"ИНДЕКСЪТ НА ЗАБРАНЕНИТЕ КНИГИ" ПО ДАННИТЕ В ПРЕПИС ОТ ХVІ-ХVІІ В.

(ркп. 263, Имп. Публ. б-ка, СПб.)

Анчо Калоянов, Тодор Моллов

web | web

Индексът на забранените книги (по-нататък - Индекс) е преводен паметник на старобългарската литература, който с времето е допълван (разширяван) и прередактиран (както в България, така и в Русия)¹. Хроно-стратиграфията на тези намеси е била обект на интерес от редица изследователи на славянската рецепция на неканоничната (респ. забранена) литература, сред които се открояват значими руски (дореволюционни² и съвременни³) и български⁴ изследователи. Знае се, че Индексът има два превода от гръцки на старобългарски език - първият е в състава на т.нар. Симеонов Изборник (Светославов Изборник, преп. от 1073 г.; ГИМ, № 31д, л. 253-254); вторият се открива в състава на Тактикона, създаден през ХІ в. от Никон Черногорец, който е бил преведен в края на ХІІІ в. или първата четвърт на ХІV в.

На база на посочените два старобългарски превода се появяват и двете най-ранни редакции на Индекса, направени в България (т.нар. "славянски индекси"). Първата старобългарска редакция засега се датира най-общо през ХІ век (най-ранният му препис е руски - т.нар. "Погодинов Номоканон", Гос. Публ. б-ка, СПб., Погод. сбирка, № 31) и има повече от 20 преписа (в нея, освен вече преведените апокрифи, са включени някои произведения на българския презвитер Иеремия). Втората старобългарска редакция засега се датира от края на ХІV - нач. на ХV в. и е позната най-вече по руски преписи (над 150)⁵.

Нашето съобщение има за цел да обърне внимание на един от руските преписи на втората редакция на Индекса (Имп. Публ. б-ка, СПб., ркп. І.F.263 от ХVІ-ХVІІ в.), оповестен от А. Н. Пипин (1861: 1-55)⁶. Данните в него могат да се окажат важни за очертаване на историческия (и идеологичен) контекст, наложил появата на тази редакция, което от своя страна би спомогнало да се коригира хроно-стратиграфията на двете споменати редакции на Индекса.

Пипин прави сериозен текстологичен анализ на всички известни му преписи на Индекса (въз основа на което предлага една "сводна" версия на паметника), като включва № 263 (и № 225) към групата на т.нар. "пълни" (а в тях - на "подробните") преписи заедно с няколко (Кал., Роз., Солов., Рум., и Кир.)⁷.

Разглежданият препис безусловно принадлежи на втората старобългарска редакция на Индекса, но спрямо останалите "подробни" притежава редица специфични черти, които може да се обособят в няколко групи:

І. Само в него има доуточнявания в заглавията на отделни статии (сиреч, еже ест, бывыи, глаголемая)⁸, при някои термини или събития - "православнымъ " (Пипин 1861: 35, бел. 2), "Святiи же богоносныи отцы наши седмаго собора, собравшися въ Ники второе, числом 167, при благочестивомъ и матери его Ирин" (в № 225 - Пипин 1861: 42, бел. 88а⁹); "и потомъ святiи отцы, вся седмь соборовъ и собори, святымъ Духомъ на времени собравшiися" (Пипин 1861: 44, бел. 125). Само в него се среща и специфично проклятие към латинската ерес за кваса (вж. по-долу).

ІІ. Само в него са упоменати допълнително апокрифите "и Феодора Тирона, еже о змiи¹⁰, и Иринино мученiе"¹¹ (Пипин 1861: 40, бел. 80), а текстът "о 12 пятницах"¹² е вмъкнат (необичайно) между "о двунадесяти (детей) " и "списанiе Персина на Рожество Христово, что Ира во зачала" (Пипин 1861: 39, бел. 62 и 63)¹³. Само този препис (и в № 225) познава прибавката за нечестиви царе, писали за мъчениците лъжливо и неуместно (Пипин 1861: 41, бел. 88).

ІІІ. Единствено в три преписа (263, 225 и Кал.) за няколко поименно изредени текста (на границата между "истинните" и "лъжливите" книги) има доуточняване - за да се избегне погрешно разбиране на смисъла, обикновеният читател трябва да се допита до някой "знаещ". Но докато в съответния пасаж на Кал. са упоменати пет текста ("Василiй же Новый¹⁴, и Нифонтъ¹⁵, и Андрей Уродивый¹⁶, и Патарьскiй, и Странникъ, - подобаетъ о сихъ вдущаго вопросити"), само в № 263 са махнати две имена (" Патарьскiй, и Странникъ"), а след препоръката да се потърси "знаещ" се добавя предупреждение за възможни различни тълкувания: "аще истина суть, и от божественныхъ писанiи разсудити, подобаетъ ли сiя книги почитати, - есть бо въ нихъ иная добра, а иная видится высока и неподобна" (Пипин 1861: 37, бел. 33; "почти также в Публ. Б-ка, І.Q.225")¹⁷.

ІV. Нашият препис не знае статията за тресавиците на българския поп Иеремия (Пипин 1861: 39-40)¹⁸, но знае мълвата, че е пребивавал сред навите на Верзиловото коло (Пипин 1861: 38)¹⁹. Нашият препис не знае и статията за 12-те главизни, т.е. "Чаровник" (Пипин 1861: 42-43), но знае статията "за лунните дни" (сътворението на Адам в първия лунен ден, а на Ева - във втория) (Пипин 1861: 44)²⁰.

Изредените добавки и уточнявания не спадат към естествените разночетения, така характерни за преписите на Индекса. Те очертават спецификата на системно единство и указват за характерните особености на протограф, който предлага една доста по-ясна картина за първоначалното състояние на втората редакция на индекса²¹ в някаква конкретна историческа ситуация с нейните наболели религиозно-идеологически (богословски) проблеми. Още на тоя етап от изследването може да се предположи, че посочените добавки отсъстват от останалите преписи, доколкото в един по-късен етап вече не са били актуални (отсъстват от реалния духовен и религиозен живот) и естествено са отпаднали. И ако още тук трябва да формулираме по-ясно защитаваната от нас теза - данните на препис № 263 (както и останалите, с които той се схожда в разночетенията) възхождат към протограф на втората старобългарска редакция на Индекса, който е създаден в българските земи в самия край на ХІ (или първите години на ХІІ в.) и отразява реалии на религиозния опит, добре познати на българското и/или византийското духовенство.

