НАЦИОНАЛИСТИЧЕСКИ ТЕЗИ В БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА ОТ КРАЯ НА 20. ВЕК ДО ДЕН ДНЕШЕН

Антоанета Алипиева

web | Литература и национализъм...

В началото на 21. век проблемите на национализма са остри, пълни с напрежение и конфликти. Илюзия е, че може да се избере националистическа теория или няколко теории и чрез тях да се чете литературният дискурс. Вече нищо не е с ясни граници, а национализмите варират динамично, никнейки във всякакви мутирали форми, според динамичните геополитически и политически конюнктури. Разглеждайки българската културна и литературна ситуация от последните тридесетина години, виждаме, че тя би могла да се опише с ракурси от всички известни националистически теории, намерили представителство в българския контекст: тя е и "морална консолидация" (Ренан 1999: 3-37), и "териториална концептуална точка" (Гросби 2008: 101), и "въобразена общност" (Андерсън 1998), и "идентичност в границите на теоретичните интерпретации (Бъргър, Лукман 1996: 204), и "национална идея, която осигурява на всеки индивид място, което не е предопределено единствено от неговия икономически статут" (Тиес 1999: 664), и "етническа нация" (Гросби 2008: 73), както и "гражданска нация" (Гросби 2008: 73), още национализмът е "загуба на икономика, на военна мощ, хибридно омесване на езика" (Хобсбом 1996), "детериториализиране, транснационално управление на парични потоци, транснационални институции" (Ападурай 2006: 82), и "антиколониален национализъм, продиктуван от общото обезверяване на националните култури" (Ганди 2005: 148-149). Българските автори дифузно използват всички възможности на националистическите теории - от вариациите на либералните теории до остарелите музейни образци на утробната национална идеология, но в общи линии в постоянно разместващите се геополитически конюнктури преобладават мненията, че национализмът като идея няма константен характер и във всеки един момент зависи от актуалните политически кодове. Ето например едно такова обяснение: "Няма нация, иманентно склонна към национализъм или иманентно несклонна към национализъм. "Природа на нацията", "национален характер" - това са понятия, лишени от съдържание. Всичко зависи от струпването на един или друг вид политически конюнктури. Зависи, разбира се, и от посоките, по които протича конструирането на националната памет, на Големия национален разказ" (Иванова 2015). А Дьорд Арато в пространно свое интервю защитава тезата, че националността е идея, а не народ (Арато 1997: 9).

Ако в България национализмът има гръбнак, то това е националният разказ за турското робство, както и съпричастието към ученето и училището, чиято демитологизация няколко пъти след смяната на комунистическия режим с демокрация довежда до обществени хистерии. През 2001 г. българистът проф. Ото Кронщайнер предлага на българите паралелно с кирилицата да пишат и на латиница, прави изказване, че българските филологии в университетите са безперспективни. Великотърновският университет "Св. св. Кирил и Методий" му отнема присъдената титла "доктор хонорис кауза". През 2002 г. стихотворението на Иван Вазов "Аз съм българче" без малко да отпадне от българските буквари като националистическо, в смисъл неуслужливо към проевропейската либерална конюнктура. След високоградусна обществена дискусия творбата остава в образователните програми. Такъв емоционален отклик има и опитът Баташкото клане по време на Априлското въстание от 1876 г. да се представи като мит, основно навлязъл чрез литературата. През 2016 г. в учебните програми по литература и история се появява определението "съжителство" с турците вместо "турско робство". Това коства главата на образователния министър Тодор Танев и развихрянето на неистов емоционален изблик на възмущение и обида.

