|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ТЯЛОТО И ДУХЪТ Антоанета Алипиева web | Национална идентичност... В националното културно съзнание има книги-жалони, обречени на вечен живот и постоянно преоткриване. Тези книги тотално поглъщат нацията в себе си, ровят в дълбокия пласт на душата и поради това, че тяхното звучене е тъждествено на полифоничното и многоспектърно понятие българин, те остават в народностната съдба далеч не само като откритие, а и като неизбежния, обречен генериращ модел на национално поведение. Обявени за "най-българските" книги, "Под игото" от Иван Вазов и "Бай Ганьо" от Алеко Константинов не толкова ни съпътстват, колкото ни възпроизвеждат, българите се раждат от тях, излизат от техните страници и правят родина, след това вписват родината в света, но душата е неизменно една и светът за тях е неизменно един. Романът "Под игото" често се е гледал от литературната ни критика като апотеоз на националната добродетелност и героизъм, като звездния миг на себеутвърждаването. Свободата взема своите кървави жертви, но и засиява чрез тях, трагиката само краси патетичното осмисляне на историческото време и на българщината въобще. Действително в "Под игото" свободата като проблем е в основата и на историческото, и на психологическото битие на българина. Лягайки върху класическия героичен модел, романът изгражда художествената си тъкан, като разполовява пространството си на герои и предатели, слава и страх, идеал и бит, свобода и робство. Но какво стои между тези полярни ценностни категории, как те оплитат тънките си нишки в едно цяло? Когато Бойчо Огнянов пристига в Бяла черква, изборът му вече е направен - той е между безславния робски живот и геройската смърт. Това, че личността му окончателно е предпочела смъртта пред живота - "... и мене пак Диарбекир ме плаши или - въжето", изцяло го отделя от родовия колектив, каквото е обществото на малкия градец. Хората от този колектив нямат лично мнение, нито повод да се делят помежду си, техният стремеж е да са "като всички хора", а в началния контекст на "Под игото" ще рече - да са роби. Преди Бойчо Огнянов да се впише в градеца, на никого от жителите не му е хрумвало да увековечава името си в слава и жажда за безсмъртие. Неизвестните начало и финал на робството така са заключили народностната душа, че робията се приема като вечностно изначалие: "- Ех, така зная аз - отговори баба Иваница, - и нази са с турци плашили..." Чужд на родовия колектив, криещ от него истинската си вътрешна същност (в това число и социалната си, и политическата си цел), Бойчо Огнянов се различава от него поради индивидуалната си осъзнатост, в границите на която се включват понятия като чест, достойнство, героическа смърт, достигната чрез мъченичество и святост, промъкване през апокалиптични ситуации, доказващи, че личният, индивидуалният героизъм е не само себеосъществяване, но и жажда за осъществяване на нацията. С други думи, разгръщайки се, "Под игото" разгръща и своята голяма цел - да покаже, че индивидуализмът може да присъства в родовото (в случая поробено) общество само ако се стреми да превърне рода от "роб" в българин, но в никакъв случай да не разруши родовата общност и да я разслои на индивиди. Свободата трябва да се вмести в "поробеното" родово съзнание, като новият стремеж на човека да се издигне над нуждите на стомаха и кожата. Телесното, материално-сетивното да се потъпче в името на духовното, да се направи изборът между "човек ли е той, или скот!", както е осмислил възрожденското време другият голям българин - Ботев. Действително индивидуалистът (или "странникът", както пак Ботев зове такива хора) Бойчо Огнянов е изключителен като герой, защото не се вписва в общоприетите ("робски") закони на обществото, нехае за последствията за себе си и прегръща смъртта като единствена възможност за победа на идеала: "...