Така формулираната теза обаче налага важна корекция на един известен факт в историята на втората редакция на Индекса: тя познава Тактикона на Никон Черногорец, писан през 70-те години на ХІ в.²², за който обаче е известно, че е преведен на старобългарски език едва през ХІV в.²³ Ако нашият препис е представител на най-ранното състояние на ІІ редакция, неизбежно трябва да се отговори на въпроса за възможността редакторът-съставител на протографа да познава Тактикона или поне две глави от него (писмото на Никон до кир Лука монах, поместено в глава 4, и частта за лъжливите книги в глава 13) още в края на ХІ в., преди пълния му превод през ХІV в.

Както е известно, Никон създава книгата Тактикон след сериозния конфликт между Константинопол и Рим през 1054 г., но в самия текст се съдържат преки податки за някои конкретно-исторически решения на богословските проблеми, стоящи пред източната църква. Най-важни измежду тях са пасажите, посветени на църковните събори, и в частност, сведението за поместния църковен събор, свикан в Константинопол по времето на имп. Роман Диоген (1067-1071), и приетите от него решения (вкл. и анатеми към ония, които се отклоняват от тях). Доколкото в тези пасажи се срещат важни тъкмо за този събор богословски понятия, познати и на нашия препис на Индекса, ще си позволим да ги цитираме по-пространно, като поставяме акцент върху тия понятия (и подчертаваме сходните с № 263 и/или № 255):

"...и в това предисловие във второто правило по тонко от правилата на светите апостоли и по останалите всички събори вселенски и поместни..."; "Пак в последно време при Роман "старци иконьст" направиха събор на съединението на края на всички божествени отци и учители с Божията благодат при речените православни царе Роман Иконисте и православния също патриарх и с други много, които са от църковния клир, заедно с обикновени (свободни) хора, премъдри и разумни, и не в някакъв ъгъл, нито в малък някакъв град случил се, но в самия царствующ град Константинаграда - и тогава, когато от всички ереси раздорът беше изчистен и беше събор на съединението, на края на същия със завещание (сключен договор) - в Чина (реда на църковните обреди) да се внесе и проклятие: който от цялата, която чрез църковното предание и учителство и делото на светите и приснопаметни отци, обновявана и творима от тях след това, искат да се разделят (отделят?), анатема. И по следващите казват: който в немарливост (презрение) издаващите свещените и божествени правила на нашите блажени отци, които и светата църква укрепват и християнските мирски дела украсяват, към божественото благоговейнство напътват, анатема. Този събор, събран от много отци, цялото напразно очакване разпръсна с двете тези проклятия..." (Тактикон, Гл. 4, Писмо до кир Лука; цит. по: Горчаков 1874: 138).

Връзката на нашия препис с Тактикона проличава не само в общата богословска лексика (православен, вселенски и поместен)²⁴, която и на двете места има специфична употреба, характерна тъкмо за реалностите в края на ХІ век (поради което отпада от по-късните преработки на Втора редакция на Индекса), но и в доуточняването за "Дух свети и съборите"²⁵. Особено важни за предлаганата теза (и в контекста на цитираните откъси от Тактикона) са и двете анатеми в края на нашия препис № 263 (срвн. по-горе в Тактикона за "двете тези проклятия"), на които ще обърнем специално внимание малко по-късно. На тоя етап трябва да отбележим, че посочените анатеми (заети от Тактикона) присъстват в № 263, но отсъстват в останалите "пространни" преписи (познати на Пипин), което заслужава особено внимание - очевидно нашият препис представя особена редакция, която познава Тактикона отпреди превода му през ХІV в., по време, когато заемането на анатемите е било наложително в контекста на борбата с българската "ерес" - според нас това е ситуацията в българските предели на Византийската империя в края на ХІ век. Липсата на тези пасажи (а и на останалите, отбелязани по-горе от нас) в останалите пълни (респ. подробни) преписи на Индекса може да се обясни с последващи редакционни промени във вече формирания модел на Втората редакция от ХІ в., които по-скоро "отнемат", отколкото "добавят" в текста.

Изложените данни потвърждават формулираната по-горе теза, според която нашият препис възхожда към протографа на втората редакция на Индекса, който се е появил към края на ХІ в. (или в самото начало на ХІІ в.) в българските земи, а нейният съставител (редактор) познава Тактикона на Никон Черногорец най-вероятно още в гръцкия му оригинал (скоро след неговото създаване). Косвени хронологически ориентири се откриват в две насоки: 1.) сведението в Тактикона за поместния събор при Роман Диоген (1067-1071); 2.) от Отговорите на константинополския патриарх Николай ІІІ (по повод въпросите на синайския мних Йоан за житието на Нифонт) личи познаването на главата за забранените книги в Тактикона. Доколкото посочените Отговори се датират след 1084 г. (избора на патриарха), тази година е и "долна граница" за датиране на използването на Тактикона за нуждите на Втората редакция на Индекса²⁶. Изложеното дотук ни дава сериозни основания да поставим и въпроса за идейния персонален подбудител (поръчител, създател и/или редактор) на посочената редакция - както е добре известно, в последното десетилетие на ХІ и самото начало на ХІІ век най-активен църковен администратор, богослов, книжовник и идеолог на византийската религиозна доктрина в българските предели е охридският архиепископ Теофилакт.

Времето, когато Теофилакт заема Охридската архиепископска катедра²⁷, се характеризира с пореден взрив на българската съпротива срещу Византия. Както е известно, в рамките на седмото хилядолетие християните оразличават средищния век (6500-6600 г. от Сътв.св. =992-1092 г. от Рожд.Хр.) като есхатологично столетие - срвн. популярното клише за "преполовяването на седмицата" у прор. Даниил. То от своя страна задава идеологическите измерения на българската етнорелигиозна съпротива срещу поробителя и се маркира чрез два типа историко-есхатологични текстове, следващи идеологическите доминанти на двата такта на българската сотирологична концепция²⁸.

Първият се ориентира към периода в края на Х - нач. на ХІ в., има за свой есхатологичен "пик" 6500/992 г. (след падането на българската държава и началото на борбите на Комитопулите) и мотивира интерполационните намеси в поне два по-важни паметника (вече преведени в Симеоновата епоха) - това са преработките на Откровение на Методий Патарски и Видение Данилово (последното малко по-късно е отново преработено - Тълкувание Данилово); тук трябва да прибавим и първия етап от битието на текстовете, свързвани с "преславския период" на българския поп Йеремия (напр. Сисиниевите молитви).

