|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПО ПОВОД НА ЕДНА КРИТИЧНА СТАТИЯ. Ангел Христов Материята на театъра е твърде крехка повърхност, върху която неопитният или начинаещият любител на естетическите еквилибристики почти винаги е застрашен от възможността да се подхлъзне и попадне в черната дупка на духовната нищета, плод не толкова на недостатъчна култура, колкото на желанието да се представи по начин, различаващ се от вече познатата и при това омръзнала ни образност. Признавам, че прочетох няколко пъти рецензията на Тодор Карастоянов “Ниво Сфумато. Das kunstwerk”. За лишеният да следи редовно театралните прояви на който и да е столичен театър провинциалист подобно представяне предизвиква най-малко порой от въпроси, чието изреждане е безмислено, ако възприемем театъра като форма за визуални послания. Натоварвайки го обаче с чисто дидактически задачи, ние го превръщаме в поле за егоистична изява, клоняща към мазохистичното използуване на езиковите форми, чийто единствен смисъл е да предадем на собственото си виждане такава сила, която да превърне потенциалния потребител в примиряващ се субект, отказал се от силата на собствената си мисъл поради абсолютизираната оценка на автора, стараещ се да се разграничи от създателите на спектакъла “Черното руно” с увереността, че открива истинските причини за разминаването между театъра на бълбукащото съвремие и неговия антипод - театъра на вманиачените, отдалечаващите се от реалната действителност, театрали, които съществуват благодарение на съзнателното бягство от съвременните проблеми чрез гимнастиката на езика и тялото, при това с еднаква пошлост на естетическо ниво. Осъзнавайки, че авторът се е стремял да оригиналничи, стараейки се да драматизира видяното, за да изплува над делничността на нещото, което му е направило впечатление, аз приемам, че приближавайки изкуството до живота, той е пропуснал да отбележи непрекъсваемата връзка между действителността и художествената измислица, тандем, позволяващ на сцената да се появят едновременно и пошлостта, и величието, и падението, и възвисяването, и възпитаването на вкуса, и неговото потъпкване. Натрапивостта, с която авторът изтъква рецензията относно лишеното от “нещо си” представление, всъщност е съзнателно насочване вниманието на все по-инертния зрител към незначителните проблеми на една друга действителност, която води към игнорирането на едни и толерирането на други артисти и режисьори, към една и съща тематика, задължително базираща се на чуждестранни пиеси, осигуряващи поредица от драматични обрати, чийто смисъл е да привлече в пустеещите театрални салони все по-безразличния зрител. Това вероятно има смисъл в една среда, сполучливо наречена от автора “виртуална хранителна верига”, но ние, съгласен съм с него, имаме нужда от друг тип театър, предлагащ не евстравагантни, чужди на националната ни духовност идеи и теми, приемливи за зрителите в Лондон, Париж или Берлин, а откъснал се от гравитацията на всекидневието театър, провокиращ собственото ни съществуване, превръщащ ни в съавтори, а не в празни концептуалисти, за които нивото на внушението не стига по-далече от превзетите хвалебствия за стила и постиженията на чуждоземни и духовно различни творци, от които можем да вземем само чувството за нарцистична наслада, но не и да овладеем процесите на майсторството на сцената, просто защото театърът е средство за осъществяване на таланта, а той е дарение божие, без което всички усилия, независимо от целта, са безполезни. Отново признавам, че с любопитство препрочетох двете странички и донякъде изпаднах в онази обърканост, която предизвиква всяка нова среща с търсещ собствения си, характерен само за него изказ автор. Без каквото и намерение да давам съвети, аз самият се нуждая от тях, бих искал да преоткривам силата на театъра чрез богатството на естетическите изрази, облагородяващи дори критичните статии и превръщащи ги в слово, разбираемо от всеки, който има естествената нужда да се докосне до света на своето любимо изкуство, макар и далече от мястото на физическото /в случая театрално/ действие. В такъв случай Тодор Карастоянов ще ме направи последователен свой читател, а аз самият ще мисля за театралната критика като за средство, без което театърът ще бъде димът, който изчезва в синия простор и не оставя следа. 02. 04. 2000
© Ангел Христов, 2000 |