ЛИТЕРАТУРАТА И ОБЩЕСТВОТО ПРЕЗ 60-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК. КАКВО ПОКАЗВА АУТОПСИЯТА?

Антоанета Алипиева

web | Българска поезия от 60-те години ...

Българските 60 години от ХХ век са интересна симбиоза от маниакално идеологическо доктринерство и тежки размирни процеси, предизвикани от драматични събития ­ световни, а и български. Десетилетието е белязано от жестокото нахлуване на войски на Варшавския договор (в това число и български) в Чехословакия и смазването на Пражката пролет през 1968 г.; от започналата през 1965 г. война на САЩ срещу Виетнам, която завършва едва в 1973 г. Светът се занимава с "бийт поколението", чиято философия рязко опонира на традиционния човек, издигайки ценности като доброволна бедност, скиталчество и еротична свобода, отрицание на социалните проблеми и насилието. В литературата това поколение ражда безсюжетно повествование, метафоричен език и шокираща лексика. Хора покоряват космоса. Светът слуша в захлас "Бийтълс", "Ролинг стоунс", "Бич бойс", защото в техните звуци и думи разпознава бунтуващия се срещу условностите човек.

В официозните пластове на българското пространство всичко е идеологически правоверно. Аналите на десетилетието редят пленуми и конгреси на Българската комунистическа партия, конгреси на културата, спогодби между Народна република България и СССР, между братските социалистически страни за културно и икономическо сътрудничество; изброява се статистиката на мащабно строителство (откриват се залите "Универсиада" и "Фестивална" в София, Дворецът на спорта и културата във Варна, ТЕЦ "Трайчо Костов" в София, туристическият комплекс "Албена", Комбинатът за цветни метали в Пловдив, Металургичният комбинат в Кремиковци); полагат началото си важни фестивали и конкурси, учредяват се съюзите на музикалните дейци, на артистите, започва излъчването на българска телевизионна програма... Нищо трагично или драматично не отчитат официалните анали от 60-те години на ХХ век. Напротив, традиционните думи, които ги бележат, са "прогрес", "развитие", "слава", "мир", "гордост", "дружба", обобщени от заглавието на една изложба в Москва през 1963 г., открита от Тодор Живков: "България строи социализъм". През същата година, на 4 декември, се провежда пленум на ЦК на БКП за сливане на България със СССР, но на това малцина поглеждат драматично, първо, защото фактът не става реалност, и второ, защото в обществото той просто не е огласен публично и не се разчува.

Под официалния пласт обаче, даващ гладката повърхност на цялостност и градивност, бълбукат тежки процеси на несъгласие с официоза, разбиран не само като задължителна идеология, но и като обща психологическа атмосфера, администрирана, режисирана и надзиравана като задружна изява на колективните категории на общия възход. В официалната повърхност не бива допускано нещо кой знае колко еретично. Всичко се следи и всеки факт, в който се съдържа дори и намек за отклонение, бива веднага коригиран чрез осъждане, наказание, маргинализиране, премълчаване.

Особено успешна за социалистическата идеологическа пропаганда е Виетнамската война. Това е сгоден случай да се заклейми войнстващия империализъм, и то нагледно. Провеждат се митинги в защита на виетнамския народ, по витрините на малки и големи градове висят фотоси, изобразяващи патологиите и жестокостите на нашествието. В естествената несправедливост на тази война, срещу която възроптава цялото демократично световно мнение, официалната доктрина през 60-те години вижда и "естествения" пример и доказателство за любимото клише: социализмът е пространство на мира, дружбата и човечността, а капитализмът не поражда друго освен война и експлоатация на човек от човека. Виетнамската война е "присвоено" събитие от социалистическата идеология, за да може чрез него ярко да се докаже съществуването на два свята, чиито граници са определени единствено от социално-икономическите и идеологически статути. Поетесата Блага Димитрова прави хуманен и, между другото, чисто личен жест. При едно посещение във Виетнам тя осиновява виетнамче, което отглежда в България като собствено дете. В обществения периметър обаче личното изглежда като конотирано идеологически и този факт се приписва колкото на личното битие на поетесата, толкова и на гражданската й и идеологическа позиция. Той бива лансиран като героически избор не само заради дълбоката му хуманност, но и защото обществото припознава в него своя емблема за социалистическа човечност.

Ако Виетнамската война тече в естествените си емоционални конотации, без тайни, то с драматичните чешки събития през 1968 г. съвсем не е така. Официозните съобщения и коментарии са чисто правоверноидеологически, представящи ги като "контрареволюция", която има за цел да "осигури възможността за реставрация на капитализма в страната" (Фактите 1968)¹. Както се казва в цитираната статия: "фактите са неопровержими". "Фактите" така, както са осмислени от официозната идеология, нямат алтернатива в легитимния печат. На Запада, и по-специално на САЩ и Федерална република Германия, е приписано цялото човешко зло: "В своята страна те жестоко задушават правото и свободите на трудещите се. Онеправдават двадесет милиона негри, държат ги в робска зависимост. По тяхна воля и заповед убиват, бият и затварят борци за негърски права.

