"ДУХЪТ НА МЯСТОТО" ИЛИ ГЕОГРАФИЯ НА ДУХА

Антоанета Алипиева

web | Българска поезия от 60-те години...

Един от най-съществените дебати през 60-те и 70-те години на ХХ век е този за смисъла на "регионалното", "котловинното", разбирани като част от националната идея за литература. През тези десетилетия параметрите на националното продължават да се мислят чрез границите на териториалната държава, а нацията, тази "въобразена общност" според Б. Андерсън е споявана чрез езика като неин конструиращ елемент (Андерсън 1988: 23). В същия дух е и тезата на Е. Бенвенист, според която с езика незабавно ни се дава и обществото, както и с обществото незабавно ни се дава езикът, биващ спояваща всички различия сила (Бенвенист 1993: 94). От 60-те до средата на 80-те години на миналия век в българското културно пространство е безспорна идеята, че регионалното е изградило собствена културна идентичност, чрез която ще се излеят истини за "човека и човечеството" (Жечев 1982б: 416-466) ¹. Така се появяват редица статии, често пъти полемични помежду си, говорещи за регионалното като възможност и за самобитност, и за универсалност. Или, още по-точно казано: 60-те и 70-те години своеобразно разгъват Пенчо-Славейковата идея за самобитното като универсално и специфичното за литературата и критиката от това време е, че те размишляват и реализират "котловинното", "местното", "локалното" като част от света, който се изживява чрез българското.

Осъзнаването на собствените граници става именно чрез териториалната държава, а топосите на местното се проектират върху обобщеното българско културно съзнание, обогатявайки го с различни културни аромати, никой от които обаче невлизащ в противоречие с есенциалистката национална идея за българска литература.

Появяват се важни за дебата статии: "Българско, наистина българско" и "По повод "духа на мястото" от Цветан Стоянов (1988), "И още едно мнение за "котловинната" литература" от Кръстьо Куюмджиев (1977), на Серафим Северняк "За полемиките, за мечтите и за критерия" (1972а) и "Към тъмния хаос, към звездния свят" (1972б), на Симеон Хаджикосев "Противоречиви процеси" (1972), както и фундаменталните за българската идейност творби на Тончо Жечев "Българският Одисей" и истината на неговото завръщане" (1982) и "Българският Великден или страстите български" (1975).

Значението на този дебат обобщава Цветан Стоянов в статията си "По повод "духа на мястото": "Напоследък нашите литературни разговори доста се завъртяха около така наречената "регионалност". Тончо Жечев постави въпроса за регионалността в статията си "Примерът на Иво Андрич", Кръстьо Куюмджиев между другото го подхвърли в статията си "Национална традиция и новаторство", където казва: "Художественият талант е не само национален, той е даже регионален, свързан с "духа на мястото", със собствената си котловина". Същия термин "дух на мястото", вече като "гений на мястото", срещаме и в доклада на Тончо Жечев, изнесен пред теоретичната конференция за националното своеобразие. Безспорно този въпрос е свързан и с по-общите въпроси за новаторство и традиции, за пътищата на нашата литература."

Българското е консолидиращият принцип през 60-те и 70-те години и неговото настойчиво подчертаване е самосъхраняващо и етнообобщаващо, то обуславя и "националния херметизъм", изразен чрез онези региони, които с особен аромат подчертават другостта, уникалността и вариативността на българското. Така културното съзнание въвлича реалността в сферата на културата, "където тя започва да функционира като знакова" (Лотман, Успенски 1990: 261). "Духът на мястото" или "локалното", "регионалното", "котловинното" са една от модификациите на митологизираното родно пространство, което през тези десетилетия безспорно се разпада на своите отчленени топоси, но и не желае да се лиши от обобщаващата национална идея, която обединява, приобщава, създавайки устойчивост и сигурност. Така българското освен като исторически, културен и социален фактор се схваща и като чувство.

В статията си "Що е нация" Ернст Ренан казва, че националността е "едновременно душа и тяло", "земята предоставя субстрата, бойното и трудово поле; човекът доставя душата" (Ренан 1999: 3-14). 60-те години не усещат никаква криза в националното съзнание и затова поезията от този период (а всъщност и прозата, и критиката) отбелязват географията на българския дух, събиран или по-скоро видян чрез различни, но неоспоримо български топоси, всичките те изживени, почувствани и затова синтезирани като духовна неповторимост.

