САМОТНИЯТ СКИТАЛЕЦ

Антоанета Алипиева

web

В огромния поток от белетристични амбиции в края на 2019 година се появи краткият сборник с разкази от Пламен Антов "Голямо червено слънце, самотни електрически светлини". Късият разказ не е лек жанр, изисква максимален синтез на тема, сюжет, на житейска ситуация. Колкото по-лишен е от алегории, от разрушителни модернистични прийоми, толкова по-трудно му става да бъде забелязан. Животът трябва да се събере в юмрук, чувството да се сгъсти до идея, читателят да запамети в рецепцията си усещане за проблем. Малката книга на Пламен Антов постига тази реалност, като обединява разказите чрез силен автобиографизъм, чрез превръщане на житейския отрязък в собствено парче живот и философия. Кратки случки, станали на пътя. Това е гръбнакът на разказите, подредени не толкова логично-хронологично, колкото с презумпцията, че животът на всеки един е низ от излизания вън от черупката и превръщане във вътрешен факт на всяка среща с другите. Въпреки че авторът опитва да избяга във фикцията, това трудно му се отдава. В уводните си думи той заявява:

Вътрешният диапазон на книгата е широк не само по вертикала, но и хоризонтално: някои разкази са манифести, други - просто анекдоти. А някъде между тях, осцилирайки между единия полюс и другия (макар че едва ли е работа на автора да го казва), са откровени пародии на литературни сюжети и ситуации. Не липсват и закачки.

Разказите са повече еднородни, отколкото разнородни като естетики. Жанровата нестабилност, заявена като претенция, не е толкова релефна. Затова пък видимо е преливането от поезията в прозата, тъй като самият Антов до този момент е повече известен като поет. Емоционалният поток разводнява наратива до лиричното, а в случая на Антов - и до моралистичното. Мнозина биха провидили в подобна завършеност старомодния рефлекс на разказвачите от началото на XX век, биха прозрели традиционното йовковско начало, биха, разбира се, осъдили тези неща. Но отдавна е време, мисля, прозата ни да се върне към смисъла. Това, че скандализираш, че не потвърждаваш познатия свят, не значи, че новаторството е на твоя страна. Както не значи, че неразбираемото задължително е изкуство. За да разрушиш, трябва да имаш идея какво искаш да изградиш. Години наред самоцелният нонсенс е продаван като смел авангард, а той е просто мода. В изкуството правилата са повече прости, отколкото сложни. Ако една творба, стихотворна или прозаична, не може да се преразкаже, ако не може от нея да се отдели идея, то в нея има нещо безсмислено амбициозно.

При Пламен Антов нещата не стоят така. Неговите разкази разчитат на преживяното, обобщено от паметта до житейска сентенция. "Скитникът" разказвач е позицията, от която се гледа животът. Срещнатите са случайно други - или непознати, или отдавна забравени и възкресени за миг. Другите имат по-важна функция от тази да покажат собствено лице. Те са собствен отговор на аза, негово уточнение за моралните или социално-психологическите етажи на обществото. Пътищата са български, те не излизат извън обсега на съвремието, така че книгата на Антов е "закована" във времето чрез типажи, сюжети, социални стълбици. И това е повече добро, защото "портретът" на конкретиката е избегнал мащабния език за сметка на човешките детайли. Съдбата е прозряна чрез реплика, жест, дума, а те пък са разширени до характерност. Реставрацията на времето е повече психологическа, отколкото социална. "Голямото червено слънце" е посоката, която води към "непознат град", "пусти улици", "евтини хотели", "нощни влакове" - все топоси на самотата, на бягството от тълпата, състояние на изолираност и някакъв вид защита от общите норми.

Разказващият скитник е завършен образ на вътрешната свобода. Пространството е вън, към непознатото, времето е напред, докато трае животът. Нещо натрапчиво: и разказвачът, и другите са бездомници, прогонени по някакъв начин, маргинализирани като социални субекти. Точно това ги освобождава от общите правила, прави ги странници, сваля оковите на общоприетото и ги праща в света на подземието. Освободеният обаче от колективните норми разказвач ползва друг морал и друго отсъждане - това на моментната справедливост. На усещането в мига, когато чувстваш кое е фалшиво и кое е не е. Така подигралият се с искреното влюбване получава обувка в устата, демонстриращата лъжливи патриархални порядки е изнасилена, а агресивното момиче на плажа по време на Джулая изведнъж потъва в самотна болка, срещнало я в другия. Отсъждането не е само наказание. Често то е прошка. Ласкав поглед към запокитеното от обществото момче, което изкарва прехраната си заедно с циганите. Дълбоко съпричастие към човешки трагедии с болни деца. Милост към едно объркано дете, бягащо от правосъдието не за друго, а защото се е опитало да уравновеси света - убило е човек, който измъчва друго живо същество със садистична жестокост.