Вторият се ориентира към периода в края на ХІ - нач. на ХІІ в., има за свой есхатологичен "пик" 6600/1092 г. (борбите за освобождение след края на Самуиловата държава, особено 60-80-те години) и мотивира появата на няколко текста, свързвани с името на пророк Исаия (вкл. Българския апокрифен летопис) и оформянето на култа към свети Никола Летни (след пренасянето на мощите му в Бари); тук трябва да обърнем внимание на факта, че в нашия текст отсъстват "Сисиниевите" текстове на поп Йеремия, но му се приписва "възнасяне" по вертикалата (средищната ос на т.нар. Верзилово коло).

Ако "окрупним" мащаба на изследователската оптика, ще констатираме, че макар и двата цикъла да се ориентират в най-общ план към "пророческата" тема, те имат различни библейски прототипи, които са разпознати през призмата на две различни проекции на етнорелигиозния космологичен модел. В "първия такт" темата е "разчетена" чрез името (и библейската матрица) на пророк Даниил, където се свързва със страстната и жертвоготовна моментно-ситуативна реакция (в ситуацията на скорошния край на българската държавност), а в етно-религиозен митологизиран план посочената персоналистична матрица се разпознава чрез пътуването надолу и изпитанията (срвн. известните клишета за Поета, респ. пророка в тъмница, ров, респ. преизподнята). Във "втория такт" чрез името (и библейската матрица) на прор. Исаия взема превес държавно-политическо (концептуално и в перспектива) овладяване на идеята за борба срещу врага, а в плана на етно-религиозния митологизиран "прочит" водещ се е оказал мотивът за "възнасянето" на пророка към небесата (нагоре по вертикалата). В последния случай от особена важност се е оказала календарната обвързаност на прор. Исаия (и по-късния му "наместник" - Летен св. Никола) и прор. Иеремия (и българския му "продължител" поп Йеремия) с важни дати от значимия за домашната традиция "плеяден" календар, в който се пази спомен за по-ранните миторитуални (шамански) "пътувания" по космологичната вертикала²⁹.

Казано другояче, двата такта оформят корелацията "пророчества : възнесения" и спомен за тези доминанти откриваме в редакторската работа на съставителя на нашия текст. Той елиминира вече неактуалните (към 1092 г.) текстове, които присъстват в Индекса отпреди 1092 г. (Кал.) - отпадат някои съчинения на поп Йеремия, свързани с "преславския му период" след 971 г. (Сисиниевите молитви и реакцията срещу Йеремия на патриарх Сисиний ІІ, 996-999 г.), отпадат статиите за Методий Патарски (заради българските интерполации в тях, а и заради "сродните" им Видение Даниилово и Тълкувание Даниилово), и Странник. За сметка на това в него се появява за пръв път обвинението към поп Йеремия за пребиваването му сред навите на Верзилово коло, което не само е отглас на все още актуалните за втория такт (все още пресен спомен) "възнесения", но и е пряко свързано със западнобългарските територии, където и до днес има вярвания за "нави" и топоними от типа "Вило коло" (и където вероятно се е преместил самия Йеремия скоро след падането на Преслав).

Темата за ориентацията към Рим е отзвук от спомена за по-ранната про-римска ориентация на българската църква и държавност (срвн. латинските мисии след покръстването на Борис и вероятното покровителство на папа Формоза по време на събора от 894 г.). Тази ориентация, изявявана чрез топоса "Рим" многократно в старобългарските историко-апокалиптични текстове от периода на византийското робство, е вече недопустима в очите на висшето гръцко духовенство в България след 1054 г. (да припомним ролята на Охридската архиепископия за разделянето на Църквите), което дава обяснение и на борбата на Теофилакт Охридски срещу българските идеологически ориентации към Рим (вкл. и срещу историко-апокалиптичните текстове). Изложените съображения очертават идеологическия хоризонт, в контекста на който могат да се разберат мотивите на Теофилакт и неговият "филтър" в процеса на работата (подбор, добавки, отпадане).

От една страна, тъкмо на Теофилакт след 1092 г. приляга да продължи борбата на своя предшественик от 1054 г. срещу Рим и латинската ерес - това би обяснило актуалността на проклятието за кваса, отправено към неговото паство: "От проклетите латински ереси - проклинам изменящите апостолското слово, където казва апостолът "малко мая цялата смес кваси" (Гал., 5: 9; І Кор., 5: 6). Латините, зле разбиращи, лукаво изменят и казват "малко мая цялото място разлага" - и с малкият този повод за думите се опитват да забранят кваса, който киселия хляб (просфората) подтиква (към втасване; набухва)" (Пипин 1861: 46, бел. 146).

От друга страна, тъкмо за Теофилакт е известно, че познава в оригинал редица недостигнали до нас изключително ценни старобългарски творби - те са измежду най-важните домашни извори за първоучителите и техните ученици (Житието на Климент Охридски, написано вероятно от цар Симеон), както и за покръстването (срвн. податките за предполагаемото Житие на цар Борис, достигнали до нас чрез Житието за 15-те тивериуполски мъченици от Теофилакт). Особено важно е, че тъкмо в тези паметници са били очертани връзките на българските владетели с Рим - тема, болезнена за Византия не само от времето на Покръстването и Преславския събор, но и от дългогодишната българска съпротива, когато "Рим" е един постоянно прокрадващ се "лайтмотив" в поредицата реактуализации на българската етнорелигиозна сотирологична идея³⁰. Ето защо след големите сътресения в отношенията между Рим и Константинопол (1054, 1068-71 и 1087-91 г.) и затихване на двутактовата българска идеология (и производните й съпротивителни движения), след 1092 г. архиеп. Теофилакт започва едва огромна по мащабите си дейност, свързана с обновата на религиозния живот в българските предели на Византия. Със сигурност може да се твърди, че изпращането в Охрид на този виден богослов и организатор на църковния живот, който бил един от най-представителните интелектуалци на Византия, имало поне две големи цели - от една страна, очертаване на непреодолим буфер пред навлизането на римското влияние на изток, а от друга, борба срещу "спомена" за връзките с Рим в сред българските религиозни и политически деятели (доколкото той може да се превърне в оръжие срещу Константинопол).

В потвърждение на тези мисли ще се обърнем към два вече посочени от нас фрагмента, присъщи само на № 263 - пасажът за нечестивите царе и проклятията.

