още по-устойчиво от цар Костадин присъствува Марко, главният герой на епоса на българи и на сърби. Историята познава под това име владетел на югозападни български земи през втората половина на XIV век, а тъй като история и мит се противопоставят, се смяташе, че Марко е пришелец в коледните песни.

Тъкмо като главен герой на епоса Марко унаследява чертите на бога от основния мит, но докато героят на мита се бори с чудовища - персонификации на сили, заплашващи вселенския ред, то героят на юнашкия епос се сражава предимно с чуждоземни, защитава целостта на етническото землище и е верен рицар не само на своя владетел, но и на собстаената етнокултурна традиция. В песните на коледарите и на коледно хоро (в югозападните краища) Марко посича Люта змия троеглава и дванайсетопашата или пък разключва дванайсет извора, заключени от самодива на връх планина. Очевидно, в двата случая Марко продължава образа на старинен герой на мита, ангажиран с годишния цикъл. Подвластно му е текването на изворите (началото на годината) и същевременно е освободител на трите синджира роби като воин, а това сродява нашия герой с фигурата на божество от рода на Марс, добре познато на гръко-римския свят и унаследено от светеца-воин Георги.

Показателен за целия дял песни е краят на една от тях - изковал заради двубоя с троеглавата Люта змия троерого копие, Витец Марко се провиква със самочувствието не само на победител, но и на начинател на ново време в битието: "Селете се, девет села, я погубих Люта змия!" Че "заселването" е първият ред от същинската история на един народ личи и от най-ранното системно изложение на българската история, познато по Български апокрифен летопис от XI век, в който първият цар Слав "насели села и градове". Но в тази песен се споменават "дервене Василиски", които имат името си от срещащия се в средновековната книжнина Змей Василиск, т.е. Царски змей, също тъй антично наследство, който се е мислил за обитател на прохода Траянови врата. А според един пътепис от 1584 г. тъкмо тук се е бранил последният владетел на България, когото селяните възпявали заедно с рицарската му дружина в една "наследствена песен". Може би "наследствена" се противопоставя на епическите песни на пришелци просяци-слепци и има предвид коледните песни от Софийско, на които Марко е любимец.

Забележителен вариант на песента за тримата братя-змееборци е записан пак от т.нар. малоазийски българи, които са се заселили след Освобождението в село Арковна, Варненско: Дели Марко язди Шарка коня, с малян топуз той опетлава и замайва Люта Змейна, а на заплахата, че може да предизвика вселенски пожар ("че ку блъвна буян огън, да запаля небе й земя"), юнакът противопоставя първо либе от долната земя, притежател на вода, с която редът ще бъде възстановен.

Все пак дори втвърдените клишета на коледната митология са се пропуквали за нови болки и нови герои, сред които на първо място е последният цар Иван Шишман. По време на османското владичество е налице и култ към изгубената държавност и нейните институции, колективният "спомен" за тях се задържал в митологемата "последен ден".

БОГАТ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ПАВЛЕТА. В края на Средновековието "космическата" тема на песните започнала да се битовизира и снизява, на преден план излязла любовната и сватбена тематика. Коледната песен за богат Павел (или Димо), който се хвали пред царя с многочелядно семейство, описва целия семеен състав задължително и единствено чрез патриарха, все павлета и павлици - синове на Павел, снахи на Павел, внуци на Павел и пр. Изреждането подсказва един семейно-родов космос, символично представян с обикнатия образ на "столоватото дърво", което влиза в новата ни литература чрез "Гераците" на Елин Пелин (дори "птичето" в името на фамилията се дължи на все същата фолклорно-митологична представа за световното дърво и птицата на върха му). Няколко десетилетия след смъртта на Герака ще замре и коледуването, но докато е жива, коледната песен ще възпява семейно-родовия космос, ще му бъде вярна, макар че няма да удържи до край на напора на новото и дръзки помисли ще добият гласност в нощта на Бъдни вечер, както се вижда по една песен, записана в Капитан Андреево, Хасковско - "кон му води на зобило, а юначе - на любило: - Люби, юначе, налюби се..."

Още възрожденският българин узнал, че темата за голямата любов, на която и смъртта не може да попречи, принадлежи към "вечната поезия", независимо от това дали се възпява на седянка и на хоро или пък в поемата на Найден Геров "Стоян и Рада", но формулирана христоматийно от Пенчо Славейков в "Неразделни" - "за сърцата що се любят и смъртта не е раздяла", тя дала нов смисъл на многобройните превращения на влюбените в коледните песни. И ако другите - за змейове, юди, турци и за воини-спасители - били изпълнявани предимно като дълг към старината, песните-възхвала на любовта между младите били вече дълг на сърцето. Поддала се иай-пълно на настроението на празничната вечер, песента става мерило за границата на любовното чувство в живота на селото. Често пъти изображението му прекрачва канона на обредната величалност и преминава в територията на смеха, иронията и закачката: взаимно се "наказват" с любов мома и момък, момини градове се градят на средорек, за да бъдат разбити от лудимлади, сърдита мома не продумва, докато не доведат либето й. От село Медвен, Котленско, родното място на Захари Стоянов, през 1895 г. е записана песента за мома Стана, която сгледва дюлгери, орачи и терзии, но харесва последния - ,,подир тича един овчар, един торлак, един ахмак". Ето ни пак пред тази знаменита любов на българина към третия брат, най-малкия, келеша и ахмака, тя сякаш има на ум помощника на апостолите, назован с боязън "историческия котленски овчар" или поне не е случайно, че Стана, тъкмо такива харесва.

Описващи любовни дуети, ту трагично-романтични, в които любовта повтаря световния ритъм с редуване на гибел и възраждане, ту оперетъчно-шеговити със заканите да се превъплътят в обитатели на различни сфери на пространството (риби, птици и четириноги), за да избегнат съдбовния брак, коледната песен не пропуска възможността да увенчае младите. Сватбеното шествие е внушително - замесени са световете (земя и небе, тук и отвъд), сватбуват небесните светила или самите те са младоженците.

Следбрачните преживявания не са били на особена почит сред певците коледари, но макар и малко на брой; песните за тях са сред най-доброто. С възхвала на либето-съпруга завършва своя изборник Михаил Арнаудов. Поклонник на народната ни поезия, вещ изследвач на обреди и празници, той живя век и позна песните от всички краища на живо, затова ще се доверим на неговия избор за последна песен. "Бранко юнак и либе" възпява все същия юнак, пътник през света, а Бранковица иска да знае кои пътища ще улови, за да бъде или ситна роса, или ясно слънце - да нароси прашни друми или да ги изсуши, ако са кални. Притежателка на небесната влага (росата) и на небесния огън, съпругата на юнака е напълно приобщена към неговите грижи на Вселенски господар, който поддържа реда, тя е негова помощница, готова да компенсира недостига или да отстрани излишъка от влага и топлина. Навярно преди хилядолетие са имали предвид вселенския топлинен баланс в годишния кръг, а по-късно - просточовешката топлина между хората в семейството, сбрано край огнището. Както било заповядано от традицията: "По Божик дека да си, дома да си!"