В Съединените щати беше убит президентът. Беше застрелян един от видните кандидати за президент. Беше повален един от световноизвестните представители на църквата. След това нечия ръка уби убийците, уби и свидетелите. Ако у ръководителите на тая държава имаше чувство на отговорност, те щяха да бъдат смазани под тежестта на моралната причина на епохата. Но ето, че те, въпреки всичко, са се заели да назидават чехословашкия народ какво трябва да върши, как да си урежда съдбините и кого да избира за свои приятели" (Кюльовски 1968).

Същата статия започва почти символно: "Неотменим факт е ­ оръжието на пет съюзнически войски от Варшавския договор е на стража на границата, която дели Чехословакия от Западна Германия. Воини от пет социалистически страни са разположили свои лагери по бреговете на Вълтава" (Кюльовски 1968). Идеологическата "граница" се брани с оръжие, танкове, стражи. Граница между идеите, граница и между географското пространство. Оръжието брани разпределените територии и всеки опит да се накърнят точно установените идеологически пространства и вменените им от социалистическата пропаганда етични смисли задвижва цялата официозна машина, която има за ангажимент да представи Чешките събития като нещо, организирано от шепа "метежници", провокирано от "лошия" Запад, против волята на чешкия народ. "Границата" трябва да бъде твърда, ясна и охранявана, никакви симбиози между двата свята не са допустими.

Какъв е резонансът от Чешките събития в българското литературно пространство? На първо място, вербално обсъждане, защото никакво свободно мнение не може да стане легитимен факт. На второ място, липсва пълна и обективна информация за случилото се. В "тайните" (което за десетилетието ще рече ­ втори, личен, свободнотълкуваем и изборноморален план) дневници на Борис Делчев се срещаме с погнусата, предизвикана от смазването на Пражката пролет: "Следобед в издателството дойде Здравко Петров. Той казва, че тридесет души писатели били канени да пишат за положението в Чехословашко. Но повечето отказали. Думи на Здравко: "Върнахме се към 1943 година ­ времето на Карпачев, Чинков и Бадев. Шества безскрупулността. "Литературен фронт" ми вдъхва погнуса... Забелязах, че веднага започнаха да ни заобикалят "ченгета", при това доста открито и нахално. Отвратителна полицейщина.

Тодор смята, че с Чехословакия сме сбъркали. "Нашите ­ казва той ­ се изплашиха не толкова от реакцията (имаме сили да я смажем), а от опита за демократизация." Той също говори за "азиатски социализъм". И в заключение: "Културните народи не искат такъв социализъм" (Делчев 1995: 117).

В също тъй паралелните на официоза лични записки на Невена Стефанова виждаме, че авторката обозначава Чешките събития от 1968 г. като "дни на срам и покруса", и изпълнена с човешки ужас, констатира: "Нямах никаква представа какво е станало с толкова много чешки приятели и със самия Махонин, редактора на "Литерарних новин", който още в 1963 г. с възторг я беше възвестил" (Стефанова 2001: 138). Ако официалният план на тълкуване на Пражката пролет предлага "неопровержими факти", то скритият, таен и автентично морален план, необезпокояван от идеологическата власт тъкмо защото е вербален (недоказуем) или дневников (потулен), в чисто човешки аспект е погнусен, засрамен, лично виновен заради принадлежността си към общността; уплашен и възмутен от силата, с която всяко различие бива принудено отново да заеме мястото си в охраняваното "с танкове" и "оръжие" пространство.

В полето на поезията, като знак за несъгласие с желязната доктрина на властта, се случват два, доведени до официалния план на легитимност, скандала. Те по някакъв начин се свързват със задействаната до безкомпромисност цензура след погрома на Пражката пролет. Естествено е, че най-недвусмислено и в прав текст ще изразят несъгласието си сатириците, чиито текстове принципно имат функцията на морален коректив на обществото. Все по-ясно става, че официозът не може да удържи всички стандарти за възможни желания, защото ценностният му модел не е естествена производна на практическите нужди на обществото, а е насилствен и поддържан насилствено модел на морал и идеология. Около Чешките събития скандалите, които отекват в културното и литературното поле, са със стихосбирките на Марко Ганчев "Бягащо дърво" и на Радой Ралин "Люти чушки", като последната е иззета още от печатницата и е изгорена в пещите на Полиграфическия комбинат, защото съдържа не само сатирично-морално несъгласие с държавноидеологическата машина, но и пряко и недвусмислено е нападнала ръководителя на партията и държавата Тодор Живков. Същата съдба сполетява и стихосбирката "На юг от живота" от Иван Динков, която е нарязана пак в Полиграфическия комбинат на ленти по нареждане на Венелин Коцев, секретар на ЦК на БКП и кандидат-член на Политбюро. Ако около "Бягащо дърво" се организира официален критически разгром през 1969 г., то сбирката с епиграми "Люти чушки" от Радой Ралин преминава във фолклорна мълва, тъкмо защото скандалът не получава официален израз и авторът й сякаш доживотно се сдобива с митологичния ореол на дисидент. Видимо е, че дори и в строго охраняваните 1968­1969 години литературното съзнание не може да бъде интегрирано до нивелация даже и в официалния си план, в който започват вече да пробиват не само естетически (в смисъл неприобщавани към социалистическата митология), но и граждански несъгласия.