Посочените примери са с огромен обществен отзвук, съпроводен с дълги дебати, обвинения и оправдания. В съвременния културен дискурс това означава едно: национализмът избухва там, където има колониално насилие, където други мощни културни дискурси агресивно нахлуват в езика, манталитета, бита, а в последно време - и в географските граници на доскоро етикираните нации-държави. Подобни динамични дифузни процеси мотивират националистически езици, които като лавини възпроизвеждат вкоренени митове и зоват за консолидация срещу агресорите. Фанон например обяснява: "Тези хора, които са загубили традиционните си права, които са свикнали да живеят в тесните рамки на враждата и съперничеството, ще продължат - в тържествена атмосфера - да прочистват и облагородяват лицето на нацията, такова, каквото е то на различните места" (Фанон 1990: 105). Напуснала през 90-те години одържавеното приобщаване към руската култура, България изведнъж се озовава атакувана от американската, турската, ромската култура, атакувана и географски, и културно от бежанска вълна от Близкия изток, чиито култури започват да търсят ниши в европейските култури. Ако по време на социализма национализмът в официозен план се доказваше пред "капиталистическите" страни, а в неофициозен план имаше подмолна съпротива срещу руския културен колониализъм, то от 90-те години на миналия век национализмът се превърна в разни националистически езици, бранещи патриотичната позиция от съвсем не един колониализиращ културен език. Националистическите дискурси възроптават и срещу множеството либерални теории, утвърждаващи мултикултурализма, въз основа на който в културата и литературата започва демитологизация и профаниране на "високи" български езици, изповядващи големите ценности на нацията - ценности, които формират образователните канони, възпитанието на поколенията или работата на институциите. От края на миналия век започва ситуация, според която нацията започва да губи от старите си смисли и дефиниции - икономически, политически, езикови, институционални. По време на социалистическия период национализмът е централизиран и одържавен и точно тези му характеристики са посочени за представителни. Не че по това време не е имало езици на денационализация, девалвация на митове или либерално отваряне на културни граници. Но всички тези процеси са подводни, набиращи скрита скорост, а след падането на комунистическия режим избухват и оформят конюнктурен културен език в част от културното, респективно, литературно пространство. България, която има претенцията за традиционна култура, не прави някакво изключение на Балканите, чиито държави, без Турция и Гърция, са посткомунистически. Последните няколко български десетилетия са в "[...] една полупризната криза в старата уилсоновско-ленинска идеология и програма" (Хобсбом 1996: 179). Едно заглавие и съдържание на проведено с д-р Жельо Желев интервю обяснява тази двойственост на посткомунистическите ситуации, които едновременно изповядват и сепаратисткия национализъм, и либералното отваряне на границите. Д-р Желев, лидерът на демократичната опозиция, борецът срещу комунистическия режим, дава интервю, озаглавено "И сега се смятам за марксист. Разговор с д-р Жельо Желев, председател на Съюза на демократичните сили" (Желев 1990: 2). Подобни неидентифицирани параметри са много характерни за българския национализъм, който не е агресивно фундаментален, но пък е мъгляв и без набелязано програмно съдържание. Точно това му осигурява потенциална подкрепа в границите на държавата и кара общественото мнение да реагира болезнено на всеки опит да се разчоплят митове и да се засегне най-вече утробния национализъм, почиващ върху кръв, род, деди, език, история. Дали са либерални, или сепаратистко-националистически, културните ракурси от новата демократична България никога не са надмогвали идеята, че читателят трябва да се издигне до нивото на Родината. С други думи, тези езици са адресирани към българския читател и въпреки опитите да се демонстрира либерализъм, определено не могат да наложат българския културен дискурс като универсален. Националното, разбирано като дискурс-употреба предимно в границите на държавата, има водеща реализация. За това говори книгата на Иван Еленков "Родно и дясно" (Еленков 1998), в която на базата на литературата се доказва несбъднатият десен проект в България, т.е. идеята, че иманентно либерализмът ни е по-далечен и неговото демонстриране в повечето случаи е цитатно, преводно, резоньорско.

В някои модерни гледни точки спрямо национализма понятието "родна страна" не е етнографска или географска величина, а политическа категория (Брубейкър 2004: 20). Национализмите в държавно базираните култури са вътрешно много по-дифузни, отколкото национализмите в общества, стремящи се към държава (Брубейкър 2004: 153). Ползвайки все още актуалното понятие "национална държава", от края на 20. век България е наистина културно дифузна - от една страна, тя е "национализираща държава" (Брубейкър 2004: 150), защото се стреми да обединява официалната етническа култура с културата на малцинствата, с българската диаспора вън от страната, т.е. имаме държавно легитимиран национализъм, постигнат чрез институциите. Подобна теза е много добре приета в днешно време и като пример бихме дали едно станало твърде популярно писмо на лидера на турското малцинство в България, което има политическа партия - Ахмед Доган. В него Доган заявява:

Раждането на обединителния патриотизъм на българска земя в демократични условия е уникален културно-исторически и политически феномен.

Правя дълбок поклон пред паметта на Апостола на Свободата - Васил Левски, защото това, което искам да кажа, са кълнове от семената, които той е посял в почвата на общата ни душевност.

Този Обединителен патриотизъм съществено се отличава от европейски и регионални национализми по това, че не издига етнонацията като самоцел или като основополагащо условие за консолидиращите процеси в обществото. Върху тази основа са възникнали класическите национални държави.

Българският Обединяващ патриотизъм в днешното актуално политическо време се базира предимно на необходимостта от Заедност на различието, а не на елиминиране или на унифициране на другостта и различието в "нароченото гърне" на етнонацията и на монолитната национална държава (Доган 2017).

