ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА И НАЦИОНАЛИЗЪМ

Антоанета Алипиева

web | Литература и национализъм...

2. Постмодерни визии на национализма в българската проза от 21. век

В областта на художествената литература ще използваме като мостра преди всичко романа, който, за да защитим тези за национализма, ще третираме в духа на Бартовата метафора - че романът е желание за рай, за истинска родина, енергия за нов живот и отказ от живота, какъвто е, за да отидеш в радикално друга реалност (Барт 2006: 644). Най-общо погледнато, българските романи през последните 30 години се занимават с българските проблеми, погледнати отвътре. Т.е. използват локалното като начин за изразяване. Пак обобщено, българските романи разкриват три основни линии, традиционни прочее за българската литература - социална (Владимир Зарев, Емил Андреев, Теодора Димова), легендно-фолклорно стилизиране (Керана Ангелова) и сатирично-гротескно травестиране (Алек Попов, Милен Русков). Наративът на най-превеждания навън български писател Георги Господинов е силно есеистичен и по-скоро безличен по отношение на локалното. Даже когато го използва, наративът търси преливането му в общи идеологии, състояния или ситуации. Един романист като Маргарит Абаджиев, написал роман за световноизвестния цигулар Васко Абаджиев, и досега си остава маргинален в България именно поради европейската визия на светоусещането в произведението. В износа на българска литература навън, явно, от по-голямо значение е експериментирането на формата, а не изследването на локалните екзистенциални проблеми на България. Автор, живеещ в България, трудно пробива навън, докато българи, живеещи в чужбина, имат гарантирано място на литературния пазар (Христо Бойчев, Илия Троянов).

По отношение на поезията последните 30 български години не са успели да изнесат значим автор в по-голямо културно пространство извън България. За разлика от прозата поезията далеч повече разчупва географското пространство и представя разширена географска и духовна карта на съвременния български човек. Поетическият дискурс се занимава, разбира се, с прехода и неговата психология и драма, но далеч повече е дискурс на сбъдналата се промяна. Национална история, сюжети, география или национално единство не ограничават обсега на поетичните визии. Даже и когато включват политическото в езика си, някои поети не го използват като език на властта, на конюнктурата, на публицистичното. Използват го като завършил, приключил език, от който субектът се е дистанцирал и може вече да го стилизира. Поети като Пламен Дойнов, Пламен Антов, Ивайло Иванов са далеч отвъд националната идея за сметка на осмислената екзистенциалност. Но явно и общата екзистенциалност, лишена от локалното, не е интересна за другите култури. Един интересен случай: наша поетеса¹ представя поезията си в Американския университет. Публиката я пита какво точно е българското в лириката ѝ, на което поетесата на свой ред пита да не би да са си представяли, че тя трябва да се появи пред тях с фолклорен костюм. Отговорът е недвусмислен: "Но да, нещо такова!"

Но да се върнем на романа. Според Пламен Антов тъкмо романът като жанр активира национално-епопейното (Антов 2016: 189). В съвременната литература той съдържа "колективно-националната енергия" (Антов 2016: 195) и дообогатява българския разказ откъм новите трансформации на национализма. Тъкмо този жанр създава най-здравия континюитет на традицията в българската литература. В България идентичността като категория претърпява сериозни метаморфози. Класифицирана като "литература на прехода", съвременната българска литература разрушава, на първо място, държавната идея за литература, наследена от времето на комунистическия режим. Бидейки "литература в преход", съвременната българска литература преосмисля морални, институционални и идеологически норми. Чувството за деконструкция е водещо. От въобразеното хармонично общество по време на социализма например новата проза преминава към апокалиптична "разруха" и разпад, към демонични криминални сюжети, към объркани и обезродени хора и девалвация на човешки ценности. Известните романи - "Разруха" (2003) от Владимир Зарев и "Майките" (2006) от Теодора Димова, се занимават точно с разпада на цялостния човешки свят. В посткомунистическите страни постмодернът изгражда шокова визия на насилието. Ликвидират се "идеалните типове", идентифициращи социалистическото общество, но на тяхно място не могат да се предложат цялостни национални или морални идеи. Националната идея от близкото минало, почиваща върху географски и исторически граници, върху одържавени пантеони и литературни канони се преобръща до своето опако. Пак има национална идея, но тя е демонизирана.

