СЛУГАТА-ГОСПОДАР

Антоанета Алипиева

web | Национална идентичност...

Гледната точка на слугата е винаги по-находчива, по-богата и наблюдателна от гледната точка на господаря. Господарят е наивен в световъзприятията си, владеейки света и ситуациите, той е спокойно-муден, доверчив в притежанията си, неизкушаван да открива психологията и законите на другите. Той е самата скука на властта, глуповатото убеждение, че властта е вечно негово убежище. Господарят е леността на егоизма, пасивното съзерцание на света, което обаче за миг може да се превърне в последна решителна дума. Обратното - слугата е самият живот, активната му, изобретателна хитрост прониква в будоари, рови из бельото на неподозиращия господар, анализира и запомня сцени, дебне, дано от дочути фрази да сглоби истината и я обърне в полза за себе си. Слугата нищо не извинява и не прощава, защото по правило не обича господаря. Злорадството на слугата е скритата му позиция, която запечатва времето не само като глобална картина, но и като интимни, тайни кътчета на безсилие, драми, унижения и болки. Най-голямото отмъщение на слугата е да разкаже някъде и някому за господаря. По същество слугата и господарят съжителстват не по собствена воля, а по силата на договор, което поражда и напрежението между тях, пренебрежително-небрежните жестове на единия и дебненето и хитростта на другия.

Българската литература особено активно разработва слугинската тема. Основни, най-български художествени творби, представящи ни като психологически портрет, съдържат слугинството като една от възможностите да се осмислим като национално битие и национален характер. Възрожденските текстове например, вътрешно мотивирани да открият българина като изконност, чиито многоспектърни прояви определят човека именно като българин, неизбежно и исторически предопределено разработват позицията слуга-господар. В границите на робството българинът-слуга не само слугува, той оцелява, поробителят-господар тотално владее историческото време, а значи и живота и като духовна, и като физическа стойност. Българинът-слуга пряко и безапелационно е назован "роб", "рая", пълното безправие е трагичната предпоставеност на слугинството му. Това, че всички българи са "рая", предполага и всеобщото слугуване, при което тези всички са равни (т.е. еднакво заплашени и изплашени) и едва в края на робството чорбаджиите се открояват като по-първи слуги. Странно, но във възрожденската литература гледната точка на "роба" е отправена не към господаря (животинските прояви на когото са до болка познати и изпитани), а към себепознанието, и то с надеждата, че неговото постигане е възможност за преобръщането на робската съдба в господарска: "Народ, кой не може познай себе си, нищо важно не може никога да извърши" (Г. С. Раковски). Господарят-поробител е видян и отсъден единствено чрез грубата си сила. Робът, когато разправя за себе си, има предвид не индивидуалното си битие, а общата робска участ на всички българи-слуги. Повествователният Аз на Софроний, който зове себе си "млад, глупав", "сиромах", "отчаял", мигновено и неусетно се преобръща в "ние, нали сме прости човеци", "ние гледахме като овце на заколение". Слугинската гледна точка е силна, защото е точка на единението - и в страданието от господаря, и в борбата против господаря. Затова и слугинската гледна точка интуитивно отчита не дребните събития и факти, а движението на историята. Тя е не наблюдение, а участие в историята. Личната, "велика скръб" на Софроний от разбития му дом и оголелите дечица за миг се стапя в динамиката на времето, в невероятните исторически трусове и ексцесни картини на грабежи, убийства, опустошения, в които отделният "робски" живот не значи нищо. Така господарят полека лека престава да се идентифицира само с поробителя, а застава срещу слугата в образа на цялото историческо време, наситено с турци, гърци, с Русия и Западна Европа, с всички онези мощни исторически процеси, които заплашват българското, българина. Титанично време, което ще предизвика покорната "рая" да роди и отгледа опасни слуги. Робското време е време на война между слугата и господаря, време, когато българинът, пробуден "от сън дълбок", осъзнава себе си като господар на земята си, а поробителя - като мним господар, натрапник, чужда физическа сила, желаеща да бъде единствена страна на договора. В най-грандиозните си прояви, които днес зовем национални герои, слугата преобръща историята, изправя се срещу историческите стихии и узнал "своя род и език", заявява: "На живот ми си господар, но на волята не ми си!" (П. Р.Славейков - "Изворът на белоногата") Слугата-господар! И ако възрожденското време йерархизира въставането на роба като максимална проява на българщината, при което границите между слугата и господаря са вече неясни, то при Алеко Константинов и неговия "Бай Ганьо" размитите граници излъчват други, драматично-дълбоки психологически заложби. Но защо направо "Бай Ганьо", когато преди него има още, достатъчно "робски" размишления за слугата-българин? Има "Записки по българските въстания", "Чичовци", "Под игото". Има:

А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!