От друга страна, България неслучайно е зачислявана към неоколониалните култури, т.е. към онези "слаби" култури, които активно са пробивани от мощни културни дискурси, колонизиращи по-слабите такива. В подкрепа на последната теза през 90-те години от миналия век се появява важна студия - "Списъци на отсъстващото" от Александър Кьосев (1998: 5-49), в която се говори за травмираната българска култура; от трета страна, определени периодични издания (вестниците "Зора", "Български писател", преименуван в началото на 21. век в "Словото днес") изповядват митичния етнически национализъм, чиито още живи корени са в 19. век, когато българите са нямали държава, а са се борили за нея. Такива национализми неизменно произвеждат и пазят митове, винаги ползват наличието на врагове, изобщо не гледат на национализма като на политическа категория, а като на изначална етническа категория, която поражда политика. Социалистическият период поддържа този вид национализъм, защото по това време интернационализмът на комунистическата идеология също е вид колонизиращ език, който активира охраняването на собствените културни граници и подхранването на патетичната национална идеология, която обединява, съхранява, брани с гордостта на древния етнос. Помагайки си с Брубейкър, в своя статия Драгош Петреску развива тезата, че комунистическият режим в България възприема "[...] собствената си партия-държава като не съвсем модерна и национално-завършена и затова налага политики, устремени към индустриално развитие и към създаване на етнически хомогенна "социалистическа нация" (Петреску 2016: 107). Ето една от многобройните формулировки на този вид национализъм, чиито корени са здраво вплетени в културното ни съзнание: "За да не се срамуваме, че сме българи" (Миланов 1990: 6). Не ще и дума, че прочутата фраза на Паисий Хилендарски от "История славянобългарска", станала гръбнак на българския национален разказ: "О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?", с лекота и постоянство се възпроизвежда в съвремието, т.е. превърнала се е в една от политиките на българския национализъм.

Утробният национализъм, много популярен (особено на масово ниво) в България, не може да задържи аналитично представата за нацията като практическа категория. Точно този вид национализъм не приема еволюцията като възможност, а неизменно, във вид на мит, гради себе си върху образите на "земята", "героите", "кръвта", "езика", "историята", "чуждопоклонничеството", "отродителите", "предателите". Българската литературна преса изобилства от заглавия като "Нацията съществува само чрез езика" (Алекова 1997: 1, 3), "Земята на Ботев и Левски" (Тотев 1997: 6-7); разработва мотиви като обругаването на българското (Хайтов 1998: 1, 3), като чуждопоклонничеството (Спасов 1998: 1, 3), като етнокомплексите на българите (Димитрова 1994: 5). Този национализъм е бранен и в образователните държавни канони, и в държавните институции. С други думи, точно той е повече одържавен, докато демитологизациите и аналитичното промисляне на нацията като практическо приложение в съвременния свят е повече приоритет на научния свят и в частност - на частните университети. Отдавна се интерпретира фактът, че източноевропейските държави се борят срещу "външна сила", застрашила територията им. Тази борба разпределя ролите - герои, врагове, предатели и т.н. Джон Конъли говори, че:

[...] из цяла Централна и Източна Европа националистите черпят вдъхновение и убеждения от работите на германски философи, на първо място Йохан Готфрид Хердер (1744-1803), който смята, че нациите са етнически единици, обединявани от неща като език и култура. Дори и нациите, които не притежават държави, имат своя мисия и задължение пред Бога и историята. [...] През същите тези години източноевропейците, които следват в германски университети, възприемат идеите на Хердер. Ако и да живеят като бездържавни поданици на Османската или Хабсбургската империя, те научават от него, че са синове на велики народи, призовани да реализират историческата си съдба. По този начин източноевропейските национални движения възникват заедно с (и по подобие на) германския си събрат, като успяват да постигнат някои малки успехи през следващите десетилетия - чак до големия взрив от 1918, когато съюзниците ги издигат до ранга на собственици на самостоятелни държави (Конъли 2016).

В съвременната национална държава България действат множество националистически организации, като например Национален дарителски фонд "13 века България" или фондация "Българска памет", които финансират прояви върху българската тема. Но те имат по-малки възможности и популярност от Института "Отворено общество", който подпомага интеграцията на България в европейския свят и работи за укрепване на регионалното сътрудничество и който е основан през 1990 г. с дарение на Джордж Сорос. Особено през 90-те години на миналия век в литературния печат се появяват доста статии, които обясняват политиката и ценностите на глобалното общество, на мултикултурализма, които, до драматичните геополитически промени от последните няколко години в Европа, се отстояваха като задължителни за страните членки на Европейския съюз. Този културен език, основан предимно върху геополитическа стратегия, е контрапункт на марксическата теория за национализма, която, както посочва Гелнър (2002), представя класата като нация. Самият Джордж Сорос публикува няколко статии, в които обяснява краха на затворените общества и създаване на общество без граници. В последното балансът ще се осигурява не от затворени национални култури, а от "[...] свободните и конкуриращи се пазари [...]", които "[...] по този начин осигуряват най-доброто разпределение на ресурсите" (Сорос 1997а: 3). Пазарните отношения на света без граници раждат конфронтация с по-традиционни ценностни системи, респективно с национализмите като идея, но модерните общества трябва да работят в полза на глобалното общество (Сорос 1999а: 16). За разлика от марксизма, където национализмът е социален колектив, в идеологията на глобалното общество човекът не се нуждае от национализъм, защото обществото е "проблем на личността" (Богданов 1997: 3). Предлагайки "отвореното общество" като задължителна алтернатива на затворените и абсолютизирани общества (патриархални или тоталитарни), Сорос дефинира неговата същност: "Новото в него е, че докато повечето култури и религии разглеждат своите собствени ценности като някакъв абсолют, отвореното общество, което е наясно със съществуването на множество религии и култури, трябва да гледа на своите общи ценности като подлежащи на дискусия и избор" (Сорос 1997б; 3).