А. Легендно-фолклорно стилизиране

Керана Ангелова

"Прозата на прехода" наблегна и на друга възможност на националистическото чувство - това на етническия национализъм, чиято символика разчита на себеразпознатата и изпитана идентичност. Ако трябва да бъдем по-точни - на балканската тема, предадена като светоусещане и философия, като революционен сюжет от разпадането на Османската империя. Като концепция, този тип проза е най-близко до идеята на Мария Тодорова, която под балкански регион разбира онази териториална част, която е византийско и османско наследство и е резултат от загубата на християнска аристокрация. Това снабдява региона с източни (много често се говори за ориенталски) нрави и въобще трудно се потулва езическият (варварският) манталитет (Тодорова 2004; Кьосев 2004: 215-253). В романите на Керана Ангелова "Елада Пиньо и времето" (2003) и "Вътрешната стая" (2006) границите на българския регион са и балкански граници. Полето, в което се случват събитията, е стабилизирано до езическа философия на живеенето, но без граници между държави. Идеята за "културната интимност" на Маркъл Херцфелд (Херцвелд 1999: 1-37) тук може да бъде модифицирана до "балканската махала", "паланковата философия", т.е. до тези метафори, които през 20. век, а вижда се и през 21.век, оформят явна тенденция в българската литература. Балканите са въобразена чрез дух и манталитет територия, географията спира там, докъдето героите чувстват себе си. Те не прекрачват в териториите на чуждото в духовен смисъл. Това са и техните физически граници на пребиваването. Това съвпада по естествен начин с границите на въображаемата Родина. Романите на Керана Ангелова не ползват деконструкция на смисъла. Те реставрират познатата идентификация на патриотичния национален проект от 19. век и представят героинята като въплъщение на езическото в балканската жена. В този смисъл те отхвърлят травмата, породена от западната визия, описваща Балканите като "срамния друг", като "гето", като "задния двор на Европа" (Тодорова 2004; Кьосев 2004: 215-253). Керана Ангелова активира удоволствието да си себе си. Във въображаемата територия на идентификация е заложена повече визията за славянството, отколкото за ориентализма. Естествено, че посочените романи на Керана Ангелова биха се разбрали в балканските и славянски държави не само защото възпроизвеждат архитипно битие, но и защото устояват целостта на панбалкански и панславянски идеи и с това в днешно време не отговарят на неолибералните амбиции да наложат ценностите на Западна Европа и Северна Америка като универсални за всички.

В "Елада Пиньо и времето" няма държава. Има планини, поляни, градове, скиталчество, море. Само по реминисценции се възстановява времето на Балканската и Междусъюзническата война, времето на изселването на българите от Одрин. Също по реминисценции се очертават Балканите с тяхната органична смес от турци, арменци, гърци, българи. Женската гледна точка към света принадлежи на главната героиня Пиньо, която чувства света като раждане и любов, като мирис на цветя и роса, като природа. Пиньо е българка, но няма конкретна представа за границите на българското. Не е заразена от идеологии. Нейните граници са дотам, докъдето краката я отведат. А това, може да се предположи, не е особено далече. Както пояснява Пламен Антов: "Колективната предмодерна органика не познава трагизма" (Антов 2016: 200). Така и Елада Пиньо с радост обикаля близките на раждането ѝ земи, заменяйки Родина с родно. Разбира се, българите в Одрин казват: "Родина ни липсва, ефенди!", а турците отговарят: "Всичко си имате! Чиста и неопетнена свобода си имате. В този град някой с пръст пипнал ли ви е, та сте рипнали кръв да леете, за нея уж?" (Ангелова 2003: 126). За никаква нация не става дума, а само за етническа идентичност, която осъзнава различието си с другите, но е далеч още от политическите категории. Затова и колкото границите са по-разхлабени, толкова повече човекът е по-истински, природен, така да се каже.

