ИЗСЛЕДВАНИЯ ВЪРХУ НАЦИОНАЛНАТА ИДЕЯ В БЪЛГАРСКИТЕ КРИТИЧЕСКИ МОНОГРАФИИ ОТ КРАЯ НА МИНАЛИЯ ВЕК ДО ДЕН ДНЕШЕН

Антоанета Алипиева

web | Литература и национализъм...

През последните десетилетия се появяват няколко изследвания върху национализма, които представят основни рефлекси върху този проблем. Ако погледнем широко, всяка една книга върху българската литература е възможност националната идея да се наблюдава и тълкува. В случая обаче ще зачетем само специализираните монографии за национализмите, защото те съвсем във фокус размишляват върху проблема. В опита си да обясни постмодерната ситуация през 90-те години на миналия век, всъщност започнала още от 80-те години, но етикирала се през 90-те, Бойко Пенчев гледа на националното българско пространство като на стремеж към определени "липси": "Българската модерност споделя основните принципи на европейската, но притежава и свои специфични черти, които аз бих обобщил и нарекъл "глад за модерност". Ние имаме извечен комплекс за изоставане спрямо "света". На нас модерното винаги се дава като видимост, като вече-станало-някъде-на-Запад (или на Изток). Състезателният елемент в догонването на "напредналите" болезнено изостря процедурите на модернизацията. Ако на Запад разширяването на полето на нормалното и разумното е интуиция, то при нас то е поставена, видима цел. Ние съзнаваме какво не сме направили и цялото общество се превръща в авангард, държи се като субект на литературата, като Автор" (Пенчев 1999-2018а). Затвореното общество на социализма с натрапен и задължителен Автор е преодоляно и националното като категория се насища с множество индивидуални езици, губи своя есенциализъм, така да се каже.

Всъщност "Тъгите на краевековието" от Бойко Пенчев представлява събиране на рецензии за важни книги от краевековието, които се прощават с високите гами на национализма и утвърждават търсенето на ниските му езици. Набавяне на липсите, най-вече на подводния му плурализъм. Ако миналото е официализирало положителната същност на националното като идея, територия, език и символика, то Пенчев набляга на манипулациите при неговото изковаване и официализиране: "Ако националната идеология е езикът, на който мъртвите ни заклинат, шепнат, мъмрят и окуражават, то новоисторическите подходи разбулват изкуствеността и манипулативността на този език, поставяйки под съмнение самото съществувание на мъртвите. Ужасната възможност за една празна история е източникът на дълбинното безпокойство, заглушавано с процедурите на семиотичния анализ, генеалогията, интертекстуализма и прочие. Защото без грамофонната фуния на идеологемата отговорността за говоренето с мъртвите става лична и поименна. Със страшна сила тежи такова знание в една култура без друго трансличностно предание, освен национално-идеологическото" (Пенчев 1999-2018б). Национализмът се обявява по-скоро за идея-етикет, чиито автоматизирани клишета трябва да се отхвърлят и идеята да се използва за "отваряне на дискурсивни полета" (Пенчев 1999-2018в). Вътре в тях ще се открият травми, лъжи, манипулации, липси и множество "анти-". Наследеният от социализма български национализъм "[...] е изпълнен с архаични регресивни енергии, които подкопават неговата рационалистична, просвещенска фасада" (Пенчев 1999-2018в).

Всъщност национализмът като понятие и същност през 90-те години от 20. век често пъти се дефинира като "архаика", "регресия", "ирационалност". Той получава тези етикети, без някое изследване да се занимае подробно с национализма като теория и практика въобще, респективно в България. Национализмът е подкрепян и доказван чрез образи, сюжети, традиции, етнология и приемане/отрицание, но не получава завършено теоретично тълкуване. От една страна, национализмът се въобразява в границите на държавата (език, култура, поколения, институции), от друга страна, за национализма се разсъждава отвъд пределите на нацията, като българското е част от културата на света. "Тъгите на краевековието" събира в едно български и небългарски дискурси, т.е. опитва се да включи национализма в дискурсивното поле от световни културни факти. В тази презумпция не само старите етикети на национализма са в криза, но в криза е и нацията като еднородна категория. Интерпретирайки в подобна насока, книгата на Бойко Пенчев видимо подготвя идеята за постнационалните социални форми, според които литературата е огромно поле, в чийто обсег се пресичат разни индивидуални, групови, идеологически и т.н. гласове. В това поле няма йерархии на ценности и естетики: "Като че ли наистина имаше няколко души, които вярвахме, че животът е част от литературата, че езикът е безкраен и неговите подмоли и ръкави могат да бъдат преброждани напред и назад, нагоре и надолу. Политическото ни кредо се изразяваше именно и само в това освобождаване. Сега, през 1998 г., вече може да се каже, че идеята за висока литература в България е окончателно мъртва" (Пенчев 1999-2018г). В края на 20. век се оформят гласове за освобождение от географска територия, институционална зависимост, окови на традицията и т.н. Идва глобализмът, но дали той е комфорт за нас, и по-важното - можем ли без национализма?