(Христо Ботев - "Елегия")

Има раздвояване образа на българското - от една страна безропотното, "робско" слугуване, мълчаливо, сковало "ум човешки" в "окови тежки" (Ботев), и от друга - въстаналите слуги, тези, които "умиха лицето на България", които "гордо и неустрашимо издигнаха глава против самият тиранин" (Захари Стоянов), против слугинството на самите българи. Пред националната съвест и памет въстаналият против робството слуга е истинският господар на българското, емблема на мъченическия път от "роб" до "герой", "блажени минути" на екстремната национална енергия, разместваща историческите, социални, политически граници между слугата и господаря. Въстаналият слуга, който психологическият "робски" наивитет в малкото на брой минути на тържество и възхита ще идентифицира с "Царски работи" (Захари Стоянов - "Записки по българските възстания) и "Честито ти царство, булка!" (Иван Вазов - "Под игото"). Робското безвремие, изработило митологично съзнание, гледа света чрез готови формули, фокусиращи магическата смяна на едно състояние с неговата противоположност. Светът задължително е мислен като спойка от бинарни опозиции и преминаването от единия полюс в другия е нещо съвсем естествено. След кратките дни, през които свободата се изживява като "дошла", а не като страдание, идва и естественият стремеж въстаналият слуга да се свърне в границите на слугинството, удобно затова, че чрез него оцеляваш, да се отбие въстаналият от историята и да се натика пак в безвремието - бедно, овчарско, босо и гладно, но живо: "... не познавам ни едного бунтовника, който да не е бил издаден от българи", "...по онова време и по понятията на тукашните хора предателството не съставляваше още порок" (Захари Стоянов). За робското време слугинството не е порок, а норма, вековно отглеждана социална психология, която, ако я нарушиш, "лошаво става". "Пусто му остало и въстанието, и царството, и войводата... Защо ни е нам вече свобода и живот? За кого ще ние живеем, когато станахме като кукувици, без жени, деца и майки?" (Захари Стоянов - "Записки ..."). В робското време въстаналият слуга сам си знае цената. И едно от геройствата му е, че никога не се разколебава в мисията си. Той е убеден, че освен срещу големия враг, наречен историческо време, трябва да въстане и срещу самите българи, на които е необходимо да подпали селата, та и те да излязат под ударите на историята, трябва да намрази "сган избрана - рояк скотове" от чорбаджии, духовници, "граматици", "патриоти по мода". Един от най-честите лайтмотиви в "Записки по българските въстания" е ненавистта към "учените глави", които са в услуга само на страха и робството. Истински господари на българското могат да излязат единствено от ония "отчаяни, които виждаха спасението на България в огън и меч". От ония, които чрез битката доказват своето българско господарство, които "са си въобразявали, че с едно махване ще можат да съкрушат тирана" (Захари Стоянов). Не, не са си въобразявали! Въстаналият слуга знае, че освен геройството и хитростта е негово оръжие. Във Вазовите разкази "Чистият път", "Апостолът в премеждие", "Из кривините" Левски, когото Иван Хаджийски нарича "най-самобитният българин и с това най-добре изразяваше тежненията на народа", никога не се появява срещу поробителя в истинския си вид, лице в лице в равностойна битка. Левски е винаги преоблечен, дегизиран, не себе си (и така присъства в цялата българска литература - "Записките", Вазовите разкази, "Епопея на забравените"...). Софроний и Захари Стоянов нямат и помисъл за наранено достойнство, когато са подложени на нечовешки мъки и драматични изпитания - дано се разкрият като разбунтувала се "рая". "По това време българинът се считаше за виновен не само че е въстанал против държавата, но че е имал и хубави мустаци. Ето защо аз си налягах парцалите, ударих го на сомоунижение, дордето имаше защо, и бях готов да претърпя всички поругания и унижения, стига да няма реален бой и други мъки" (Захари Стоянов). Хитростта и демагогията са част от геройството, естествен път на защита на националните идеали, необходимост на живота. "Кой не се подиграваше това време с българина! Те бяха артисапи на света" (Захари Стоянов - "Записки ..."). Тъжна слугинска участ и на най-светлите ни национални сили, която обаче времето щастливо обръща в тържество на българщината, в далновиден помисъл за националната ни съдба: "Ако изгубя - губя само мене си, ако спечеля - печели цял народ" (Васил Левски). Слугата-господар! Изключителните времена имат и тая особеност, че заличават твърдите граници между традиционно установени понятия и норми. В изключителните времена няма благоразумие. "Способността да се различава доброто от злото и полезното от неполезното, разумното от неразумното може да си има мястото само при пълнейшото спокойствие на духовете..., а народите, които ламтят за свобода и на които програмата на действия е начертана от самата история, щяха да противоречат на една велика истина, ако бяха седнали да смятат това и онова..." (Захари Стоянов - "Записки..."). Изключителните времена имат изключителни цели и тяхното домогване е трънливият път на собственото, поединично отрицание. Нямаш право да си щастлив, да си горд, спокоен, добър, да си християнин (в етичния смисъл на думата). Имаш само изключителната си национална цел. Народната памет ще помогне да се забравят убийствата, страхът, отчаянието, самоуниженията и колебанията - все качества човешки - и ще те възпроизведе светец. Но историята освен видим пласт е и подводни течения, тъмни, слепи сили, които ако днес си победил, утре ще избухнат.

