ОТВЪД ЧЕРТАТА

Антоанета Алипиева

web

Българската литература от 90-те години на ХХ век мина под знака на постмодернизма. Неговата платформа е достатъчно известна и достатъчно вече защитена, за да я разискваме цялостно. Ще отбележим само две негови особености през десетилетието: заличаването на вертикалната подредба на естетическото оценяване на литературните стойности и факти, и модата, в която постмодернизмът се е превърнал и в самата художествена литература, и в съпътстващите я критически текстове. Първата особеност, освен като качество на постмодерна, беше и психологически приета от литературната ситуация, заради това, че чрез нея 90-те години се опълчваха на една силно монополизирана и канонизирана литература, в чиито русла обаче влизаха не само автори и произведения, моделирани от политическата и социалната власт, но и всички значими естетически факти, някои от тях непопуляризирани активно, но така или иначе приети в официализирания канон на литературата. С други думи, ситуацията, която завариха 90-те години беше двояка. На върха на вертикалната подредба се влачеха съвсем съмнителни, овластени социално (разбирай и литературно) автори (съвсем не произведенията им, а точно авторите), но и... значителните естетически постижения се знаеха, уважаваха и лека полека се придвижваха нагоре по вертикалната оценка. Маргинализирани бяха ония зони от литературата, в които авторите нямаха активна социална власт, но и самите им произведения нямаха особено естетическо значение.

90-те години започнаха, както винаги в българските литературни ситуации, бунтарски. Това, че се изметоха неоспоримите класици на социалистическия реализъм бе финалът на една истина, удържана единствено със силата на политическата власт и станала невъзможна при смяната на обществените модели. Това беше печелившото, но с оглед само на фактора време, което без революционната смяна на обществата би се проточило доста, за да отбележи същия финал на художествена несъстоялост. Оттук нататък ситуацията беше благоприятна за маргинализираните литературни зони, които не разчитаха на някакви изградени идентичности, а просто намериха сгода да заявят себе си като съществуващи факти - най-вече като автори и произведения. Новите литературни сили се групираха около “Литературен вестник”, заявил постмодернизма за свое кредо и чиито основатели са вече емблематично лице на постмодерното десетилетие. И доказали всъщност това си лице чрез свои отделни художествени сполуки. “Литературен вестник” е до момента единствената литературна зона с ясно изявена и преднамерено търсена естетическа платформа. Изключвам тук “женското писане”, чиито опити са съвсем единични и постоянно търсят защита и публика в патриархалния ни манталитет.

Оттук нататък обаче много млади автори потърсиха убежище в прегръдките на постмодернизма, като предпоставено го имитираха, считайки се по този начин актуални. Всъщност отдавна познатият капан на естетическите направления, които раждат своите добри образци и започват да епигонстват. Предвид обаче на постмодерната ситуация всички съществуват заедно в хоризонтала на литературата и всички имат значение на културни факти. Размиването на границите между “високо” и “ниско” безспорно освежи чрез играта и пъстроцветието литературата на 90-те години, тъй като предходните възможности на националната литература бяха по класически скучни или социално-властово несправедливи. Но, разбира се, за кратко време новото и интересното става мода, изземва повърхнинния слой на литературата и предизвиква към безлично маниерничене. Графоманията не може да бъде цензурирана, по простата причина, че като явление тя е устойчив социалнопсихологически и литературен манталитет, но и затова, че извън платформата на постмодернизма, 90-те години не разполагат с никакви други ясни естетически критерии. Доколкото има “високо”, то продължава да бъде политически подклаждано или лобирано в извънлитературни или властови литературни институции. Свободните престрелки между отделни автори, мнения, медии се оказват не толкова естетически свободни, колкото вдъхновени от лични амбиции или от социалната власт, която продължава да просмуква литературата и да осигурява престиж на определени имена. Така се изковават (още по-точно: правят се опити да се изковат) съвременни партийни критици, “големи автори” на българската литература и критика, които дават нови начала и нови хоризонти. Но предвид на разбунената и разпиляна литературна ситуация, тяхната слава е кратка, а техният “голям” бъдещ живот - съмнителен.