Първият е вставката за нечестивите царе - "И друго, нечестиви царе със злохитра своя умисъл пишещи за мъчениците лъжливо и неуместно, за да могат на вярващите искащи за мъченически страдания да прочетат и да им причинят заблуда и всички в неверство да превърнат, както и Юлиян Престъпник (Отстъпник) и други такива."³¹ Тя има паралел в пасаж от старобългарски превод на Тактикона (по руския му препис от 1397 г.): "И Пастыр. В това съчинение се предписва образец, казващ така: Гледай тях в началото кой от отците е сукал от гръдта на пастирите, както би казал никой (или някой?) очевидно, че от отците в свидетелство да даде някое от тях или в упоминание кога. Но обаче какво да речем за такива като еретиците именно за когато да им съставят своя ерес всеки рече както рече онзи цар, който в Летописеца е изобразен изцяло сатанински и както там пише, че лъжовни казвания беше писал за светите мъчения. Други по-много съчинения казват, че от тях християните във всички свои писания ще започнат да не вярват и в погибел ще бъдат. Избави ни, Боже, от тези всичките."³²

Мястото на посочения пасаж в старобългарския "светогорски" превод (Гл. 13) е от особена важност за нашата теза, затова нека проследим последователността на текстовете в тази глава. Първоначално Никон разяснява опасността да се смесят истинни и лъжливи книги поради еднакви имена на техните автори, после прибавя списъка на лъжливите книги по "великия Атанасий" (Александрийски)³³, след което прибавя и 63-то правило на Седмия събор (с проклятие). Едва след него стои предупреждението да се внимава кой от авторите откъде е "сукал", за да не се повтори примерът с онзи цар, който е писал лъжливо за мъченията (или мъчениците)... За щастие, изследователите имат първоличното свидетелство на Никон Черногорец за подредбата на текстовете в тая част на сборника, отразено в известното му писмо до кир Лука, което също е поместено в старобългарския превод на Тактикона (Гл. 4): "...присъединих вкупом към края на книгата тълкуванията на заповедите господни положих след свършването на шестдесет и третото слово..." (цит. по: Горчаков 1874: 139). Според нас пасажът за нечестивите царе не се вписва в историческия хоризонт (и актуалности) на Никон Черногорец от Палестина, и по всяка вероятност е вставка в текста на Тактикона от страна на старобългарския му преводач (или преписвач) от ХІV в., който я е заимствал от по-ранен текст - такъв в случая се явява Втората редакция на Индекса от ХІ в.

Изводът за по-късното преизползване (през ХІV в.) на пасажа за нечестивите царе по употребата му от ХІ в. се подкрепя и от още един важен факт - в цялостния старобългарски превод на Тактикона (от ХІV в.) липсва сравнението с Юлиан Отстъпника (срвн. в Индекса - Улiянъ преступникъ), което очевидно е било важен ориентир за читателите на Теофилакт. Според нас това сравнение следва едно известно в Константинопол (и очевидно добре познато не само на Теофилакт) обвинение към Симеон, който след избора му за владетел (на Преславския събор) не показал вярност към Константинопол, а препотвърдил близостта на българската политика (и църква) към Рим, т.е. от гледна точка на Византия той олицетворявал клишето за "Юлиан Отстъпник". Това обвинение от края на ІХ в. е било известно в Константинопол и през Х в. (968 г.), когато е дочуто от кремонския епископ Лиутпранд - според него Симеон "предпочел да следва по-скоро отстъпника Юлиан, отколкото преблажения Петър - ключоносеца на небесното царство" (ЛИБИ 2: 323).

Вторият фрагмент се отнася до двете проклятия: "Така и сега, в случай че някой божията заповед престъпи, и ще държи (ще има³⁴) в себе си еретическо писание, което е враг божий и в предсказанието им ще повярва - и той, с всичките еретици да бъде проклет.³⁵ (...) В случай че някой отец духовен разбере за такъв сред своите синове, научавайки това от неговото покаяние, той такова ще прави и го приема на покаяние често без епитемии и без отлъчване от църквата или самият той също така ще твори - по-горе споменатото еретическо мъдруване, да се свали от своята длъжност по правилото на светите отци и с по-горе споменатите еретици, с тези и със всичките, да бъдат проклети и написанията на телата им да се изгорят. А който и да е, който не се подчинява на заповедите на светите апостоли, които светите отци предадоха и после светите събори утвърдиха със своите правила, най-вече чрез Светия Дух, които повериха на църквите Христови по вселената.³⁶ [³⁷ И онзи, който не се подчинява на тази голяма църква, която е София, премъдрост божия (разноч.: Софеи, премудрости божiи - Рум.), и на патриарха на Цариград, който е вселенски православен, на църквите правило и майка, както заповядаха и установиха светите апостоли в своите правила и светите богоносни отци, онзи, в случай че на споменатото правило не се покори, нито вярва или укорява или го смята за съща лъжа, да бъде проклет.]"³⁸.

Преводът на пасажа за духовния отец е труден, доколкото е най-вероятно превод от гръцки (езика на охридския архиерей) - "иметь держати", "веровати имет", "имет деяти", "имет творити" ("имет" обаче не съответства на "начнет") означават бъдеще време, оттук насетне "ще държи" (от предупреждението). Употребата вместо "деяти" на "творити" предполага друго първоначално значение - сам духовният отец създава (твори) еретически мъдрувания (написани от него). За знанието на лош духовен син, когото не е отлъчил, да бъде проклет, а за написването на еретически книги - те да бъдат изгорени на тялото му (ако той само знае за тези книги, как ще ги изгорят на тялото му?). Във всеки случай смяната на глагола деяти-творити, на писания-написания, на влъхвования-мъдрувания е показателна - тя очертава двата такта на българската съпротива чрез специфични изобличаващи термини. И ако текстовете, ориентирани към първия период (спрямо 992 г.) са акцентували върху пророчествата (предсказания; влухвувания; използване вече готовите "писания" - на Методий Патарски и "българския" прор. Даниил), във втория се забелязва преход към възнесенията (мъдруванията; поява на новонаписани текстове на "българския" прор. Исаия).

Макар и клише, споменатото изгаряне на вредни (еретически) книги върху тялото³⁹ придобива особена доказателствена стойност за предлаганата теза. В контекста на борбата срещу българските идеологически деятели, създатели на споменатите историко-апокалиптични (а вероятно и други, респ. "богомилски") текстове, тъкмо тази крайна мярка би обяснила кладата на Василий Врач през 1111 г. (може би продължение на обичая за проверка дали съдът е бил справедлив чрез огън). Ако историко-апокалиптичните текстове не са апокрифи (в точния смисъл на термина, поради което отсъстват в Индексите), те могат да бъдат преследвани след Събора при Роман Диоген и заради ориентацията си към топоса Рим.