Лелеяната, бленуваната Нова земя - реалност, истина, зримост - узаконява "раята" в господар. "Чичовците" плъпват свободно, прекрачват границите на музея си и с почуда, но и със самочувствие, потъркват очи пред белия свят. Каравеловият Иван Нищото, който не съдържа "в себе си нищо особено", който предугажда желанията на по-силните и гледа "кръвнишки" тези под него, ще изплува удовлетворен, равен с равните. Всички заедно ще се борят за себе си и Нова България. Кой когото изпревари. "Всинца ще бъдем големци и всинца ще бъдем народ. Всеки ще води и всеки ще бъде воден. Конституция - то значи равенство!" (Стоян Михайловски). Други господари, наречени от българската литература "службогонци", "Гороломовци", "Големановци"! "Пази, боже, сляпо да прогледа" от Алеко Константинов ще обобщи мнимите им господарски нрави. Освободените "чичовци" със стръв режат корените под себе си, жадни да забравят собствената си простотия и тази на дедите си, която простотия всъщност единствено подкрепяше онези, които слагаха глави върху дръвника, за да умият лицето на България. Треперливите, обезсмислени като национална и духовна цел "чичовци" ще бъдат възнаградени за търпеливото си, робско, мижитурско изчакване на свободата. Капасъзът от "Нова земя" на Вазов ще символизира тяхната победа, яздейки турчина като кон - половин километър извън града, да го видят всички! Господарски жест! Същият жест като на писаря, пред чийто глас малодушно трепери Македонски от "Немили-недраги": "Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?!..." Буреносна българска историческа съдба, която все размества, превъртва граници. Слугата-господар! Довчера "рая", "народ-стадо", предатели, "чичовци", днеска господари, учени, тачени, необходими, защото създават държава, коват институции. И непременно забравили калните дворове със свините и кокошките в тях. И Новата земя не знае къде са границите между слугата и господаря. Пак колкото господари на земята си, толкова и слуги на скорострелно менящите се социални, исторически обстоятелства.

Създаването и регламентирането на институциите е вече желанието на българина да излезе от митологичното безвремие и да се влее в света. В началото българската литература болезнено приема този факт. Срещата на дядо Йоцо с агресивните, бързащи да се нормативизират институции е осмислена от Вазов като заплаха и разрушаване на изконно българското. Слепият дядо Йоцо, символ на митичното безвремие, си представя Нова България като психическа реставрация на онези мечтани институции, опиращи се само върху наивно съзнание за мотиви, които твърде скоро ще се разкрият като утопии. Вазовото предпочитание брани митичната чистота на българското, която модерното институционално време атакува и обрича на развала. Затова и следосвобожденските разкази на писателя са преди всичко със сатиричен уклон към ковящата се държава, а патетиката е съсредоточена в митичното безвременно българско, изригнало в "Епопея на забравените".