Разбира се, този либерализъм предизвиква ответ най-вече на нивото на "практическата терапия", която "[...] предлага неоспорими ценности като "нация", "народ" и "етнокултура" [...] (Херцингер 1993: 3). Появяват се възражения срещу обезличаване на "бедните", т.е. малките или колониалните култури: "Отворено общество" ни измива очите пред света и ни нарежда до страни, разположени по-близо до заветната цел - Западна Европа, която обобщава себе си като Европа изцяло" (Бойчева 1994: 10). Всъщност още в началото на 90-те години от 20. век се появяват предупреждения, че този либерализъм и неговите стремежи да стане глобална идеология за целия свят ще доведат до появата на фундаментализма (Херцингер 1993: 3), но в края на миналия век отпорът срещу абсолютния национализъм (утробен, наследен от 19. век; класов от времето на социалистическия период, мегаломански защитаващ "древното българско" като защита от интернационалния колонизиращ език на комунистическата идеология; одържавен, поддържащ целостта на задължителни канони в културата и литературата), та този отпор не ражда разум и пророчество, а провокира опиянение от свободата да избираш, да разглеждаш непознати досега култури, да се съпричастяваш със забранявани досега културни езици.

Подобен рефлекс активира една популярна европейска идея - тази за Европа на регионите, позната още от 70-те години на 20. век. В балканските култури тази идея е известна като "паланков", "котловинен" национализъм, според който културата на отделен регион се разработва до универсален образ. През 90-те години в България "котловинният" национализъм в лицето на Тончо Жечев (1983; 1985) или Николай Хайтов¹ търпи по-скоро декоративно и историко-реваншистко отрицание. В духа на същата идея обаче се провокират "вносни" идеи като литератури в литературата, като културни лагери, ориентирани едни на изток, други на запад, които сепарират културния живот и виждат в националната идея възможност за собствени отделни изяви. Всъщност точно този "котловинен" национализъм е най-опазен от популизма, характерен както за "про-", така и за "анти-" "националния характер", чиято концепция продължава да живее и до ден днешен, макар размита и безформена. В интервю, дадено пред Бойко Пенчев, проф. Тончо Жечев формулира популизма в двете крайни (всъщност конюнктурни) прояви на българския национализъм от последните години: "Промените у нас колкото са по-радикални, толкова са по-вербални. Обикновено, като не можем да променим чудодейно нещата, както ни се иска, ние се задоволяваме с промяната на имената им. "Столицата" в смисъл на епицентър на големите промени винаги е била извън нас, в това нямаме вина, малка страна сме" (Пенчев 1994: 5). В същото интервю Тончо Жечев доразвива идеята на немските романтици за "недовършените нации", като твърди, че "[...] ние сме една от най-старите народности и държавни образования в Европа. И същевременно - една от най-късно сформираните нации на континента. Убийствените (понякога повече самоубийствени) жестове у нас се коренят в нашата зрялост и презрялост като народ и безумствата и лудостите на младата нация. Кипящата от енергия, бързаща да догонва и надгонва другата нация се откъсва от своята народностна основа, губи чувството си за приемственост и традиция, забравя за достолепието и благородството си, държи се като последен парвеню" (Пенчев 1994: 1). Национализмът в тази позиция е и "изконен" (Жечев вижда изконността в българския селянин (Пенчев 1994: 4), и историзиран, и регионален, и постоянно възраждаща се потенция, която съхранява самобитността: "[...] само пълното изчерпване на националната потенция довежда до плодотворен живот в един национално изграден свят, в който ще преобладават националните връзки и институции. Иначе ни очаква претопяване и асимилация, т.е. предателство към нашите предци, измяна към тяхната памет и предание" (Пенчев 1994: 4).