За разлика обаче от възрожденското културно съзнание, според което етничността, извличайки духовния смисъл на нещата, създава идеологеми; за разлика и от вторично митологичното социалистическо културно съзнание, което също въвлича етничността в идеологеми, но вече изкуствени и неорганични, голяма част от поетите на 60-те гледат на "духа на мястото" напълно свободно, изживявайки чрез него себе си и в този смисъл уникалността не е общо клише, а е индивидуална субективност, доказваща се и чрез различни, незаинтересовани към разни идеологии творчески съзнания.

Така те нямат амбицията да направляват процесите на диференциране или интегриране, да формират стереотипи, а постигат идеята, че общото може да се изрази и чрез индивидуалното. Или както Тончо Жечев пояснява, това е "жест на издигнатото индивидуално съзнание", миг на възвръщане към "първоизвора, приобщаване към онова, от което в дадена точка от развитието си индивидуалното съзнание се е отдалечило" (Жечев 1982а: 9).

Според А. Смит привързаността към определена територия или към дадени места от нея е "митична и субективна" (Смит 1991: 37). Тези топоси са осмислени, преживени преди всичко чрез асоциациите, а не толкова чрез обитаването им, затова зазвучават като родни и свещени. Те се населяват от културни фигури, наситени с претенцията за изначалност, за магия, за сляпа вяра в тяхната вечност. Затова и "завръщането", по сполучливата метафора на Тончо Жечев, е точно израз на културното ни съзнание от тези десетилетия, които неизменно търсят обединението чрез териториите на държава, отечество, родно място ­ все познати образи от силните години на националната ни идеология, но и образи, които в поезията от 60-те години на ХХ век първо са индивидуално-уникални, за да станат и продукт на колективната българска памет.

По какъв начин впрочем културното ни съзнание от 60-те години борави с понятия като регионално, национално, универсално? В статията си "Националната самобитност и литературното развитие" Тончо Жечев прави важна за времето си уговорка: "В кръга на темата ни обикновено се борави с две основни понятия ­ национална, т.е. българска, руска, английска литература, и световна литература. Те са исторически сложили се и поради това динамични понятия.

Повече или по-малко, образуването на една национална култура е свързано с общочовешката култура, създадена преди нея" (Жечев 1982б: 420-421). Цветан Стоянов също подрежда по степени литературния процес, видян през призмата на тези понятия: "Оттук и формулата "през регионалното към националното и през националното към общочовешкото", примерът на Иво Андрич" (Стоянов 1988: 136). И Кръстьо Куюмджиев, пак на същата тема: "Къде е тая невидима граница, където това неповторимо самобитно преминава в общовалидно? Кога самобитно неповторимото остава една монада на езика, на областта, на "котловината" и не може да надрасне своите граници" (Куюмджиев 1977б).

Съществената идея е, че национално означава българско, т.е. родово, уникално като дух, свързано с традиционната памет. В съзнанието на авторите от 60-те стои непокътнат онзи идентичностен списък, включващ исторически паметници, концепцията за етнографски сбирки, емблематични пейзажи, родова и културна генеалогия ­ т.е. стои всичко онова, което е събрано от националната идеология и все още нито за миг не е подложено на съмнение. Българското обединява всичко онова, което може да бъде обединено на базата на етноса, езика му и на териториите, върху които се ситуира. Но новият рационален момент в тази идея е, че "регионалното", "котловинното", "духът на мястото" не се декласират от това обединение, а се отчитат като съществуващи, но не в самостоен вид, а като части на националното ­ една толерантна национална гледна точка, която приема различията вътре в нея, но и съответно ги назовава като части от себе си, а не като самостоятелности. Както националната литература се схваща като сбор от самобитни гласове, така и световната литература е сбор от също тъй различни, отчленени национални гласове, представени обаче от елитния списък на високите си художествени достижения. Тези гласове "общуват помежду си, влияят си, издигат общи теми и задачи, един разговор, един концерт на народите" (Стоянов 1978: 138).