Новите господари на България са натоварени с отрицателна енергия и българската литература не им вярва, че могат да създадат "чисто и свято" отечество. Всъщност институциите ли развалят българското, или българското разваля институциите? "Записките" от Захари Стоянов или "Видрица" от поп Минчо Кънчев, които първо имат претенцията за документалистика, а впоследствие се оказват и литература, изобилстват с примери затова, как българинът не може да осъществи свободно и законово първо личното си битие, а за националното си желание за свобода - да не говорим. Всичко се урежда с хитрост, угодничество, някакви дребни подкупи и възнаграждения за предателство, помощ или за не знам какво си. В следосвобожденска България тая черта активно участва и в съграждането на институциите, които освен че се коват като всеобщи и задължителни, но и винаги оставят малки задни вратички за неща, които могат да се оправят и по някакъв си вътрешен, заобиколен начин. Във Вазовите комедии или пък в "Големанов" от Ст. Л. Костов намърдването в институциите, а чрез тях и в келепира, в никакъв случай не е регламентиран път. Кой ли всъщност вярва в безкомпромисната справедливост и точност на институциите? Елин-Пелиновите селяни ли имат доверие в държава, попове, бирници, или Бай-Ганьовата орда печели избори по законен начин? Случайно ли Бай Ганьо не може да бъде завършен като образ без автора (разказвачите, Иваница Граматиков)? Случайно ли едно от най-българските произведения работи с такъв сдвоен персонаж, за когото и досега литературната критика не може да реши кой е по-силният, по-полезният, по-българският - Бай Ганьо или авторът? Буреносна българска съдба, която не може трайно да осъзнае що е добродетел и що е низост: "пълзенето за добродетел считай,/ а независимостта за простъпка" (Стоян Михайловски), а пък ще вземе да дели слугата от господаря. Не, и институциите не могат да кажат кой е господар и кой - слуга! Слугинските разкази на Георги Райчев, например, действително че превръщат слугата в наблюдател и съдник на господаря, но и говорят, че и слугата, и господарят са в едно общо семейно пространство, че по манталитет са напълно еднакви и само някаква, вече икономическа граница е теглена между тях и определя договорните им отношения. Повествователната гледна точка е тази, която отсъжда, че господарят е неморален, а иначе и слугата, и господарят са завъртени в една и съща събитийност и никой от тях не си прави труда да се мисли различен от другия. Господарят е позамогналият се бедняк, издигналият се сред своите, който не узаконява господарството по традиция, а с действие, с труд и агресия е овладял практическа социална ситуация. Положеният труд кара новия господар страшно много да се цени и постоянно да подчертава новата си социална роля. Той е известният в българската литература образ на първенюто, така благодатен и като сатирична, и като трагична тема. Така тъжно прозрян от Вазов в "Нова земя": "Този вчерашен народец бърза да стане славен. У него всичко е голямо: големи писатели, големи герои, големи хора безчет! Невинна грандоманска черта у микроскопическо племе...". Господарят, когото драматичното национално време все заплашва да го върне на изходната му точка - слугата. В един от най-щекотливите разкази на българската белетристика - "Андрешко" - се срещат богатият и бедният, гражданинът и селянинът, държавният служител и данъкоплатецът. Срещат се двама агресивни, ненавиждащи и презиращи се помежду си души, които никой не се е сетил да определи като господаря и слугата. Няма и защо, тъй като общият път, който делят Андрешко и съдия-изпълнителят, е път на отворени, ненормативизирани отношения. Богатият си говори с бедния, бедният гледа да изиграе богатия, общата им каруца жвака из калта и - няма господар, няма слуга, има кой кого, аз тебе или ти мене. Слугата, чиято психология винаги крие усещането, че със собствени усилия и хитрост ще може да стане господар. Слугата-господар!