още по-възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен до самопожертване... Постижима ли беше целта му? Той не знаеше". "Той не знаеше" е голямата трагика на Априлското въстание, на надеждата за свобода на примитивния родов ("поробен") колектив, трагически раждащ от страдалческото, робско тяло жаждащата потребност да стане народ. Трагизмът на раждащия се народ в "Под игото" се оказва проблем, затворен не само в страниците на романа, но трагизъм на възрожденското време (а и на вечното национално време!). Свободата е проблем между тялото и духа. Там, където тялото надвишава силата на мисълта, казва Аристотел, където телесната организация превъзхожда мисълта, се появява робството. Още в самото начало на романа светът е видян около трапезата, където поглъщащото здраво тяло властва като хармоничен природен закон. Подробното описание на Марковата подредба на стаята за гости загражда територия, в която предметите са наситени с преживяно време и спомени - те са скъпа, неразделна, съдбовна част от стопанина си. Яденето и предметите от бита в "Под игото" се оказват не само маркери на тялото, но и онези генериращи ядра в художествената тъкан, които задават най-естествената реализация на битийното съзнание в романа - обсебващия стремеж да скъташ дом, имот, жена, деца, да нахраниш и удовлетвориш тялото, за да ти е "спокойна и душата". В главата "Тлака в Алтъново" човекът като вписване в света фигурира основно чрез телесните си функции. Човешкият портрет задължително е представен като сравнение (още по-точно - тъждество!) с определено животно: Драганова Цвета и Райка Попадиина са "белошийки, като патки", бащата на Каравелювата "прилича на лалугер", Радка Милкина пее "като славейчето", Пеевата мома "се смее като лястовичка", Боримечката лае "като дърто овчарско куче" и грабва Стайка "като гергьовско ягне, у тях си". Преимуществото на дивото над цивилизованото като основа на битийното съзнание е категорично формулирано и от самия Вазов: Огнянов "с внимание гледаше простодушните сцени от първобитния още селски живот". В дивото, неопитомено пространство на автентичния, поробен род отведнъж се впива духовността на свободата, из която ще се добие народът: "Такава борба мечтая аз и такава сила търся... Да знаеш да умираш - ето разковничето на победата..." Смърт, победа, свобода - знаците на духовността, трудно, плахо си пробиват път, смушвайки, избутвайки тялото и могъщите му природни повици. Дилемата между тяло и душа е представена в своята великолепна органичност в главата "Силистра-йолу". Тъкмо дивата, прекрасна зелена морава, възхитителна в първичната си, неподправена естественост, е обявена за "обетованата земя", за дълбоката същност на народностния живот. На Силистра-йолу и игото се сдобива с една привилегия: "да направи народите весели". Вписало се в красотата на първичната природа, полегнало пред "бъклица вино", "един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки", народностното тяло стига до дълбоката си, непобедима, жизнеустойчива и оцеляваща мъдрост: "Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота... Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се самоубива: той яде, пие и прави деца". Поглъщащото тяло е обгърнало душата и я е свлякло до хтоничното, до вегетативните функции, изживяващи се от всички като веселие и хармоничност на духа1. И в сърцето на този природен празник, разиграващ се вън от цивилизацията (вън от града), след като тялото е удовлетворило себе си, може вече да се поговори и за свободата. Не само да се поговори, но и ритуално да се постигне като действие, в което тялото представя свободата:
Великата, патетична идея за свободата е гротесково смъкната до телесно-ритуалното, което се осъществява само в сферата на безопасността, когато тялото може да бъде само "вапцано", но не и реално съсечено в битката за свобода. Единствените в тая сцена, които бранят духовността и честта на свободата, са Бойчо Огнянов и Кандов. Единствените, които говорят за идеал, висотата на който другите не се и стремят да прозрат