Във "Вътрешната стая" Керана Ангелова архетипно събира женския разказ за света в цялостна екзистенция, в която жената, още преди да се роди, е знаела защо ще се роди, а преди да умре, е знаела какво природата ѝ е дала като грях, как да приеме наказанието и изкуплението и как да умре така, че всъщност да не умре, а да се прероди. Като светоусещане подобен разказ видимо се опира на колективното несъзнателно, водещо извора си от Багряна, поетесата, която универсализира женската интуиция и я превърна във философия, равнозначна на мъжката. На второ място, Керана Ангелова зае още по-незаета ниша в съвременната ни белетристика - балканската територия, изпълнена с история, с различни комшийски етноси, с разни философии, но всичките те облягащи се на източната, смирено-мъдра, плувнала в нега философия на Изтока, пропита от ароматните му миризми, символизирана чрез животните на Балканите, живяна чрез балканския човек. Няма в ХХ век проза, която така интуитивно да чувства миризмите, да вижда цветовете на Балканите и да ги откроява като специфична културна зона, в която животът се живее, но някак по-особено и именно от това "особено" произтича универсалният портрет на хората, узнаващи първо себе си и после озъртащи се за света, в чиято широта не искат, пък и нямат никаква полза да се загубят.

Женското и балканското, оформени до завършени културни езици, се преплитат в неразчленима сплав, сякаш за да противостоят на мъжкото и балканското, което е доминация в българската белетристика, родило героичната антропология, битово-делничната линия, историческата и идеологическата обективна или субективна рефлексия. В този смисъл Керана Ангелова е основоположник на женско-балканското светоусещане, за което заговори за пръв път Багряна, но го изговори в лиричната форма на прекрасни женски езически миниатюри. Женското очебийно е втъкано в сюжета. Повествованието, дали като аз-форма, дали като обективен споменен разказ за другиго, винаги е през душата на жени, превърнати в център на света. На Балканите сякаш живеят само жени, без тях няма нито тяло, нито любов, нито раждане. Мъжете са съпрузи, бащи, любовници, братя, но техният живот е "около" жената, вътре в съдбата ѝ, даже и когато разказва мъж, то той пак разказва за любов, за жени и грехове, за наслада, изобщо не за мъжки неща. Жените са толкова вечни, че някак из дълбините на архичовечеството идва тяхното начало, те самите са слети с делфини, вълчета, чучулиги, с морето, с хоризонта, те разбират делфински и вълчи езици, а женската съвременност е белязана от компютър, от интелектуални търсения, но само за да удостовери "сега", което неминуемо ще продължи, за да пребъде жената като едно от вечните начала в света. Затова и разказвачът в книгата често пъти смесва аз-формата с дистанцирания разказ, споменното начало със съвременността, митологията с реалността, но в тези дифузии всичко е споено от раждащата пъпна връв на жената, видяна от греха до светостта. От любовницата до майката.

Големият женски разказ за света у Керана Ангелова не съди света. Но и няма чувството, че светът го съди. Жената е родена за любов, тя е единство от душа и тяло и в този езически дуализъм се разполагат разни жени и разни женски съдби, но всичките сякаш единни, защото в разните им гласове звучат многото страни на женското тяло и душа. В тази книга повествованието е съдбовна плетка от срещнали се в живота жени, от раждащи се една от друга жени, от запомнили се една друга жени. Кръстопътят на времето обединява многото посоки в една, за да оформи митологичния женски балкански глас, превърнал времето и пространството в ароматната съдба на вековечните Балкани, в желаната несвобода на съдбата, която те е положила тук и сега и само чрез тук и сега можеш да се преобърнеш на вечност:

Онова, на което в детството играехте двамата с Анастас и го наричахте свобода, е разположено насред голямата несвобода на човешкия ни живот, такова го получаваме като замисъл, като промисъл, като съдба, като каквото и да е; но насред него ние все пак имаме нещо, което ни спасява от ужаса да сме безпомощни, малкият ни човешки избор е това, детето ми: оплетени в гъргърите на съдбата си да можем да намерим пролука и да се изплъзнем за един съдбовен миг, и в него да бъдем свободни колкото една вечност... (Ангелова 2003).

