ПРОВИНЦИЯТА

Антоанета Алипиева

web | Национална идентичност...

Сравнете! През 1884 г. Вазов пояснява: "Цариград и Букурещ бяха двата центъра на действие, първий за черковний въпрос, вторий за разпространение на революционни идеи между народът" ("Кратък исторически преглед на новобългарската литература"). В началото на този век Пенчо Славейков също отбелязва, че "завърнати дома, сварвахме някой бащин познайник, дошъл наскоро от Цариград, Ерусалим или нейде из Влашко и Богданско, и донесъл в тихия роден кът цели дисаги новини от тия културни центрове..." ("Христо Белчев"). И съвсем скоро Славейков ще призове към "други бряг", където "живее бог" ("Българската поезия"). Петнадесетина години по-късно Гео Милев ще обвини съвременността в "преображение на битието в бит, на човешкия род - в народ, на всемира - в провинция" ("Родно изкуство"). Къде е България и нейната възможност да генерира култура, да се наложи като център, защитен със самочувствие, производство на идеи и духовност? Все същият комплекс на догонването, белязал ни като провинциалност, като "извън света".

Ама наистина, къде е България? Нима в "Чичовци" едно малко подбалканско градче не олицетворява цялата ни родина, нима в "Под игото" Бяла черква не е пространствена метафора на етническия ни характер? И кой преминава през тези малки, тесни, херметизирани пространства? Турчинът поробител, когото ненавиждаме и ще го колим, бием и пъдим; гъркът, който византийски посяга на нас, ама няма да го бъде. А пък е време, когато Европа изживява символизма и не знам още какво си! Време, когато културите обменят помежду си, а ние викаме:

Стамбул е, аго, за мене
тука, дето съм родена,
а най-хубави сараи -
там онзи моя бащин дом.

(Петко Р. Славейков - "Изворът на белоногата")

Провинцията е наша същност, съдба и наш тежък комплекс, с който се борим и все го крием, крием... Провинцията е наше бреме, но и наша утеха.

Робското време, което ни обрича на "извън света", в национален план не борави с опозицията център-периферия. Произведение като "Записки по българските въстания", например, чиито сюжет ляга върху пространственото кръстосване на страната надлъж и шир, отчита географските топоси, но никъде не ги йерархизира. От "горе в планината" при овчарите до Варна и Русчук духовността, беднотията и проблемите са общи, пространственото пътуване е всъщност укрепване на българщината, която воюва за място "всред света", а камо ли да разслоява себе си на йерархични културни гледни точки. Могъщият дискурс на Възраждането се грижи за чистотата на българските граници, които трябва да преодолеят комплекса си от "извън света" и да наложат себе си като расова предопределеност и максимална ценност. Славно минало, добродетели, юнашка сила, разплакана майка са атрибутите на този комплекс, който се е превърнал във всеобща грижа на Паисий, Петко Р. Славейков, Раковски, Чинтулов... Провинцията като категория е национална. Лошо е, когато светът не те знае и ти не го знаеш, но е утешително и спокойно, защото бронираното чувство на изолираност развива до болезнена детайлност етническото ни лице, което е лишено от действеност и съхранява рода, народностните обичаи, отхранва тялото и придава на духа ритуална самобитност. Когато Провинцията не се съизмерва с някакъв център, тя е утеха, дълголетие и щастие. Така е във Вазовия музей от "чичовци", заявили себе си като национална вечност, мултиплицираща безвремието си като същност на националния манталитет. Смешно или не, у нас Провинцията е отстояване на себе си. Затова освен недостиг е и преимущество.

Провинцията винаги зачита географския топос:

Пустите клисурци станали московци,
а панагюрци - донски казаци..