Оразличителните граници между регионално­национално­универсално са ясни, но още по-ясна е дифузията между тях, която е допускана, и то допускана не с оглед на обезличаването на отделните строго оградени компоненти, а с оглед на взаимното им оплодително съжителстване. В този смисъл в истинската си дълбочина литературата от десетилетието отхвърля херметизма, т.е. самобитността сама по себе си ­ самобитността като невъзможност да надскочи себе си, самобитността като невъзможност да се прилага извън себе си. Тя придава друг смисъл на самобитността, разбирана като есенция на завършен смисъл, който пълноправно търси своето място в националната и сетне в световната литература; който има окончателната си философия, за да участва в "концерта на народите". Ако народът е националната самобитност, наречена в случая "българска", то народите са световната литература като поле на разнообразни и неконфронтиращи се национални литератури. За да постигне себе си, една литература трябва да изгради пълноценността на веригата регионално­национално­универсално. Затова и на регионалното през 60-те години се отдава такова голямо значение. То е първата и задължителна част от пътя на художественото съзнание, което държи да изгради културна идентичност, за да не се разлее в нищото: "Така че освен Иво Андрич има много примери и наистина няма защо да се боим от регионалността, стига да е правилно разбрана ­ не като херметизъм, а като медиум да изразим българското и да го свържем със света. Напротив, такава регионалност би трябвало да разцъфтява в нашата литература с всичките си специфични черти на отделните области, включително и езиковите, и диалектите" (Стоянов 1978: 137). Лишаването на националната литература само от един от компонентите на веригата регионално­национално­универсално би довело до нереализираност на художественото и въобще на културното ни съзнание, което върви по посока на обобщителната си есенциалност: "Ние сме някак много склонни, като хванем една жичка от кълбото, да теглим, да теглим, да теглим с увереността, че ще го издърпаме цялото ­ почти всички сме правили грехове в тази насока. А все се оказва ­ за зло или за добро ­ че кълбото имало повече нишки" (Стоянов 1978: 137).

Ако регионално и национално са мислени като свързани чрез територия, език, род, т.е. чрез апарата на националната идеология, то световната литература е величина, която стои някак отделно през 60-те години на ХХ век. Световната литература трябва да бъде достигана от регионалното и националното, схващани като априори дадени, а единствената грижа на културното съзнание спрямо тях е да ги култивира, да изведе наяве смисъла им, да ги ограничи в лице, да ампутира от това лице туморите, т.е. онези автори и произведения, които не могат да бъдат показвани като постигната хармоничност. Колективността на националната литература е сбор от личните опити на всеки един частен образ, който е акумулирал мъдростта и знанието, достигнати през вековете в границите на българското. Единствено чрез защитата на тази идея имаме възможност да бъдем значими не само за себе си, а и за света: "Ние се включваме в общоевропейския литературен процес едновременно с раждането на нацията, със самоограничаването и осъзнаването си като национална общност. Без извървяването на този път докрай, без разкриването на всички потенциални творчески сили на нацията, на нейния исторически опит и дух още никой не е влизал в световната култура" (Жечев 1982а: 423).

Регионалното като доказващо националното не може да се разгърне като дълбочина, само ако е плод на очите, които виждат. Видяно и описано, то е орнамент, декорация, стилизираност, то е просто неодухотворен материал. То е просто списък на географски обекти и техните етнографски атрибути: "Това е концепцията за световната култура като фолклорен паноптикум, като география, именно географското начало в културата! Върви, той, интелектуалецът, с куфарче в ръката, върви, любопитен и доброжелателен, показват му забележителностите, ето, тук ще види джамия, тук водопад, тук сватбена церемония. Това е културата като международен туризъм!..." (Стоянов 1978: 140). Регионалното, за да участва в националното, а оттам и в универсалното, в концепцията на 60-те трябва да е плод на дарба. Дарбата изключва подражанието, декорирането, конюнктурното прикачане към модни за времето си теми за родното, изобщо дарбата изключва самосъзнанието за новаторство, защото претенциите й са много по-дълбоки, отколкото външни отчитания на етноснохарактерното. Регионалното, когато е плод на рациото, е самоцел: "Когато поетът е погълнат не от това, което иска да каже, а от мисълта да го каже на всяка цена новаторски ­ създава се колизия, чиито последици са гибелни. Литературата е изкуство да се наричат нещата с имената им. Това правило не може да подведе. То оправдава и сложността, продиктувана от вътрешни и външни подбуди, и простотата, и сюжетността, и безсюжетността. Всичко освен бездарието" (Жечев 1982а: 466). Регионалното като път към националното и универсалното е частен образ на света, изстрадан, затова и убедителен: "Регионалността като особен, подчертан признак на един художник, когато той е израсъл върху определена географска ивица и единствено чрез нея или поне главно чрез нея си обяснява света. Когато тази ивица му е станала съдба и съдбовна тема и той съзнава това и се стреми към това" (Стоянов 1978: 135).

