ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА

Антоанета Алипиева

web | Национална идентичност...

В критическите текстове на българската литература Интелигенцията е чест проблем. Винаги обобщително представяна - като идея, действие или изобщо като културен хоризонт - Интелигенцията ни никога не е харесвана от нейните отделни частни представители, които я съветват, обругават, искат от нея още, още, още. Обратно, в художествените текстове Интелигенцията е представена чрез отделни свои лица, персонажи, но и тук тя е обградена от сумрачния ореол на потиснатост, несбъднатост, беднотия и тесни социални и духовни желания. Пред българската Интелигенция винаги са стояли въпроси като "Накъде?", "Защо?", "Така не трябва, но как?", които изконно й отнемат ролята на мозък и сърце, на упование и лице на нацията. Тя все "шарлатанства" и "проси", както я вижда Ботев, все е "на кръстопът и закърмена с отровата на времето", боде я Пенчо Славейков, все е "неустановена в избора си", пришпорва я Боян Пенев. Разбира се, пишещите изключват себе си от общата "безформеност" на Интелигенцията. Излиза, че големият кусур на българската Интелигенция е не липсата на ярки носители на идеи или социални и исторически жестове, а цялостната й обобщеност, която не може да спои в специфично лице духовните сили на нацията и да ги превърне в градивност.

В "Записки по българските въстания" Захари Стоянов е повече от категоричен за вредата от учените хора, които, преди всичко, не притежават морала на родолюбието: "Върнете се няколко години назад, когато вашият врат стоеше на дръвника, и припомнете си имаше ли някой учен или богат да ви се притече на помощ със своето знание и богатство, имали някъде гроб по окървавеното поле от тия уж ваши благодетели?". По-нататък ненавистта към "учените глави" ще придобие по-глобален дискурс и ще прониже "Записките" във вид на идеята, че самоцелното знание и култура се израждат в народна вреда. Ботев драматично ще иронизира в "Защо не съм?..." дистанцираната от действието ученост и ще й препише най-неприятни кусури като егоизъм, нагаждачество и себеоблагодетелстване в "Патриот":

Патриот е - душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!

И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави? -
продава си и душата.

За Възраждането не учеността е мерило, а действието. Многобройните училища, които никнат като гъби, се грижат да внушат толкова чисто, абстрактно или духовно знание, колкото да се изявят като национална институция, опазващи език, вяра, отработваща националната идея за свобода като задължително национално поведение. Интелигенцията като съсловие е все още ненужна възможност, действието (като борба, битка с поробителя и обричане на живота в (битката) доминира над познанието, културата, интелектуалните размишления. Нещо повече: действието заклеймява учеността и богатството като нисък национален морал, като безполезност, която със своята мекушавост може да докара беди, а не полза. Затова и Захари Стоянов описва интелигентния Волов като безпомощен сред страховитата барутливост на Априлското въстание: "Бедният Волов! Благородна душа беше той; но не бе роден за бунтовник".

Действието, борбата изискват първичност, интуиция, обричане на физическия живот. А Интелигенцията означава култура, надстроечно над ежедневието битие, мисловна абстракция, която принуждава към "заставане над света" и обхващане на света в идеи, схеми, логика. Възраждането, неинтересуващо се и непознаващо категорията Интелигенция, гледа на всеки, който има амбицията да стане лице на нацията, като на участник в емпиричния живот. Голямата култура само усложнява нещата, върху понятията добро и зло, полезно и неполезно, трябва и не трябва вторично се наслояват екзистенциални, философски нюанси, които по-скоро отклоняват, отколкото съсредоточават върху националната кауза.

Това, че Интелигенцията ни повече е заета с действие, отколкото с мислене, изправя следващото поколение интелигенти пред тъжната констатация, че Интелигенцията пак не е "както трябва". Ако за Възраждането учеността е морален недостатък, то за свободна България тъкмо учеността не достига. Д-р Кръстев обяснява липсата на културни идеали в по-високия смисъл на думата със следното: "Грамадното негово болшинство се състоеше от хора безкнижни, хора на занаята и на мускулната работа. А и на малкото книжни тая почва липсваше. Те бяха прекарали младините си не в книгите, а в действия, в практическа деятелност" ("Българската интелигенция"). Пред Интелигенцията вече стои въпросът не за национални и исторически идеали, а за културни идеали, което определя интелигента като мисловен тип, а не като практик. До каква степен е възможно обаче Интелигенцията ни да се изяви като надстроечна социална и културна среда, след като има зад себе си предимно една практическа традиция, според която кражба, убийство, лъжа са геройство, ако чрез тях може да помогнеш на отечеството си?