И историческото ни битие не закъснява да удовлетвори слугата. Социалистическият режим изтръгва де-що има установено като норми и кове свои. Но вече не "чичовците" ще се разплодят, а "Андрешковците". Разчистили си за десетина години сметките с предишните господари, новите господари ще изискват слугинство предимно в идеологическата сфера. И пак същият въпрос - комунистическата идеология (която е интернационална) ли разваля българското, или българското пригажда към себе си социализма? Истина е, че външното, насилствено прекъсване на традицията по същество поражда нестабилни институции и морал, но е и истина, че българското, свикнало на исторически катаклизми, е достатъчно жилаво и вярно на себе си. Държавните институции се пренатоварват с идеология, обществото твърдо се парцелира на йерархични стълбици, при които всеки на някого е слуга и всеки на някого - господар. Големите игри и материално спокойствие искат голямо слугинство. По-малките игри - по-малко слугинство. Няма слугинство - няма игри. Слугинството се превръща в корист, цинизъм и изисква големи, много големи усилия и внимание, за да се поддържа в бляскаво ритуално поведение, в маска, зад която болезнено тупти проиграна или недоразвита дарба. Привидно идеологическо, а всъщност материално битово, слугинството се превръща в задължителна психология на бедния, желаещ да компенсира, да забрави унижението, да си набави това, което му е липсвало: "И не е ли заложено това желание в гена на самия ни народ. Ние все в бедност и онеправданост сме живели, виждали сме как живеят богатите по света и сме искали да приличаме на тях, преди още да сме създали богатство" (Марин Георгиев). Господарят, който това пусто българско време все не оставя да се традиционализира, да предаде на децата си господарлъка, да отлепи от себе си слугата... Социализмът като социална функция не успява да се сведе до прост организационен статут, според който институциите да задоволяват насъщни потребности. Българското скоро пробива институциите и ги битовизира. Уж слугуваш на идеологията, уж че й вярваш, ама все гледаш да я надхитриш. Келепирът не престава да бъде вътрешен мотив, хитростта продължава да бъде или начин за оцеляване, или начин за облагодетелстване. По-малките слуги гледаха какво правят по-големите слуги. Гледат, документират и осъзнават страха да не загубиш личностната си съдба, дарба при по-големите слуги, изживяващи се като господари - да не падне благоволението, да се развъртят възможно повече (ако може всички) социални лостове около себе си, да осребрим себе си още, още, още... Тъжната съдба на Борис Морев, който, стигнал върха с цената на безумни компромиси, започва своето самоунищожение. Разместените, неясни граници между слугата и господаря, между морал и неморал са и единствената надежда, че вина и невинност са абстракция: "И в личния живот на хората, и в историята - всички резки граници са измислени за удобство. И колкото по-вечни ни изглеждат, толкова по-мимолетни са всъщност" (Любомир Левчев - "Убий българина"). Ивайло Петров със силата на големия художник в "Хайка за вълци" наистина ще докаже, че човекът и животът не могат да бъдат мислени с резки граници, но това вече няма да е хитрост, а трагично разкритие за насилието, което не успява да овладее и господарства над духовните стойности и отделните хора, да предпостави с готови истини битието.

"Да дадеш себе си" е героиката на възрожденското време. "Да дадеш себе си" е социалният капан на модерното време и зрялото, болезнено усещане, че си наполовина господар, наполовина слуга. Колкото повече се чувстваш господар над другите, толкова повече се виждаш и слуга на тези, които са над теб: "благодетелите не искат благодарност, а лична преданост. Но пък засвидетелстваш ли я - край с теб: сбогом чест, достойнство, самостоятелност. Ставаш покорен роб, приближен слуга, който се държи за шефа си като дете за полата на майка си. Много свои събратя виждах в тази роля, убедени, че така завинаги са разрешили битовото си и служебно положение. Едни го правеха от глупост и ограниченост, други от безличие и безсилие, трети от убеденост, че са надхитрили господаря си, готови със същата преданост да служат на следващия, а четвърти вярваха, че всичко е позволено" (Марин Георгиев). "Всичко е позволено" е обобщаваща народопсихологическа формула, изтъкана от превратно историческо време, което не е могло да изгради траен обществен морал и етикет. Всички съществуваме в обща домашна ситуация и за кой ли пореден път се питаме: "Държава? Какво може да бъде то, ако не чифлик, мушия?" (Стоян Михайловски). За кой ли пореден път равни започват да се борят помежду си за господарство.