Географията на регионалното от 60-те години разбират като дух на частно преживяното и есенциалистки събраното в пластическа визуалност и емоционална граничност. Сериозната критика, а и сериозните художествени достижения на десетилетието отхвърлят етнографските описания и стилизации за сметка на далеч по-важните "завръщания" в "мястото" чрез дистанция, мъдрост и култивираност на чувството. "Мястото само по себе си не е тема" (Стоянов 1978: 135), както казва Цветан Стоянов, географията може да се превърне в метаобраз само ако се проникне в духовната му аура, ако се разбере смисълът на културните му напластявания. В статията си "Димитър Димов и Испания" Кръстьо Куюмджиев (1977а: 127-141) обобщава Испания не като географски обект, а като метафора на специално чувство, което кара автора Димитър Димов да събира и проучва Испания като дух, темперамент, култура, като място, което може да изгради характерна психология и да мотивира определени характери. Така географията става родена от душата, пейзажите и хората стават живот, битието се ограничава в един отрязък от време и пространство, застинали в есенцията на специфичната си крайност: "По всичко личи, че Димитър Димов е имал предварително намерение да пише за Испания. Затова така внимателно е изучавал всяка подробност на бита, наблюдавал е обикновените хора, техните отношения и психология, търсел е истинската Испания не в музеите и дворците, в портретите на Алфонсовци и Филиповци, в "Прадо" и "Ескориал", а на улицата, в шума на ежедневието" (Куюмджиев 1977а: 134).

Мястото е оплодено преди всичко от душата, географията, ограничена в мястото, е образ от битието; в пластическите визии, които очите отчитат, са събрани чувствени символи на вътрешната екзистенция, поднесени вече като битийна тема, а не като снимка от географски каталог. Тончо Жечев правилно се опасява, че ако литературата започне да тачи прекомерно своята регионална ограниченост, видяна повърхностно и само описателно, то това означава опасност от "регионална затвореност, изолация и националистическа ограниченост" (Жечев 1982а: 448). Така на "мястото" се придава твърде амбициозна роля ­ то трябва да бъде регионално, т.е. специфично, но не само за себе си, а да постигне отвореност към всеобщобитийното; регионалното трябва да се превърне в национално, т.е. да се постигне съотношението между частното, личното и всеобщокултурното, което определя интегративността на една заявена като себе си култура; животът на регионалното трябва да бъде толкова силен, че да може да се вмести в мозайката на пъстрата световна литература.

Въпреки че критическите дебати относно "духа на мястото" през 60-те и 70-те години на ХХ век се водят предимно заради прозата, то поезията на тези десетилетия също вътрешно заявява своето предпочитание към географските топоси, изживени като специфично битие, чиято самобитност е превърната в универсалност на визията и чувството.

Названието на "мястото" се движи от своята географска конкретност на български и световни обекти до обобщителното внушение за цели култури, представени като система от обективни и визуални неизбежности, в които обаче е концентрирано усещането за тях. Духът се обективира в пластически символи, визии, персонажи, за да извлече от тях историко-културния смисъл на първичното съзидание.

През 60-те години поезията преработва "географията на очите", превърната в "география на душата" в две линии: първата следва българската география, неизменно чувствана като първичната култура, чийто продукт е субектът, а втората ­ видяното от другия, небългарски свят, което вече се култивира от субекта като културен диалог със света.

Не ще и дума, че опозицията българско­небългарско продължава да е активна през 60-те години, но в нейното употребление личи вече овладяна културна ситуация, според която небългарското не е нито туристическа обходеност, нито само външна даденост, а е културна нужда на съизживяването, реципрочно проникване в митологичния аромат на другите култури и превръщането им в своя субективност.

В българската география на "мястото" като дух доминира селото, което, както вече се знае, е образ на традиционната ни култура, особено активирана от поколението на 60-те. Селото е пейзажи, персонажи, специфични пластически детайли, изведени като визия чрез сетивата, изобщо българското село е изначален образ на живота, внушаващо екзистенцията в изходната й точка, когато човекът се ражда от материята и надмогва материята чрез своето чувство. Селото е не форма на материята, а форма на чувството, изразено чрез материята:

В Камчия и във Елешница,
брулнати от есента ­
капят узрели лешници
и осенови листа.

Ах, село с име на явор,
мъничко като листо!
Аз го оставях, забравях ­
не ме забравяше то.

По градовете безсънни
чувствувах ­ чука отвън
да ме приспи, да изпълни
с хубаво моя сън.

