ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА МИНАЛИЯ ВЕК. ОПИТИ ДА БЪДЕ ПОДЧИНЕН

Антоанета Алипиева

web

Двутомникът на Пламен Дойнов "Българската поезия в края на ХХ век" е първото крупно "събиране" на едно естетическо и идеологическо явление в краевековната ни литературна зона - българския постмодернизъм, с всичките му факти, претенции, имена, манифести, раждане и залез. Налице са нови периодизации, "нови понятия", чрез които се осмисля "новото" за литературната ни история и наука време на 90-те - все още несъбрано и неосвободено от живите страсти на живите претенденти за списъчни подредби. 90-те години на миналия век са разбунена зона на политически, идеологически и реваншистки настроения, често пъти прикривани под маските на авангардни естетики. Пламен Дойнов успява да се спаси от прекалената встрастеност и да разкаже за надеждите на едно "възможно поколение", което, вече възмъжало, разбира болката на Геровите думи за "живота, тази кратка илюзия". Една драматична книга за постмодернизма, която мнозина ще обявят за апологетична.

Разказът започва не толкова с естественото раждане, колкото с откриването на бащите, изгубени някъде в обърканите времена на прехода. Кръг от млади имена усещат, че не могат да преживеят сиротни, без традиция и корен, затова бащите - Константин Павлов, Биньо Иванов, Иван Теофилов, Николай Кънчев - са разпознати като страдалци в един преден период на литературата, но са възнаградени с деца в краевековния момент на българската поезия, защипана и прободена от политически, идеологически, социални и естетически разноезичия. 90-те години - кръстопътни и пълни със сблъсъци, раждат илюзиите за граници, една от които е Първата и Втората българска република и техните специфични начини на организация на литературен бит, институции и взаимопреплитания между външен и вътрешен свят, набелязване на контексти, които се впиват в творбите или са задвижвани от творбите. Двете литературни "републики" се срещат в граничната зона на последното десетилетие, като напластяват инерцията и революционния устрем. Макар и представено коректно - като плурализъм, десетилетието в погледа на Дойнов е повече "нова" претенция, повече отрязване на пъпна връв и опит за културна еманципация, която тръгва не толкова чрез интуитивното раждане на нови естетики, колкото чрез бързото сформиране на нови литературни институции и конюнктури, които първо раждат манифестите си, а после обясняват чрез тях и творчествата си. Разбъркани, 90-те години са обяснени чрез "късен социалистически реализъм, неоавангард, постмодернизъм, нов автентизъм...", които съществуват в кълбото от претенции, доказали се чрез престрелки, отрицания и най-вече незачитащи мълчания спрямо другото, другите.

Важното за десетилетието е осъществената среща между "двете" литературни републики, среща, която върши генерален акт: разбива монолитния "национален" проект, прочее силно проникнат от политическата и служебната номенклатура, и обособява "места", полета на взаимен интерес и сходство, които ограничават своите гласове до себе си, не зачитайки особено диалога. Но това в началото и средата на 90-те. В края им "местата" разтварят своята стерилност, за да се взаимоприникнат и в известен смисъл смесят. Това е и залезът на "възможното" поколение от 90-те, което, вече социализирало се, написало манифестите си, разпознало кой го е родил, отхвърлило озлоблението към други родители, започва да отчленява личностите си. Набелязват се основните зони на литературата, които през десетилетието извисяват гласове и претенции. Естествено, започва се от наследеното: Априлското поколение, което в очите на автор от 90-те, какъвто е Дойнов, е "облъчено от власт", авторите му са "преекспонирани като "придворното войнство" на Тодор Живков". "Всички са равни" според мълвата на "новите", които виждат не индивидуалните избори, не драмата на изкушените, не и естетическите завоевания, а само възрастово делене и идеолого-политически подозрения и обвинения. Тази ремарка е направена не за да се обори тезата на автора, а по-скоро констативно: подобно мнение господстваше в общата панорама на 90-те и успя даже за кратко да се превърне в конюнктура. Дойнов е избегнал конюнктурното тъкмо чрез ретропроекта на "възможното поколение", който недвусмислено е назован "утопичен". Ако утопията на априлците е била вярата, че един режим ще бъде вечен и в този смисъл и националният представителен списък ще бъде вечен, то утопията на 90-те е, че някой може да се роди от само себе си или още по-тясно - че някой може да преживее целия си живот в собственото си "място", без да знае, че около него светът е всякакъв и всеки друг. Новите форми на постмодернизма - кръгове, групи, институции, публични жестове, радикална смяна на литературния протокол, на език и ценности - започват да чувстват нуждата от дом, от родители, от традиция, която да задържи корена им. Литературната ситуация от края на миналия век повтаря поколенческите сблъсъци между "млади" и "стари" от Възраждането насам, сантиментално асоциират д-р Кръстев, Славейков и Вазов и тяхното балканско боричкане за "единствено" място в българската литература. Дали ще е назовано "домашно огнище" или "поевропейчване", това е без значение, защото думите са маските на претенциите, естетическото оправдание на източното желание за върха на пирамидата.