Обозначаването на личността е географско определение: "клисурци" ненавиждат "белочерковчани" затова, че не са въстанали и са се спасили от кланетата ("Под игото"); "столичният писател Кардашев" (Иван Вазов - "Кардашев на лов"); телопазителите на Бенковски от "Панагюрище, Мечка и Петрич" (Захари Стоянов - "Записки по българските въстания") и т.н. - та определянето наличността като принадлежаща към определено селище е всемогъщата хватка на Провинцията, която иска да види и вижда не личността, а колективитета. А когато една гледна точка зачита колективните норми, а не индивидуалността, то това е сигурен знак, че не универсалният център, а спецификата на периферията бележи духовността. При такова мислене пространството на раждането и местоживеенето е непреодолимо, по същество то фиксира и търси рода, запазва патриархалния мироглед, който пък брани стабилитета и целостта на Провинцията. Провинцията иска всички да са еднакви.

Робският ни комплекс на "извън света" е обнадежден от Освобождението. Националната територия вече отработва опозиции като столица-провинция, град-село. Вазовият разказ "Ново преселение" бележи пренасочването на духовност, икономика, интереси и желания към столицата. Йерархизацията (в какъвто и да е смисъл) вече се появява. Но и нещо друго, което е очебийно. София, сравнена с Провинцията, изобщо не я превъзхожда: "Тукашните хора, шопите, намериха всичко на готово, едно ох не рекоха, ами още разграбиха на турците къщята и дрехите. Един комин не им изгоря!... Сега и столицата направиха у тях!" ("Ново преселение"). А да не говорим за разкази като "Тъмен герой", "Епоха - кърмачка на велики хора", "Сладкодумен гост на държавната трапеза", "Кардашев на лов", в които столицата е извор само на аморалност, лакейство, партизанлък. Извор на злото, което във Вазовия поглед е разрушаване на патриархалността, на изконните добродетели. Същинска поквара, посягаща на органичната добродетел на Провинцията.

Градът и селото вече (и само в края на миналия век ли?) са антагонистични пространства, селото прелива в града и го завладява. При това преливане нито селото, нито градът запазват чистия си облик и взаимно се развалят. Провинцията, разбирана като патриархалност, като село, като изконна люлка на етническите ни корени, прониква в града, чиито закони са крехки, още неизработени. Провинцията, белязана с огромната любов на рождението, започва да гради столицата, цивилизацията, града, центъра. Хем гради, хем самата тя се изражда в най-различни нравствени тумори: "Новото дойде без достатъчно обществено основание, а само от жажда към стоящата досега далеко от нас култура, от желание "с един скок" да се изравним със свободните и издигнати народи" (Константин Петканов "Българската интелигенция като рожба и отрицание на нашето село"). Общият литературен дискурс от края на XIX и началото на XX век изрично подчертава, че селото е ценно, морално, опазител-на-българско. Градът е заплаха, развала, гибел. В Елин Пелиновите "Гераците", "Лудата", "Син", "Иглика" градът е обезсмислил всичко - труд, бащин и синовен дълг, любов. В "Слугинска история" от Георги Райчев столицата (направена от Провинцията и стараеща се да забрави това) алчно смила селските жертви и ги унищожава като смислени и пълноценни хора. Столицата не ражда, не произвежда, не пази - а разваля, убива. Дълго време българската литература мисли столицата просто като град, като някакъв вторичен център, организирал себе си върху гърба на ширещата се еднаква и вездесъща провинциална вечност. Превъзходството на Провинцията над столицата е очевидно. Зовът за опазване на Провинцията - също.