Очевидно не всички "написания", вещаещи спасението на богоизбрания български род и неговите водачи през ХІ в., са били изгорени върху телата на онези, които са писали, преписвали и разпространявали вдъхновяващите текстове - малкото оцелели историко-апокалиптични сказания са в по-късни преписи от югозападните предели на българското етнично землище, а отнякъде за тях вероятно са знаели и първите Асеневци...⁴⁰

1. Обобщителни енциклопедични статии за Индекса на забранените книги - Кобяк (1987: 441-447); Милтенова (1992: 193-194); Кожухаров (1995: 114-115). [обратно]

2. Пыпин (1861: 1-55; 1862а; 1862б); Владимиров (1900); Яцимирский (1921: 1-75). [обратно]

3. Титов (1999); Грицевская (2003); Отреч. чтен. (2002). Тук ще прибавим и някои изследвания върху по-частни проблеми на Индекса, които са важни за оразличаване етапите на неговите преводи и редакции - вж.: Кобяк (1984а: 19-30; 1984б: 45-54; 1989: 352-363; 1993: 175-187); Грицевская (1993: 125-133). Подробната библиография в тези работи е използвана от нас пълноценно, но поради липсата на място тук я редуцираме до минимум. [обратно]

4. Ангелов (1952: 107-159); Дуйчев (1955: 50-60 =Дуйчев 1981: 153-163); Георгиев (1966: 234-244). [обратно]

5. Тук ще бъдат разгледани само първите две (от общо седем) "славянски" редакции на Индекса, доколкото останалите са сравнително късна тяхна трансформация на древноруска почва - изследователите посочват общо над 200 преписа за всички редакции на Индекса (Милтенова 1992; Кожухаров 1995). В своя "Библиографски обзор" А. И. Яцимирски (1921) посочва над 200 преписа на Индекса, които обособява в 7 групи; И. М. Грицевская (2003) работи с 184 преписа на Индекса, от които обработва 316 статии. [обратно]

6. Когато посочва разночетенията си към Индекса по № 263, Пипин най-често посочва още един от Публ. б-ка - І.Q.225, л. 94-101, нач. ХVІІ в. (Толст. 2, 402), често и със забележката, че двата съвпадат. Текстуалното единство на двата преписа ги прави уникални в много отношения (твърде е вероятно № 225 да е почти пълно копие-"близнак" на № 263), но една по-прецизна текстоложка работа върху множеството преписи без съмнение ще увеличи тази група - още Яцимирски посочва близостта на № 263 с Индекса от ркп. Рум. Муз., Григор. № 1712 от нач. ХVІ в., за който в своя опис Викторов отбелязал, че е от пълната редакция и много близък до издадената от Пипин "сводна" редакция (Яцимирски 1921: 13, V, № 16). [обратно]

7. Съкращенията са дадени от Пипин по следните издания: Кал. - Калайдович (1824: 208-212), по два текста - СПб. Публ. Библ. O. І. № 67 (Толст. Отд. ІІІ, № 92, л. 133-139) и друг от ХVІІ в., за който казва само, че е частен; срвн. и: Яцимирски (1921: 22, 25) (V, № 82; V, № 113); Роз. - Розенкампф (1839: 186-190) (по Кормчая от 1536 г.); Солов. - Щапов (1859: 449-452) (Соловецки преп. от ХVІІ в.); Рум. - Востоков (1842: 761) (Хронограф от ХVІІ в., Рум. Муз. № 456, лл. 515-516-б); Кир. - т.нар. Кирилова книга (печатни издания. - 1644 и 1786; Пипин я ползва по второто, старообредско, издание; за преписа на Индекса в него вж. и: Грицевская 1993: 125-133). [обратно]

8. Например: "сiи рч Паралипомень" (Пипин 1861: 35, бел. 3); "Апокалипсисъ - еже есть откровенiе святого Iоанна Богослова" (Пипин 1861: 35, бел. 8); "Iков (бывый) Жидовинъ" (Пипин 1861: 37, бел. 30); "Епистолiя о недли (сiирчь посланiе)" (Пипин 1861: 38, бел. 50); "о двунадести (дтей) Iковличь, глаголемая лствица" (Пипин 1861: 39, бел. 62). [обратно]

9. Пасажът е от № 255 и липсата му в № 263 може да е грешка в анотирането му от страна на Пипин. [обратно]

10. За апокрифното чудо на св. Теодор Тирон със змея - вж.: Салмина (1987: 272-273; публ. в: Тихонравов 1863: 93-99 и Франко 1910: 144-159). [обратно]

11. За "Ирининото мъчение" вж.: (Творогов 1987г: 265-266; публ. в: Тихонравов 1863: 146-163, Франко 1910: 22-44 и УСб. 1971: 135-162). Като отбелязва наличието на апокрифа в нашия сборник, Творогов добавя, че в същото време проложна статия за мъчението на Ирина се среща в Пролога и минеите - ГИМ, Синод. Собр., № 1063/4, ХІІ-ХІІІ в. (=УСб. 1971); ГБЛ, собр. Тр.-Серг. Лавра, № 669 и № 752 (и двата от ХV в.); ГПБ, Солов. Собр., № 643/830, ХVІ в.; ГБЛ, собр. МДА, № 8/94, ХVІ в.; ГБЛ, Волок. Собр., № 199/597, ХVІ в. и др. [обратно]

12. За него: Салмина (1989: 358-359). [обратно]

13. За него: Бобров (1987: 396-398); Бобров (1994). [обратно]

14. За него: Творогов (1987б: 142-143). [обратно]

15. За него: Творогов (1987в: 172-173). [обратно]

16. Житието на Андрей Юродиви е преведено в България преди края на Х век - Станков (2002); друга гледна точка: Творогов (1987а: 131-132). [обратно]

17. Ако чрез името на Методий Патарски съставителят на Индекса очевидно отпраща към известното есхатологично съчинение (Откровение, Апокалипсис), то не е ясно какъв точно текст (книга) се има предвид при названието "Странник" - Пипин го споменава още веднъж при в края на списъка на "истинните" книги в един по-особен Индекс в Румянц., № 238, Кормчия от 1620 г. - вж.: Пипин (1861: 48); вж. още: Пипин (1861: 33); Яцимирски (1921: 19). [обратно]