Редакторът на "Бягащо дърво" Андрей Германов е уволнен. Пак в "Дневник" от Борис Делчев научаваме равносметката от скандала с "Люти чушки":

"Генералният директор, двама директори и главният редактор на Полиграфиздат са наказани ­ ще участват съответно във възстановяването на разноските по книгата.

Уволнява се директорът на издателство "Български художник" Борис Ташев.

Уволнява се редакторката на книгата ­ Зина Брезинска.

Ще бъдат наказани всички служители на издателството, отговорни за излизането на книгата.

Уволнява се Радой Ралин.

Уволнява се Борис Димовски.

Спират се редица книги ­ сатирични и несатирични, включително и стихосбирката на Радой.

Отчаян, Александър Геров си написва оставката от издателството и от Съюза. Едвам го склоних да помисли до утре.

...............Мъгливи облаци над утрешния ден." (Делчев 1995: 119).

60-те години от ХХ век активно произвеждат дихотомии. Една от тях, и всъщност много основна за десетилетието, е опозицията официално ­ неофициално, развиваща се точно по бахтиновски. Горе, в официалния план на литературата и обществото, и в частност на поезията, стоят институционалните норми, които легитимират и издигат като "високо" това, което са обявили за канон и което може да бъде пригодено така, че да не пречи на абстракцията "социалистически реализъм", за който е ясно единствено, че не бива да съдържа конфликти. Социалистическият реализъм е нещо също толкова необяснимо като съдържание, колкото и литературноисторическото определение "априлски поети", назоваващо поетите, утвърдили се след Априлския пленум на ЦК на БКП през 1956 г. Точно на определението "априлско" е възложено да обединява хора с разнородни естетически, морални и граждански позиции, да ги нивелира до легитимни автори на съвременната литература. Като опозиция на "високата" институционализирана поезия стоят карнавалните шествия от разговори на маса, тайни дневници и записки, преки сатирични нападки, които, макар и да влизат във функцията на шута, който единствен има право да коригира краля, са нелицеприятни и санкционирани.

Литературните институции, задължителна част от високия официоз, създадени и натоварени със задачата да наблюдават, коригират, наказват или направо да отстраняват ­ Съюз на българските писатели, литературна критика ­ са всъщност синхронизирани части на общата идеология и също функционират дихотомийно: веднъж като "високо" съгласие, втори път като тихо или мълчаливо несъгласие. Тези институции стават плячка на чисто човешки прагматични и користни интереси. Никола Инджов прави смислено обобщение за това време: "Отстоявахме една и съща позиция в шумната дискусия за свободния и класическия стих, която извади на първи показ вождистките амбиции на неколцина литератори, наложили по-късно идеологическото отрицание на другите като начин за себеутвърждаване в сфери, където не четяха, но осребряваха думи" (Костадинов 2003: 5-26).

Задължителната идеология, от една страна, и изпълването на литературните институции с човешки желания, от друга, пораждат поръчковите статии срещу някого и нещо, като идеологията се отплаща на изпълнителите икономически и с утвърждаване на социалния им статут. Странно, но 60-те години от ХХ век са първият пробив на модерното време в едно силно и монополно митологизирано пространство и с този пробив литературата се легитимира не само естетически, но и икономически, а икономическото е всъщност тясно свързано с идеологическото, което започва да чувства вече практическата нужда да се припокрие професионално, остойностено в реална цена и социален стандарт. Така литературното съзнание започва да се разцепва на съгласни с институциите, с всичките им социални и икономически производни на подобно ситуиране, и на резервирани или несъгласни с институциите, пак със съответните последици за социалния им статут. В морален план отново Борис Делчев формулира подобно явление така: "В днешния "Литературен фронт" (48) уводна статия ­ "Сатирата ­ партийно оръжие", подписана "Литфронт", но писана от Богомил Райнов и насочена към невинните книги на Радой Ралин, Георги Тихолов и Кунчо Грозев. Дешифрирана, тя има само един смисъл: не ни трябва никаква сатира, трябват ни оди. Знае се защо и как е наредено да се напише тази статия ­ слугарската роля на Богомил Райнов не е тайна за посветените" (Делчев 1995: 119).

Най-известните изпълнители на идеологическите поръчки по това време са Богомил Райнов и Максим Наимович. Техните статии излизат редакционно, анонимно по отношение на автора, за да удостоверят колективната сила на удържащите реда идеологически институции. Задължителният, високият (и абсолютно безразличен към естетическите характеристики на литературата) канон има една цел: да отстранява това, което съдържа дори и намек за критика срещу идеологемата. Идеи и думи, които за Борис Делчев са "невинни", за официалния канон са опасни, още повече, когато общото социалистическо пространство в някоя своя точка (в Унгария например през 1956 или в Чехословакия през 1968 г.) е бунтовно, провокирано от другия свят, от Запада. През 60-те години връзката между литературата и социологията става доста активна и тъкмо тази връзка определя силно администрираната литература, протежирана като висока, като канон. Но пак социологизуваното литературно поле ражда и своето "обратно", поместено в интимните дневници на съвременниците ­ "тайни" дневници, функциониращи като лична нравствена опозиция, все още не намерила сгода да посегне явно на канона. Няма дневник, който да не подкрепя морално събитията в Чехословакия, както и да не вижда насилственото удържане на една изкуствено аранжирана литература. Един явен и верен привърженик на социализма като Христо Радевски през 1968 г. пише в дневника си: "У нас има хора, които две неща главно ги плашат от това, което става в Чехословакия: да не би да се върне буржоазният строй и да не би да се извърши социалистическо демократизиране. От второто се боят не по-малко, отколкото от първото. Защото то косвено засяга служебното им положение" (Радевски 2000).

