СПОМЕН ОТ "ЗЛАТНИЯ ВЕК" И ДВУЛИКИЯ ЯНУС. Коледа е най-таченият семеен празник у българите. Наследили сме го от античната традиция на Балканите. През 680 г. в Константинопол поредният църковен събор забранил "така наречените календи" заради неприкритото им езичество, но в пределите на младата българска държава, образувана година по-късно, те не били преследвани, затова сред балканските народи ние сме съхранили най-много обреди и песни по Коледа.

През Античността римляни и гърци (а навярно и траки) отбелязвали свършването на старата година и началото на новата с продължителни празници, посветени на бога Кронос (Сатурн). Времето на бог Кронос се мислело за "златен век" на човечеството, когато всичко било в изобилие и нямало бедни и богати, а припомнянето на изгубения рай ставало чрез богати трапези, на които роби и господари сменяли местата си и господарите прислужвали на своите роби. Избирали и карнавален "цар на крониите", когото после развенчавали и "убивали". Приликата между смъртта на "царя на крониите" и "страстите господни" на кръста според църквата била дяволско злоумишление, затова крониите били забранени. Средновековното българско общество имало сравнително вярна и пълна представа за "бесовствата" през крониите от Житието на свети Дазий, живял по времето на император Максимилиян в Силистра.

От пети век насам крониите във Византия били изместени от януарските календи. С думата "календи" в Рим отбелязвали началото на всеки месец, а корените на януарските календи са в култа към Янус, бог на небесния свод, своеобразен портиер, който отваря и затваря вратите на слънцето, покровител на входа и изхода, затова бил изобразяван с две лица. Известност добили и брумалиите, най-късите дни в годината (24 и 25 декември); празнували ги нощем, а селските жители заколвали свиня в чест на Кронос и Деметра, поради което църквата се отказала и от тях.

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО. След като се утвърдило за държавна религия на Римската империя християнството все пак отстъпило на победеното езичество и въвело нов празник - Рождество Христово, непознат до IV век и официално признат едва през 431 г. Първоначално Рождество Христово бил на 6 януари, Богоявление, но тази дата била възприета само в източните предели на империята, по-късно окончателно и повсеместно се наложила датата 25 декември, деня на зимното слънцестоене, на който езичниците празнували рождения ден на непобедимия слънчев бог и на бог Митра. За земеделците и пастирите старият календар запазил привлекателната си сила и под прикритието на Рождество Христово през цялото Средновековие съжителствували унаследените от прадедите и привнесените от църквата вярвания: появили се великолепните величаво-пантеистични и същевременно интимно сближени образи на Бога, Божията майка и светците във фолклора. Езическата подложка на обреди и песни по Коледа е явна, както е видимо и многовековното въздействие на източното православие върху тях, благодарение на което са достигнали до нас като "жива старина".

СРЕДИЗИМЕ ПО КОЛЕДА. Според едно поверие от село Подвис в Източния Балкан поповете не казвали кога е Игнажден и Първи март. То подсказва, че старите българи са имали две Нови години: мартенска, лунна, по която е датиран Съборът против богомилите, свикан от цар Борил през 1211 г., и игнажденска, слънчева, по която са подредени празниците в т.нар. "Книги на Григорий Цамблак" от XV век.

Самата година се поделяла на четири времена, чиито средоточия са слънцестоянията и равноденствията. Затова и Коледа в коледните песни се смята за средзима - "средизиме по Коледа". Именно защото е среда, спрямо 25 декември в календара се разполагат симетрично два четиридесетдневни отрязъка: в деня на апостол Филип (14. ХІ.) започват Коледни заговезни, които траят 40 дни, а на 40-ия ден от Рождество Христово е Сретение Господне (2. ІІ.). Забелязано е, че в жизнения ритъм на човека четиридесетдневието е възможно най-дългият период с едно и също емоционално състояние, в края на който чрез празник индивидът се пренасочва предпазно към друг световъзприемащ регистър.

В народната вяра дните от Игнажден до Коледа са "замъчени" (Божа майка се мъчи да роди Млада бога), а спрямо тях симетрично са разположени Никулден и Ивановден. Първият е посветен на "стар свети Никола", покровител на морската стихия и - образно казано - със своя кораб той пренася света към спасителния бряг на Новата година. Вторият е в чест на "Кум Иван", който наред с Млада бога кръщава земята и небето и установява новия ред. Подредбата на празниците е осмислена като движение от старо към ново, от хаос към ред и издава намерението смяната на старата година с нова да се опише с матрицата на мита за сътворението на света: от бездната на изначалните води се изважда от бога-творец бучица пръст (мая), която започва да расте, или пък бива убито чудовище (змей, риба) и от тялото му се създава Вселената, или пък светът се излюпва от яйце на водоплаваща птица. Но преди да се появи хаосът, старото слънце, старият ред и старата година трябва да изгубят своята сила, за да се разпаднат установените връзки (по-точно, те насилствено се убиват както царя на крониите, за да се запазят възпроизвеждащите им възможности, необходими при възкръсването им).

