СРЕЩА НА МИТОВЕ ИЛИ ОБЕКТИВЕН РАЗКАЗ ЗА ЧОВЕКА В ИСТОРИЯТА

Антоанета Алипиева

web

Появилата се наскоро антология "Когато ми отнеха името" ("Възродителният процес" през 70-те и 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности)" (2015) е важен културен и политически факт поради няколко обстоятелства. В чисто литературен аспект това е един от малкото опити да се представи обобщителна визия на малцинствена литература в националната идея за литература. Писана "по повод" на нелицеприятен момент от съвременната ни история, антологията възкресява емоционалната и историческата страна на събитието, превърнато в тематичен център. Произведенията не винаги претендират за литература, те в "дневников" ракурс реставрират случки и тяхното преживяване, а особено белетристичните текстове стигат и до осмисляния на държавните механизми, използвани за политически цели. Жанрово неидентифицирана, антологията обединява текстовете си единствено около събитието, което я прави и историческо четиво. В геополитически план "Когато ми отнеха името" се появява в момент, когато всякакви географски, религиозни и човешки граници се прекрачват с лекота, и видно е, че това активира злото у човека. Двамата съставители - Зейнеп Зефер и Вихрен Чернокожев - са разгърнали последователна картина на възродителния процес и породената от него драма в душите на турското малцинство. Събитието присъства и като "в момента" хванато, и като дистанция, но както казват съставителите, "травматичният опит" ражда сърцераздирателни творби на раздялата и обидата, в които героичният стоицизъм даже не е гордост, нито идеология. Там, където го има, той е просто наранена същина, горестен глас на прокудени и унижени хора. Подобна гледна точка отдавна си проправя път в културното ни и политическо пространство, защото "възродителният процес" е арена на идеологии, митове и изнудваческо-реваншистки страсти, които имат малко общо с човешките трагедии.

Една от потресните визии в антологията е раздвоената Родина - тази, която е дала земя, дом, съседи, и тази, която настъпва срещу човека чрез институциите и политиката. Навсякъде звучи гласът на България, която е рождено лоно и радост, и България на идеологиите, на тоталитарния режим, на амбициозните решения на върхушките, виждащи човешкия живот като статистика, а не като реалност, като маса от хора, а не като отделни съдби. История, геополитика и литература се преплитат, за да извисят частното над общото, за да откроят малкия човек, отвят от вятъра на политическата амбиция. Едновременно си противостоят символиката на "земята", "дома" и "родителите", определящи границите на органичната Родина, и символиката на "възродителния процес", травмиращ до пределност човека - "танкове", "Белене", "милиция", "разпити", "пребивания", "сълзи". Колкото едното е свято, толкова другото е жестокост без отговор, травма, поразила паметта на историята, на политиката, на отделните хора. Големият сюжет на събитието някак по вапцаровски или по константин-петкановски се концентрира в ужаса на малкия човек, неспособен да даде логично обяснение какво преживява и защо го преживява. Родината е разцепена на добро и зло: "Затова питам дошлите: Защо така бързо се върнахте? Народа там ли не харесахте, роднини ли нямахте, или не можахте да си намерите работа? Подслон ли не намерихте или средства? Нямахте какво да облечете и какво да ядете ли?... А те: "Но тя е и наша Родина!" (Ахмед Тъмъш "Тя е и наша Родина"). Възпроизведените в края на 20. век възрожденски метафори от типа на "бащино огнище" (този път активирани не от българи, а от българските турци) доказват и чрез тази антология важни геополитически посоки, в които е заложен етническият конфликт и съответно дирижирането на този конфликт от утопични национални идеи. Възрожденският патос е травестийно преобърнат в друга посока - в 20. век друга държава посяга върху други малцинствени общности.

Антологията "Когато ми отнеха името", сигурна съм, ще предизвика разнопосочни, предимно емоционални, реакции. Чрез нея се атакува най-устойчивия български културен мит - този за турското робство, върху който строим огромна част от литературата и културата си. Този мит е формиран от огромната българска историческа травма и е вечно възпроизвеждащ се като национален разказ. Да си спомним наскоро появилия се роман на Милен Русков "Възвишение". Но миналото е завършено и неговите отекващи гласове трябва да стават все по-рационални и дистанцирани. Същото се отнася и до антологията, събрала сърцераздирателните текстове от "възродителния процес". Събитието също е минало и трябва просто да покаже издевателствата на политики, идеологии и държави над човека. Всяко четене на текстовете с реваншизъм, или с патетично сакрализиране на страданието (в духа на пренасочената възрожденско-обобщителна емоция) е неадекватно в постмодерната ситуация. Антологията "подава" емоционалните и исторически параметри на ярко събитие от историята на съвременна България, което винаги ще бъде обект на различни интерпретации.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.05.2015, № 5 (186)