У нас Интелигентът винаги се мисли като непосредствен участник в общия кипеж на живота. Като човек, призван да възпитава. Като инстанция, на която априорно й е дадена функцията на морал, мярка, съдник. Ясно е, че от българския Интелигент ще се изисква висока обществена ангажираност, която в българската литература особено адекватно се представя чрез фигурите на писателя и учителя. В "Кардашев на лов" Вазов заявява, че "писателят, който търси тема за един вълнуващ и мощен разказ из живота, може да намери лова си в самия кипеж на живота". Учителите в българската литература са и внушители на конкретни знания, но най-вече са медиатори на социално регламентирани норми на поведение. Интелигентът не може да се сбъдне като Интелигент, ако не се замеси в морална или идеологическа конюнктура, ако не даде моралната си оценка за емпирично ставащото. Педагогическата функция на Интелигента е задължителна. Разбира се, българската литература представя и адвокати, лекари, артисти, офицери, но всички тези отделни персонажи на Интелигенцията рядко присъстват с професионалната си тежест, те са ценни преди всичко с моралната си позиция спрямо живота. Ясно е тогава защо Вазов ще подчертае, че Кардашев е "писател-реалист" - защото Интелигенцията е изначално предопределена да бъде в емперията на обществото и да действа против или от негово име. Отстъплението в зоните на мисловната абстракция пак се оказва ненужност.

Българският Интелигент има нуждата да превръща всяка идея или духовно занимание в предметно съдържание. Ако се занимаваш със социални идеи, непременно трябва да ги пробваш в конкретния пламък на борбата или в материализираното битие на чиновничеството. Ако си човек на словото (писател, учител, артист и т.н.), задължително е да покажеш пристрастие към реалните нужди на деня. Подобно омесване с конкретно идеологически конюнктури ражда и една институционализирана Интелигенция, за която д-р Кръстев казва, че "пряко образува част от бюрокрацията на българската държава и се губи в нея, или се върти около нея като около своя ос, тегне към нея като към единствен извор на живот и творческа енергия" ("Българската интелигенция"). Възраждането институционализира Интелигенцията като борци за свобода. Индивидуалните занимания или отделните интелигентски професии нямат никакво значение. Читателите разбират, че д-р Соколов от "Под игото" е лекар само по това "д-р", съпътстващо навсякъде името му. Поетите много често заявяват в текстовете си, че са поети, като думата поет фокусира повече обществени идеи, отколкото интелектуалност. Инвенциите за творчество идват отвън, връзката с реалността е задължителна:

- Като няма в труд поету награда,
чезне песен, фантазия отпада.

(Петко Р. Славейков - "Не пей ми се")

Формата, външните граници на Интелигенцията се обезценяват като нещо случайно, съдържанието се изпълва с обществена рационалност, която придобива статута на съвет, възпитание, внушение на задължителна истина. На Интелигенцията й се задава модел на поведение, който цели да преформира ценности и безапелационността на това преформиране изключва всякаква дискусия. След Освобождението, когато Интелигенцията се разслоява в разнообразни професии и изяви, социалната й обобщителност продължава да тегне като насилие над отделния индивид, който в своята творческа дейност се чувства задължен да афишира ангажираността си към процеса на възпитание. Да възпитаваш чрез поведение, а не чрез професия, е нормалната интелигентска изява.

От отрицателните си прояви българската Интелигенция най-вече присъства в литературата ни с нагаждачеството си към институции, партии, идеологии. Явно, че българският Интелигент чувства своите собствени хоризонти не толкова силни и търси начин да се прислони под по-солидни обществени емблеми. Обществените жестове са по-ценни от професионалното задълбочаване, което даже и в епохата на модернизма от началото на века ще обоснове обвинението, че художественото безсилие се дължи често "главно на липсата на един по-сложен емоционален и съзнателен живот, който би му дал възможност да обхване духовната физиономия на третирания образ. "Липса на хоризонти" (Ив. Радославов - "Нещо за българската интелигенция"). Подобна реплика е тъжен отговор на още по-тъжния Алеков въпрос от края на миналия век: "Нима нашата интелигенция се състои само от гороломовци, от каменовци, от байганьовци?" ("По повод на една книжка"). Продължение е на Пенчо-Славейковото обвинение, че Интелигенцията ни е безидейна, сама тя не прави идеи, а ползва други, чужди: "Това е интелигенция, родена на кръстопът и закърмена с отровата на безвремието - затова, отраснала, тя представлява от себе си едно нравствено джудже" ("Българската поезия").