Очевидно, в годишния кръговрат това време е белязано със знака на свръхнапрежение, доколкото не е бил сигурен благополучният изход от двубоя между силите на хаоса и силите на вселенския ред. Човекът не е могъл да остане ням безучастен свидетел, затова с обреди и магии, с песни и благословии се присъединявал към силите на бъдещия ред.

КУРБАНЪТ НА СТАР СВЕТИ НИКОЛА. До последно време се е спазвала традицията на Никулден да се готви рибник, дори се казва, че ако няма риба, с рибя кост трябва да си почешеш зъбите. До Никулден се избира водачът на коледарската дружина и в неговия дом се прави "служба" - пеят песен пред кравай със запалена свещ и бъклица вино до него.

Доверим ли се на коледните песни, ще трябва да приемем, че рибата-курбан е равнозначна на змея, чудовището, от чиито части се създава светът (особено в случаите, когато "риболовец" е свети Георги). От Никулден до Игнажден, цели тринадесет дни, народният календар е ням, едно мълчание, което съответствува на обредното мълчание при агонията на умиращия. Умира старата година и силите на хаоса са взели връх.

ИГНАЖДЕН - ДЕНЯТ ЕДИНАК. Името на празника по някои места е преосмислено в Единажден, защото се е смятал за първи ден на годината. Повсеместно е известно "полязването", обичай, при който се съблюдава пръв да влезе човек, носещ сполука за дома. И той показва, че Игнажден се е схващал като Млада година. Полязникът бил задължаван да сяда върху кринче с трески и слама и да "мъти яйца". Претълкуван с оглед на стопанските интереси на дома ("да се мътят пилците в него"), всъщност този обичай е остатък от подражателните магии, с които се подпомага излюпването на новия свят от т.нар. "световно яйце".

Полязникът е бил длъжен да вземе от дръвника дъбова вейка или треска, за да влезе с нея в дома (или това прави и този от домашните, който сутринта излезе пръв). Доколкото това е клонка на отсечено дърво, актът символизира внасянето на мъртвата вече стара година, познато и на други индоевропейски народи. Ако момата на къщата иска да узнае кой ще бъде нейният жених, трябва да седне на дръвника, да се посипе с ечемик и да изрече: "Кой ми е на късмет, да дойде нощес да го жънем заедно!" Най-старата жена пък удря със сурова пръчка децата, докато още спят - да растат заедно с Младата година.

На Игнажден колят отглежданата специално за този ден свиня и по далака гадаят за времето - ако предният край е дебел, зимата ще бъде тежка в началото и обратно. От месото на жертвата се яде едва на Коледа, след завръщане от църква, като преди това се "смърсяват" с уловени от децата врабчета.

Игнажденската вечеря е една от трите кадени вечери, при които на трапезата се събира цялото домочадие и най-старият я прикадява; тя е първата, в която по селата от поречието на Русенски Лом "пазят квас" - моми, булки и старици играят хоро, а две моми гърбом към нощвите замесват кваса. Мъже до тайнството не се допускат, крие се и къщата, в която се извършва обичаят. Сам един от активните дейци на българското националноосвободително движение в родния си град Лом, големият наш събирач на народната ни вяра и обичаи Димитър Маринов смята за нужно да съобщи, че тези сведения, пазени в тайна, са записани тъкмо на Игнажден през 1889 г. и то от знаменитата Баба Тонка: "Баба Тонка Обретенова като млада участвувала в един подобен обред, но щяла да яде добър лобут от дяда Тиха, затова и не повторила".

От същите села по поречието на Русенски Лом са познати и две песни, в едната от които от дъното на морето черен гарван вади камък и на него съгражда нова църква, а в другата на трапезата в дома на царя на коледарите има ведро с вино, а във ведрото се намира чаша "с жълта и бяла морска пяна", чийто необичаен цвят идва от оприличаването й с белтъка и жълтъка на "световното яйце". Както се вижда, взаимно се допълват и потвърждават три старинни представи за първоматерията от мита на сътворението - "квас (мая)", "камък" и "яйце".

МАЛКА КОЛЕДА. Денят преди Коледа е празник на малките момчета. Събрани в дружинки по пет-шест, с торбички на рамо и коледарки в ръце те обхождат къщите, тропат по портите. Посреща ги най-старата жена, посипва ги с жито, а момченцата чукат с тояжките по земята, "забиват" разпилените по нея зърна, за да зачене, и изричат благослови и молби за дарба: "Коледе, бабо, Коледе!" (Кукуш), "Тък, тък, тък! Да се роди, да се роди, дека рало ходи; дека ходи и дека не ходи!" (Софийско), "Сей, сей, Коледа, дай, бабо, орешки" (Русенско).