Литературните изпълнители на идеологията са възнаградени със "служебно положение". Това поражда специфичен термин, лепнат като клише върху литературното десетилетие ­ "администрирана литература". По правило всяка естествено подреждаща се литература е противопоставена на администрацията. Но понеже през 60-те години действат механизми, охраняващи литературен канон, силно зависим от автентичното служебно положение на писателите, в крайна сметка се получава и следващата дихотомия: писатели ­ функционери на властта, легитимирани като "големи", "високи", попълващи представителните списъци на литературата. Това е вече изкуствено поддържаният официален пласт и разместванията стават само чрез контролиращата всички области на обществото идеологема. Там, високо горе, разместванията или закотвянията в легитимната българска литература зависят от поведението на отделните личности и от благоволението на държавната машина. Разбира се, утвърдени и в този смисъл неоспорими естетически факти не могат да се отрекат, но се приобщават така, че да обслужват безконфликтно българската литература, без да пречат на нейния социалистически период.

Опозиция на този горен пласт е естествено подреждащият се долен литературен пласт, чиито механизми на действие са чисто естетически, т.е. точно тук се разгъва свободната литература, незачитаща цензурите и конюнктурите.

"Администрираната литература" е напаст, която литераторите от долния пласт преживяват със силно морално възмущение. Принципно администрацията е отчуждена от вътрешната природа на нещата и затова тя само подрежда и покрива, представя отделните факти без субективна вина и индивидуална воля, защото зачита преди всичко всеобщото. Администрацията обобщава вместо да проумява и в този смисъл в нея има нещо ирационално. Затова долният, свободен пласт на литературното съзнание през 60-те години може само с болка да констатира безморалната ирационалност на "администрираната литература". Такива горестни редове се четат и у Невена Стефанова, и у Христо Радевски, и у Никола Инджов. Иван Динков намира точни метафори, чрез които да обозначи симбиозата между литературно, икономическо, идеологическо, от една страна, и моралната им естетическа опозиция, от друга страна: "Идеологическата металургия постоянно втълпяваше, че писателите трябва да живеят близко до народа, а не да го наблюдават от наблюдателницата на Юмрукчал или обсерваторията край Смолян. През тези години всепризнати творци на образцова партийна поезия бяха Венко Марковски, Георги Джагаров и Любомир Левчев. Владимир Башев си отиде рано, малко преди тоталното утвърждаване на така наречените имуществени романтици. На партийна почит се радваха и Павел Матев, и Владимир Голев." И малко по-сетне: "Изкусителна е държавната трапеза, отвън ­ студ и глад, а на нея ­ южни плодове и меки франзели" (Динков 2001: 46-47, 50).

"Администрираната литература" през 60-те години (и тогава, и днес) винаги е била метафорично отъждествявана с "имущество", "държавна трапеза", "социални облаги", изобщо със стабилен социален статут, чието влияние не остава само външно, а се придава на самите литературни произведения, израждащи идеите си до патологична предзададеност. Такива произведения не съдържат нито един критичен момент спрямо социалното пространство и така се уеднаквяват до неполемична, открито практична идейност, позволяваща на авторите да слеят своя литературен статут с икономическия си статут и в този смисъл категорично да се вкопаят в обществото като елит, чиито граници обаче определят единствено комунистическата партия и държавата.

Уволнението на литератори от държавна служба (единствено възможна тогава) е често явление. Всеки скандал, в който идеологемата прозира провокация на собствената си същност, обикновено завършва с нечие уволнение. Механизмите на държавата обаче са организирани така, че никой да не остава без работа. От едно работно място се отива на друго, като администрацията е тази, която раздава или отнема службите. По този начин се организира относително съобразяване с общите държавни и идеологически канони, които, координирани и охранявани, поддържат спокоен и надзираван ред. Населяващите само полето на "администрираната литература" Невена Стефанова сполучливо нарича "комисари", т.е. посредниците между властта и литературата от долния етаж, хората, които се мъчат да администрират и самия долен етаж, разбира се, без никакъв успех. Много често "комисарите" са личности с естетическо значимо творчество, съчетано обаче с граждански позиции, закотвени до "държавната трапеза". Видно е, че тази "трапеза" изкушава не само бездария, реализирали се единствено чрез нея, а и талантливи хора, обслужващи социалния си статут, но пазещи своето творчество. Въпреки безапелационното им назоваване като "комисари" те всъщност са трагичните фигури на десетилетието, опнати между горния и долния етаж на литературата, съпричастни еднакво и към духовната вечност на естетическите лабиринти, и към икономическия си статут. Ето например уволнението на Константин Павлов през 60-те години на ХХ век: "Отнася се до изгонването на Константин Павлов от издателството. През октомври 1968 г. умувахме кой от двата ръкописа ­ дали на Стефан Цанев, или на Иван Коларов да се приеме, когато Коцето издума фаталното: "Ами то нали комисарите решават в края на краищата!".