Тази националистическа теза е обявена като национална кауза, нейната свръхконцентрация обединява и расовото, и "котловинното", и институционалното, и етническото, и държавното, и гражданското. Поради което "народ", "нация", "страна", "държава" при Тончо Жечев са синоними. Те изразяват точно потенцията, чрез която и "котловинното", в смисъл на провинциално, маргинално, може да излъчва "лице", т.е. да бъде един от индивидуалните езици на света. На обединителната регионална идея на Тончо Жечев се противопоставя нейната противоположност - регионалното е лесно постижимо, защото е малко; провинциално, защото няма сили да се сравнява с големи дискурси; незабележимо, защото е разпръснато в обсега на националното пространство и е несистематизирано. В дискусия, осъществена в "Литературен вестник", Михаил Неделчев ясно обяснява негативите на регионализма: "Липсата на център означава много неща. Първо, ти не си длъжен да дебютираш и да се утвърдиш в Центъра. Твоето регионално осъществяване е напълно достатъчно при един разпаднал се общонационален литературен живот" (Неделчев 1997: 14). Малко по-нататък Неделчев обяснява понятието "регионализъм" не само с оглед на националната територия, но и с оглед на националното като част от света: "Аз разбирам понятието "регионализъм" по-широко. Има регионализация и на столичната литература, която отдавна вече не е столична. Всичко се е разпаднало, няма стремеж към интегритет, няма взаимно познаване" (Неделчев 1997: 14). Разбирането за националната идея като цялост и норма явно се противопоставя на постмодерната рецепция на национализма, според която регионалното може да излъчи същата сила както национално-есенциалисткото. Но така или иначе, както отбелязва едно изследване върху "националния характер" на Балаш, по отношение на национализма от края на миналия век в по-голямата си част българският интелектуален елит се ориентира към определено модерни и практически актуални трактовки (Балаш 2007: 3-19). В този смисъл е и една гранична статия на Ивайло Знеполски, в която се призовава да не се гледа на националното като на емоция, а да се търси неговата рационалност. Защото България излиза от "народния социализъм", което ще рече, че трябва да се потърсят европейските измерения на националното чувство (Знеполски 1990: 1, 7).

В духа на модерното преосмисляне на автоматизирани националистически калки (употребявам думата "калки", защото не можем да говорим за цялостна концептуална и оттам автоматизирана национална идея) е и една университетска програма от 90-те на Инна Пелева, в която се предлага нова периодизация и преосмисляне на заварени от времето на социализма възможности на национализма:

Национализмът и литературата на по-миналия век. Посоки във въобразяването на общността.

а) Концептуализации на Времето:

Историографските проекти на ХIХ век. Разкази ("наши" и на чужденци) за произхода на българите. Постулирането на родоначалника Паисий. Учебникът по история и романтическата историческа драма на по-миналото столетие. Намразеното Средновековие (Ботев). Прогресът - оптимизми. Революция и есхатология. Култът към паметта - 80-те години на ХIХ век. Календарът - формализацията на времето като шанс за литературата.

б) Концептуализации на Пространството:

От "историческата география" на Паисий до "землеописанията" на 70-те години на ХIХ век; от държавата като герб (Жефарович) до държавата като географска карта. "България" - мястото, създадено от възрожденската текстовост (поетика на географското). Алегория и пейзаж. Маршрутите на тогавашния сънародник - как и накъде пътува търговецът, хаджията, заговорникът, ученикът, учителят, духовникът, беглецът (от чумата, от затвора, от турците, от военните действия), политическият и икономическият емигрант и т.н. Описание и патриотизъм. Пътеписът като текст. Железницата и телеграфът - реалности, тропи и реалност на тропите. Градът - описание и преживяване. Селото. Домът. Пътят. Чужбината. Балканът. Полето.

Пространственосъдържателни проекции на Рая и Ада в българската предосвобожденска литература. Затворът - ключовият топос (Раковски, Каравелов, Миларов, З. Стоянов, Величков). География на желанието (Вазов). Далечното и екзотичното според текстовете на по-миналия век - митологии на чуждостта.

в) Концептуализации на Човешкото:

От "етнично" през "социално" към "индивидуално" и "общочовешко".

Езикът на телесното. Здравето като ценност (от "лекарствениците" до метафориките на радикалния националистически проект). Двусмислията на Младостта (Ботев, Вазов, П. П. Славейков). Възрожденските демонологии на старостта и болестта. Страхът от животното - предосвобожденските антиутопии на физиологичното. Радостта от тялото - П. Р. Славейков срещу Ботев. Кръвнородовата метафорика в езика на национализма.

Възпитание на чувствата: страх, срам, омраза, обич, смях и "групова душевност".

Смъртта, обмисляна от литературния текст на ХIХ век.

Етоси - "слава и плячка", "добродетел и мъдрост", "богатство и слава", "щастие, слава", "чест и слава", "дълг, чест, милост, труд, идеали" и др.