Ако времето е жена, то пространството са Балканите. "Вътрешната стая" (2006), метафората, която обединява цялото повествование, израз на най-същинското у човека, сякаш е малък образ на Балканите. В тази стая човеците влизат, за да удостоверят опорите на битието. Там се ражда, умира, там се приготвя люлка за очаквано дете, там се плаче, там са надеждите и мечтите, крепящи живота. Там са и греховете, които в погледа на балканския човек са нищо повече от това, да не слушаш вътрешния си глас, да му откажеш неговата неоспорима правда: "[...] сякаш стаята не ѝ принадлежеше, нито тя принадлежеше на стаята, изведнъж усети предчувствие за предстоящата минала загуба. Майка ѝ искаше да умре в тази стая и в никоя друга, но тя не взе предвид последното ѝ желание". Това, което се случва навън, е проекция на вътрешната стая. Балканите навън са Балканите вътре. Ето защо в книгата на Керана Ангелова предметите, миризмите, тялото, природата са еквиваленти на човека. В женско-балканския свят езичеството е основата, от неговата амалгама израства свят, в който морето и планините говорят, пространството е митологично населено със смокини, с канела, ябълки и местни билки, дъхащи, цъфтящи, но, забележете, никога не хванати в състояние на увяхване. Всичко е свежо, толкова категорично в цъфтежа си, че всъщност е вечно. Освен миришещ, този свят е и цветен: пъстро, сребърно, бяло, кехлибарено, зелено... все оптимистичните цветове на вечно раждащите Балкани, за които Господ е определил постоянно кътче, за да ги има постоянно. Природна вселена, в която човекът е мирис, цвят и... глас. Гласът допълва древната картина на балканската безкрайност, за да се насладят сетивата на райската първичност: "На съмване треперлив мъжки глас ги събуди. Песен пееше, с дълги прекъсвания. Като вълчи глас вопъл беше гласът [...] Небесна се настани на стола край леглото. Помълча, окашля се, запя [...] Пя така, докато навън зората забели. Песни всякакви изпя, пълни със скришната болка на някакво съвсем постижимо щастие [...] Господи, тая наша Небесна, колкави песни имала в себе си. Все съм предполагала, сега ги виждам" (Ангелова 2016: 73). Когато на Балканите се появи мъжката болка, женският глас му опонира с надеждата на раждането. След всяко зло идва и добро, ето я пребъдността на този райски кът от земята. Това е кръговратът, в който се балансират полярностите, за да настане хармонията, за да се слеят раждането и смъртта и да значат едно. Вътрешната стая е всъщност пространство на антиномиите. Единство на дуалистичния балкански човек, който винаги търси изхода към светлината, към смисъла. Спомен и настояще слепват в пулсираща вселена, мъжът и жената се единяват, земята и небето също, морето и планината сливат тайните си, и чучулига и делфини означават всъщност човека. Какво прочее означава болката, когато насреща ѝ стои радостта? Какво означава самотният модерен човек, когато в душата му пее споменът?