И в положителните си, и в отрицателните си изяви Интелигенцията е съдена откъм обществените си, а не откъм художествените или научните си достижения. Образът на българския Интелигент не е разработен активно в литературата ни като психология, бит, професионална изява. Там, където имаме детайлна проява на Интелигенцията като вътрешен мир, то неговите размишления визират предимно социални или моралистични философии (Кандов от "Под игото", Емилиян Станевите Еньо, Сибин, Иван Кондарев). Т.е. налице е отново обвързване на Интелигенцията с глобални идеологии. Даже и когато се опитва да преодолее конвенционалната сила на общия дискурс - като Еньо от "Антихрист" или Сибин от "Легенда за Сибин" на Емилиян Станев - пак при собственото доказване паралелизмът между общия идеологически дискурс и частните открития е неизбежен.

Трудното намиране на частни, индивидуални пътища обрича българската Интелигенция на дистанция спрямо големите европейски идеи. Позитивизъм, социализъм, индивидуализъм, символизъм, експресионизъм, комунизъм и т.н. са работещи у нас глобални дискурси, които, видимо е, че обединяват Интелигенцията, която без обединението често пъти е безсилна да заяви силно, самобитно лице на отделен индивид. Думите на Иван Хаджийски от "Бит и душевност на нашия народ": "Социализмът се явяваше идеен внос. Вместо едно неосъзнато работническо движение да търси своята идеология, то идеологията тръгна да търси и създава работническо движение" могат да бъдат приложими към всяка една социална, философска или естетическа идея, заработила активно в българското интелектуално пространство. Първо идеята-внос, после нейните български привърженици, които пък популяризират, приобщават, възпитават другите в нейната полезност.

Това, че българската Интелигенция не ражда големи самостойни идеи, а се адаптира към такива, я настройва враждебно към всички инакомислещи. От 90-те години на миналия век започва образуването на естетически кръгове, които яростно враждуват помежду си и се взаимоотричат. Кръгът "Мисъл" изобщо не признава постиженията на възрожденския и късновъзрожденския реализъм, нарича представителите им "фасулковци" и моли бога "по-скоро да си ги прибере" (Пенчо Славейков). Символистите не падат по-долу и се обявяват за вечна естетическа школа - нито пред тях има нещо и някой, нито след тях. И така нататък. Тази склонност към обединение, възпитателно-дидактически пози и отрицание на всички други идеи освен твоята, поражда и друга отличителна черта на българската Интелигенция - тоталитаризма, разбиран като незачитане и враждебност извън собствената ти идея-лоно. Адаптацията влачи след себе си манталитета на тоталитаризма. Неизживяването на родилните мъки, които при интелектуалния труд винаги означават рой съмнения, докато дойдеш до абстрактната формула, води до приемането на готови резултати и до отхвърлянето на всяка различност от тях. Дори и в органичните си идеи (възрожденската Интелигенция, националната идеология в нейния градивен Вазовски модел или в деструктивния национален модел на Алеко) българската Интелигенция винаги е склонна към отрицание на различията от споделяната идея. Тъкмо това предопределя тоталитаристичното мислене, изградило себе си върху отрицаваща философия, за която Найден Шейтанов казва, че "се е явила най-вече като отчаян отпор на нашия народ срещу злата му участ да бъде държан едва ли не хилядо години в оковите на политико-социален и културен антиисторизъм" ("Духът на отрицание у българина").

Така се поражда и друго едно специфично явление у българската Интелигенция - духът на утвърждаването е редом с духа на отрицанието. Както пак казва Найден Шейтанов, отрицанието "върви като мрачен двойник с нашия дух на утвърждение" ("Духът на отрицание у българина"). Отричана или адаптивна като проява, българската Интелигенция по правило гради и отрицава, но всеки един от тези два полюса са тоталитаристично обхванати от идеята за собствена единственост. Сдвоеният персонаж бай Ганьо-Иваница Граматиков в своята полюсност взаимоизключва двете си страни до такава степен, че всеки от тях гледа да унищожи другия. Унищожението не се удава нито на бай Ганьо, нито на Иваница Граматиков,. защото омразната им прегръдка е неразтрогваема. Или: градивният "образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда на бъдещето" Иваница Граматиков е немислим, несбъднат без "тъмния герой" бай Ганьо. Градивността има нужда от своето отрицание, което й придава сили, със своята полюсна различност и задава мярка за висота, за идеал.