18. Статията присъства в Първата редакция на Индекса (Погод. Номоканон; вж. Пипин 1861: 26-27), но е позната само на два от "подробните" преписи (Кал. и Солов.). [обратно]

19. Пипин посочва разночетения по Роз., Солов., Рум. и Кир., а Яцимирски (1921: 51) посочва същия пасаж и в сръбски преписи. [обратно]

20. Добавката към названието на тази статия е интересен коментар на нейното съдържание, но по-важно за нашата теза е фактът, че отново № 263 я пази в целия й обем (редуцирана в Рум., а а най-кратка в Роз. и Солов.). За този текст вж. и Яцимирски (1921: 71); срвн. и: Перетц (1901: 50; публ.: Тихонравов 1863: 388, по ркп. Тр.-Серг. Лавра, № 321, ХVІ в.); Перетц (1901: 104-105, по ркп. на Йерусалимската библиотека, от ХV в. - новобълг. превод: Ангушева-Тиханова 1996: 164). [обратно]

21. Срвн. и прякото съотнасяне на двете редакции на Индекса - финалната фраза на Първата редакция ("Еретици были исказили предания ап©ль. Писюще на соблазнъ гроубымъ ложная словеса" - Погод. Номоканон, № 31) е "вградена" в заглавния тип на Втората редакция (по двата сборника от Публ. Б-ка № 263 и № 225 - Пипин 1861: 27). [обратно]

22. Никон Черногорец (Дивногорец) е монах от Черна гора край Антиохия; живее и твори през ХІ в. (поч. ок. 1060 г.); най-известните му съчинения са "Пандекти" и "Тактикон", които са преведени на старобългарски език съответно през ХІІ и ХІV в. Едно от Словата на "Тактикона", важно заради сведенията си за разделянето на църквите през ХІ в. и полемическите дебати около този акт, често се помества като отделна статия в славянските сборници от ХV-ХVІ в. (Буланин 1987: 292-294; за гръцкия протограф на сборника - Бенешевич 1917). Някои от най-известните славянски преписи на "Тактикона" на Никон Черногорец се пазят в следните сбирки: А. Рос. Нац. Библ., СПб., отд. рукоп., осн. собр. Имп. Публ. б-ка (F.I.200, XV в.; F.I.192, ХV в.; ГПБ, F.п.I.41, 1397 г.); Б. Гос. Истор. муз., Москва (1. Отд. рукописей, Собр. И. Н. Царского - Увар.127-1, нач. ХVІ в.; 2. Отд. рукописей, Б-ка моск. Чудова монастыря - Син. № 189, нач. ХV в.; Син. .№ 232, ХV в.). За старообредското издание осъществено в типографията на Почаевския униатски Успенски манастир (Преп. Никон Черныя Горы. Тактикон. Почаев, 1795) вж.: Каталог 1995: № 34; Вознесенски 1996: 90-93 (Житие Василия Нового); Вознесенски 1996: 104-105 (Никон Черногорец. Пандекты и Тактикон). [обратно]

23. Известно е, че препис на тоя превод е пренесен от Света гора в Новгород от Иларион, игумен на тамошния Лисицки манастир - първият руски препис (ГПБ, F.п.I.41) е датиран 1397 г. (по него го цитират Пипин и Горчаков). [обратно]

24. Тук може да се прибави и познанството на нашия препис с някои статии за "лъжливите книги", напр. за Яков Жидовин - срвн. "Iков (бывый) Жидовинъ" (Пипин 1861: 37, бел. 30) и "въ другыи(х) же прдънаписаниа Iковл повсть, яко Iакова (г) вриина, а не ап©ла" (Тактикон, гл. 13, по руските преписи от 1397 и 1461 г.; цит. по: Пипин 1861: 23). [обратно]

25. "А от апостолите беше предадено на светите отци 318 в Никея и после на светите отци на всичките седем събора и поместните събори от Светия Дух от време на време събирани, заповядаха преди всичко да се вярва в Света Троица и кръста Господен и на неговото възкресение да се покланяме..." (Пипин 1861: 44, бел. 125) и "...не от кого да е, но от овластените и божествени събори, които наистина от Светия Дух са събрани и от великия Василий..." (Тактикон, гл. 4; цит. по: Горчаков 1874: 139). Без съмнение "присвоителната" употреба (и дори "преекспонирането") на посочените термини/понятия (православен, Света Троица, Дух свети и др.) добиват особен оразличителен смисъл тъкмо след разделението на Църквата... [обратно]

26. Посочените Отговори са познати и на т.нар. Рязанска Кормчая от края на ХІІІ в. (вж. цитат от тях - Пипин 1861: 19). Нека припомним, че тази руска Кормчая от 1284 г. (която заляга в печатните издания на т.нар. "Йосифова Кормчая", 1649 г.) е препис от старобългарски протограф, който бил изпратен от деспот Яков Светослав на киевския митрополит Кирил ІІ. Смята се, че старобългарският ръкопис възхожда към превода на св. Сава Сръбски, направен ок. 1225 г. в Хилендарския манастир на Света гора, доколкото посочените Отговори на патр. Николай ІІІ съдържат податки за съдържанието на 13 глава от Тактикона на Никон, и доколкото наличието им в превода на Кормчаята са сигурна податка, че съдържанието на главата за лъжливите книги е било известно на българските книжовници още в първата трета на ХІІІ в., и преди цялостния превод на Тактикона през ХІV в. [обратно]

27. Времето на заемането на архиепископската катедра в Охрид от Теофилакт не е уточнено с категоричност - мненията се колебаят от 1078 докъм 1091 г. (Гергова 1992: 460-461). [обратно]

28. Българската етнорелигиозна доктрина, която представяла фаталистичните есхатологични очаквания в края на фаталния "средищен век" като спасителна за българите (сотирологична) - ако успеели да се освободят, щели да застанат пред лицето на своя Бог и пред неговия окончателен избор като независима етно-държавна цялост. Пространното изложение на посочените идеи в контекста на историко-апокалиптичните текстове е направено в отделен труд, към който ориентираме читателя за по-нататъшни справки (Моллов 1997). [обратно]

29. За реактуализирането на християнизираната шаманска "матрица" в условията на византийското робство и за превръщането й в идеологическа и сюжетна парадигма на историко-апокалиптичните текстове - вж.: Калоянов (2000; 2003); Моллов (1997). [обратно]