2. Проблематизации на възрожденските идеографии.

а) Умората от историята и 90-те години; аисторичното - сърцевина на историята (П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров). Сънят и копнежът срещу паметта, случайността срещу необходимостта, себичността срещу алтруизма - Яворов за историята. Прогресът - песимизми. Ницше в България. Скептикът Михайловски. Правата на Изключителния (П. П. Славейков срещу К. Христов).

б) Откриването на селото и преконцептуализацията на "българското" като съдържателност и пластика (модерните, реалистите, народниците, почеркът "А. Страшимиров").

в) "Бай Ганю" на А. Константинов - деструкцията на автоматизираното националистическо писмо.

г) социализмът от 90-те на миналия век и интелигентската съпротива срещу смъртта на Възраждането" (Пелева 2007).

Подобно оформяне на националното безспорно е под егидата на утопиите, на въображението, което с помощта на български текстове чертае география, топография, идеологии, морал, чувства и дух на българското. Другото име на този вид национализъм е "българско", както и "родно", което дава основание в университетите да се изучава дисциплина "етнология на литературата" (Пелева 2007). Подобно разбиване на националното е възможност националното да се гледа не като локално, а като универсално, като включващо се в широки контексти, които ще го видят и като балканско, и като европейско, и като световно.

Точно Балаш говори за "онтологичен национализъм" (Балаш 2007), според който нацията е изначално явление, както и вечна величина. Нейната еволюция само подчертава отдавна съществуващи ценности, забити във времето като жалони. Този вид национализъм най-вече влиза в популистки манипулации и де факто атакува всяка рационална или практическа формулировка на национализмите като изявени "тук" и "сега"². Той няма много общо с изповядвания от Тончо Жечев национализъм, който е комплексно-исторически и говори за вечност на базата на историческото моделиране на манталитета. В статията си "Държава, но с мярка!" Жечев вижда държавата като продукт на "партизанщина" и "котерийни интереси", като "плод на българското безверие", довело до това, че православната църква не си е на мястото. В резултат - настоящата национална държава е с "крайно разпасани нрави". При Тончо Жечев имаме исторически развиващ се национализъм, преди да стане морална, етническа или гражданска, нацията е историческа категория. Тя се формира отвън навътре, но това води не до обективизъм, а до субективно възпроизвеждане на формирани отвън стереотипи: "Митът за Одисей" е най-субективната книга, която съм написал и която навярно ще напиша" (Жечев 1993: 16). Историзмът на Тончо Жечев е достатъчно силен и рационално премислен, за да отдалечи подобен национализъм от популистки изяви. Тъкмо обратното, придава му автентичност, най-вече на философията на българското. Неслучайно Жечев заявява: "Цветан Тодоров в своето списание в Париж преведе части от тая моя книга ("Митът за Одисей" - б.м., А.А.). Чувал съм, че още тогава тя е заинтересовала интелектуалци от Запад" (Жечев 1993: 17). Ако трябва да говорим за автентичен национализъм на метаниво, то това е безспорно идеята за вечното завръщане на Тончо Жечев, но видяна като път през вековете. Географските и езикови граници на модерна България безспорно удържат формата ѝ, но измеренията ѝ слизат дълбоко навътре в светоусещането и постоянните му метаморфози. В тази теза нацията не е наследник на свещеното, а на драмата, на тъмните борби по пътя на утвърждаването. Нещо, което в българската литература постига Емилиян Станев с романите си "Легенда за Сибин, преславският княз" (1968), "Антихрист" (1970) и "Тихик и Назарий" (1985). Такъв вид национализъм възниква тогава, когато утвърдените културни граници не съвпадат с религиозните (Гелнер 2002: 99).