Докато Провинцията у нас отработва всякакви механизми да величае себе си, столицата не прави нищо, за да отхвърли лошото си име на поквара и духовна нездравост. Не за друго, а защото на столицата й липсва органичност, в нейните вени постоянно и закономерно се влива провинциална кръв. Институции, порядки и манталитет се захранват от родовата патриархалност и отделили се, неотделили от нея, образуват странната смесица от столично самочувствие и провинциално спокойствие. В градското пространство българският човек гледа на времето като на циклична вечност, копнежно тачи селските си корени, ако и външно да се представя като столичанин. Захранен чрез рода, българският човек не може да се отърве от усещането за себедостатъчност, от убеждението, че където и както да попадне всред света (в столица, в Европа, в Америка), борба е неговото битие, борба е да наложи неизкоренимата си провинциалност. Едно от нашите обобщения - бай Ганьо - е примерът за размитата столичност - Провинция, за която родното пространство и време са йерархично неразчленяеми, а другият небългарски свят също е без значение в йерархичните си разслоения. Бай Ганьо и разказвачът (разказвачи) са емблема на родността, която изживява комплексите си на "извън света". Единият, който с борба върви из европейските столици, демонстрирайки безразличието и презрението на балканската Провинция към "простотията" на Европа: "Ама проста работа тези немци, един гвоздей не им стига ума да забият, па казват; че ние сме били прости". Другият, който се е смирил пред постиженията на европейския дух и "отчаяно" се срами от бай Ганьо. Тъжното е, че разказвачът (разказвачи) е победен и от бай Ганьо, и от Европа. Трагична фигура, за която и провинциалистът бай Ганьо, и европейските столици никога не могат да станат истински "свои". Разказвачът (разказвачи) е фокусът, в който се преплитат Провинцията и столицата, българското и света - размиват се едно в друго и нито Провинцията може да удържи себе си като градивност и полезност, нито Европа да захрани пълноценно Балканите. Столичност - Провинция е самобитната амалгама, пораждаща вечните драми на тоя изстрадал наш народ. Защото провинциалистът бай Ганьо знае как да се пази и от Европа, и от нашите, знае как да постигне себе си, а разказвачът (разказвачи) е уязвим отвсякъде.

Провинцията е тишина, която в социален и исторически план е равностойна на мъртвило. В началото на "Под игото" има едно специфично описание на Бяла черква, което е ключът-метафора към цялостното ни национално пространство: "Всички врати, кепенци, прозорци бяха затворени и глухи. Никаква светлинка през резките, никакъв признак на живот. Градецът беше мъртъв - такива са всички провинциални градове далеко преди полунощ". Във финала на романа, след като ужасът на свободата, пренасочваща ни от "извън света" към "всред света" е видян в лицето, положението е същото. Д-р Соколов, "като припкал из дългата Михлюзова улица, той побутвал пътем портите, за да се пъхне в някоя, но ни една не стояла отметната...". В "Бай Ганьо" тишината на постигнатата сигурност също се брани със зъби и нокти: "И тъй, Правителството трябва да земе мерки да се запушат веднъж завинаги устата на опозицията". Години след "Под игото" и "Бай Ганьо" чудесният познавач на Провинцията Константин Константинов също ще констатира: "Събития няма в градчето. Те идват винаги отвън. Мънички, лениви, едни и същи, но все пак събития" ("Градчето"). Провинцията е тишината на социалното чувство, която не се нуждае от часовник, институции, от специфичните шумове на отделните социални съсловия. Еднаквостта на всички не допуска разделяне, превъзходство, естествено налагане на "ти можеш - ти не можеш". Провинцията не търпи различните, индивидуалностите, самотните. В Следосвобождението, след като селото тръгва към градовете и столицата, литературата ни вече търси и лицето на новия, "градски" човек. Но този "градски" човек е неизменно типологичен, обобщителен, неговото лице е фокус на исторически, национални, обществени характеристики, а не индивидуалност. Вазовите Гороломов, Жоржо, Алековите бай Ганьо и разказвач (разказвачи) са все събирателни образи на плюсовете и минусите в националния ни характер, все общи валидности, чрез които искаме да се видим "всред света". Провинцията като формула продължава да диктува народностното ни битие.