("Село Яворово") (Германов 1967)

Географското име на "мястото" е изходна точка дотолкова, че замисленото съдържание да се изплъзне от наблюдателя и само формата да навлезе в микрокосмоса на затвореното му зрително поле. В различни стадии на вътрешно развитие стремежът на поета използва наличния в момента материал, като "мястото" например, и го превръща в средство за изразяване на чувстваното. Така "мястото" се обезценява като декорация и външна визуалност, за да се сдобие със смисъла на културната конкретика. Духът се превръща във вътрешен образ, изграден чрез сетивата, придали му формата, но осмислен чрез душата, вливаща му съдържание. "Духът на мястото" е сюблимираната култура, представена чрез отделни мигове, визии, детайли, станали частен образ на частно чувство. По този начин селото се превръща в онова "място", в което всеки детайл или човек побират смисъл, сътворяват митология, защото са сюблимиран образ на едно специфично битие, концентрирало в себе си проверен и уточнен опит. То е създадено и получено чрез устрема на екзистенцията, затова и се претопява в култура, защото е фиксирано от напора на живота, който го е създал:

Ах, как умират селските жени!
От близки и роднини обградени,
дорде смъртта ги бавно ледени,
те замълчават в миг успокоени.

Полека скръстят восъчни ръце,
притворят клепки, сякаш да придремят,
и тихо своя дълъг път поемат
със просветлено от смъртта лице.

("Ах, как умират селските жени") (Германов 1967)

"Мястото" е наситено с детайли. В лириката на 60-те години географията е сбор от детайли, които са визуален образ на почувстваното; чрез тези детайли сетивният човек се отдава на познанието, което е способност за установяване, обработване и произвеждане на нещата, които очите са видели, а душата е обобщила. Затова "мястото" винаги е видяно от дистанция, субектът се е завърнал при него и в него, след като го е обобщил, сборувал е детайлите, подредил ги е в логичността на битието и ги е показал, открил като специфика, но и като универсалност. Посредством завръщането си субектът се завръща и в собствения си произход, осъзнава го като свое начало в живота. Затова "мястото" не се разпилява или разпада, защото е свързано с първичната природност. Географските топоси никога не се отрицават като смисъл, а обратното ­ утвърждават се като раждане, като дух, чрез който се живее:

                          Беласица! ­ зърно от броеницата,
                          забравило да се отрони.
Детинство мое! Мое поднебие!
Синя птица над нашата къща.
Все заминавам...
Но и след девет хребета
като ехо ти ме обгръщаш.
След тежки думи
            и друми прашни
            очите ти ­ извори,
            ме възкресяват.
Беласица! ­ мое наследство страшно,
което на децата си ще оставя.

("Беласица") (Караангов 1967)

"Мястото" е онова пространство, което гарантира устойчивост на порядъка и конструирането на света. Приютен в него, човекът се полага като същество в света. Разбира, че има нужда от онези места в света, които са го определили като култура или на които културата им му е близка. Той се оказва същество в света, което е ограничено не само от природата, но и от културата, и приема тази култура като своя потребност. "Мястото" не е господство над субекта, а обратното ­ субектът е господство над "мястото", защото той го е осъзнал като граничност на духа си. Реализирал е сбора от нужните му детайли, за да се заяви като култура или да диалогизира с други култури.

"Мястото" винаги се заявява преди всичко като топос на личността, за да се оттласне по-сетне от тази конкретност и да стане поливалентно. В него всички фигури се доближават до света, "мястото" става едно от лицата на света. "Мястото" си остава и същото, заключено в себе си, и всеобщо, открито за другите, защото духът му е завършен ­ толкова завършен, че е изваян до статуарност. В този смисъл "мястото" е колкото затворено, толкова и отворено, защото става символично. Оттам всеки един детайл, всеки персонаж също стават символични, представящи не визията на очите, а параболите на душата. Така "мястото" се превръща в хармонична симбиоза между разума и интуицията, а географията на света е сбор от подбрани "места", нито едно от които не е случайно за екзистенцията на субекта.

През 60-те години географията на българските "места" търси общия смисъл на българското битие, за да извлече есенцията му. Този смисъл е плод на спонтанното изживяване на екзистенцията, а не на умозрителното й и вторично тълкуване.

В погледа на десетилетието тъкмо умозрителното ражда декорацията, повърхнинното пречупване през очите, незасегнало душата. Спонтанното може да види природата на нещата и затова то навлиза дълбоко и същностно във всяко "място", за да открие обобщението на един народ и една култура.