В този смисъл особено ценно в книгата на Дойнов е публикуването на постмодерните манифести. Първият от тях е раждането на младенец, който по културна памет знае за обвинението на Боян Пенев към българската литература, че е толкова здрава, че не може да пипне модернизъм. Младенецът априори е решен да е болен, за да е модерен, а не реалистичен (характеристика на късния социалистически реализъм, приета по мълва и далеч не защитена и доказана в първите години на 90-те). Посред многото болести той не знае коя да пожелае, но знае, че желае нещо "ново", екзотично: "С която да подпишем нов културен договор: не тя произвежда почерк, а почеркът произвежда болестта". Още в ранните си дни младенецът така се е заиграл, че е превърнал играта в заместител на действителността. Затова и не обича реализма, нито остарели родители. Обича да играе, да се шегува и да остарее единствено в игра, незапомнил същност или същности. Както той сам признава: "Болест без идентичност".

Вторият манифест е убиването на автора и макар че постмодернизмът имаше намерението да убие всички автори (лишаването на автора от статуса на пишещ субект), то през десетилетието той успя да убеди само своите автори да умрат, но само на ужким, защото те твърде скоро, към края на краевековната зона, разбраха, че една литература е по-добре да се представя чрез автори, защото другото е забрава и напразни усилия на безизвестността. С признанието, че постмодернизмът е "кораб-призрак, с който да се мяркаме по литературния хоризонт и да изчезваме, да съблазняваме и дразним "отсамния" свят...", започва порастването на "възможното поколение" от 90-те, за което играта с чужди гласове вече не стига. Докато накрая естетическото течение не обяви своя собствен финал, като точка по точка преобърне всичките си първоначални претенции в антипретенции. Но детският спомен за "дразненето на бабите" остава като биографична емблема на едно литературно "място", в което вече багерът е влязъл, за да разчисти място за нов блок.

Всъщност книгата на Пламен Дойнов разказва тъкмо по логичното разгъване на постмодерните манифести. Всяка метафора от тях е превърната в рационална интерпретация на детайлите на едно естетическо направление, което всмуква в себе си широкообхватен контекст и преплита текстове и извънтекстова реалност до такава степен, че херменевтичният прочит е най-нелепият спрямо "постмодерната дискурсивност". В това "място" се сблъскват традиции и тяхното пренаписване, литературни жестове чрез тялото и литературни жестове чрез текстовете, премиери на книги, приличащи повече на театър, защото сюжетите се разиграват и чрез телата, тъй както книгата отдавна в очите на 90-те не е само дух, а е и "тяло". Ето как се стига до друга важна позиция на "мястото" - след убиването на автора трябва да изчезне и читателят. Онзи класическият и романтичният, познат от предходния литературен модел, обвинен в здраве и реализъм. Онзи, който споделя самотата на автора и в този смисъл се единява с него с уникална любов. Читателят от 90-те има преди всичко очи и уши, той е масовият продукт на визуалните медии, очакващ отмората след автоматизирания си и стандартен ден. Ден-клише, родил човек-клише, разбиращ единствено текст-клише. "Българският читател се скрива зад вестника", както обяснява Дойнов, за което има реално социологическо обяснение: 90-те са територия на бурни външни процеси, медиите ги отразяват начаса, задоволяват "веднага" спонтанния интерес към нови светове, затова и романтичният читател е рядък вид на съществуване. Българският читател се скрива още в библиотеките, в автора (инерция на соцбардовете, които творят за целия народ; всъщност пак основна теза на постмодернизма, който прави литература за себе си, за "мястото" си и от "мястото" излъчва първенци или аутсайдери, т.е. отрича изцяло националната идея, превръщайки всичките й смисли в национализъм), читателят се скрива пред телевизора. И изобщо през 90-те е налице профанизация на идеята за споделяне на изкуството. Ако през периода на тоталитарния режим масовият читател беше изкуствено помпана с патетика личност, приучвана на охкане и ахкане, но пак далеч от самотната същност на изкуството, то в края на ХХ век масовият читател откровено признава профанирането си и търси шоковия ефект на вулгарното, патологичното, разрушителното, уличното, търси краткия гъдел на подразнени инстинкти.