Българската Интелигенция е бедна. Толкова е бедна, че за да се защити от материалните си несгоди, обявява бедността за своя добдетел. Атаките на Захари Стоянов срещу богатите (които освен че с нечестен труд са се сдобили с имоти, но и като са богати по правило не могат да бъдат съпричастни към никакви значителни идеи) са пословични. Богатството възрожденската ни интелигенция заклеймява като аморално и духовно-скопено. Същата житейска гледна точка споделя и Алеко Константинов, който заявява, че се взира "с почтение само в кръга на бедността, като мисля, че доволството и богатството са заклеймени, ако не с позор, то поне с малко подлост. И аз гледам на богатството почти с презрение" ("Страст"). В "Душата на учителя" от Елин Пелин душата няма никакво желание да се върне в сухото мъртво тяло, защото земната му съдба е известно-печална: "Пак да заскита от село на село, пак кредитори, пак кметове, пак калове, студове...". Разказите на Константин Константинов са пълни с учители, лекари, чието битие едва свързва двата края. Никъде българската литература не представя богат Интелектуалец. Бедността е не само принудителен начин на живот на нашия Интелигент, но и негова гордост, с която той гарантира, че се занимава с духовни неща, че може да роди или сподели големи идеи. Бедността се превръща в една надличностна, всеобщо-могъща концепция-стратегия, която подхожда към всяко богатство като към нещо разлагащо, неразумно, порочно и духовнонераждащо. Добър пример за такава предубедена позиция е духовният аристократ Алеко, който гледа на "богатата американска цивилизация" съвсем не ласкаво. Отказва да види в нея рационалното, деловото, модерно-прагматичното. Пита американците: "Е, ами кога ще живеем?", уверен, че те въобще не живеят (т.е. нямат значимо отношение към живота).

Бедността е доказателство за честност и идеализъм. Ако някой български Интелигент покаже малко по-заможен начин на битуване (богат български Интелигент нито в литературата, нито в живота някой е виждал), то непременно манталитетната оценъчна гледна точка счита, че той е продажен, корумпиран, конюнктурен. И за съжаление и в българската действителност, и в литературата това е така. Примери: Жоржо и Гороломов от Вазовите разкази; Влайковият "изкусен политик" Каменов, който "напълно се беше приспособил към новото време, към новите обществени условия"; куп министри, професори и изобретатели от очерците на Елин Пелин. Никога и никъде българският Интелигент не се е замогнал с труда си, ако не се е отдал на партизанство, прагматично-осребряващи конюнктури, унизително чиновничество, наричано от Вазов "службогонство", а от Захари Стоянов "гечинмек". Интелектуалният труд не се плаща. На него се обричат само съдбовно предопределени хора, които в името на идеалите приемат бедността и самотата. С пълното съзнание, че ги обричат на социална маргиналност. Че ги превръщат само в литературни и културни герои, а иначе житейските ситуации им носят само страдание. В този смисъл бедността и самотата са не само литературни, но и реално-житейски роли на българската Интелигенция. Странно припокриване на фикция и действителност. Прилика между Талевия герой Рафе Клинче от "Железният светилник" и Лилиев например, между Иваница Граматиков и самия Алеко, между Йовков и неговите "Мечтатели".