Всъщност не можем, както и да го обявяваме за "куха черупка", "архаика на патриархалното". В последното десетилетие от миналия век две от книгите на Инна Пелева "сюжетират" национализма от епохата на възрожденските и поствъзрожденските ни дни. Националната идеология в нейните възрожденски конотации е не само митичният разказ за българите, но и одържавеният национализъм чрез учебници, учебни програми, чрез емблемите на държавни институции. Говорейки за българската идентичност в нейния пик - втората половина от 19. век, Инна Пелева чертае ситуация, чрез която спокойно можем да опишем и края на 20. век: "Преди масовият човек е живял чрез и сред ясните ориентири на силно конвенционализирани стратегии, "правилно" (според навика) обвързващи света и езика. До голяма степен той е възприемал като самоочевидни, "естествени", "априорно" зададени и с твърди параметри семантическите и ценностните ореоли на "българско", "свое", "чуждо", "враг", "роден", "патриотизъм" и пр. Подобни отдавна обживени, превърнали се почти в първосигнална рефлекторност мисловни и емоционални стереотипи-технологии за назоваване, подреждане и йерархизиране (т.е. за разбиране и изживяване) на битийната фактичност се оказват обаче със силно понижена познавателна ефективност и поведенчески-операционална адекватност след историческия трус от 1878 г. Българският човек, озовал се изведнъж (а от определен ъгъл на виждане - и насила) в изцяло нова, тотално друга ситуация, изживява болезнен културен шок от случването на визионерски предвкусваното бъдеще в настоящето на свободна България" (Пелева 1994: 7-8). Ако "свободна" България от края на 19. век наследява конвенционални стратегии, чрез които изживява родното и "шокът" ѝ е процесът на превръщане на родното в национално, то отхвърлянето на тоталитарното общество и "скокът" в демокрацията е друг шок - да се преодолеят есенциалните стратегии на национализма, да се провокира одържавената му патетика, да се раздроби целостта на разказа, на визиите, на символиката. В книгата "Идеологът на нацията. Думи за Вазов" с национализма се борави априори, авторката счита, че той е вече изкован като рамка и Вазов попълва празното пространство в нея с национални сюжети, символи, герои. Посочва се, че "свободна" България ("свободна от "турското робство", а всъщност и почти до края на миналия век) активира "[...] етически и естетически висок национален сюжетен модел на историята, способен да удовлетвори идентификационните пориви на обикновения и анонимния, търсещ закрила в заедността-принадлежност на етническото "ние" (Пелева 1994: 11). "Високият смисъл" на националната идеология е дефанзивен национализъм буквално за всяко българско време не само в скалата на хронологията, но и в скалата на психическия живот.

Наследеният през 90-те години на миналия век национализъм е предимно във високите гами на героиката, страдалческата саможертва, оптимални расови хора - лице на колективната енергия и стратегия, на опазените географски и исторически граници - гаранция за уникалността. Не ще и дума, че този национализъм е дифузен, той е амалгама от етнически и граждански рефлекси, от романтическа окраска и институционална рационалност. Въпреки своята дифузност и постоянно нахлуващи в него допълнителни конотации, той е удържан като държавна доктрина - именно в своите високи смисли. "Идеологът на нацията. Думи за Вазов" от Инна Пелева заговаря с "ниския" културен език на национализма, посяга върху защитните механизми на институциите, охраняващи националните библии. Произведенията, които книгата интерпретира, са "Епопея на забравените" и "Под игото" от Иван Вазов - христоматийните жалони на културното ни самосъзнание. Измъквайки се от Властта и автоматизираното и "предано" четене, Пелева обяснява новите стратегии, чрез които националната идея в литературата трябва да се осъществява, а именно - постоянно да се обогатява чрез дълбочините, които съдържа в себе си. Националната идея не е застинала величина, а вариации от смисли, които всяка различна интерпретация може да извади. Още едно доказателство, че за 90-те "висока" литература не съществува. Институциите вече не могат да охраняват образцовия списък от произведения на Нацията. Четенето като процес става не задължително, колективно, институционално. Четенето е индивидуален избор и легитимация на усещането:

Когато текст от националната литература влезе в образователните програми на държавата, неминуемо рязко се ускоряват процесите на стареене и износване в организма му. Понеже Училището е една от институциите, удържащи себеидентичността на групата през и въпреки смяната на поколенията, то по природа не е склонно да поощрява разночетенето, което периодически да подновява-подмладява произведението, да му позволи да регенерира: преподаването на "Под игото" всъщност максимално би постигнало целите си, ако благодарение на него баща, син и внук знаят едно и също за това какво казва романът, какво значат в него думи като "българи", "турци", "робство", "борба", "подвиг", "безсмъртие" и пр. Иначе речено, Важните текстове за една нация са поставени в комуникативна ситуация, силно неприличаща на тази, в която осъществяват връзката си с читателя Другите книги. Нерядко те са Важни текстове, защото са престанали да бъдат просто и само литература, били са натоварени с ред отвъдестетически функции, чието осъществяване обаче изисква автоматизация на четенето и доста твърд обществен договор как да се разбира написаното. Всеки опит за връщането му в литературността - доколкото това връщане означава виждане и чуване на друг глас, дирене на нова версия, пре-създаване на известното чрез откриване на неизвестното, странното, непознатото в него - всъщност влиза в конфликт със социално-властовия статус на Важния текст, присъден му поради приемането му за устойчив, непроменяем, съдържащ вечните истини на колектива. Така битието на Голямата национална книга се разтяга между необходимостта да е непрекъснато равна на себе си, една и съща и с "постоянни" смисли, правещи в края на краищата ненужно усилието всяка генерация да я чете пак, и необходимостта да е съживявана периодически в реинтерпретации, доказващи, че тя съществува, постоянно ставайки друга (Пелева 1994: 92).

Въпреки че през последното десетилетие от 20. век се създава впечатление за криза на националната идея, всъщност е обратното: националната идея се обогатява вариативно, от нея се изтръгват неактивирани дълбочини, атакува се нейната институционална константност. В подкрепа на тази теза е и втората книга на Инна Пелева "Ботев. Тялото на национализма" (Пелева 1998), в която националната идея се доказва чрез хтоничните си възможности. Разчитайки творчеството на Христо Ботев като средоточие на расова енергия, Пелева разглежда еманацията на етническия национализъм, който е агресивен именно поради липсата на държава. Всъщност стремящ се към легитимация, този национализъм активира телесното, атавистичното, иначе казано - предкултурното, за да може да осигури за себе си пространство. Самата авторка подчертава, че нейната интерпретация е "[...] чрез осъзнато проведената политика на липсата" (Пелева 1998: 13). Липсите на познатия до този момент Ботев национализъм се определят така: "Позитивният образ на Българското възраждане е толкова укрепен, толкова естествен и логичен в мотивите на потребността, че най-често обсъждаме какво и как тогава се създава, ражда, изгрява, разсъмва, начева, израства и доста по-рядко - какво, как и защо навремето, през 70-те, се погубва, умира, залязва, стъмнява, приключва, проваля; кои са онези възможности на епохата, онзи потенциал от проекти, мечти, амбиции, версии за света, които 1876 г. (най-голямата, най-важната) съсипва веднъж завинаги - (и може би "не за добро")" (Пелева 1998: 13-14). До появата на двете книги на Пелева през 90-те години на 20. век в българското културно и литературно съзнание липсва "долната" част на национализмите. Не че текстовете на Големите национални книги не ги подават, но съзнанието не ги допуска, не ги иска, така да се каже, защото автоматично следва разработените и внушени високи пространства на българската национална идеология. Пелева акцентува върху "умирането" и "разрушенията", върху "липсите" в интерпретацията на национализма, но не успява да преодолее сепаратизма като атрибут на националното мислене. Тя ползва затворената конфигурация на българското, което в определен смисъл е следване на традиция. "Другият", макар и маркиран, не се възправя като концепция срещу българското, което се тълкува в затвореното си пространство. Двете книги не могат да стигнат до популярна теза през 90-те, а именно, че "патриотизмът е капан" (Кръстева 1993: 46-47). Но за сметка на това пък опровергават също популярна западна теза: че национализмът на посткомунистическите държави може да стане агресивен: "Национализмът, поне този на запад, е реакция срещу насилственото огъване. Източна Европа и бившият Съветски съюз днес са една огромна отворена рана. Възможно е дългите години потисничество и унижения да предизвикат у освободените народи и техните водачи рязка обратна реакция, избухване на чувството за национална гордост, агресивен стремеж към самоутвърждаване" (Бърлин 1993: 3). Книгите на Инна Пелева по-скоро набавят липси в смисъла на националната идея в литературата, отколкото да универсализират присъствието ни в света на културите.