Б. Националният разказ за турското робство. Пародия на статуквото

Милен Русков

Продължение на идеята на Мария Тодорова за "общите Балкани", съществуващи чрез очите на Запада, е един от най-известните български романи - "Възвишение" (2011) от Милен Русков, интерпретиращ националния разказ за турското робство и борбата за освобождение. Картографирането следва наличната топография от 19. век и обхваща земи от днешните България, Турция, Сърбия и Румъния. Идеята за свобода не включва никаква презумпция за бъдещи държавни граници. Твърдата идентичност на героите се постига чрез "расови типове" - западната идея за предмодерните Балкани, чиито характеристики са опит за автентичност - варварство, природност, агресивно националистическо движение, превръщащо в "свещен завет" омразата между етносите, населяващи познатите територии. Същевременно романът реставрира и т.нар. "вътрешен балканизъм", разбиран като чувство за тревожност пред непознати модерни (идеологически, институционални, държавни и т.н.) изисквания, с които би трябвало да бъде подкрепена всяка една историческа идея. Съвременното пресъздаване на автентичните Балкани чрез българското националистическо движение от 19. век ползва унаследена символика - топонимия, реални исторически сюжети и исторически личности, световни революционни движения и участието на българи в тях. Ирационалното и първичното, т.е. предмодерното, са пресъздадени добре. Но съвременната интерпретация на Русков пародира пламенния национализъм и хиперболизираната гордост от българското освободително движение от 19. век. Националната идеология е видяна вече от дистанция, затова е и пародирана. От историческия сюжет са извлечени човешката обърканост, съмнение, стъписване пред Голямата идея за свобода, която и героите, и малките хора не разбират кой знае колко добре. Колкото и да е модерен романът на Милен Русков, той влиза в гамата на балканската екзотичност и се нуждае както от адекватен езиков, така и от адекватен културен превод в извънбалканските и извънславянските култури, които нямат особена представа за национално-освободителните разкази на Балканите от 19. век.

Тук също няма държава, национализмът заема революционната топонимия на Възраждането - балканския вилает, не по-далеч от Букурещ и днешна Сърбия и в никакъв случай отвъд нея на Запад. Горски шумаци, пътеки, примитивни колиби и груби къщи, "расов" героизъм и гротесковото му снизяване, пълно придърпване на градско, европейско и идеологично-революционно до "българското", изявено предимно чрез сетивната символика на тялото и телесните усещания. "Българското" изобщо не е чиста величина, то има "свято" име, но няма ясна идентичност нито в географски, манталитетен или в цивилизационен план. Ето например: "Каква особена къща, брате! Тоз Иван е търговец, най сякакви неща има у тях. Гледаш у стаята едни хубави немски столове с канапе и високи изтипосани облегалки, маса му не е някоя ниска софра, а голяма красива европска аустрийска маса, хоро да играйш на нея. А върху ѝ голям росийски самовар. Обаче в сие време в ъгъла стоят ниски трикраки столчета, стара дървена ракла, а по стените сараци, как им тука думат - сиреч лавици, - и на тях наредени менци, дамаджани, паници, таквиз работи, а в стената печка джамал. Викам си на акъла: ей туй е в същността си българска работа, към туй го българина сърдце влече. Българската работа е: малко турска, малко немска, малко руска. Раковски например е от немската част. Други са от руската. А мнозина са от турската" (Русков 2011: 195). Героят Асенчо "[...] тъй може едва ли не и французки сосиалист да стане, хептен да ся изпедепца и оевропейчи. Гледаш го ти така жеруненский овчарин, обаче заложба има в него" (Русков 2011: 226). География и манталитет са незавършени величини във "Възвишение", те са готови да се разширяват или свиват според обстоятелствата. Едно продължение на Вазово-Алековата традиция, според която възвишеното национално се преобръща до долницата си. Но същевременно е амбивалентно, всеки момент може да се извиси до свята жертвеност.

Във "Възвишение" националният разказ за робството е следствие и на Петко-Славейковата и Ботева линия за вечно колонизираното "българско", което нееднократно при класиците е подчертавано като "овце", мърша", скот". При Русков, сравнено с други етноси, "българското" е винаги под тях, другото, европейското е неизменно за пример. Затова българите са завладени, покорени, включени в състава на държава, против която трябва да се борят. Нито при Керана Ангелова, нито при Милен Русков героите имат представа за "Родна страна". Това, което те познават, е "махалата", "паланката", "колибата", "къщата" и най-далече - съседните села или град. Във "Възвишение" "револуцунерите" дочуват подвизи и идеи от световните революции, самият Димитър Общи е европейски революционер, борил се къде ли не за правда, но какво точно е искал, борейки се, не се казва. Турците поробители са безспорно враг, но не са практическа категория, а огромна негативна емоция, натоварена с обвинение:

Българе, българе... Как съм ся аз озовал сред вазе? Туй ми е най-голяма грешка в живота. (Мал шанс ся зове по французки.) Неразбрано племе, братче! И не стига туй, ами го и овладели диви анадолски османлии. Изскочили, брате, от черний азитский лес по пълнолуние, като върколаци и луноходи. Туй не са ти тебе изтънчени, коджа интелигентни французои и французойки, ами е дива азиатска паплач! Някой французоин ако ги види, ще припадне от миризма им само. А ний с таз гмеж живейм в едно царство. Но хайде, хак да ни е, защо и ний сме последни отрепки, аз да ти река! (Русков 2011: 164).

Навсякъде осмислен като роман-травестия², "Възвишение" преобръща не само калкирания патетичен национализъм, но и ниския, описващ националното език, наследен още от Възраждането, преминал през Вазов, Алеко Константинов и Стоян Михайловски и дошъл до наши дни. В този "нисък" национализъм няма нищо страшно, той е светла дистанцираност от болки, комплекси и травми. Надживяно чувство за малоценност. Добре е обобщено мястото на романа тук, например:

[...] в художествено убедителното изказване на съвременни национални травми като постоянния и никога неудовлетворен стремеж към цивилизованост, моралния релативизъм в частния, общностния и политическия живот, привързаността към старината в опит за компенсиране на настоящите липси и легитимиране на позитивна национална идентичност (Рикев 2016: 87).

Ироничният поглед към българската памет е акт на обръщане към един период на национализма, който е напълно завършен. Изживян е и като оптимизъм, и като трагедия. В постмодерната разпиляност "Възвишение" е твърд национален език, чрез който на националния разказ за турското робство се гледа със светла снизходителност, без желание да се героизира и хиперболизира. Без пронизващата болка за отхвърлените и презрени Балкани.

В. Срещата на Изтока и Запада в постсоциалистическата реалност

Алек Попов

Появилият се през 2001 година³ роман на Алек Попов "Мисия Лондон" (по-сетне и отлично филмиран) е също травестийно-ироничен поглед към националната идентичност, излязла от своята затвореност и подела уж свободното си вписване в света. Вписване, което се етикира с "българско", с "национална идея", т.е. все още е цяло, но не е отговорно да бъде "гордост" и "уникалност". Но Алек Попов си играе точно с тези категории, влизайки в руслото на "кризата на националното", позната още от 19. век чрез прочутия "Бай Ганьо" от Алеко Константинов. Ако "Бай Ганьо" ревизира ценностите на Възраждането, "Мисия Лондон" прави това с наследството на социалистическия национализъм. Въпреки че Алек Попов в интервю отрича типажното обобщение за сметка на индивидуалните съдби (Ламбовски 2001), то колективните енергии на българското изграждат адекватни образи на изнесеното в сърцето на Запада българско. В интервюто си писателят обяснява: "Нашето общество сякаш черпи тайна, мазохистична наслада от колективното унижение. Хем се изчервява, хем някак си се възбужда. Племенната принадлежност никога не се възприема спокойно като даденост от бога, а винаги е била източник ту на срам, ту на гордост. Като че ли не може човек просто да си е българин и да не му пука" (Ламбовски 2001). Разхерметизирано след падането на комунистическия режим, българското трудно се реализира чрез индивидуалното. То следва предимно колективни рефлекси, наречени справедливо "племенни", извън "домашната" обстановка то произвежда познати митове, но е и тълкувано от Запада също чрез познати митове. Заглавието на една рецензия за романа гласи: "(Не)Успелите българи зад граница" (Кръстев 2010). Срещата между българското и Запада преповтаря не-срещата от края на 19. век, според която българското е трагично колониално, постоянно имитиращо "високия" западен културен език.