Двама от вътрешните ни комисари ­ директорът Султанов и главният редактор Давидков, състезавайки се кой пръв ще стигне още преди да мръкне, докладвали в СБП и на другия ден дойде разпореждане: "Павлов да си прибере вещите и повече кракът му да не стъпва в издателството!" (Стефанова 2001: 113-114).

В случая не уволнението на Константин Павлов ни интересува, колкото Симеон Султанов и Иван Давидков, чието битие е раздвоено между "трапезата" и "свободата", между администрацията на литературата и естетическите функции на литературата. Те и двамата безспорно са едни отлични автори не само на десетилетието, но и изобщо от втората половина на ХХ век, но през 60-те години в тяхното лично пространство административният избор и естетическият избор са силно конфронтационни. Фактически през 60-те години хармонизираните като лична и творческа биография автори са били онези, които съвсем съзнателно са се позиционирали съответно във високата, "трапезна", социално-икономическа зона на литературата и долната, естетически мотивирана и готова всеки момент да поеме атаки, зона, която не разполага с легитимни институции, за да брани себе си. Но подобна ярко изявена двуполюсност трудно съществува в чистия си вид. Многобройна е четата на хора като Симеон Султанов и Иван Давидков, у които дихотомийно съжителстват административното и естетическото. Вътре в самата група общата разлика между отделните членове може така да се обобщи: едните, като Симеон Султанов, автоцензурно внимават да поддържат твърда граница между социално-административното битие и личното творчество; другите, които размиват границата между двете, като митологизираният и до днес емблематичен пример за подобна позиция, е Любомир Левчев. С други думи, през 60-те години на ХХ век социалната реалност не успява да постигне изцяло съвременния стандарт, културното и литературно съзнание, не успява да се нивелира, което и поражда разнообразните дихотомии, поместени не само в обществото и литературата като цяло, но и в отделните личности.

Бунтовните из целия свят, изпъстрени със социални напрежения, 60 години от ХХ век, крият в българските си недра и още един грандиозен за културното ни съзнание скандал ­ този около случая "Солженицин". Макар и разразил се в годините 1970­1971, той има своите корени още в предходното десетилетие. Ако използваме бахтиновския смисъл на понятието "скандал", ще разчетем българския скандал "Солженицин" като пробив на акумулирана социална, гражданска и естетическа енергия в общото, затиснато от социалистическата идеологема пространство, пробив тъкмо в администрираната литература, разчитан като желание за естествена подредба на естетически и граждански позиции.

Като автор Солженицин е познат в България още от края на 60-те години и никой не оспорва естетическото значение на творчеството му. Но КПСС и производната й БКП виждат в Солженицин политическа заплаха, следователно, както и във всички документи по случая, се отбелязва, че това е политически скандал, в който колективно трябва да участват всички писатели на България (т.е. СБП) и без изключение да заемат една единствено възможна позиция ­ тази на изолирането на една друга политическа енергия, заплашваща да разбалансира организираната и поддържана социална социалистическа машина. Българският скандал "Солженицин" е описан с документална точност от Наталия Христова (Българският 2000). Става ясно, че в края на 60-те години в секретните партийни документи се говори за "опозиция" сред писателите, за "дясно настроени писатели". Не ще и дума, че нито лявото като политическо пространство има традиционен смисъл, нито дясното. Ляво и дясно са натоварени с емпиричните закони на социалистически организирани държави, чиито механизми имат за задача да реагират на всичко, което не е централно свлечено отгоре надолу и нивелирано спрямо върха на пирамидата.