Две от книгите на Никола Георгиев са тези, които разглеждат националната идея в контекста на света. Това се постига чрез ключа на междутекстовостта. Националното се приема като унаследена енергия, утаена в емблематични символи, сюжети, типажи. Те задвижват контекст, в който националното наистина възпроизвежда дискурсивни полета точно защото е универсално по същност. В "Името на розата и на тютюна" (Георгиев 2002) Никола Георгиев вижда националните граници между литературите като измислени, а говоренето за литературата като говорене за творби-паметници (Георгиев 2002). Междутекстовостта би могла да каже много премълчани и незабелязани досега неща, да накара националната идея да се съпостави с други култури, както и да задвижи различни ракурси, които да коригират историчността, да обогатят манталитетните уточнявания, да прехвърлят литературата вън от самата себе си и да я видят като генератор на емпирични сюжети. Ако трябва да използваме една известна теория на Брубейкър, с тази книга Никола Георгиев се отказва от "национализиращия национализъм", толкова характерен като присъствие в малките и млади държави (Брубейкър 2004: 19). Този вид национализъм постоянно отправя призиви в името на една "основна нация", вижда себе си в границите на собствената си държава и вижда другите националности като "не-свои". При младите или малки държави този рефлекс се оформя като компенсаторен проект за използване на държавната власт с цел подпомагане на специфичните интереси на основната нация (Брубейкър 2004: 20). Подобна теза е инерционна за началото на 90-години от 20. век и е използвана добре от държавния социалистически национализъм. Тъкмо с тази теза Никола Георгиев влиза в конфронтация, за да преодолее изолационистката наследена позиция:

Българското литературознание е патило от какво ли не, включително и от резки люшкания в отношението си към чуждестранното. На единия край стои убеждението, че всички понятия и модели, с които се описват другите европейски литератури, са приложими и към българската - "и нищо чуждо не ни е чуждо". На другия край чуждестранното литературознание е всичко друго, но не и добре дошло. Трудно е да се каже защо - дали защото носителите на това отношение вярват в националната обособеност и "неповторимост" на българската литература, или просто защото "всичко чуждо ни е чуждо" - но слабият интерес и силната неприязън към чуждестранното литературознание е безспорно един от пластовете на нашето, и може би все още преобладаващият. Това умонастроение у нас е старо, но на нова почва и с нови красиви цветове процъфтя то през четирите десетилетия на Великия български изолационизъм, когато чуждестранното литературознание бе не само чуждо, но и вражески чуждо (Георгиев 2002).

Националното постига себе си, като се отлива в представителни символи: розата и тютюна (от "Бай Ганьо" на Алеко Константинов и "Тютюн" на Димитър Димов). Те стават плакатни емблеми на България, но завършени, те вече имат свойството да прескачат граници, да говорят с другите култури. С други думи, национализмът е осмислен концептуално, неговата завършеност като идея е задвижваща сила към други, нови идеи: "Бай Ганьо" и "Тютюн" се опряха върху името на розата и на тютюна и постигнаха себе си. Едновременно с това те активно дадоха своето в изграждането на литературния и културния образ на България. Сега розата и тютюнът са в културната памет. България остана безименна - и то е част от голямата ѝ днешна безприютност. И дано си остане безприютна. Защото безприютността може да е тежка цена, но е неизбежната цена на свободата и независимостта" (Георгиев 2002). В началото на 90-те години (първото издание на книгата е от 1992 г.) - отново утопия, въобразила си, че националната ни идея е достатъчно силна, че да остане идентична, т.е. константна.