Дружината, нахранила телата, попила виталната земна сила, ревяща бунтовна песен, навлиза в града (в цивилизацията!) и материализира свободата в тяло, звук и сеир. Тук свободата е в безопасност. Има я, защото я няма. Естествено (и всъщност случайно ли?) Бойчо Огнянов липсва от дружината. Съдбовната обвързаност на българина с бита и неговата изстрадана сигурност ражда и подхранва идеята за дядо Иван. Не ние да рискуваме себе си, децата си и събраното от нас, а друг да свърши работата. Всички желаят свободата, но цената й включва не кръв и жертви, а запазване на дома, превърнал се в израз на най-свято съблюдаване на изконни национални норми. И не е учудващо, че един от най-достойните патриоти в романа, чорбаджи Марко, разпалено ще убеждава: "Ние сме тук в ада. Бунт? Такова нещо, не дай боже, то ще бъде пропаст!... Няма да остане камък тука..." Иван Хаджийски в "Бит и душевност на нашия народ" отбелязва, че апостолите, знаейки обречеността на въстанието "имаха една единствена задача: да дигнат въстанието и да вкарат в него колкото може по-голяма маса" (Хаджийски 1966: 283). Това ставаше чрез две средства: накървяване на въстаналите селища и запалването им" (Хаджийски 1966: 289), както и чрез внушаване на една спасителна лъжа - безрезервната и бърза помощ от дядо Иван (Хаджийски 1966: 286). В "Под игото" тези документирани обобщителни изводи за времето присъстват също тъй автентично отбелязани, заквасващи фикцията чрез непобедимия дъх на националната идентичност. Пред комитета Каблешков тайнствено и поверително обявява: "Само първата пушка да гръмне и двуглавият орел ще разпери крилете си над нас!" Робството, родило мъдростта "покорна главичка остра сабя не сече", изработва и друга същностна черта в народностния ни характер - съмнението във всичко, което не е проблем на дома и бита. А какво остава за борбата, която освен че може да разруши домашното огнище, ами ще вземе да ти убие тялото, да ти изпие кръвта. Искат се жертви, дето се вика, ама защо пък да си ти? "Детински работи не ща" - заявява чорбаджи Марко, несигурен в успеха на въстанието. А Врагата, драматично колебаещ се да се запише ли бунтовник, или не, отговаря така, както в подобни ситуации би отговорил и целият български народ: "Такъв съм, братя, но аз имам къща". И за всеки случай видоизменя малко името си... На красивата, но опасна, смъртоискаща духовност на свободата се оказват верни докрай хора безбитни, дето няма къде да се върнат и затова няма какво да загубят - Огнянов, Соколов, Рада. Те безрезервно могат да станат идеалисти и авторовата гледна точка съвсем естествено да ги обяви за герои. В техните души драмата на бита не може да роди нито страх, нито предателство. Абстракцията на Отечеството е силният коз, неизкушаван от деца, разплакани жени, от сбиротак от покъщнина, събиран с ручеи пот, с непосилен труд "хиляд бода за пара" (Хаджийски 1966: 272). Невъстаналата Бяла черква, видяла съсечените от ордите жертви, бързо заключва в избата на поп Ставри духовниците на свободата (доктора, Попова и Редактора - колко са малко!) и се покорява на общото решение "да изяви покорство и верноподанически чувства от страна на Бяла черква и да проси защита". Единствената жертва, дадена от градеца, е Марко Иванов (и той е убит от турците едва в "Нова земя"). Него всички жалеят, защото има дом и семейство, а пък радетелите на свободата всички проклинат, защото те освен безбитния си, бездетен живот нищо повече не губят: "Огнянов - каза докторът след малко мълчание, - чини ми се, че само ние мислим тоя час това. България цяла сега ни проклина за нещастията си... Иди, послушай: всеки сега дава право на Стефчова". И ако Вазов, влюбен в народа си, приема всичките му проявления като изстрадана мъдрост, то Ботев например отчаяно ще изреве на тоя народ: "А вий... вий сте идиоти!" ("В механата") или още по-трагично ще подвикне: "Ликуй, народе! Тъй овце блеят/ и вървят с псета подир овчаря" ("Гергьовден"). Отчаян, безутешен опит на духовността (или казано чрез "Под игото" - на свободата) да разговаря с тялото, уседнало в бита, в малките задни улички, където победата е бърза и лека, защото е на приказки... Малцина разбират, че "можем да спечелим симпатията на света поне чрез грозните си нещастия, чрез мъченичеството си и кървавите реки, които изтичат из тялото на България... Това е все пак