Бедността на българската Интелигенция е тъй очевидна, че винаги я принуждава да се втъкава в институции, които ще й помогнат да живее малко по-добре. Стремежът на Интелигента е да стане министър, политик, чиновник. Упражняването на свободни артистични професии и живеенето от тях не е често явление в литературата ни. Зависимостта от бедността и мотивираното от нея прилепване към институциите определя българския Интелигент като не-свободен, зависим от определени каузи, които пък в дъното си крият желанието да продадеш труда си по-добре, да осребриш чрез институциите по-мащабна социална гласност на постиженията си. В класическата ни литература българската Интелигенция е представена далеч повече чрез учители, писатели, политици (винаги с оттенък на политикан) и много по-малко чрез артистичните професии като художници, артисти, музиканти. Първият тип Интелигенти са по правило ангажирани със социални конюнктури, докато втората група професии изисква свобода, предполага преработване на социума чрез абстрактни обобщения извън конкретните катадневни негови нужди. Никъде във възрожденската ни литература по пътищата няма фокусници, акробати, певци. Робството е прокудило тези артистични прояви и е дало преоритет повече на конкретно ангажираните в социален и национален план интелигентски професии като учители, писатели, които имат и конкретно отношение към конкретните проблеми на обществото. Писателите, например, тъй много се роят, че Вазов пише комедията си "Кандидати за слава", където куцо и сакато се е втурнало да представя и моделира нацията чрез писателство. В "Под игото" представлението на "Многострадална Геновева" бързо канализира обиграването на светски сюжети във въздесъщия революционен дискурс на времето. Т.е. артистичната проява не бива и не може да обитава само сферите на фикционалното, а трябва социално да се прагматизира и сведе до реален и жив социален език. Социалното, колективността доминира над индивидуално-личностното, което е сведено до незначителност, а впоследствие - до маргиналност.

Нахлуването на модерния свят също не може да промени кой знае колко манталитетната колективност на българската Интелигенция. Патриархалното се пренася върху държавното, интелигентските професии и интелектуалните прозрения продължават да са ангажирани с всеобщите културни нужди, а не с индивидуалистичните идеи. "Градовете ни, особено столицата, наметват европейска одежда сред патриархална още местност" (Найден Шейтанов - "Преображение на България"). На модерните открития, новости, изобретения българската литература гледа с неприязън, с болезненото чувство, че те развалят органичната самобитност и традиционно отредената роля на българската Интелигенция, изискваща от нея да бъде обществен фактор. В "Обвиняемий, станете!" от Елин Пелин героят заявява традиционната си патриархална здравост: "Аз съм българин, здрав, от здрави родители, честен гражданин, добър баща, верен служител на държавата като чиновник". Цялата гама на "здравостта" е налице: произход, граждански дълг, семейни задължения и родовитост, чиновничество, което храни и регламентира правилно социалното поведение. Навлизането на киното обаче разрушава установения нравствен морал, ценности. Киното "ни разедини, разпръсна, разкъса и преобрази, без да ни издигне, без да ни направи по-съвършени, по-добри, по-културни, по-човечни". В "Най-новата болест" пак от Елин Пелин страстта по радиото не ражда нищо друго освен лудост и... кредитори. В културното ни съзнание да откриеш "ново" или да се пристрастиш към "новото" е "болест", отвеждаща те до кредитора, който пък е знак на това, че не си съградил (или по-скоро опазил) традицията, а си я разрушил, заразил си нейната "здравост" с "болест". Модерните открития плашат българския Интелигент, закърмен с патриархалната традиция, с патерналистичния модел, който винаги предполага колективистични идеи, институции, лица, приютяващи отделната личност и превръщащи нейната единичност във всеобща сила. Това бележи Интелигенцията ни със знака на синкретичността, включваща в едно бит, философия, социалност, художественост. Синкретичност, от която и до ден днешен българският Интелигент не може да се отърси и омесва битовото с философско-екзистенциалното, социалното с личното, фикционалното с реалното.

Модерното време изправя Интелигенцията ни пред една от най-драматичните й дилеми - родно или чуждо. Самият факт, че в критическия дискурс (особено през 20-те и 30-те години) преобладава съюзът "или" вместо съюза "и" говори, че българската интелектуална мисъл е поставена пред избора дали да опази органичната си самобитност, или да разтвори себе си до реципрочност, която (както всички твърдят - от Пенчо Славейков до Гео Милев и Константин Гълъбов) трябва да оплоди родното, а не да го развали и погуби. Но това само като идея. А иначе родната интелектуална мисъл много често изоставя себе си и се реализира като превод на големи европейски идеи. "След това тоя стремеж към чужди земи не беше изгаряща метафизическа жажда от развлечение и желание да се излезе, ако и за кратко време, от това блато, в което постепенно се превръща нашият културен живот" (Атанас Далчев -"Размишления върху българската лирика след войната"). Найден Шейтанов представя още по-точно технологията на подобна нераждаща, ненамерила мярката връзка между родното и чуждото: "За собствена наука се смята смиреният превод от Европа, т.е. от Германия. Принадлежност към някой западняк е достатъчна лепта пред олтара на времето - местната работа се ограничава с цитати и разбор" ("Преображение на България"). Недостатъчната вдълбоченост на българската Интелигенция в собствената й органика и постоянните й комплекси за бедност и провинциалност я тласкат към адаптивност, към безкритично приобщаване към проявите на модното, което в българските очи почти винаги има покритие на чуждо, иностранско. С огромната си национална интуиция Вазов представя подобен псевдоинтелигентски манталитет чрез героя си Гороломов от "Епоха - кърмачка на велики хора", който въплъщава ту социалист, ту френски якобинец, думите му по правило почват с нещо, което е "на мода тогава". За Гороломов Вазов уточнява, че "в такива грозни трусове, в които се продават цели общества и се рушат господарства, на попрището изскачат ония, които нищо нямат да губят, и го завладяват". Такива Интелигенти, които "нищо нямат да губят", явно не са свързани сериозно с родното, а оттам не могат да използват сериозно и чуждото. Непрозрял собствената си самобитност, неосмислил органиката си, българският Интелигент е обречен на "модност", т.е. на временност, на нераждащи конюнктури и на деструктивност спрямо и родното, и чуждото.