Тончо Жечев отчленява два типа творчески натюрели: "... в литературата съжителстват законно един "наивен" художник, у когото всичко върви в съпоставление с величието и мъдростта на природата, и друг, у когото природата е деградирала до шутовски декор и всичко се съпоставя с достиженията на градската цивилизация" (Жечев 1982: 442). В същия ред на мисли Кръстьо Куюмджиев, разсъждавайки за Васил Попов, пише: "Затова му е било необходимо на В. Попов да се върне в едно умиращо село, да изобрази един исторически обречен свят. В смъртта на едно село той вижда смъртта на една цивилизация" (Куюмджиев 1977б: 98). Спонтанното единствено може да одухотвори географията и да я види като култура, като сума на минало и настояще, която е заявила своята духовност и в бъдещето.

Така "мястото" призовава човека към истинското му битие, към онова битие, което му е присъщо, което го прави това, което е. Географията става вътрешен движещ мотив на външното, уж случайно нахождение на човека в пространството, а всъщност на "мястото" е придаден статутът на съдба:

            Самуилова крепост, легендо,
            снажна в своята висота!
            Ида по тихи улици,
            покрай брястови порти отворени
            пред вечерни съботни дворове...
            Езерото ­
                        най-бистрото ­
            повтаря мойте движения.
            ...
            Седят жени-вечерници
            на прагове-хоризонти.
Ръцете им кротки светят,
златни като в иконите.

...

Здраве и здравец им носи!
Дървото ни е голямо,
корените му ­ дълбоки
цяло хилядолетие...
Портите хлопват. Звездите
в мандалите се сгушат.

Душата ми тихо грее
златно топло светилниче ­
                        дума за лека вечер!...

("Крепост") (Караангов 1967)

"Мястото" е дълбоко персонализирано. Персоналното е първата предпоставка за изживяването, а значи и първата предпоставка за спонтанния мироглед, от който се раждат същностните неща, "откритите" за другите битийни сентенции.

Така персоналното става битийна формула за много хора, намерили отговор на своите дълбоки въпроси и чувствания. Външното название на "мястото" е просто название, своеобразен код към неясни очаквания, които най-после намират израз чрез одухотвореното "откриване" на детайлите, говорещи със своя намерен смисъл.

В лириката от 60-те години на ХХ век Христо Фотев е поетът, който създава траен топос на персоналното битие ­ "пристанище", както е озаглавена една от неговите стихосбирки. "Пристанище" на изживения като раждане живот, в което отделният човек открива "духа на мястото", а чрез него и един кът от света, в който заблудите на наивния всекидневен разсъдък са отстранени, и от персоналното израства обобщителното за битието.

"Бургас" е "мястото", което лириката на Фотев постоянно повтаря, превърнато в една от емблемите на българската география в поезията на десетилетието. "Бургас" е магическият код към една битийна идентичност, заявила се като мит, като вечност на чувстването, затова и предаден в своята окончателност на намерен образ от живота.

Чуждото, т.е. това, което е извън "Бургас", малко интересува лирическия субект, защото "Бургас" се изживява като самото лоно на живота, като начало и край на едно състояние, изведено до състояние на битието. Географията се превръща във вътрешно търсене на опори, които единствено могат да дадат смисъл и градивност:

В БУРГАСКИТЕ покрайнини, където са тръстиките
посечени от вятъра, във къщата единствена
баща ми се завръща и престава майка ми
да се страхува ­ както винаги ­ от залеза.
В прозорците се утаява бавно залеза.
Червената му тишина изпълва стаята.
Баща ми се усмихва и изправя до прозореца.
Дърветата отсреща са добрите му приятели.
Под свойта Богородица присяда майка ми.
И двамата са хубави ­ по-хубави отвсякога.
Навярно от годините. Не само от годините
лицата им ­ особено в очите ­ си приличаха.
И тъмно е. Сестра ми се завръща от училище.
Изпълва огледалото и гребена разсеяно
потъва във косите й. Косите й засветиха ­
отблясъка им ляга по лицата на заспалите.
И брат ми се завръща... Само аз съм някъде.
Неумолимо някъде, но моето присъствие
е винаги във въздуха и съществува в техните
                                    движения и сънища,
                                    усмивки, и мълчание...
Най-близките ми ­ целия съм в светлите им
                                                            погледи ­
по-истински от мойто отражение в прозорците
на влаковете и огледалата на хотелите.