знак за съществуване". И нищо по-точно намерено от Вазовата метафора, с която се осмисля историческото време (и националната душа) в "Под игото" - "пиянството" и "лудостта" на един народ. Зад апотеоза и екстаза на националния дух, устремил се към своята свобода - "Историята рядко ни дава примери за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път...", стои и трагичното усещане, че съпричастието с духовността на свободата е пиянство и лудост, нещо, което е отклонение от нормалното, нещо необичайно, миг на възнасяне и презрение към тяло, бит, имотец. И повествованието не закъснява да "приземи" духа с констатацията, че самата борба, която последва, не заслужава името си...", че въстанието е "чудовищен крах на най-светлите надежди", че борбата "се обърна на панически страх". "Страшно пробуждане", в което реална и печеливша се оказва философията: "Хитри синковци излязоха белочерковчани: мируват си хорицата..." В българското светоусещане свободата най-вече се уважава в сферата на митологичното (а то е безопасно!) пространство на мълвата: "Огнянов от герой стана мъченик и светец. Той мина в легенда. Бабичките палеха свещ за "великомученика Бойча", поп Ставри му отслужи панихида...". Когато свободата се превърне в реална трагичност, покосяваща телата и домовете, тогава и светоусещането се раздвоява между: "Кураж и търпение... Жертвите няма да останат безплодни... Яли ли сте?" Срещу духовността винаги застава тялото. Турските зверства по мирно време са за предпочитане пред кървавата сеч заради свободата. Изпуснало душата да литне до самозабрава, до безтегловност (главата "Пиянството на един народ"), тялото твърде бързо я връща в реалното, нормативизирано укритие на дома. Затова и пълните с възторг, със святост и молитвена надежда думи на чорбаджи Марко "Лудите, лудите - те да са живи!..." във финала на романа лесно се преобръщат в "Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира". И в двата случая лудите, лудият Мунчо символизират нарушенията в нормативизираното пространство. В единия случай възхитителното извисяване на духа над бита и робството, а в другия - протестът на един идиот срещу силата на поробителя, когато всички останали са се скрили по домовете си, окончателно смирили се с робската си участ. Естествено е, че Мунчо е обесен на касапницата и нормативизираното робско битие - възстановено. "Под игото" е книга колкото патетична, толкова и трагична. Тя е бездънна в нюансираното си осмисляне на света и историята, както е бездънна и народностната душа. Ровейки се в "Под игото", българинът напипва своите корени, и съвсем не е задължително (то е и невъзможно) те да са само красиви. В "Под игото" родът добива народа, но цената на раждането са само изкланите индивидуалисти-странници, които не успяват да разслоят или подложат на съмнение или размисъл народа. Изборът на народа е "вътре в домовете", а не "навън" при смъртта, платена с чест и кръв. "Свобода и смърт юнашка" е твърде тежко нещо за общото мнение. Нека с това се захванат малцина. И чрез тяхната смърт ще станем народ! Когато "Бай Ганьо" от Алеко Константинов се вписва в културния хоризонт на българите, свободата е вече дошла и ние сме вече народ. Ако за Възраждането смъртта означава победа чрез героизъм и следователно се превръща в цел на художественото осмисляне на българския човек, то след Освобождението свободата нито значи смърт, нито значи мечта, нито абстракция. С две думи, свободата е бреме, което трябва да се носи и да се насити със съграждане. Оцеляването "по домовете" се превръща в безсмисленост, тялото е вече по площади, улици, учреждения, нещо много повече: тялото е и в Европа. Незаплашвано от реална смърт (много важно, че била геройска!), тялото и духовността на свободата отново са в трагично противоречие. След Освобождението духовността на свободата изисква да отстоиш възрожденската й висота, белязана от себеотрицание и идеализъм. Тялото, лишено от физическия страх да бъде съсечено и да му се подпали имотецът, отново следва природните си повици, но заситено и успокоено, то има вече други социални