Разказите на Пламен Антов са в естетиката на делничното. От обективните сюжети до борхесианските оглеждания, от вътрешните гласове до социалния патос - това са все ракурси, които не излизат от обичайната повторяемост на деня. Малкият човек, прочее, постоянен персонаж на съвременния къс разказ, тук е изваден навън. Във всякакъв смисъл. Вън от обществото. Вън от "правилното". Вън на пътя, ексцесно оголващ същността. Вън от дома. Над неговото битие няма чадър, той посреща съдбата си със смирение, неговите решения не носят вкуса на бунт, на съпротива, на недоволство. Обратното - те са приемане на ситуациите или събитията като обичайни, като "писани". Но за разлика от своите "други" разказвачът не е съгласен с такъв живот. Монотонността, подлудяващата повторяемост, невъзможността да се излезе извън "писаното" е тежката присъда над малкия човек. Това, което животът му позволява, е собствената му самота. Дали тя е тайна, или е видима за всички - няма значение. В самотните мигове може да си порочен (дъщерята, чиято потулена перверзия никога не ще бъде узната от собствената ѝ майка; срамежливият мъж, чиято майка не подозира, че се среща с мъже); в самотните мигове може да си хистеричен (пощурялата жена, обидена от богатия си любовник, но наясно, че без него е в социална безпътица); потънал в самотата си, може да забележиш човек, който да ти е по-близък от жената по прашки, с която от години делиш легло (онзи просяк, който внимателно ще изслуша детството ти). "Миризмата на нашата голота" е пропила човешкия живот. На всеки един. Това, че в разказите на Пламен Антов подобна идея се доказва чрез малките хора, е само начин да се излезе "навън", "на пътя", за да се оголи животът, да се премахнат обичайните защити, всекидневните лъжи и да блесне самотата на човека.

Във всекидневните ситуации е заложено всичко - от случайното до екзистенциалното. От една среща на остарели съученици извират провалени или фалшиви животи, безнадеждни разочарования, мними социални върхове и парвенюшка гордост, окончателно отчуждение или невъзвратимо отдалечаване. Пак самота, полята с вино, поръсена с банални фрази като "Обади се някой път...". В планираните човешки действия се крият повече случайности. В илюзиите за приятелство и близост няма нищо освен баналност. Една все още красива жена крещи: "Искам да го направя - говореше ми, - искам да спя с теб, искам да ме разкатаеш от секс тази нощ. Тази нощ ще тръгна с теб и ще отида където поискаш. В Южна Америка (...) само да се случи нещо и в тоя мой живот...". Остаряването още повече оголва самотата, след бутилка вино гримът пада и зазвучават жалките реплики и молби на провалените животи. На пясъка пък, там, където по време на Джулая се събират много хора, за да споделят общото помежду си, не е по-весело. Общото се оказват повърхностни, познати от отдавна реплики, глуповат хумор, и огледалният образ на "голотата", на стъписващата изоставеност. Мигът, в който се приближиш към някого другиго, виждаш самотната печал на душата му. Джулая, празникът, когато трябва да се посрещне слънцето, да се изкрещи от радост, да се прегърне животът - та този Джулая се превръща в огледало на човешкото, на безутешното усамотение.

Изтълкувани като картина на съвремието, разказите разтягат като ластик познатото от миналия век - това, че в българското битие няма оптимизъм. Не случайно топосите са малки, глухи провинциални градчета или затънтени открити усои. В първите десетилетия на XXI век селото е изчезнало, но го е заместил провинциалният град. Или още по-обобщено - провинциалното просто е неизкоренимо в мисленето на българския човек. Да се примирим, защото мегаполисите ни мамят, но те са ни непознати, не можем да постигнем техен портрет, защото те не са наша органика. И в човешкия вопъл по неуважаваните вече добродетели няма нищо лошо. Да съчувстваш, да презираш, да се възмущаваш е традиционна основа на късия ни разказ, в чиято еволюция не е задължително да се вложат разрушението и конфликтът. Старомодният романтизъм, смешната доброта, свенливото съчувствие към човешкото са все аспекти на битието, които ако са аргументирани, почувствани като смисъл, не могат да бъдат подиграни.

При Пламен Антов срещите, събиранията, диалозите - изобщо всички маркери на общуването са квази възможности за човека. Посягащ с топлота и разбиране към човешките нужди и болки, разказвачът среща разрушението и фалша. Ето в този възел е снимката на съвремието, щракнало временни "модерни" хора, разглобяващи смисъла в себе си и около себе си. И оправдаващи се, че това е духът на времето. На път, постоянно разсъбличащ се, без дом, преспиващ в случайни и чужди места, разказвачът пътува, сложил в раницата си самотата. Затова и финалите на тези разкази са по-скоро необичайни. Те потъват във всекидневното, в банално познатото, сякаш се изпаряват. Всеки знае отговора на случилото се. То, случилото се, е сивият факт от деня, болезнената монотонност на обикновената човешка драма. В днешно време няма герои, защото митовете са изтънели, вярата е кратка, а търпението е безконечно.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.05.2020, № 5 (246)