Една теза по въпроса за националното, изказана от Светлозар Игов, видимо обединява крайностите, функциониращи в културното ни поле. В своя рецензия за книгата на Антон Баев "Белези от българин" Игов говори за заблудите, в които ни вкарват национализмите, но и за невъзможността да не се потърсят практични граници на националната идея. Това, което е различно от крайностите, е, че на всякакъв вид национализъм му се отказва твърда почва, защото неговото внушение зависи от различните обстоятелства, в които той се вписва и които той обслужва: "Ето защо това какви сме не може да бъде предмет на сериозна наука, защото самото то е променливо" (Игов 2006). Според Игов национализмите винаги обслужват, манипулират, провокират с користта си. Те са преди всичко политическа категория и приложени в литературата, правят художественото произведение повече политическо, отколкото фикционално: "Какво е нещото, което и до днес хвърля, според мен, една основна заблуда в мисленето ни по тези въпроси? Те най-напред бяха възродени от една антология на българското есе през 70-те години в библиотека "Есета" на Варненското издателство. След това се появиха в отделен том, наречен Народопсихология на българите, под редакцията на Минчо Драганов, в който беше направен опит, макар и доста омекотен, за задаване на идеологическа рамка, и за последен път - и в най-разширен вид - излязоха в един сборник Защо сме такива? Този последен сборник е най-критичен, защото вече поставя въпроса не какви сме, а - защо сме. Но въпреки това не е скъсал с една основна заблуда на мислене от този тип, който смята, че ние сме някакви. С това не искам да кажа, че ние сме никакви. А искам да кажа само това, че този тип размисли какви сме никога не може да бъде опрян на сигурна основа. И всичко онова, което обикновено се измъква като народопсихологически размисъл, е валидно само в определен контекст (Игов 2006). Светлозар Игов демитологизира основна насока на дефанзивния коренотърсачески национализъм, който ни представя като портрет за "вечни времена". В тази теза се отхвърля точно портретното, акцентува се върху този, който изгражда и формулира националната идея и неговата нужда да представи точно определен вариант на национализъм. Считайки национализмите за крайно подвижна категория, Игов акцентува върху тяхната субективност, а не върху обективността им. Откъдето и голямата манипулация на национализмите, която винаги води възможно най-жестоките конфликти и дела: "Истинският въпрос, който трябва да си зададем и от който можем да получим това познание, е - защо си мислим, че сме такива. Каквото и да си мислим, защото в различни периоди си мислим различни неща. Това, какво си мислим ние за нас самите като българи, не е никакво свидетелство за това дали сме такива, а е свидетелство само за оня, който го казва" (Игов 2006).

В днешно време всички изброени възможности на национализма присъстват в българското културно съзнание и тяхното отчленяване е много трудно. Защото: като всяка постмодерна ситуация и българската е в невъзможност да предложи чисти величини. Наличието на национални държави, в случая България, все още удържа националната идея като доктрина на сговарянето и реда, но не може да отрече сепаратизма вътре в самата идея. Говорейки за постмодерния национализъм, Мария Тодорова отбелязва: "Националната идеология, която е основополагащ продукт и незаменим атрибут на националната държава, обхваща повече от един дискурс и разкрива забележителна способност да присвоява дискурсите на често противостоящи идеологии, за да се легитимира. Точно това се случва във времето на комунистическото управление, а както изглежда, случва се и сега в опитите през посткомунистическия период езикът на водещия дискурс на демокрацията да се адаптира за нуждите на националната идеология" (Тодорова 2010: 180). Дифузността обаче много повече провокира към дебат, защото национализмът в съвременната култура е още мътна река, от която трябва да се извлекат хвърлените в нея различни идеи.

БЕЛЕЖКИ

1. По отношение на Николай Хайтов става въпрос за цялото му творчество, което по същество разработва етнорегиона като щрих на универсума. [обратно]

2. В края на миналия век се появява антологията "Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност" (1994). В събраните класически текстове авторите реализират тезата за "вечната" основа на българското в неговите различни аспекти. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Алекова 1997: Алекова, Е. Нацията съществува само чрез езика. Интервю с Георги Джагаров. // Български писател, бр. 25, 1997.

Андерсън 1998: Андерсън, Б. Въобразените общности: Размишления върху произхода и разпространението на национализма. Превод от англ. Яна Генова. София, 1998.

Ападурай 2006: Ападурай, А. Свободната модерност. Културни измерения на глобализацията. Превод от англ. Мария Димитрова, Георги Христов. София, 2006.

Арато 1997: Арато, Д. Националната идея. Разговор с Дьорд Арато. Из интервюто на Марин Георгиев, март 1997. // Литературен фронт, бр. 9, 1997.

Балаш 2007: Balazs, Tr. The Nationalization of Philosophy: Constructing a Bulgarian "National ontology" in the Interwar Period. // Sofia Academic NEXSUS, 2007, issue 1, pp. 3-19.

Богданов 1997: Богданов, Б. Отвореното общество като проблем на личността. // Литературен форум, бр. 13, 1997, с. 1, 3.

Бойчева 1994: Бойчева, М. Луксът на бедните. // Български писател, бр. 6, 1994.

Брубейкър 2004: Брубейкър, Р. Национализмът в нови рамки: Националната общност и националният въпрос в Нова Европа. Превод Ани Теохарова. София, 2004.

Бъргър, Лукман 1996: Бъргър, П., Лукман, Т. Социалното конструиране на реалността. Превод Кольо Колев. София, 1996.

Ганди 2005: Ганди, Л. Постколониална теория. Критическо въведение. Превод Милена Атанасова. София, 2005.

Гелнър, 2002: Гелнър, Ърн. Срещи с национализма. Превод от англ. Ивелина Ватова. София, 2002.

Гросби 2008: Гросби, Ст. Национализмът. Превод от англ. Жана Тотева. София, 2008.