30. "Споменът" за тези връзки отеква и след освободителната 1185/6 г., при първите Асеневци - да припомним твърдението на Калоян, че според писаното в по-стари книги Рим е дал царско достойнство на Симеон, Петър и Самуил. [обратно]

31. "Иная же и цари нечестивiи злохитрымъ своимъ умышленiемъ пишуще о мученицехъ ложная и невмстная, дабы имъ, врнымъ хотящимъ мученическая страданiя почитати, соблазна тмъ сотворити и вся въ неврство положити, якоже и Улiянъ преступникъ и инiи таковiи." (Пипин 1861: 41, бел. 88). [обратно]

32. "
 
  " (цит. по: Пипин 1861: 23-24). [обратно]

33. "И си оубо до з(д)е. Написахо(м) же оба(ч) вднье, яко да не невиднья въ сия имена и ина различна вина прельсти въ на© въмщенье приме(т). Потребно же е© на(м) вдти о емы(х) скровны(х) книга(х), яко великыи гле(т), яко емыя скровныя книгы еретическыя су(т), да с таковми, яко съ древними прелщаю(т) римл­ни, яже су(т) сия" (следва списъка) (цит. по: Пипин 1861: 22). [обратно]

34. По-нататък в цитирания текст (в бележките под линия) оставяме формите в препис № 263, а в скоби поставяме словоформите, предпочетени от Пипин като правилни. [обратно]

35. "Такоже и нын, аще кто заповдь божiю преступитъ, а учнетъ (иметъ) еретическая писанiя у себя держати, еже есть врагъ божiй, и волхвованiю ихъ вровати иметъ и той (кто), съ тми со всми еретикы да будетъ проклятъ". [обратно]

36. "Аще который отецъ духовный, свдая (вдая) у себе таковаго въ сынхъ, а вдая то въ покаянiи его, иметъ ему въ томъ потаковы дэяти, и прiемля его на частое покаянiе безъ опитемiи и безъ отлученiя церковнаго, или иметъ (и) самъ тоже творити, прежереченная сiя еретическая мудрованiя (волхвованiя), да извержется сана своего по правиломъ святыхъ отецъ, и съ прежеречеными еретики съ тми со всми, да будутъ прокляты (да будетъ проклят), и написаная та на тлихъ (его) да сожгутся. А иже кто не повинится (не повинется) повленiемъ святыхъ апостолъ, иже святымъ отцемъ предаша, и потомъ святыя соборы (святый собор) утвердиша правилы своимъ, паче же Духомъ святымъ, иже предаша церквамъ Христовымъ по вселеннй." [обратно]

37. Следващият пасаж (поставен от нас в скоби) вероятно отсъства в № 263, доколкото Пипин предлага разночетения към него само по Рум. [обратно]

38. Веднага след тези клетви в № 263 (и № 225) е добавено проклятието към латинската ерес за кваса (вж. по-горе), но Пипин отбелязва, че в единия (вер. № 225) то стои "совершенно отдельно". [обратно]

39. Познато е и на Рязанската Кормчая: "Иже кто иметь еретическое писание у себя держати, и волхвованию его веровати, со всеми еретики да будет проклят, а книги те на темени их сожещи." - вж. Лютова 1999 (гл. 1. Секретные фонды Библиотеки Академии наук в ХVІІІ, ХІХ и первой четверти ХХ века). [обратно]

40. Според Никита Хониат през 1191 г. (по време на бунта на виз. пълководец Константин Ангел срещу имп. Исак ІІ Ангел) Петър и Асен отново изявили своята надежда за успех на българската кауза, като се молели на бога "тях да не ги настига смърт, ако е възможно, и да не изгубят царската власт. И проклетниците, като изтъкваха тая причина, предричаха, че докато те царуват, работите на власите (=българите) все повече ще се развиват и напредват, че те ще се сдобият и с чужди села и градове и измежду тях ще излязат князе, а също и вождове от тяхната кръв (чресла). Те разказваха тези неща, за които не знам къде и как им бяха внушени." (ГИБИ 11: 45). [обратно]

Ангелов 1952: Ангелов, Б. Ст. Списъкът на забранените книги в старобългарската литература (Към въпроса за класовия характер на нашата стара литература). // Известия на института за българска литература, кн. 1, 1952.

Ангушева-Тиханова 1996: Ангушева-Тиханова, А. Гадателните книги в старобългарската литература. София, 1996.

Бенешевич 1917: Бенешевич, В. Н. Тактикон Никона Черногорца (Греческий текст по рукописи № 411 Синайского монастыря св. Екатерины). Вып. I. Петроград, 1917 (Записки историко-филологического факультета Петроградского университета, 139).

Бобров 1987: Бобров, А. Г. Сказание Афродитиана. // СККДР, 1987.

Бобров 1994: Бобров, А. Г. Апокрифическое "Сказание Афродитиана" в литературе и книжности Древней Руси: Исслед. и тексты. СПб., 1994.

Буланин 1987: Буланин, Д. М. "Пандекты" и "Тактикой" Никона Черногорца. // СККДР, 1987.

Владимиров 1900: Владимиров, П. В. Научное изучение апокрифов, отреченных книг в русской литературе во второй половине ХIХ столетия. Киев, 1900.

Вознесенски 1996: Вознесенский, А. В. Старообрядческие издания XVIII - начала XIX века: Введение в изучение. СПб.: Изд. СПб. Ун-та, 1996.

Востоков 1842: Востоков, А. Х. Описание русских и словенских рукописей Румянцовского музеума. СПб., 1842.

Георгиев 1966: Георгиев, Ем. Литература на изострени борби в средновековна България. София, 1966.

Гергова 1992: Гергова, Ем. Теофилакт Охридски. // СБЛ-Е 1992.

ГИБИ: Гръцки извори за българската история.

Горчаков 1874: Горчаков, М. И. [Рец. за: Павлов 1872]. // Отчет о шестнадцатом присуждении наград гр. Уварова. СПб., 1874.

Грицевская 1993: Грицевская, И. М. Индекс истинных книг в составе "Кирилловой книги". // ТОДРЛ 46, СПб., 1993.

Грицевская 2003: Грицевская, И. М. Индексы истинных книг: Репертуар чтения древнерусского книжника ХV-ХVІІ веков. СПб., 2003.

Дуйчев 1955: Дуйчев, Ив. Най-старият славянски списък на забранените книги. // Годишник на българския библиографски институт, ІІІ, 1955 (=Дуйчев 1981).

Дуйчев 1981: Дуйчев, Ив. Проучвания върху средновековната българска история и култура. София, 1981.