Алек Попов рестартира един консервиран по времето на социализма сюжет за комплекса от изостаналост, който е действен колкото в българска среда, толкова и в Централна Европа. Стефан Продев забелязва това преместване във времето и говори, че книгата "[...] излъчва много познати миризми и сенки, които независимо от типичния английски пейзаж ни връщат към класически български усещания. Център на сюжета и на историите, свързани с него, е нашето посолство във Великобритания, което отразява като в огледало нравите на днешния преход. Читателят влиза в къщата на Хайд Парк Гейт и с изненада констатира, че заварва един класически персонаж от времето на Алеко, консервиран по всичките правила на националната традиция. От готвача на посолството, който се оказва ключова фигура, та до г-н посланика, чието присъствие е доста епизодично, всеки един от героите е типичен представител на старата байганьовска раса, чиято жизненост е впечатляваща. Оказва се, че независимо от времето и обстановката тази раса непрекъснато се възпроизвежда, готова да се самодокаже дори и в условията на една дипломатическа колония. В този смисъл книгата на Попов надхвърля рамките на една банална фотография на нравите и независимо от своя сатиричен характер ни дава едно ново усещане за българското присъствие в европейския свят днес" (Продев 2001).

Ако Милен Русков се обръща към националната митология като към минало, то Алек Попов гледа на нея като на несвършващо раждане. Националната долница се мултиплицира безконечно и особено активна е тя в години на преход. Когато отхвърленият модел е разрушен, а актуалността не предлага нищо устойчиво. Точно тогава, почти като нагон, се развихрят вековно формираните рефлекси на поведение и световъзприятие, които представят българското като популярно на "местно ниво", но колониално, почти "от каменната ера" при срещата си със Запада. Българското е изравнено с "босненските бежанци", с дребни "руски мафиоти" и накрая е продължено чрез вливането му в революциите в Латинска Америка. Борбено е българското, както се казва. Никога не е успокоено, вечно е в движение на себетърсене. Еволюиращо във вътрешната си задълбоченост. Излязло от разпадащата се социалистическа държава, българското се появява в други географски и културни топоси, гъвкаво заема формите на новите ниши, но не изменя същността си. Опитва се да имитира, да побългарява, да обслужва западната цивилизация, от която има тежък комплекс. Опитва се да изнася и националния разказ за робството, и идеята за социализъм. Т.е. всичко онова, което българите са преживели като история през 19. и 20. век.

В "Мисия Лондон" официалният план на национализма (президентша, посланик в Лондон, официални делегации) се изнася като "българска култура и постижения" в Лондон, но също като в Алековата прочута книга героите-емблеми на национализма срещат само субкултурата на Запад, защото оригиналите не са "гетото", наречено Източна Европа. Формулата "До Чикаго и назад" или преведено "Назад в Родината" не е валидна за началото на 21. век, когато неолибералната философия предполага непрестанно прекрачване на границите и заличаване на националните идентичности като идея. Затова и българите са по света, но тяхното пребиваване вън от България е постигнато чрез дълги периоди на уреждане, договорки и смешни унижения помежду им. "Да се уредиш" се превръща в еквивалент на "да оцелееш". Равностойното пребиваване вън от българското е невъзможно в "Мисия Лондон". Даже и в разгара на неолибералната идея. Ето метафорична характеристика на разпадащия се югоизточен свят, в чийто периметър е и българското:

Ти идваш от Източна Европа. Вие там ебахте майката на социализма. Не остана нищо свято. Компрометирахте цялата идея! Обаче виж какво се получи. Превърнахте се в слуги на Запада. Обслужващ персонал. Независимо дали се връткате на пилон, или пред компютър. Дай долар, ще ти покажа путка - с това се изчерпва цялата ви философия. Е, харесва ли ти да си показваш путката на всеки срещнат? Да ти бутат разни неща в задника, а ти да стискаш зъби? (Попов 2009: 292).