Димитрова 1994: Димитрова, Бл. Хомо Балканикус. // Литературен вестник, бр. 33, 34, 1994.

Доган 2017: Доган, А. Писмо във Фейсбук, 2017.

Еленков 1998: Еленков, И. Родно и дясно. София, 1998.

Желев 1990: Желев, Ж. И сега се смятам за марксист. Разговор с д-р Жельо Желев, председател на Съюза на демократичните сили. // Литературен фронт, бр. 7, 1990.

Жечев 1983: Жечев, Т. Род и родно място. София, 1983.

Жечев 1985: Жечев, Т. Митът за Одисей. София, 1985.

Жечев 1993: Жечев, Т. Държава, но с мярка! // Летописи, 1993, кн. 11/12.

Защо 1994: Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. Съст.: И. Еленков, Р. Даскалов. София, 1994.

Знеполски 1990: Знеполски, Ив. Национални чувства и демокрация. // Литературен фронт, бр. 5, 1990.

Иванова 2015: Иванова, Е. Какво се крие зад родния национализъм. // Култура, бр. 34 (2826), 09.10.2015. Също: <http://www.kultura.bg/bg/article/view/23897> (17.10.2018).

Игов 2006: Игов, Св. "Белези от българин" или как да изградим собствена идентичност. // Електронно списание LiterNet, 18.11.2006, № 11 (84) <http://liternet.bg/publish/sigov/a_baev_3.htm> (17.10.2018).

Конъли 2016: Конъли, Дж. Другата емигрантска криза на Европа. // Либерален преглед, 28.07.2016 <http://librev.com/index.php?option=com_content&view=article&id=3035&Itemid=1000> (17.10.2018).

Кьосев 1998: Кьосев, А. Списъци на отсъстващото. // Българският канон? Криза на литературното наследство. София, 1998.

Миланов 1990: Миланов, А. За да не се срамуваме, че сме българи. // Литературен фронт, бр. 2, 1990.

Неделчев 1997: Неделчев, М. Новият регионализъм. // Литературен вестник, бр. 12, 1997.

Пелева 2007: Пелева, И. Българска възрожденска (и друга) литература - между методологията и методиката. // Електронно списание LiterNet, 04.03.2007, № 3 (88) <http://liternet.bg/publish20/i_peleva/bylgarska.htm> (17.10.2018).

Пенчев 1994: Пенчев, Б. Всекиму заслуженото! Интервю с проф. д-р Тончо Жечев. // Литературен вестник, бр. 10-11, 1994.

Петреску 2016: Петреску, Д. Комунизмът в Източна Европа. Сравнение на три типа: национално-адаптивен, на благосъстоянието и национално-модернизационен комунизъм. // Историческото сравнение - методи и обекти. Към една сравнителна история на комунизма в Източна Европа. София, 2016, с. 105-126.

Ренан 1999: Ренан, Е. Що е нация. Превод от френски Рени Йорданова. // Език и литература, 1999, кн. 1, 3-37.

Сорос 1997а: Сорос, Дж. В преосмисляне на отвореното общество. Превод Данаил Данов. // Литературен форум, бр. 6, 1997.

Сорос 1997б: Сорос, Дж. В преосмисляне на отвореното общество. Превод Данаил Данов. // Литературен форум, бр. 7, 1997.

Сорос 1999: Сорос, Дж. Капиталистическата заплаха. Превод от англ. Боян Стефанов. // Литературен форум, бр. 29, 1999, с. 9, 16.

Спасов 1998: Спасов, И. Мизерно време. Български писател, бр. 22, 1998.

Тиес 1999: Тиес, Ан-Мари. Проблематизираната национална идентичност. Превод Иглика Луканова. // Демократически преглед, 1999, кн. 41/42, 659-665.

Тодорова 2010: Тодорова, М. Курсът и дискурсите на българския национализъм. Превод от англ. Димана Илиева. // България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития. София, 2010.

Тотев 1997: Тотев, П. Земята на Ботев и Левски. // Български писател, бр. 26-27, 1997.

Фанон 1990: Fanon, F. The Wretched of the Earth. 3th edn. Trans. Constance Farrington. Harmondsworth: Penguin.

Хайтов 1998: Хайтов, Н. Литературата е мъченичество. // Български писател, бр. 19, 1998.

Херцингер 1993: Херцингер, Р. Новият културнационализъм. Превод от немски Таня Джоева. // Култура, бр. 43, 1993.

Хобсбом 1996: Хобсбом, Е. Нации и национализъм от 1790 до днес. Превод от англ. Мария Пипева, Емил Георгиев. София, 1996.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2019
Антоанета Алипиева. Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен. Поглед отвътре. Варна: LiterNet, 2019

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен. Поглед отвътре. Велико Търново: Слово, 2017.