Другата книга на Никола Георгиев, от 1991 г. - "Нова книга за българския народ", гледа на националното като непрекъсната манталитетна възпроизводимост. Неслучайно заглавието на това произведение е метаморфоза на класическата книга на Стоян Михайловски "Книга за българския народ" (Михайловски 1897). Изобщо в рамките на последното десетилетие от 20. век (известно като преходно, конфликтно, нееднородно, неясно в национално-концептуален смисъл), та в това последно десетилетие се очертават два основни дискурса - първо, националното е вечно метаморфозиращо в рамките на държавата и в рамките на етническото; второ, властовият етнически културен ресурс отслабва в посока на постмодерното девалвиране на традициите, в услуга на глобализираща се Европа, в която колективите се разпиляват за сметка на губещия етническа идентичност човек. В този втори дискурс териториите на националните държави, макар и оградени от суверенни граници, не са вече твърди, пътищата са свободни, хората се движат също свободно (всъщност за Източна Европа причините са преди всичко икономически). Книгата на Никола Георгиев активира мултиплицирането на манталитетната енергия и я вижда не само като пристигаща от книга в книга, но и като разливаща се от литературата в действителността:

Но да оставим литературната условност и се върнем на социалната, към взаимната зависимост, проникване и обратимост между действие, съучастие и противодействие. Тая зависимост особено ясно и мъчително се проявява във времена на по-осезателни социални преходи. Едно от тях е времето, в което сега живеем и което наричаме епоха на посттоталитаризма в Източна Европа в края на XX век. Стана ясно, мъчително ясно, че предишната "книга" е била широко съавторско творение, на което деспотът е бил повече художествен оформител или редактор, отколкото автор. Става ясно, заплашително ясно и колко голяма е опасността от ново преиздание (Георгиев 2003).

От националната идея, защитавана от постмодернизма, се очаква да прокара път към едно морално и политически образовано глобално общество. И в двете си книги Никола Георгиев отхвърля тази теза. Неговата концепция защитава българското в известните му граници - държавни, географски, исторически, културни. Националистическата му политика средоточва енергията в познатото, но търси съвременните му метаморфози. Към българските явления "Нова книга за българския народ" е жестока, но и отбранителна. Критикувано, разочароващо всеки морален индивид, българското е единствена възможност за българите. Тази идея, изказана в началото на 90-те, е нов дефанзивен национализъм, предвкусващ огромната емигрантска вълна, напуснала България и превърнала се в "ghetto culture" по света:

В сравнение с миналото най-новото българско пътуване към Европа е поразително неясно, неопределено и бездуховно в целите си. Посоката е не само смътна, но и неточна. Днешният европейски слединдустриален капитализъм е тръгнал по нов път, който за България е много малко познат и още по-малко приложим, така че, образно казано, дори да успеем да пристигнем в Европа, пак няма да намерим там никого и пак ще трябва да сменяме посоката на пръчката с моркова. На това поне сме свикнали (Георгиев 2003).

"Да пътуваме към Европа", всъщност да сменяме идентитет, е видяно от Никола Георгиев не като естествен избор на културата ни, а като геополитика. Точно в тази си теза авторът разработва много известните теории за малкия народ, популярни през целия 20. век¹. Европа е въображаема тревога в началото на българския преход от социализъм към демокрация. Но и пророчество тридесетина години по-късно:

Да пътуваме към Европа? Да влезем в Европа?

В днешните божем либерални времена би трябвало да зададем либералния контравъпрос: а желае ли този народ да пътува нататък и да влиза там, няма ли той своя воля и право на свой избор? Интелигентни хора отговарят, че това било желязна историческа необходимост. На тях едва ли има смисъл да им се напомня, че желязна историческа необходимост беше и маршът към комунизма и към Съветския съюз. Жалко само за народа, чиято съдба повече от половин век ще се определя все от някаква желязна и все от някаква загадъчна историческа необходимост.