("В бургаските покрайнини) (Фотев 1965)

Ако българската география е важен момент от "духа на мястото" в лириката от 60-те години, реализиращ съществени потребности на човека, осмислил се като род, като корени, то в същото десетилетие географията далеч надхвърля рамките на българското чрез включването и на други култури, предадени не като туристически обект, а като изживяване.

И българската, и чуждите култури са превърнати в "свои" чрез чувстването, което ще рече, че в географията на лириката от 60-те липсва каквото и да е отчуждение. Лирическият субект е вътре в тези култури, успял е чрез набелязано състояние да обхване тяхната идентичност и да я предаде чрез детайли, които са в максимална степен първични, сякаш родени като митично откритие на света и неговите правила. Географията разкрива съдържанията, валидни за творящия индивид, но същевременно той е култивирал формите на това съдържание, довел ги е до символика на културите, до пластически израз на духа.

Реалното, разбирано като идея и визия на една култура, е преживяно по един субективен начин, превърнало се е в индивидуална типология на културите, при което тези култури не губят себе си, а представят себе си чрез индивидуалното. Материалът, в смисъл на видяно, се одухотворява от душата и неоказвайки никаква съпротива, се извайва в логично подредени детайли, самите те код към индивидуално преживяната култура. Обектното става субектно, форма и съдържание се обединяват до такава степен, че пресъздават символната завършеност на една визия, доведена до обективация на дадената култура. Историческото, географското, екзистенциалното се събират в образ сентенция на вековно-преживяното, почувствано и от друг, който ги е надживял във времето, но който ги е открил и за себе си, и за света:

Слънцето изписваше сенките
на еврейските гробища в Прага ­
къси и тъжни сенки
на старинни надгробни плочи.
Пътеки нямаше.
И сенките се пресичаха.
На много места
те приличаха
на семейства от сенки.

"Ние бяхме обречени
да живеем натясно
и във плочи изсечени
ни е много по-лесно
да сгъстим всички спомени
и да станем далечни ­
като хладни отломъци,
като приказки вечни!"

("Еврейските гробища в Прага") (Теофилов 1963)

Единната обективация на културата почива върху общото зрително поле на поетичното поколение, което прави от видяното духовна символика и така културата или културите престават да бъдат фотос, а се превръщат в състояние на душата. Родени от личното чувство на твореца и отделени от него чрез изваяната форма, културите се превръщат в съставна част от едно историческо време, което е толкова наситено с идентичност, че става изградена възможност да се разкрият феномените на човешкия дух. Очните метафори са не толкова "истории на окото" (Барт 1991: 270), колкото метафори на почувствани състояния при изживяването на дадена култура. Смисълът избухва сред повърхнина от набрани детайли, лишени от декоративност, защото тяхната символна концентрация цели слизане в дълбочина, цели овладяване на чувството, което отваря техния говор, потапящ съпричастните в границите на овладяното културно пространство.

Седнал върху голата земя,
                        сякаш на трапеза,
той плете със виртуозни пръсти
кошница ­ кафез за лов на птици,
кошница ­ капан за лов на раци,
кошница ­ балон за пеперуди,
кошница ­ спирала за змиорки,
кошница ­ фенерче за светулки.

Рой фантасмагории от стрък тръстика.
Майсторе, не можеш ли изплете
кошница за лов на миговете,
дето все ми се изплъзват.

(Кошничар) (Димитрова 1967)

В цикъла "Грузия" на Николай Кънчев отделните предмети, пейзажни елементи, персонажи са подредени в пластическа визия така, че да надраснат първичното си битие и да очертаят контурите на една култура, застинала в своята колоритна древност ­ култура, която е произлязла от земята и нейната природна специфика. Пластическата подредба на света разкрива различните състояния на една и съща идентичност, пространството е просто един ограден образ на времето, в което душата е изживяла нещо благодарение на очите си, дала е част от битието си на тези късове от време и пространство, за да разкрие как "неповторимо самобитното преминава в общовалидно" (Кр. Куюмджиев). Благодарение на "откритата" от субекта култура преминава през своята конкретност, за да достигне вечно значими за душата синтези на чувство, психология, колорит:

Земя като земя и след това морето
се губи, сякаш иска мита да продължи.
Подобно мозък в гънки заобля се морето
и вътре комбинира, и вярваме в лъжи.

Ах, облаците горе сега са златно руно.
И златото мирише по чудо на озон.
Защо да не приема, че те са златно руно?
Обратното не прави непресметлив Язон.