Връзката между младата столица и Провинцията у нас е колкото подвластна на взаимни преливания, толкова и нарушаваща сигурността и стабилитета на изконно установени норми. Новото, модерното, познанието винаги е блазнило българина и е активизирало неговата вродена възприемчивост. Тъкмо тази възприемчивост "го тласка насам-натам, прави го играчка на добри и лоши влияния, откъсва го от здравия корен на вековните народни традиции. Бащата е овчар, земеделец, еснафин, а синът става учител, лекар, адвокат, инженер и т.н." (Константин Петканов - "Характерни черти на българина"). Липсата на установена, традиционно продължена социалност води до объркано и атрофирано социално чувство, при което новата столица се отъждествява с келепира, с държавата, която трябва да те храни, с изработването на лични поведенчески стереотипи, които не са съгласувани с общата социалност на столицата. Новият "гражданин" "оприличава общността на нива и си мисли, че сам, по свое разбиране ще може да оре и сее из нея" (Константин Петканов - "Характерни черти на българина"). Ако не пропадне в града (както героите на Елин Пелин или Георги Райчев), новият "гражданин" оцеляващо изработва механизмите на мимикрията, на приспособленчеството, при което всичко е наужким. Ригулярните "преобличания" на бай Ганьо свидетелстват за неизкоренимия витален провинциален оптимизъм на вечно възраждащия се човек, изпадащ в делови социални ситуации. Емблематично слетите град и столица са пространственото въплъщение на селския природен човек, който вече не е център сам на себе си, а е обозрял, че има и друг свят, отишъл толкова напред, че трябва да го догонва.

Догонването е основна черта на Провинцията. Догонването е разколебаната природност, уязвената самобитност, догонването е усъмняването в себе си, отслабване на собствената ти сила. Възраждането презира и се плаши от "учените глави", които се усъмняват в заявените истини и с това пречат на голямата обща цел. Затова и във възрожденската литература България е център на света, земята - рай, най-малко страдаща от провинциално чувство. Свободата, която неумолимо и жестоко ни вписва "всред света", е начало на гигантския ни комплекс на догонването, при който автентичното твърде често се загърбва или отрича, или пък направо се замества с европейското. Културният превод надделява над автентичните национални идеи. От защитна сила Провинцията се превръща в разграден двор, който всеки смята за срамен, изостанал и гледа да се измъкне от него. "Така бе осмян селякът за неговия консерватизъм, за неговото добродушие, простота и наивност, за примитивния му бит; на присмех бе изложен и еснафинът заради неговата вяра в честността и благодатния труд, за пестеливостта и привързаността му към традицията". "И стигна се дотам, че селякът наистина се "пограждани", че еснафинът като обществено-психологически тип изчезна, но заедно с тях животът ни загуби присъщия му интимен образ, свойственото само нему духовно съдържание, опустя и се обезличи" (Петър Мутафчиев - "Една равносметка. По случай 60-годишнината от Освобождението ни").

Комплексът на догонването ражда междинни видове - възел от европейско и българско; от столица и Провинция; от самочувствие и липса на такова. Комплексът на догонването ражда най-вече страх и от себе си, и от света. "Европейци сме ний, ама все не сме дотам!..." (Алеко Константинов). На кой ли българин са му близки самотните, печални градски герои на Георги Стаматов, например, или пък демоничната Цековица от Елин-Пелиновата повест "Нечиста сила"? Напротив - титаничните възрожденски герои, комичните чичовци, постоянно "преобличащият се", витален бай Ганьо, Радичковата духова музика са вечната наша мярка за света, която херметизира световното пространство в национално пространство, в Провинция, както би го определил Гео Милев.

Провинцията става Провинция, когато се зарази от комплекса на догонването. Тогава тя е слаба, защото не може нито да се вдълбочи в себе си и да се развива, нито да намери разумната мярка между това, което е, и онези, които иска да догони. "Всред света" не значи да приличаш на света, а значи да накараш света да те опознае, да те види, да те зачита като автентичност. Това, което е постигнал Гео Милев в поемата си "Септември". Провинциалното - а то е многозначно (регионално, конкретно, национално, социално), изобщо частното, се самозаявява - без срам, без угризения, без съмнения - и се впуска да търси своя път и място "всред света". Тогава вече въстаналият българин може да участва в световната история и световния образ, може да превърне своето страдание победа, култура във всеобщи:

Не искаш ти никого роб
и ето - кълнем се в нашия гроб -
ще възкресим ний човека
свободен в света.

("Септември")

Провинцията става Провинция, когато не желае еволюционно да следва традициите си, а с един скок иска да се приобщи към новото, модерното, което в очите на българина е дошло винаги отвън, от небългарския свят. Вазовият Гороломов от "Епоха - кърмачка на велики хора" е чудесен пример за подобна провинциалност, която, вместо да следва градивността си, се превръща в безсмислено разрушение: "Той живееше сега на бащин гърб;... Панайот прахосваше пари без сметка по купуване непрестанно социалистически книги, по пътешествия до разни събратя в Швейцария, а главно поради безделния си живот, търпим само при широко харчене... Молбите и сръдните на баща му го не покъртваха; такива дребни вълнения не намираха място в неговия ум, занят от широки, всечеловечески планове".