Никое време не е уважавало безличния и ограничен слуга. Възрожденското време ги идентифицира като предатели и по свидетелство на Захари Стоянов турците ги презират повече и от българите. По днешно време онзи слуга, който "да трябва и когато не трябва" (Марин Георгиев), е подминаван от господаря като безформена, покорна дрипа. Винаги е интересен слугата, който крие в себе си и господаря. Онзи, който знае, че времето и светът са измамно нещо и с действие, хитрост, с късмет ще може да превърти ситуацията! Границата между слугата и господаря в цялата ни национална съдба е битова граница, която впоследствие модерното време нарича социална. В прозата Георги Мишев ще актуализира Алековата тема "Пази, боже, сляпо да прогледа", но в друг социален контекст - парвенюто разрушава рождената си селска люлка, замаян от купешки градски битови примамки, под които обаче упорито прозират наранени, но неизкореними селски нрави. Селото превзема града, виждайки в него господарски престиж. И резултатът от това - градът заприличва на село, времето на институциите се смесва с природното време. Парвенюто, непривикнало с точността на града, постоянно бърка рационалното време с природния календар на земеделския труд. Поради това, че българинът не унаследява социалното си битие, а винаги сам се бори за него, с господарство може да се сдобие само ако събере повече имущество от другите. Господарството чрез идеи е безсмислена химера, която не може да утоли довчерашната бедност: "Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всяка свобода, която не е свързана с къща, покъщнина, нива, лозе и дърт пелин" (Захари Стоянов).

Възрожденското време, чрез изключителната си национална цел, превръща хитростта в добродетел. Хитростта е другото лице на бунта. В модерното време хитростта е драмата на слугата, вътрешната му разсипия, че не можеш да бъдеш истински, усещането, че не на идеология слугуваш, а на бедността си. Драма, изкристализирала във верноподанически социалистически стихотворения, в производствени романи, в половинчати недомлъвки за истината. Хитростта в социалното поведение е разбираема и не особено страшна. Но хитростта в художественото творчество е тъжната ликвидация на себе си, разсипващото вътрешно чувство за проиграност, което надали чужбините, резиденциите и парите могат да утешат. Какво щастие за възрожденеца, който искрено може да изкрещи:

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци вий не знайте
позор ли е, или слава!

(Христо Ботев - "В механата")

и какво нещастие за художника по време на режима, който вижда пороците, "осъждаш ги в тесен кръг, а наяве в обществото не можеш да им сториш нищо" (Марин Георгиев). Защо? Защото и разбунтувалите се срещу режима слуги крият в себе си бъдещия господар. Вечно повтарящият се Ботев модел, според който Венета иде после отечеството", после големите исторически и социални задачи. "Запей или млъкни - махни се!" е закодираната у българина невъзможност от пълноценно лично битие, от търпеливо изработване на детайли, заради все неразрешените и неустановени социални задачи. Едно постоянно отворено за всички социално пространство, което довежда и до вечно превъртващата се граница между слугата и господаря. "А ратуваната, изробуваната, мечтаната, лелеяна свобода - какво ни носи тя? Преди нея всички, макар и в различна степен, са били равни - роби и слуги на господаря. А след нея?... Довчерашният близък, кръвният ти брат вече ти е господар и ти трябва да блъскаш, да теглиш за двама - робството на свободата" (Марин Георгиев). Слугата-господар, чиято предопределеност тъжно усещат всички български интелектуалци: "...влаковете, които преселват хората от миналото в бъдещето. Там на перона се блъскат и нашите суети" (Любомир Левчев - "Убий българина"); "Всички носим вина. И всеки лично за своето участие в общата вина" (Блага Димитрова - "Лице"). Модерната българска литература може да говори за "суета" и "вина", което по същество е акцентувано върху личността, но никога не може да избяга от общността на националните задачи, които все не престават да бъдат остри, належащи, съдбовни. Никога не е бивало българското да не бъде заплашвано от външни, чужди сили. Ама и българското никога не се е давало, все е успявало да надхитри всичко и всички и ей тъй, на, напук да го бъде. И в границите на българското слугата-господар не е нито добродетел, нито грях, той е съдба.

Буреносно българско време с краткотрайни господари и неверни слуги, бърза въртележка на бедността, сдвоила образа на слугата-господар. Онова магическо Радичково бомбе, което върви от глава на глава, изкушава простия селянин с въпроса: "Пено! Да бъда или да не бъда! А!", а българската съдба (у Радичков - жената) изумено ще отвърне: "Маани това от главата си... Маани го!".

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.04.2006
Антоанета Алипиева. Национална идентичност в българската литература. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Национална идентичност в българската литература. Пловдив, 1999.