функции - да превърне имотеца в имот, да се добере до властта, а чрез нея и до "келепира". Не роб, а господар! Свободата престава да бъде колективно понятие, което се мечтае (няма значение страх ли те е, или си герой), а се превръща в избор на възможности. За съжаление в българското социално и духовно пространство според "Бай Ганьо" възможностите са пак две, както в робския свят: или да се отдадеш на поглъщащо-раждащото тяло, или да си останеш отвратен, отчаян и засрамен от тялото духовник-идеалист, който отново ще загуби битката. За да осъществи новите си цели обаче, тялото трябва да промени примитивната си външност, която, валидна за робското време (за да оцелееш!), е смешна за свободното време (за да успееш!): "Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец". Външно преоблечено обаче, тялото отказва да се прости със съществени атрибути на етническото означаване - мъкне дисагите си, "той, опитен човек, носи си и лятно време антерийка под френските дрехи", препасва се с пояс, натъпкан с мускали, "отдалечко дъхтеше на вкиснато". Усъмнено във френските дрехи, които могат да го защитят от културна Европа, тялото предпочита непробиваемата защита на себе си. Поглъщащо всичко, което докопва, уригващо се, хъркащо, телесно ухажващо жените ("похванал я и не само я похванал, ами си извъртял и ръката със стиснати зъби", "впива в нея маслени очи, поема парите и с една своеобразна кашлица си изказва чувствата"), бухащо водата в патриотически възторг, бабаитски заканващо се, цъкащо, грохотно секнещо се, потно, скърбящо и клепащо "бухчата", тялото, тегнещо от национално-телесни знаци, се впива в лоното на културна Европа, посещава нейните институции и домове, опитва се да говори чужди езици, но неизменно желанията му са едни: да удовлетвори телесните нужди (гратис, ако може) и да прибави нещо към имотеца си. Усилието на духовника-разказвач (разказвачи) да избута тялото и да го потули от очите на смаяна Европа е непосилно и обречено на неуспех. Но в края на краищата срам изпитва само духовникът, тялото и Европа са еднакво безразлични един към друг. През робско време за телесно-битовия българин турците въплъщават тоталната непробиваема сила, която не можеш да отместиш с чест и достойнство, затова постоянно трябва да я отбягваш и надхитряваш. В "Житие и страдания грешного Софрония", например, автобиографичният разказ на Софроний реди постоянните си, ужасяващи перипетии и побоища от страна на поробителя, без да изпитва каквото и да е чувство на унижение и накърнена гордост. Защото целта на робското време е да останеш жив, и само като жив, си българин: "Той теглеше нагоре, ала и аз теглех надолу, защото ръцете ми не бяха вързани... Тогава султанът рече на своя човек: "Слез долу, да идем на село и там да го обесим, да го видят всички човеци". В "Бай Ганьо" Европа представлява тази всевластна, покоряваща сила, която вече не те бие и коли, а само те съжалява и мисли за луд. Затова и Европа трябва да бъде надхитрена, за да докопаме нещичко от нея - я булка, я безплатен обяд, я да продадем мускал. Е, малко е, кокошкарско е, ама в края на краищата не е като ти да теглиш въжето надолу към живота, турчинът да го тегли нагоре към смъртта. Отхвърлило робската дилема живот-смърт, тялото се движи из Европа, отдало се на окончателно победилия живот. "С влакнести гърди и с нашарени от чорапите нозе" тялото трябва да докаже на Европа, че турците не успяха да се справят с българите, и на Европа няма да й се отдаде нито да ги покори, нито да ги унизи. И на смаяните от Бай-Ганьовото представление немци, тялото с удар в гърдите доказва: Ето го, видите ли го, българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял целеничък, от глава до пети, в натура! Видите ли какви чудеса е той в състояние да направи. И само това ли! Ехе, на какви работи още той е способен! Прости били българите, а! Гиди чифути с чифути! Европа нито за миг не може да проумее бай Ганьо, но и бай Ганьо взема европейското съжаление за "безкрайно удивление на неговото изкуство". Подобни сцени си ги разбираме само ние, българите. Но ако в "Под игото" гротесковото бунтовническо шествие, слизащо от Силистра-йолу, се "ползва" с пълното разбиране и съпричастие на "купове жени и деца", то Бай-Ганьовата патриотическа ситуация в басейна е доста по-смела и в полза на България. И той като Бойчо Огнянов иска Европа да чуе за нас, с тая малка разлика, че геройството след Освобождението не ще вече смърт, а иска бабаитлък. Затова в сърцето на Европа трябва не само да представяш родината си чрез бунтовни песни и славната й история, трябва да докажеш, че културата на тая Европа е нещо "таквоз", нещо като твойто... И тялото "въздъхна веднъж от дълбоко, тури си десницата на ухото, задряма с очи, че като зина! - да пее Verdi". "Дивите, нечеловечески" звуци остават обаче само атракция за Европа. И тя като Турция може да извади "нож" срещу нас само ако се намери някой духовник да накърни интересите й. Също както в "Под игото" турците гледат приготовленията за въстанието, подсмихват се "под мустак пренебрежително" и заключават: "Това са заешки топурдии", така и Европа слуша "тия мляскания, грухкания, смъркания, тракания, цъкания, смукания, които като град се сипят от бай Ганя!" и през ум не й минава да го възприеме насериозно. И затова на ония ми ти български духовници, дето се влачат по акъла на Европа, бай Ганьо с основание ще заяви: "Ама чакай, ще се върне бай ти Ганя, па видя щем кой кум, кой е сват". Така, както се отнасят накрая белочерковчани с Бойчо Огнянов, решил да разруши робството и да им отвори очите за света. У нас си, у нас си! Тука да видим кой кого! Завърнало се у дома, тялото се е мултиплицирало - около бай Ганьо се движи цяла "орда", "сган", "тълпа", която "като вълци" дави. Свободата е превърната в "уж свободни... таквозинка...". И като е така, място за духовници съвсем пък няма. Трагедията на Иваница Граматиков е същата като на Бойчо Огнянов - и двамата не знаят къде ще ги отведе идеализмът. И идеализмът ги отвежда до неизбежната среща (и схватка!) с тялото, която при единия завършва със стоварването на огромна вина върху гърба му, затова, че е подвел народа да въстане, а при другия - до съкрушаващото осъзнаване на една всеобща, непробиваема философия, че "Идеали! Бошлаф! Личното наше земно доволство - ето идеала, който трябва да преследваме". Робство, свобода - понятия, които се превръщат в чиста абстракция пред здравото, пращящо, "свирепо" тяло, което "с увлечение, със страст" излиза от бедността и се стреми да превърне пестеливостта в имот, хитростта в "келепир", практицизма в "материална изгода", патриотизма в "изборна победа", омразата към поробителя в псувни към противника - "мат-маскара направя човека" - разума в ситуация с много, ама с много врати: "Па и за почитание ако дойде думата, аз пак не се давам. Ти ще целунеш ръка, аз -двете ръце; ти ще целунеш скута, аз - краката; ти ще целунеш на друго място, аз - на още по-друго място". То още на времето Каравеловият хаджи Генчо формулира корените на тези материално-телесни сметки: "Помни да кажеш на майка си, че дядо ти хаджия ви дава кайсийки само затова, за да не го заборавяте и вие". Тялото "се зацепва" в света, като превръща всички ситуации в прагматични. Пиянството и лудостта се оказват екстазни състояния на жертвен ритуал, който робството удавя в страх, а реалната свобода оплита в неунищожима земна трезвеност - "развържи си и ти кесията", "най-сетне дума дупка не прави". "Трезвен" и "практичен" са понятията, които през робството опазват, а в свободното време - градят. Бойчо Огнянов или Ботевият лирически герой имат добрата съдба да ги убият и чрез геройската смърт да спасят епохата си от позора на всеобщия страх. Иваница Граматиков има само доблестта на покъртителното самопризнание: Народът, в който ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването за него е блаженство, тиранията благодеяние, раболепието геройство, презрителното хъркане отгоре - музика! И пак този народ е клет и нещастен, триж нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той няма нито една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй "практичен" и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена... Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? - Идеали? - Суета, вятър!... Явно е, че съдбата на българския народ никога не се е белязала от твърди, установени, уточнени категории. За духовниците-странници робството може да е унижение, свободата да е чест и т.н., но за общото мнение изпълването на определено понятие с единствен, установен смисъл е чиста абстракция, при това и доста опасна. Едно понятие никога не може, не бива да битува само със знак минус или със знак плюс. Не се знае животът какво ще поиска от тебе. Съвет, даден на българина още от времето на Вазовия хаджи Смион, който внимателно проследява мисловните извивки на събеседника, кима утвърдително и като слънчоглед следи траекториите на онбашията. А Бойчо Огнянов и Иваница Граматиков - те са герои и нека си умират за идеалите. Но те господари на реална житейска ситуация никога, никога не могат да станат. Идеалистите в българската литература нямат друга съдба, освен да ги убият и чрез смъртта им националната памет да ги обяви за герои. Идеалистът изначално е обречен от българската психология на самота, бездетство и безбитност. Затова и идеалистите в нашата литература са не родственици, раждащи се един от друг и продължаващи се, а самотни, трагични и индивидуални духовни прозрения, приели себеотрицателната битка с тялото, със самоотвержената цел да превръщат рода в народ. А възпроизвеждащото се тяло е нескончаемо. То интуитивно знае, че духът е трагика, и я преодолява, като и противопоставя утешителния оптимизъм на дома, бита, семейството:
За българското съзнание нещата имат точни, определени имена преди всичко в територията на дома и родовата йерархия. Социалната сфера винаги е схващана от българина като нестабилна и затова категориите мигновено могат да сменят ценностния си знак. Затова и бай Ганьо знае, че "търпение-спасение, дето рекъл оня, против ръжен не се рита", нито пък има време "да ходя по участъците да се компрометирам пред големците, че се срещам с бунтовници. Колко пъти съм те поучавал, че покорна глава сабя я не сече. Не си ме слушал - троши си сега главата. Каквото си търсил, чичовото, таквоз си и намерил". Срещата с "бунтовници" и по робско, и по свободно време винаги се схваща като за опасна активност на общественото съзнание, което за по-удобно може да бъде "затиснато" с "търпението" у дома. Когато историята започне да действа със своята събитийност, от едната страна духовниците издигат идеалите си, от другата страна плодящото се тяло хитро-търпеливо изчаква тези идеали да бъдат опровергани, снизени и прагматично осмени от вегетативните викове на глада, бедността, отрудения бит. Ако в Европа бай Ганьо не може да направи нищо на духовника-разказвач и го "търпи" да го порицава, съжалява и да се срами от утробата, дето е родила него - духовника, то в родината "търпението" е възнаградено и Иваница Граматиков е турен на мястото си - сиреч ликвидиран е от общественото пространство. От идеалисти българското съзнание има нужда само за да "отрезви" за миг трезвеността си, да излезе за малко от митологичното вегетативно време на сетивата, да оправдае чрез идеалистите земните си страсти. Изпълнили предназначението си, духовниците е задължително да бъдат убити. След като вече "живият" идеал не заплашва или не унизява никого, ще можем да се върнем към него и да подредим чрез него своята история.
БЕЛЕЖКИ 1. Много интересни наблюдения относно жадното "природно" тяло в "Под игото" и "Бай Ганьо" правят: В. Стефанов в статиите си "Херменевтика на робското пространство" (вж. кн. "Под игото" на Иван Вазов "Критически прочети" Ш. 1996 г.) и "Преносвачът на граници" (Творбата безкраен диалог. София, 1992) и В. Галонзка в статията си "Митът за робството в българската литература и култура" (Опитомяването на скорпионите. Шумен, 1994). Тези статии са и едни от малкото опити да се види "Под игото" откъм дълбоко трагичната му светлина. [обратно]
БИБЛИОГРАФИЯ Хаджийски 1966: Хаджийски, И. Бит и душевност на нашия народ. София, 1966.
© Антоанета Алипиева Други публикации:
|