Стигна се до отдавна познатото положение (даже и когато постмодернизмът изобщо не е съществувал), че литературата се оказа възможно поле на действие за всички. И ако в днешното поле има някакви групирания, то това са опити да се запълнят липси по отношение на художествени практики, познати от други, небългарски литератури. Тези практики се апликират в литературата ни, след което заинтересовани критици се опитват да им осигурят литературни ниши в общата панорама на съвремието. Подобни отсъствия в една доскоро властово надзиравана литература се попълват бързо и лесно, но липсата на органика и свързаност с българската традиция ги обрича на повърхнинна модна агресия. Иначе казано, набавянето на естетически и интелектуални отсъствия се съпътства не само с вътрешната съпротива на изконни норми на българската литература и манталитет, но и с усещането за рехавата и нездрава литературна почва, върху която се присаждат и която със своята плиткост им присъжда съдбата на екзотични, но неузрели плодове. Патриархалността на българската литература, срещу която днес толкова се говори, но за съжаление на говорещите не може да се оспори, изхвърля апликациите на повърхността, маркира ги като съществували, но кратковременни инвазии на неможещи да създадат оригинали български литератори.

Безмислено е да се смята, че в днешния отворен литературен пазар няма да се потърси възможност всяка прочетена теория или съществуваща художествена практика да се приложи и в националното литературно пространство, не само като популяризиране, но и като опит да бъдат пробвани като работещи в съвременната литература. Въпросът обаче наистина опира до това, доколко работят доскоро половинчато дочути и прочетени идеи у нас, доколко могат да се разгърнат и вместят в националния културен мироглед, и то да се вместят така, че не постоянно да го дестабилизират и да му подсилват изначалния комплекс за маргиналност на малката литература, която все набавя европейски липси. Да се вместят така, че да станат пълноценни частни образи от големия образ на световната култура. Навремето и срещу символизма или експресионизма в българската литература е имало достатъчно несъгласия около вместването им в литературното пространство, но те успяват да оградят свои територии чрез значителни художествени текстове и метатекстове.

Една от постмодерните ползи е, че видя културата (и литературата като част от нея) като общност от разнородни усилия и културни езици. Че се опита да десакрализира сакрални представи и имена на българската литература и в този смисъл да предпостави в склонния към почитане литературен манталитет друга, обратна гледна точка. Една от вредите му е (впрочем като всяка друга естетическа практика), че приюти достатъчно графомания, стремяща се чрез подражанието да получи и тя литературно признание. Че и той (пак като всяка друга успяла да се наложи естетика) бързо хвана кората на повърхнинна мода и нивелира естетическия и критически език, вкусове, предпочитания към отминалата литературна традиция.

Не е бивало в българската литература едно естетическо направление да продължи дълго, да не бъде проблематизирано много скоро отвътре в себе си и отвън чрез несъгласия. Това важи дори и за вездесъщия реализъм, чиято монолитност често е разпуквана от неспецифични възможности. И друг път съм писала, че в българската литература далеч по-емблематични са творческите индивидуалности, отколкото обобщителните естетически групирания. Но тези творчески индивидуалности са постижения “отвъд чертата”, отвъд нивелирането, отвъд общото можене, за което Чехов казва следното на един свой млад колега: “Книгата ви не е по-лоша от тези на другите, но за съжаление, не е и по-добра”. И ако в днешните критически оценки равноправно се четат възрожденският стихотворец Стефан Изворски и Христо Ботев, и то чрез помощта на многобройни европейски съвременни културни и философски теории, то в нашето си литературно поле можем да осмислим, че това е търсене на нова литературнокритическа идентичност, на която дълго време са липсвали части и от нашето, и от чуждото културно съзнание. Но когато трябва да заявим българската литература пред света (да кажем на Лайпцигския панаир), то е трудно да тръгнем и изложим маргинални литературни факти и модноподражателски литературни образци. Тук неволно ще опишем такава ситуация на литературна представителност с “високо”, или ако “високо” е много неясно - с романтическото “талант”, художествена индивидуалност, която несъзнателно е всмукала и конкретното социално време, и националния манталитет, и универсални човешки възможности. “Отвъд чертата” е онази представителност на човешкия дух, която присъства във всички културни модели и няма значение какви наименования ще получи, тя бележи преди всичко не външните, а вътрешните параметри на истинските прозрения.