В днешните божем реалистични времена би трябвало да зададем и следващия контравъпрос: а може ли го този народ, може ли да пътува, да влиза, да се отъждествява с Европа?

В днешните божем рационални и сциентистки времена би трябвало да зададем и трети контравъпрос: а какво всъщност значи днес за нас "Европа"? (Георгиев 2003).

Двете ми книги - "Национална идентичност в българската литература" (Алипиева 1999) и "Български комплекси" (Алипиева 2001) също са написани като история на един свят, който все още "иска" да се задържи в границите на "нациите" и "националните държави" според старите им дефиниции - политически, икономически, културни, езикови. В този разказ "де-" и "анти-" се появяват в очертанията на тези дефиниции, нацията се схваща като толкова естествена, че предхожда историята. Набелязват се комплексите, травмите, апогеите, които като "колективно несъзнавано" провокират и мотивират съвременни рефлекси. В рамките на българското краевековие подобен национализъм разлага отвътре, но не отива до либерализма, т.е. все още ползва дефанзивната възможност на националната идея. И това е един от основните националистически езици през краевековието:

Новата и най-нова българска литератури досега не са дали категоричен пример на войнстващ национализъм, за който днешната дясна критическа линия активно говори в стремежа си да демитологизира предходните литературни модели, гледайки ги не като естетически, а като идеологически възможности на българското. Вече два века българската литература не успява да наложи като приоритет индивидуалните психологически патологии, тъй като самите ни реалности на живот в държавата повече провокират към обобщение на колективните драми или ентусиазми. И до днес манталитетната ни патриархалност, въпреки многобройните си кризи, продължава да е част от органиката ни и да събира културните ни и литературни факти във възела на националната идея, чрез която болшинството от нас могат да видят реализацията си. Защото колко персонални български имена биха издържали в глобализацията като самостоятелна значимост? (Алипиева 1999).

В общи линии в последните няколко десетилетия в България социумът сменя своя социологически облик: от активното поддържане на митологичната концептуализация, от каноничните митологии обществото преминава в активно развенчаване на митовете. Националистическите визии и езици са засегнати дотолкова, че губят патетика, но в никакъв случай не успяват за загубят идентичност. Защото във всички критически дискурси идентичността е локализирана в българското, разбирано в цялата му вариативност. Нещо повече: наречено травма, комплекси, колективно несъзнавано или липси, българското не може да надскочи собствените си граници и да се заяви като колонизиращ, универсален, глобален и т.н. език. Национализмът се демитологизира вътре в себе си, като активира низките, "дънни" възможности на българското. Тези характеристики са валидни още за литературата ни от 19. век, заглушават се малко или много през периода на социализма, който поддържа канонния патетичен национализъм с избрани символни вселени. След падането на Желязната завеса и комунистическите режими в последното десетилетие от 20. век "дънните" възможности на национализма избуяват най-вече за да обслужат идеята за постмодерна, която има претенцията за актуалност, и то конюнктурна.

С други думи, в българската постмодерна ситуация част от анализите на национализмите се припокриват с актуалните колониални теории, които "тикат" българската литературност в зависимост от далечни неолиберални теории, самите те в разрез с манталитетното усещане за значимост и близост на художествения дискурс. Всъщност този факт явно не е само български, защото е забелязан и отчетен: "В този смисъл "мимикрията" се превръща в новия лозунг на постколониалния литературен анализ. Според очертаващия се консенсус за постколониална литература най-радикалните антиколониални писатели са "хора на мимикрията", чиито изначални погрешни тълкувания непрекъснато прекрачват наложените антиколониални ортодоксални граници на литературността" (Ганди 2005: 172). Но колонизирането на българската литература идва и от вътрешната ѝ особеност: "Новата българска литература също не е автохтонна, а рецептивна, възниква чрез превод и побългаряване на вече изработената в европейските литератури жанрова и стилова система" (Игов 2014: 49). В този смисъл, особено в началото на 21. век, когато границите на разните идентичности са напълно дифузни, колониалните зависимости се местят ту към дефанзивния национализъм и цялата му гама от наследени митове, ту към отхвърляне на всички действащи митове и потапянето в мултикултурализма. Последната посока е колонизиран културен език, служещ си с образи като "България - клише и метафора" (Младенов 1997: 1, 3) или "[...] представяне на нацията от "външна" или от "вътрешна" перспектива - т.е. за овладяване на "метаезика", с който ще бъде коментирана, категоризирана и оценявана една нация [...]" (Кьосев 1994: 9). През последните 30-ина години национализмите явно повече зависят от начина на описването си, отколкото от вътрешния си убедителен идеен пълнеж. Казано по друг начин, национализмът и денационализмът са повече конюнктури, плод на нахлуващи световни идеи, отколкото активирана и разработвана идеология.