Страховете не са били напразни, защото част от заклеймените като "десни" (а всъщност това са дълбоко лявоориентирани ­ вече в традиционния смисъл на политически ляво) писатели нанасят удар в поддържаното идеологическо и политическо пространство. През 1970 г. на Солженицин е присъдена Нобелова награда за литература, в края на същата година на Втората национална конференция на българските писатели се предлага да се прочете и гласува протестно писмо до Нобеловия комитет относно удостояването на Солженицин. Мнозинството е "за", "против" е Благой Димитров, "въздържали се" са Марко Ганчев, Валери Петров, Христо Ганев, Гочо Гочев. Както Марко Ганчев пояснява: "Съпротивата е наистина личностно-морална, а не идейно-организирана" (Българският 2000: 80). Съответно: Валери Петров, Марко Ганчев, Гочо Гочев и Христо Ганев са изключени през 1971 г. от БКП, а Благой Димитров, който е безпартиен ­ от СБП. Скандалът е болезнен в подводните пространства на закрити партийни и писателски заседания, на личните битиета на потърпевшите, на тайните дневници, записки и вербализираните кулоарни и приятелски разговори, също освободени от охраната на властта на държава и партия. В официален план скандалът бързо е разрешен, наказанията са констативни и безапелационни, българското общество е информирано, че общото социалистическо пространство е удържано колективно и гладко. Скандалът е херметизиран в затворените територии на институциите, в официален план се появяват само официозни поръчкови статии, чиито обобщен патос нарича Солженицин "недостоен" човек, който пречи на "мира и разбирателството между народите". Документите по случая сочат, че официалният глас е основан само на официализирани фетиши или фетишизирани идеологеми. Официалният глас няма никакви собствени разсъждения, той разчита на задължителната колективност или както на едно от закритите заседания Димитър Чавдаров­Челкаш уточнява за различните от колективността: "Но през известен период тези другари се обявиха против културната политика на БКП, като поставиха над нея собствените си (курсивът ­ мой, А.А.) убеждения" (Българският 2000: 90). И малко след това пита: "И Валери Петров ли е по-умен от Ленин?" (Българският 2000: 91). Вождовете на социалистическата революция са задължителните норми, отправни точки, които регулират отношенията на отделния човек със света. Всяко отклонение, практическо или духовно, бива коригирано чрез легитимацията на Вожда, който съдържа съвършенството, отвъд което няма нищо повече. Валери Петров е смъртен и греши, но Вождът е безсмъртието на една абстракция, която се прилага винаги, когато практическото пространство е заплашено от разпукване. Всяка такава заплаха трябва да се преработи до идеологически факт, легитимиран чрез колективните и задължителни фетиши, култово наложени като абсолют, с който се съизмерват грешните, тленните, несъвършените. Думата "собствено", която Челкаш употребява и която в неговата презумпция има значение на индивидуално, различно, освободено, е затискана с все сили от колективното, и то по начин, по който идеологемата познава: като всяко индивидуално (жест, решение, мнение) се обяви за "дясно", "империалистическо", т.е. вражеско. Дясното, чийто общоприет културологически смисъл е рационално, цивилизационно, реформиращо, действено, с право е отречено от социалистическата идеология, която се установява с желанието за вечност. Затова всичко, което пробие нейната гладка повърхност, е определяно като "дясно" и с него трябва да се воюва.

Интересното е, че определението "дясно", наложено от колективния официален глас, трябва да изрази и естетически немощното при оразличилите се автори от 60-те и началото на 70-те години. Никакъв стремеж да се спази някаква коректна граница между литературно, социологическо, естетическо, политическо, идеологическо. Това, което застрашава властта, е "дясно", т.е. лошо (а пренесено в полето на литературата ­ естетически негодно) и трябва да се вземат мерки. В изказването на Киряк Киряков, завеждащ отдел "Наука и изкуство" към ГК на БКП, случило се на 8.01.1971 г., Христо Ганев "от много години е загубил призванието си на писател", Валери Петров изживява "политически колебания и творческа криза, ...самоизолира се, затвори се в един приятелски кръг, откъсна се от живата кипяща дейност на партията и народа". Гочо Гочев защитава тезата, че "в такива пиеси ("Плешивата певица" на Йонеско и "В очакване на Годо" от Бекет) се съдържа страшно критическо жило и че една голяма режисура би могла дори да пародира скепсиса им". Позицията на Марко Ганчев "напоследък също е пропита с дух на отрицание и песимизъм. Негови отделни стихотворения, както и книгата му "Бягащо дърво", характеризиращи се с нихилистичен поглед към съвременността, разкриват несъвместимото за един комунист черногледство" (Българският 2000: 87-88). Официалният глас не обича да работи с вътрешни граници между нещата, защото все още има силата и самочувствието, че може да си осигури стабилността на официалността. Или както тъжната реплика на Христо Ганев обобщава: "Нищо не може да се направи!" (Българският 2000: 32). Дихотомиите горе-долу, видимо-невидимо, официално-маргинално са ясни. Все още.

През 60-те години умират наистина големите за българската литература Николай Лилиев, Владимир Василев, Димитър Талев. Творчески чествания (официални, разбира се) се правят на Алеко Константинов, Людмил Стоянов, Крум Кюлявков, Николай Хайтов, Димитър Димов, Крум Григоров. За герой на социалистическия труд е произведен Ламар. Отново е видно, че между естетическо и политикоидеологическо, между стойностно в литературата и конюнктурно в официалния пласт няма ясни граници. Функционерите, администраторите са редом с истинските литературни имена от това време.

И самият официален пласт започва да възпроизвежда дихотомии, като интересното е, че той вече приобщава и индивидуалноестетическото, мъчейки се да го посочи и като идеологическо, държавно.

Но през 1963 г. един факт е особено красноречив за тежкото несъгласие между администрираната литература и естествените, естетически процеси на литературата ­ забраненото от комунистите погребение на Владимир Василев, прочутия редактор на списание "Златорог" (1920­1944), чието творчество е митологизирано като бягство от народа и социалните проблеми, като защитаващо "кули от слонова кост". За погребението говори Борис Делчев и нему ще се доверим.