Българският емблематичен инвентар се разполага в Лондон. Цървули, бъклици, езически огньове, народна песен, изпълнена от Радка Манджурова, са наречени "непреходните ценности на българския гений", те трябва да ни представят на Запада и чрез тях българите се надяват да получат статут на "стара цивилизация". Но Запада праща на срещата кралица-менте, актьори, играещи официалната английска култура, а самите те събирани от кол и въже. Колонизиращият Запад гледа на българското даже не карнавално-преобръщащо, а като на евтин театър в слугинските помещения.

Това, че българското се легитимира пред Запада основно с етносимволи, се счита за висок културен жест. Това, че Запада гледа на българското присъствие като на "обслужващ персонал", е друга гледна точка. Но не-срещата е налице. "Мисия Лондон" преповтаря Алековата позиция за колониалното, комплексирано българско, представящо самото себе си чрез изработените през 19. век митове за расовата ни уникалност. Разглеждайки националните движения, разбирани като окончателно оформена нация, в своя статия Мирослав Хрох твърди, че в Сърбия, Гърция и България националното чувство се развива далеч преди гражданското общество, защото дълго време съдбата на тези етноси е в ръцете на Османската империя и именно в нейните рамки те вдигат въоръжени въстания. Но липсата на аристокрация в България води до масова расова енергия, която счита, че етнознаците са дълбокият смисъл на съществуването (Хрох 1996: 78-99). "Мисия Лондон" е пародия на най-популярната българска митология, действаща активно в моменти на криза. Нейните корени са не само плодовити, но и вечно плодовити, раждащи постоянни метаморфози на расовия български гений и неговото място извън България. Както е казано: новите национализми преповтарят старите (Хрох 1996: 78-99).

БЕЛЕЖКИ

1. Поетесата е Кристин Димитрова, която представя поезията си в Американския университет в България в рамките на "Distinguished Lecturers Series: Bulgarian Poets and Writers", 2008. [обратно]

2. Вж. по този въпрос систематизацията на критическата рецепция на романа у Рикев (2016). [обратно]

3. Цитатите от "Мисия Лондон" са по изданието от 2009 г. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Ангелова 2003: Ангелова, К. Елада Пиньо и времето. София, 2003.

Ангелова 2006: Ангелова, К. Вътрешната стая. Бургас, 2006.

Антов 2016: Антов, Пл. Българският постмодернизъм ХХI-XIX в. Към философията на българската литература. София, 2016.

Барт 2006: Барт, Р. Подготовката на романа. София: ЛИК, 2006.

Кръстев 2010: Кръстев, А. (Не)Успелите българи зад граница. // Аз чета, 10.03.2010.

Кьосев 2004: Кьосев, А. Тъмната интимност: карти, идентичности, идентификации. // Балканите като метафора. Между глобализацията и фрагментацията. София, 2004.

Ламбовски 2001: Ламбовски, Б. Мисия Лондон и мисията на писателя (Интервю с писателя Алек Попов). // Електронно списание LiterNet, 17.06.2001, № 6 (19) <https://liternet.bg/publish3/blambovski/alekpopov.htm> (25.01.2019).

Попов 2001: Попов, А. Мисия Лондон. София, 2001.

Продев 2001: Продев, Ст. България, видяна в Лондон. // Сега, 31.05.2001 <http://old.segabg.com/article.php?id=182283> (25.01.2019).

Рикев 2016: Рикев, К. Романът "Възвишение" в съвременния български литературен контекст. // Език и литература, 2016, кн. 3-4, с. 74-88.

Русков 2011: Русков, М. Възвишение. Пловдив: Жанет 45, 2011.

Тодорова 2004: Тодорова, М. Балкани - балканизъм. София, 2004.

Херцвелд 1999: Herzfeld, M. Cultural Intimacy: Social Poetics in the Nation-State. New York: Routledge, 1999.

Хрох 1996: Hroch. М. From National Movement to the Fully-formed Nation: The Nation-building Process in Europe. // Mapping the Nation. Ed. by Gopal Balakrishnan. New York: Verso, 1996.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2019
Антоанета Алипиева. Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен. Поглед отвътре. Варна: LiterNet, 2019

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен. Поглед отвътре. Велико Търново: Слово, 2017.