("Колхида") (Кънчев 1965)

През 60-те години на ХХ век лириката, разбира се, в далеч по-малка степен от прозата реализира проблема за "духа на мястото", степенувайки своята вариативност ­ като се почне от декорациите и стилизациите, та се стигне до символната кристалност на изживяното чувство. Статията на Цветан Стоянов "По повод "духа на мястото" завършва показателно: "Според мен пътят на Иво Андрич и на регионалната литература е по-лесният за твореца, по-благоприятният и стига той да е талантлив, по-сигурно води до индивидуален успех. Има и друг път, по-труден, където регионалното да остане невидимо, да остане привкус, атмосфера, без да е материал. Вероятно по този път ще си чупи главата още едно наше поколение.

Но и двата са български пътища, не бива заради едното да отричаме другото. Всеки е свободен да си избере според природата си".

В този финал ясно се разпознава идеята за националносамобитна литература, за която една от съществените характеристики е и "духът на мястото". Само че лириката на десетилетието далеч надхвърля функциите на регионалното и в своите значителни художествени образци успя да сътвори една география на духа, постигната чрез изживяването на различни култури. Българското, за което говори Цветан Стоянов, си остава определено като "дух на мястото", но и далеч разширява своя кръгозор, като приобщава видяното и изживяното по света, за да представи един лирически субект, готов да диалогизира с другите култури така, че да ги направи свои. Светът въпреки конкретните повици, че трябва да бъде български, се оказва география на желанията на един дух, който, незабравил българската си съдба, е открил универсалното и у себе си, и в света.

БЕЛЕЖКИ

1. В основата на тази статия е залегнал докладът на автора, изнесен през 1966 г. Същата идея е разгърната и в книгата "Националното своеобразие в литературата" (Жечев 1966). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Андерсън 1988: Андерсън, Б. Въобразените общности. София, 1988.

Барт 1991: Барт, Р. Метафора на окото. // Въображението на знака. София, 1991.

Бенвенист 1993: Бенвенист, Е. Структурата на езика и структурата на обществото. // Бенвенист, Е. Езикът и човекът. София, 1993.

Германов 1967: Германов, А. Да ме запомниш. София, 1967.

Димитрова 1967: Димитрова, Б. Осъдени на любов. София, 1967.

Жечев 1966: Жечев, Т. Националното своеобразие в литературата. София, 1966.

Жечев 1975: Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. София, 1975.

Жечев 1982а: Жечев, Т. "Българският Одисей" и истината на неговото завръщане. // Жечев, Т. История и литература. София, 1982.

Жечев 1982б: Жечев, Т. Национална самобитност в литературното развитие. // Жечев, Т. История и литература. София, 1982.

Караангов 1967: Караангов, П. Зимни недели. Стихове. София, 1967.

Куюмджиев 1977а: Куюмджиев, Кр. Димитър Димов и Испания. // Куюмджиев, Кр. Критика и литературен живот. София, 1977.

Куюмджиев 1977б: Куюмджиев, Кр. И още едно мнение за "котловинната литература". // Куюмджиев, Кр. Критика и литературен живот. София, 1977.

Кънчев 1965: Кънчев, Н. Присъствие. София, 1965.

Лотман, Успенски 1990: Лотман, Ю., Успенски, Б. За семиотичния механизъм на културата. // Лотман, Ю. Поетика. Типология на културата. София, 1990.

Ренан 1999: Ренан, Е. Що е нация. // Език и литература, 1999, кн. 1.

Северняк 1972а: Северняк, С. За полемиките, за мечтите и за критерия. // Литературен фронт, бр. 46, 16.ХI.1972.

Северняк 1972б: Северняк, С. Към тъмния хаос, към звездния свят. // Пулс, бр. 8, 11.IV.1972.

Смит 1991: Смит, А. Националната идентичност. София, 1991.

Стоянов 1978: Стоянов, Цв. Невидимият салон. Варна, 1978.

Стоянов 1988: Стоянов, Цв. По повод "духа на мястото". // Стоянов, Цветан. Културата като общение. T. 1. София: Български писател, 1988.

Теофилов 1963: Теофилов, И. Небето и всички звезди. 1963.

Фотев 1965: Фотев, Хр. Лирика. София, 1965.

Хаджикосев 1972: Хаджикосев, С. Противоречиви процеси. // Литературен фронт, бр. 38, 21.IХ.1972.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.07.2010
Антоанета Алипиева. Българската поезия от 60-те години на XX век. На повърхността. Под повърхността. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българската поезия от 60-те години на XX век. На повърхността. Под повърхността. Велико Търново: Слово, 2004.