На 27 ноември 1963 година умира Владимир Василев. Институциите в лицето на СБП се суетят дали да официализират смъртта, или не, като накрая скланят "удобния" Петър Динеков да произнесе реч на гроба, но в деня на погребението "удобният" просто не се явява, видимо колебаещ се дали институциите наистина са благословили трагичното събитие. Така СБП точно тук е някак си разпнат между моралния и идеологическия смисъл, между административната изкуствена подредба и естествената значимост на нещата. На гробището се очертава интересна конфигурация: "Не знам защо обаче хората не се струпват около мъртвеца, а застават настрана в източна посока един зад друг, като че са дошли не да присъстват, а да наблюдават" (Делчев 1995: 74). Присъствието в истинските и естетическите граници на литературата и живота е сковано от страх. Въпреки това отричаното, забраненото, тайното, маргиналното е съпроводено с интерес и желание за съпричастие с него, защото при Владимир Василев "високата" мярка е естествена, а не административно подредена. На погребението са дошли 25-30 души и измежду тях почти всички имат естетическо значимо творчество. Но същевременно пак повечето от тях плуват добре и в официалните води на обществото и институциите. Затова никой не се решава на надгробно слово, всички са раздвоени между дължимото на институциите и дължимото на естетическото. Единствените, които се прощават с мъртвеца, са Ангел Каралийчев и сестра му. Гробарите, сякаш символ на вездесъщата социалистическа идеология, заравят Владимир Василев в земята, а "наблюдаващите" си тръгват "гузни" и "виновни". В психологическата им лична реалност ситуацията е възмутителна, но тази лична реалност не прераства в материализиран граждански жест и никой не напуска територията на администрираната литература, за да каже добри думи за Владимир Василев и "Златорог" и за да се прости човешки естествено с него. Наложена е идеята, че литературата няма собствени сили и собствени факти, защото институциите я зареждат със смисъл. Вътрешното несъгласие е страшно, но все още е ограничено в рамките на "наблюдението" и мълчанието, на алтернативния на официоза дневников и вербален коректив. Както Константин Константинов обявява (разбира се, не публично, а в безопасния и интимен кръг от приятели): "Владимир Василев е бил винаги нападан и отричан. Нека и с мъртвия се постъпи така. Нека сме последователни" (Делчев 1995: 75). В това горестно, пародийно "ние" лежи констатацията, че високият официален литературен живот е толкова откъснат от усилията и страданията на онези, които възпроизвеждат с работата си литературата и обществото въобще, че се е сковал само в абстрактна и агресивна идеология, провиждаща и в най-безопасното за нея събитие ­ смъртта ­ враг.

Владимир Василев е фигурата през 60-те години на ХХ век, особено ярко внушаваща границата между видимото и тайното, между официалното и естествените пориви и мотиви на литературата. След смъртта му остава въпросът за неговото творчество, за което всички образовани и почтени литератори знаят, че е значимо и че един ден въпреки усилията на идеологемата ще стане национален факт. Особено болезнено приема този случай Симеон Султанов, който по това време е един от най-стойностните български издатели и който има амбицията критическото дело на митичния критик да стане достояние на българската култура. Стига се дори до парадокса, че сборник с мемоарни статии за Владимир Василев е направен, но няма "луфт", в който да може по това време да се надхитри идеологемата и да бъде издаден. Иван Сестримски разказва, че този сборник "...можехме да го препишем в няколко екземпляра и да ги разпределим за съхранение ­ един у Симеон Султанов, друг у мен, трети в някой от големите архивни институти и т.н. По този начин щяхме да опазим тези спомени за едно по-далечно или по-близко бъдеще, когато те щяха да видят бял свят.

Издателството не би могло да се обвърже с една такава задача, защото тя не би могла да се укрие и веднага трябвало да се очаква поредният скандал, поредните заплахи и санкции" (Сестримски 1996: 190). Прави впечатление думата "укрие", една много показателна метафора за онова време, в което този, който е ръководен от чисто естетическите послания на литературата, трябва да "укрива" това, което счита за съкровено, защото санкциите, прилагащи се към него, са "скандал", "заплаха", нарушаване на икономическия и социалния статут, психологически дискомфорт, често заплащан със здраве (в същия мемоарен очерк Иван Сестримски говори за това). Институциите съблюдават идеологическия ред, личностите "укриват" личната си свобода на избор.

Въпреки твърдо отстояваните си граници през 60-те години тази идеология вече ясно попива инвенциите на модерния свят, които разтварят патриархалното и образуват с него различни симбиози. Модерните технологии, наричани тогава "научно-технически прогрес", предизвикват все по-ясното институционализиране на обществото, оформят се силни миграционни процеси от селото към града, рационално-модерното започва да се изявява като алтернатива на патриархалното, положило себе си върху устойчиви митове на повторяемостта. Неизменно това рефлектира и в литературата, която като метаезик опосредства фактите и условията, ставащи в нейното поле различни от онези, които са достъпни за поведенчески ориентирания език. През десетилетието в Съветска Русия избухва литературен спор между "лирици" и "физици" и символността на тези понятия засяга два типа светоусещане ­ традиционнопатриархалното (митологичното) и модернорационалното (вторичното), склонно към разлагане на нормираното и дисхармонизиране на установеното.