"Българската поезия в края на ХХ век" загребва огромен контекст от извънтекстовата реалност, за да види последната като литература в тъканта на постмодернизма, който в краевековието идеологически воюваше с масирано обобщената литературна предходност. След реализма, символизма и експресионизма 90-те години на миналия век родиха следващо завършено и представено чрез манифести естетическо и идеологическо направление в българската литература. В края на десетилетието постмодернизмът има вече острата нужда да се съпостави с различните и различното, като втъче в себе си и други, "извънместни" факти, което е вече ярък знак за неговото изтичане и размиване. Книгата на Дойнов трудно удържа литературата от последните години само като постмодерна, пък и не желае точно това. Разглеждат се награди, хроники, обзори, анкети - все "институционни маркери" на литературни години. Всяка изминала година чрез побраните различности в нея историзира книгите, историзира литературното време, започва да създава идеята за национална литература. Критическият разказ на Дойнов обаче изцяло пренебрегва или поне интерпретира според своята "местна" гледна точка идеологическите противници, въпреки че споменава за престрелките между "Литературен вестник" и вестник "Български писател". "Казионното наследство" от "литературната НРБ" не е разгърнато като несъгласие с постмодернизма, обвиненията на другите са споменати, но не са интерпретирани в дълбочина, защото по принцип книгата е разказ за постмодернизма и неговите герои, институции, език и светоглед.

Една от най-интересните тези в изследването е тази за антологичността на 90-те, за взрива на антологичните проекти, подложени на официозен запор през времето на социализма, за многото авторства на "местни" или национални схващания за представителност на българската поезия. Краевековните антологии са изцяло преобразуване на предишни традиции (става въпрос за антологичните идеологически и административни списъчни скупчвания на българските поети от тоталитарния период) и обвързване с предходните традиции, представени от автори като Димчо Дебелянов и Подвързачов, Никола Ракитин, Вазов и Константин Величков, Иван Радославов, Гео Милев, Христо Цанков, Петър Динеков... Краевековната антологичност акцентира върху личната идея за представителност, а не върху колективната. Реабилитира се персонализмът в съставителския избор, което пък е явна форма на критически дискурс. Антологичната идея е прегледана чрез делото на "по-стари" поети и критици, които навлизат в краевековието с утвърдения си индвидуализъм и с изявения си сблъсък с официалните доктрини и лични биографии. Техните антологии реабилитират именно вътрешната гледна точка към отделни естетически явления, периоди или национални литературни проекти. Антологиите, съчинени от автори на 90-те, своебразно продължават подобна потребност, отдавна родила се в литературата ни от втората половина на ХХ век, но не намерила официална легитимност до 1989 г. Те обаче още повече надробяват общите полета чрез индивидуални предпочитания, подредби и ограждения на литературни "места". Антологичната идея е разгледана и чрез поетични книги на определени автори, които правят подбор или автоцензура на собственото си творчество и в този смисъл реализират същността си като образ на собствената си представителност, която Пламен Дойнов нарича "нов персонализъм". Изобщо краевековието всячески преобръща познатото и канонното от предишния литературен период и именно тези преобръщания са обект на изследване на разказа за българските литературни езици и случки от 90-те.

В този смисъл кризата от последното миналовековно десетилетие е и ново начало, кръстопътните различни езици се срещат, сблъскват се, групират се отново и търсят обобщителна посока напред, една от които е и постмодернизмът. В кръстопътната вакханалия се пренаписват или подменят биографии, приключват или започват усилия, и всичко това снабдено с "нов прочит", толкова актуална позиция през 90-те, че често е докарана до границата на голото отрицание или голата апологетика. Избират се ключови стратегии в "завареното" литературно поле като настоятелна, всъщност празна, претенция в отсъствието (Любомир Левчев), ново, всъщност справедливо, откритие на присъствието (Иван Цанев), приключване на естрадната свобода от 80-те с нейната плаха и двусмислено-метафорична заявка на забранени истини (Миряна Башева). Тези стратегии се изчерпват през 90-те, оформят тръпчивия вкус на кризата, но и дават заявка за нови пътища, които след преодоляване на катарзисния момент ще съберат общи сили по общи пътища.

Драматичното в тази книга е, че разказвайки за краевековието, авторът разказва и за гасненето на поредната естетическа насока в българската литература, една от малкото, които се заявява освен чрез художествени текстове и чрез манифести. Освен чрез фикция и чрез теория. От революционни монолози в началото си, във финала си 90-те са вече размита плуралистичност, взаимопронизваща обърканост, която Пламен Дойнов правилно определя като незавършена, като начало на нови начала, докато 90-те студено се отдалечат от интерпретаторите и мъртвото им вече тяло няма да реагира болезнено на разнообразните разрези върху него.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 5
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2008, № 12 (109)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 5.