Калайдович 1824: Калайдович, К. Ф. Иоанн Экзарх Болгарский. Исследование, объясняющее историю словенского языка и литературы IX и Х столетий. Москва, 1824.

Калоянов 2000: Калоянов, А. Старобългарското езичество: (Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите). В. Търново, 2000.

Калоянов 2003: Калоянов, А. Старобългарските шамани. Религиозен опит и социални функции (VІІІ-ХІІ в.). София, 2003.

Каталог 1995: Каталог рукописных и старопечатных книг Древлехранилища Лаборатории археографических исследований Уральского государственного университета. Вып. 3. Екатеринбург, 1995.

КМЕ 1995: Кирило-Методиева енциклопедия. Т. 2. (И-О). София, 1995.

Кобяк 1984а: Кобяк, Н. А. Индексы "ложных" и "запрещенных" книг и славянские апокрифические евангелия. // Из истории культуры и общественной мысли народов СССР. Москва, 1984.

Кобяк 1984б: Кобяк, Н. А. Индексы отреченных и запрещенных книг в русской письменности. // Древнерусская литература: Источниковедение. Ленинград, 1984.

Кобяк 1987: Кобяк, Н. А. Списки отреченных книг. // СККДР, 1987.

Кобяк 1989: Кобяк, Н. А. Индекс ложных книг и древнерусский читатель. // Христианство и церковь в России феодального периода. Новосибирск, 1989.

Кобяк 1993: Кобяк, Н. А. Оксфордская редакция индекса ложных книг: археография и тексты. // Из фонда редких книг и рукописей Научной библиотеки Московского университета. Москва, 1993.

Кожухаров 1995: Кожухаров, Ст. Индекс на забранените книги. // КМЕ, 1995.

ЛИБИ : Латински извори за българската история.

ЛЗАК 1861: Летопись занятий Археографической Комиссии, Вып. 1. (1860). Москва, 1861.

Лютова 1999: Лютова, К. В. Спецхран Библиотеки Академии наук: Из истории секрет. фондов. СПб., 1999.

Милтенова 1992: Милтенова, Ан. Индекси. // СБЛ-Е, 1992.

Моллов 1997: Моллов, Т. Мит - епос - история. Старобългарските историко-апокалиптични сказания (992-1092-1492). В. Търново, 1997.

Отреч. чтен. 2002: Отреченное чтение в России XVII-XVIII веков. Отв. ред. А. Л. Топорков, А. А. Турилов. Москва, 2002.

Павлов 1872: Павлов, А. Номоканон при Большом Требнике, изданный вместе с Греческим подлинником, до сих пор неизвестным, и с примечаниями издателя. Одесса, 1872.

Перетц 1901: Перетц, В. Н. Материалы к истории апокрифа и легенды: II. К истории Лунника. СПб., 1901.

Пипин 1861: Пыпин, А. Н. Для объяснения статьи о ложных книгах. // ЛЗАК, 1861.

Пипин 1862а: Ложные и отреченные книги русской старины, собранные А. Н. Пыпиным. // Памятники старинной русской литературы, издававшейся графом Григорием Кушелевым-Безбородко. Вып. III. Москва, 1862.

Пипин 1862б: Пыпин, А. Н. Ложные и отреченные книги русской старины. Объяснения к "Памятникам древней русской литературы", вып. 3. // Русское слово, 1862, № 1 и № 2.

Розенкампф 1839: Розенкампф, Г. А. Обозрение Кормчей книги в ее историческом виде. 2-е исправл. и дополн. изд., СПб., 1839, тираж 100 экз. (1 изд., Москва, 1829; ние цитираме по Пыпин, който е използвал 2 изд.).

Салмина 1987: Салмина, М. А. Мучение Феодора Тирона. // СККДР, 1987.

Салмина 1989: Салмина, М. А. Сказание о двенадцати пятницах. // СККДР, 1989.

СБЛ-Е 1992: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. София, 1992.

СККДР 1987: Словарь книжников и книжности древней Руси. Вып. 1. (XI-первая половина XIV в.). Ленинград, 1987.

СККДР 1989: Словарь книжников и книжности древней Руси. Вып. 2. (вторая половина XIV-XVI в.). Часть 2: Л-Я. Ленинград, 1989.

Станков 2002: Станков, Р. Время и место древнейших славянских переводов (на материале славянского перевода Жития Андрея Юродивого). София, 2002.

Творогов 1987а: Творогов, О. В. Житие Андрея Юродивого. // СККДР, 1987.

Творогов 1987б: Творогов, О. В. Житие Василия Нового. // СККДР, 1987.

Творогов 1987в: Творогов, О. В. Житие Нифонта Констанцского. // СККДР, 1987.

Творогов 1987г: Творогов, О. В. Мучение Ирины. // СККДР, 1987.

Титов 1999: Титов, В. В. Ложные и отреченные книги славянской и русской старины: Тексты-первоисточники XV-XVIII вв. (с примеч., коммент. и частичн. пер.). Москва, 1999.

Тихонравов 1863: Тихонравов, Н. С. Памятники отреченной русской литературы. Т. 2. Москва, 1863 (Repr.: The Hague - Paris 1970).

ТОДРЛ: Труды отдела древнерусской литературы.

УСб. 1971: Успенский сборник ХІІ-ХІІІ вв. Изд. подг. О. А. Князевская, В. Г. Демьянов, М. В. Ляпон. Москва, 1971.

Франко 1910: Франко, Iв. Апокрiфи i легенди з українських рукописiв. Зiбрав, упорядкував i пояснив д-р Iван Франко. Т. 5. Апокрiфи про святих. Часть перша. Львiв, 1910.

Щапов 1859: Щапов, А. П. Русский раскол старообрядства, рассматриваемый в связи с внутренним состоянием русской церкви и гражданственности в XVII веке и в первой половине XVIII. Казань, 1859.

Яцимирски 1921: Яцимирский, А. И. Библиографический обзор апокрифов в южнославянской и русской письменности. Вып. I: Апокрифы ветхозаветные. Пг., 1921.

© Анчо Калоянов, Тодор Моллов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.12.2006, № 12 (85)

Други публикации:
Културните текстове на миналото: носители, символи и идеи. Книга ІV. Текстовете в архитектура и образи. Материали от Юбилейната международна научна конференция в чест на 60-годишнината на проф. дин Казимир Попконстантинов, Велико Търново, 29-31 окт. 2003. София, 2005, с. 196-206 (със съкращения).