И няма защо да ходим чак до Гадамер или Борхес и да цитираме техните идеи за класическо. В българския си културен модел имаме достатъчно ясен пример, който откак насилствено е прекъснат, повече не се е повторил - този на Владимир Василев и списанието му “Златорог”. Идеята му за представителна национална билиотека, следяща разгъващата се национална литература, е показателна не само с безкомпромисното и безпогрешно отсяване на “високото”, но и с това, че “високото” обхваща хоризонтала на литературата - т.е. еклектично обединява естетически направления, интелектуални идеи и културни модели, но взема от всичко доброто, онова, което е “отвъд чертата”. Така “високото” е наистина с покритие на “класическо”, но е с мярката на културно разноезичие. Обединителният фокус на “Златорог” е индивидуално неповторимото, оригиналите, необременени от номинацията на предпоставена и търсена (имитирана) естетическа платформа. Дарбата на Владимир Василев е интуитивното посочване на факти от културното (и литературното като част от първото) “отвъд чертата” и превръщането им в национална безвременност и константност. Въпреки външната непроблематичност на една национално обагрена идея за класично в литературата, всъщност идеята на Владимир Василев се оказва дълбоко проблематизираща тогавашната (а може би и всяка) литературна ситуация. Самото отсяване “под” и “над” чертата е вече достатъчно проблематичен жест, който ясно деконструира канони, общности и поема риска да представи “високия” мозаичен портрет на една национална литература. Тази идея не се отнася към отсятото от нея “под чертата” като към несъществуващо, но е достатъчно ясна в отношението си към него като към маргинално. В общата панорама на “Златорог” разноезичните естетически литературни факти съществуват безконфликтно, но конфликтът е заложен тъкмо в критическия дискурс, който отсява от “школите”, от колективните ситуации “талантливото”, а другото, неизбраното, е вече конфликтно противопоставено на “Златорог”. В българската идея за идеалната библиотека, подредена според субективната мяра на своя библиотекар, по интуитивен път се постига достатъчно голяма точност на едно национално “класическо”, което и дистанцията на времето е проверила и затвърдила като безвременно откровение на националния дух.

Затова на днешната постмодерна литературна ситуация, която не борави с понятия като “високо” и “ниско”, маниащина, субкултура, епигонства и т.н., мисля, че е вече време да й бъде противопоставена идеята за художествен елит. Не защото и постмодерната идея, и идеята за елита могат да бъдат максимално изпълними. 90-те години на ХХ век също, къде чрез художествени дарби, къде чрез институции, оформиха литературен елит (който обаче не се покрива с идеята за художествен елит). А идеята за елита все някъде сгрешава в надценяването или подценяването на литературните и културни факти и принципно е застрашена от субективизъм. 20-те години на ХХ век, да кажем, постигат чрез успоредяването на две подобни идеи максимална национална пълноценност. От една страна като гъби никнат най-разнообразни (и съвсем краткотрайни) естетически платформи, доказващи разпиляно, разноезично естетическо съзнание, объркано в стремежа си към “ново”. От другата страна стои “Златорог”, който събирателно изземва художествената плътност, дарбите - където ги види и където успее да ги оцени. На литературната разпиляност и всякакви лични литературни амбиции “Златорог” противопоставя идеята за национално класическото, физиономичното, което Владимир Василев бележи като “талантливо”, всъщност още тогава романтически остаряло, но защо ли е дало толкова нови плодове?

Последното десетилетие от ХХ век не е по-сложно като естетическо многообразие от 20-те години, но е по-изобретателно в осребряването на лични литературни амбиции чрез многобройни и силни институции. Въпреки че никъде не афишират идеята за класическо, 90-те години несъзнателно (или съзнателно) често пъти рецензират новите български художествени книги с познати епитети като “голям”, “мастодонт”, водещ”, с иносказателни намеци за “лице” на българската литература и нейните нови насоки, т.е. пак с претенцията за някаква физиономична представителност, която обаче повече се лъже по формата, отколкото да търси духа “отвъд чертата”. Оценяването на един символен литературен капитал на нацията и неговото отделяне от многото друго, създаващо се като литература, би трябвало да се постига не само чрез четене и прилагане на разни съвременни теории, както и само чрез четене и претенции в изкуството не може да се отиде “отвъд чертата”. Интуицията, която в днешно време е загърбена по причина на това, че четящият и образован субект се е заел не само да обяснява, но и да твори художествена литература, е една от основните възможности при посочването на “отвъд чертата”, на съпричастието към магията на необяснимото, към обогатяването на метафизичното. В този смисъл идеята на Владимир Василев, макар и все още неповторена в българската литература, е полезно поне да съществува тъкмо като идея-коректив на една агресивна във вертикалната си разположеност литература, която е убедена, че всичко, създадено от нея, е дух. То е литература, безспорно, и в най-маргиналните си, и в най-графоманските си изяви, защото литературата сглобява образите на различните времена и чрез тях. Но не е изкуство.