В българската литература от 60-те също ясно е изведена подобна дихотомия. За нея говори Михаил Неделчев (2002: 203), който твърди, че подобни инвенции са започнали от прочутата лекция на Чарлз Пърси Сноу, прочетена през 1959 г. в Кембридж. В българското литературно пространство избухва спор за т.нар. "свободен стих", в чийто израз едно ново, модерно съзнание търси ненормираното, защитавано къде органично, къде бездарно и конюнктурно, като мода. Този спор си остава външен, предизвикан от външни възможности, без да може да засегне дълбинните недра на литературните и психологически структури. Както констатира Никола Инджов, точно в него много ясно се открояват икономическите, а не естетическите амбиции в поезията (Костадинов 2003: 260). А Иван Динков почти сентенциозно заключава: "Сега над повечето от тях (разбирай заявили се като авангардни ­ бел. моя, А.А.) е троскотът ­ вечният монарх в царството на забравата. Прекомерните литературни и политически амбиции обикновено се хранят с мръвки от мравки" (Костадинов 2003: 82-83).

Все пак дискусията за "свободния стих" е важна не толкова за вътрешните естествени процеси в поезията, колкото като културноисторически факт, доказващ, първо, че: в официалния пласт на литературата нещо се отваря, нещо се дискутира, нормираната култура на управляващата общност може вече да легализира някакъв спор, в корените обаче на който (както посочват редица спомени) дремят доста користни амбиции на възпроизведени от институциите литератори; второ, че: модерното време със своя рационализъм спори с едно митологично време, мъчейки се да осмисли битието като вторичност, като производно на рационалнопрактичното, а не на спонтанното.

Така направеният разрез на българското общество и литература от 60-те години на ХХ век разкрива категорична диагноза: време на противопоставяния ­ обществени, идеологически, естетически, граждански, лични. Прорязващи както обществото и литературата като цяло, така и отделните личности.

Пак синтезирано от Иван Динков:

"В малките държави биографиите са сплетени и преплетени, силно противоречиви, често пъти въставащи една срещу друга" (Костадинов 2003: 54). Интересно десетилетие, родило крупни творци и множество бездария, произведени институционално в писатели. Съжителство на спонтанност и рационалност, на естествени естетически процеси и административно аранжирана литература. За Владимир Башев, например Здравко Петров духовито отбелязва: "Не го обсъждайте. За него има решение да бъде безсмъртен" (Динков 2001: 82). В същия трагикомичен план е съждението на Николай Хайтов, направено в "Дневника" му през 1966 г.: "Един от начините да се погубиш като писател, е да станеш секретар: веднага се увеличават поръчките за интервюта, за сказки и доклади; потерята от телефонисти, куриери, секретарки и сътруднички бързо те напипва и завежда тук и там, за да увеличиш калабалъка с една бройка. Днеска тъй, утре пак тъй, а когато отрезвееш от административната омая, установяваш, че тънките жички, по които тече токът на изкуството, са ръждясали и не стават за нищо" (Хайтов 1998: 375). Време на мълчание, укриване и на лозунгови декларации. На официоз и опозиция. Време на митологизации и демитологизации. Гладкото, безконфликтно общество и социалистическата литература са просто една маска, доста неумело надяната върху естествения живот през 60-те години на ХХ век.

Едно от най-интересните десетилетия в българската литература, в което по естествен начин избуяват огромни естетически факти и феноменални автори, чието творчество също по естествен начин надвишава задължителните идеологически директиви и клишета.

БЕЛЕЖКИ

1. Посочената статия е извадка от За събитията (1968). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Българският 2000: Българският скандал "Солженицин". София: ИА Аб, 2000.

Делчев 1995: Делчев, Б. Дневник. София, 1995.

Динков 2001: Динков, Ив. Време под линия. Пловдив, 2001.

За събитията 1968: За събитията в Чехословакия ­ факти, документи, свидетелства от пресата и на очевидци. I ч. Москва, 1968.

Костадинов 2003: Костадинов, Д. Всекидневен човек, всекидневно човечество. Разговори с Никола Инджов. София: З. Стоянов, 2003.

Кюльовски 1968: Кюльовски, И. Идеи и танкове. // Отечествен фронт, бр. 7461, септември 1968.

Неделчев 2002: Неделчев, М. Встъпителни думи: за двете култури на/от социалистическата епоха. // Размишления по българските работи. София, 2002.

Радевски 2000: Радевски, Хр. Разговор със себе си. Непубликуван дневник. София: З. Стоянов, 2000.

Сестримски 1996: Сестримски, Ив. Мемоарни етюди. Пловдив: Хермес, 1996.

Стефанова 2001: Стефанова, Н. Авантюри. Опит за автобиография. София, 2001.

Фактите 1968: Фактите са неопровержими. // Народна култура, бр. 39, 1968.

Хайтов 1998: Хайтов, Н. Дневник. София, 1998, кн. 1.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.07.2010
Антоанета Алипиева. Българската поезия от 60-те години на XX век. На повърхността. Под повърхността. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българската поезия от 60-те години на XX век. На повърхността. Под повърхността. Велико Търново: Слово, 2004.