Подобно състояние на "безпътност", на непълноценна свързаност и с родното (което не се познава или се презира), и с чуждото (прието само чрез външните си прояви) ражда и друго културно вайкане - Изток или Запад? Отново съюзът "или", отново безкомромисен избор, непредлагащ алтернатива или обединение на двете културни посоки, за които много често се забравя, че съществуват паралелно в нашето културно съзнание. Такава безкомпромисност на безалтернативен културен избор показва финалът на Вазовия разказ "Негостолюбиво село", където Стамболов заявява: "Аз ослабих руското обаяние в България за петдесет години", а Вазов опонира: "Ако искрено е говорил Стамболов, това показва, че тоя даровит държавен мъж е бил лош психолог". Тъкмо тази категоричност при избора само на Изток или само на Запад Янко Янев определя като "обезпътяване", като "криза на българското национално самосъзнание", като липса на "историческо мислене" ("Изток или Запад"). И Изтокът, и Западът според автора са дали и плодове, и пороци в нашата култура. "И тъй, застанали между два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на уморените западни народи. Остава само един-единствен път - пътят към самите нас: пътят към изкупление на варварството, към собствения подвиг и собствената жертва". Самобитността на българската Интелигенция може да бъде оплодена и от Изток, и от Запад, но винаги трябва да пази собственото си лице, а съюзът "или", разделящ различните културни посоки от света, трябва да изчезне. Собственото лице предполага и собствен избор на оплодяващото чуждо, което подсилва, а не разгражда родното. Примери: Иван Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Теодор Траянов, Гео Милев. Защото съюзът "или" ражда само адаптивност, културно-популяризаторски превод, а в най-лошия случай - псевдоинтелигенция, обречена на "модност" и конюнктури.

В своите "Дневници" Константин Иречек със симпатия разказва за българските политически и битови нрави. Но и с ирония. Този политик бил мръсен. Онзи нямал и представа от светски маниери. Европейската гледна точка спрямо нас, колкото и да е доброжелателна, винаги крие оттенък на снизходителност, продиктувана от българската невъзможност изцяло да се впишем в европейския културен стереотип. От друга страна, тъкмо тези политици и общественици, които иронизира Иречек, са построили съвременна България. И ние, и Европа виждаме в тях градивното, но Европа чувства самобитното, онова, което не може да бъде асимилирано докрай, и го бележи със знака на ироничното. С други думи, за да избегнем ироничната гледна точка, трябва да култивираме самобитността си и тогава вече нашата градивност ще може да се приеме и като равностойна културна позиция от света. Нужно е българската Интелигенция да осъзнае адаптивните си, конюнктурно-модни или партизански функции като външна "модност", която обединява привлекателността на различието с тази на еднаквостта. Затова различните Гороломов, Жоржо и Каменов много бързо стават и еднакви в своето обслужване и адаптиране на чужди идеи или на закрилящи ги институции. Култивирането на самобитността на българската Интелигенция, уважаването на традициите й и имената й е нейна печеливша позиция, която лека-полека ще тушира външната ироничност и ще предпостави друга гледна точка спрямо себе си, почиваща на уважението.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.04.2006
Антоанета Алипиева. Национална идентичност в българската литература. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Национална идентичност в българската литература. Пловдив, 1999.