Малка Коледа завършва с Бъдни вечер с толкова много жестове на българина пред богатата трапеза и пред прага на Новата година, че се налага да бъдат описани отделно от "вървежа" на празниците.

ДВАНАДЕСЕТТЕ ПОГАНИ ДНИ. След излизането на коледарите от дома започват дванадесетте погани дни, познати и на други европейски народи. Те траят до Ивановден. Наричат ги още "некръстени", "мръсни", "караконджови" и ги тълкуват като своеобразно връщане към езичеството (поганството). Вярва се, че през това време кръстът е паднал, а земята е на решето, т.е. че преградата между този и отвъдния свят е снета и нощем до първи петли бродят нечисти духове (вампири, таласъми, самодиви). В края на Средновековието тези представи все още са занимавали умовете дори на книжовници, които отбелязали в приписки към сборници от XVIII в.: "Да се знае кога се отвори небето на 24 декември" и "На 27 декември да не се оставя съд открит, защото самодива блюва и човек полудява".

Само през дванайсетте погани дни се появяват караконджо и бутанци (поганци). Представяли са си ги поразному: караконджо като кон с човешка глава и криле, който може да хвърчи или като четирикрако животно с глава на таралеж, със свинска четина на гърба и гола опашка, завършваща с топуз, което ходи на задните си крака, носи на врата си гребенец от дарак и възсяда срещнатите нощем хора, а буганците приличали на хора, голи човеци, или ездачи на коне с по един крак, с дълги бради и облечени в сини дрехи. Описанията на тези чудновати същества от митологията се пресрещат с изображения върху амулети от Първото българско царство и навярно в основата им лежи култът към прадедите-покровители.

През дванайсетте погани дни не се извършват обичайните обреди при кръщаване на дете и опяване на покойници тъкмо защото са "отдадени на езичеството". Смята се, че заченатите през това опасно време ще станат магьосници или разбойници, а за родените се изтъкават и ушиват специални ризи, които да ги защитават от любовта на змейове и змеици.

ВАСИЛЬОВДЕН. Познат е и под името Сурваки заради обичая сурвакане. От ранни зори по близки и съседи ходят малки деца с пъстроцветни сурвакници, някога правени от напъпил вече дрян, с които удрят възрастните и изричат благослов: "Сурва, сурва година, весела година!... Да остарееш, да побелееш като Старата планина!"

ДАЙ, ЛАДО ЛЕ!... На Васильовден в Средна Северна България се прави ладуване - момите топят своите пръстени в медник с мълчана вода и ги припяват, за да отгатнат своя бъдещ жених. Любопитно е обръщението в началото на припевките: "Свинска глава Васильова". То е доказателство за важното място на жертвената свиня в новогодишните обреди, известно още от брумалиите през Античността. Още по-загадъчно е появяването на името Лада, към която момите се обръщат с молба: "Дай, Ладо ле!" Популярната у нас славянска богиня Лада се смята от изследвачите за "кабинетна измислица" на митолозите от миналото, но в нашето ладуване тя, ако не е богиня, то поне се схваща като персонификация на съдбата.

БОГОЯВЛЕНИЕ (ВОДОКРЪЩИ, ЙОРДАНОВДЕН) е последният ден от поганите дни. Вярва се, че в нощта на този празник небето се отваря и ако виделият това си пожелае нещо, то непременно се сбъдва. В западните краища по къщите ходят моми водичарки и пеят песни, а в селата на Търновско и Дряновско момите правят обичая "сивойница". Дружинката ходи от къща на къща, води със себе си "младоженец" и "булка", накичена с венче от горска шума, и пее една-единствена песен, в която пита сивойницата-булка къде е отишел нейният жених-войно, а тя отвръща, че е отишел "да заведе зимата, да доведе лятото". Споменатият войно е често срещан герой в коледни песни, но единствено тук той има грижата за вселенския ритъм (да отвежда и довежда сезоните).

ИВАНОВДЕН. И в народната вяра свети Иван кръщава новородения бог в "Йордан вода", наричат го още Кум Иван, покровител е на кумството и побратимството. На Ивановден къпят младоженците, а доколкото и водачът на коледарите се представя за "жених" на "булката", която води със себе си, него също го къпят на кладенец или чешма. До мястото го завеждат тържествено, возен на колесарка, а когато това става на Дунав, към реката се отправя шествие от конници; след завръщането си в селото те правят "конско хоро". В своя дом водачът гощава коледарите и при тази "служба" те му изпяват песен, последната, след която коледни песни могат да се запеят чак на следващото коледуване.