Провинцията се познава по това, че няма чувство за граници. В "Бунта на масите" Ортега-и-Гасет представя следния случай: честване на големия френски поет Виктор Юго. Изреждат се различни представители на другите народи да му честитят. Представителят на Германия. "Германия! Ах, Гьоте!" - възкликва Виктор Юго. Представителят на Испания. "Испания! Ах, Сервантес!". Представителят на Англия. "Англия! Ах, Шекспир!". Представителят на Месопотамия. Миг на объркване у Юго, но положението е овладяно. "Месопотамия! Ах, човечеството!". Провинцията става Провинция, когато се размие в еднаквостта, в абстрактната общност на всечовешки претенции, когато не притежава собствено, отграничено лице, с което да я представиш. Провинцията винаги утешава комплекса си за догонване с желание за световност, за големи духовни пространства, които уж покрива, без да може да разбере, че за да се стигне до абстрактното, първо трябва да обозре себе си. Ако днес сюжетът Виктор Юго се разиграе отново в някаква сходна ситуация, възможно е българският представител да получи отговор като този на месопотамеца. Нещо, което е забелязал европеецът Герхард Геземан още през 30-те години: "Още преди колективната душа на българина да получи своя образ, преди да й бъде придаден образ, е направен завой към интернационалното, общочовешкото" ("Към характелогията на славяните. Паразитният балканец").

Невдълбочена в себе си, а заразена от комплекса на догонването, Провинцията толерира разрушението. Догонването мотивира подражанието, а то ескалира войнственото отрицание на вече създаденото и заработилото, утвърденото: "Задачата на легиона, по подражание на френските якобинци, не беше да отблъсва външните неприятели на отечеството, а да унищожава вътрешните врагове... "Марково коляно" беше един вид Comite de salut publigue, дето се вземаха решения - кому да строшат кокалите през нощта и кому дюкяна... Разумява се, първото наказание съответстваше на гилотината, а второто - на конфискациите на френската революция, а отчасти - бе приложение на комунизма" (Иван Вазов - "Епоха - кърмачка на велики хора").

Провинцията може да бъде могъща сила и трагично унищожение. Сила е, когато в тишината на своята маргиналност отработи собствената си, специфична физиономия; когато, постигнала себе си, разбере, че трябва да се съизмерва, съпоставя, обменя с другите в света; когато престане да борави с опозицията столица-Провинция, а възприеме себе си като един от многото центрове "всред света". Това отлично са знаели и чувствали възрожденците, Вазов, Пенчо Славейков, Гео Милев. Провинцията престава да бъде Провинция, когато се сдобие със собствена позиция. Каква провинциалистка е Гергана, която без ни най-малко съмнение отсича: "Стамбул е, аго, за мене/ тука, дето съм родена..." и принуждава везира да я зачете, уважи, да се вгледа в нейната разработена и прекрасна градина?

Провинцията е разруха и нищета, когато откаже да продължи традициите си и да се вгледа в дълбините си; когато се херметизира и не желае да види другите; когато априорно приеме столицата или света като по-ценни от нея самата; когато разтвори безконтролно границите си и се пропие от заразата за модно, съвременно, световно. Когато всъщност няма собствена позиция.

Да не си провинциал значи да намериш разумната мяра между себе си и света. Или казано по-иначе - да заявиш себе си пред света. "Преобличанията" са полезно нещо, за да се защитиш от силния - имитирайки него, силния. "Пустите клисурци станали московци, а панагюрци - донски казаци". Но са трагично саморазрушение, когато нямаш разработена градина, в името на която силният да ти подари свободата...

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.04.2006
Антоанета Алипиева. Национална идентичност в българската литература. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Национална идентичност в българската литература. Пловдив, 1999.