В този аспект трябва да се посочат две книги, които проверяват отключването на български националистически дискурси чрез световни теории за национализмите. Това са "Нацията - копнежи и употреби" от Паулина Стойчева (2010) и "Български идентичности и европейски хоризонти" от Татяна Стойчева (2007). В книгата на Паулина Стойчева творчеството на Алеко Константинов се разглежда в контекста на литературната история, и по-точно в пика на националистическата идея. Това е услужлив ключ към българската литература, която може да провери себе си чрез световни теории и да разкрие чрез тях спецификата на национализма си от края на 19. век. В този случай българският националистичен дискурс е представен определено като колониален. Другата книга - от Татяна Стойчева - тръгва не отвън навътре, а обратното, отвътре навън. Стойчева представя идентичността не като цялостно окрупнение, а като множество от специфични идентичности, завършени като идея. Те се съизмерват с европейските идеи и диалогизират с тях, тъй като "българският идентичностен вариант се разполага без колебания в европейското пространство" (Стойчева 2007: 153). Тук българското присъства с видима борба срещу комплекса си за колониалност, като опазва положителните конотации на българско и национално, а националистическият дискурс се разчленява на различни свои кодове - социални, политически, естетически и чрез тях се съизмерва със статута на европейското. Последното прочее присъства преди всичко със своята обобщеност.

Зависимостта на българската литературна национална идея от политическото като категория разработва Светлозар Игов. В книгата си "Три класически случая. Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев" (Игов 2014) той защитава нееднократно изразявана от него теза: че литературата се развива не само БЛАГОДАРЕНИЕ, но и ВЪПРЕКИ външните условия (Игов 2014: 32). Но за сметка на това литературното произведение почти винаги се "прочита" чрез външни зависимости, благодарение на които става политическо, идеологическо, националистическо и т.н. Известните романи на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев, появили се през 50-те години от 20. век, в самия пик на тоталитарния режим в България, десетилетия са "облъчвани" от външни конюнктури и прочитът им е обслужвал пак конюнктури, в които националната им емблематичност е бранила различни каузи и манипулации. Най-ярката измежду тях е "пролетарският интернационализъм", той, според Игов, е първосновна идея на днешното глобализиране (Игов 2014: 41). По време на комунистическия режим националистическите дискурси функционират направлявани от конкретни геополитически цели. Ето как Игов обяснява "прочитането" на един от ярките национални романи - "Железният светилник" от Димитър Талев:

Но връщането на Талев в литературния живот и издаването на неговия "националистически" от гледна точка на правоверните комунисти роман е вече фундаментално отричане на основната догма на комунизма - "пролетарския интернационализъм". Този път обаче дори най-преданите на Кремъл български комунисти не вдигат глас срещу "националистическия роман" - не защото у тях се е събудил заспал патриотизъм, а защото много добре знаят, че "българският национализъм" в случая е само инструмент на Москва в битката срещу по-опасния враг - отцепника Тито. По-късно този "български национализъм" ще бъде ту подтикван (или допускан), ту потискан от Кремъл в зависимост от промените в политическата конюнктура, тоест от отношението на Москва към Белград в контекста на световната политика (Игов 2014: 41).

Комунизмът като идея и най-вече като практика колонизира национализмите, но не с оглед на културната идентичност, а с оглед на търсена геополитическа сфера на влияние. Това прави националистическите езици силно манипулируеми, поставя всеки национален мит, символ или разказ в услуга на глобални геополитически стратегии:

А възражданата през 70-те и 80-те години "националистическа идеология" бе не либерализация на комунистическия режим, а разкриване докрай на неговата тоталитарна същност - че комунистическите режими не са "идеологически", а "технологически", за завземането, поддържането и укрепването на своята власт те могат да си служат с всякакви "идеологии" (фалшиви съзнания), използвани като "опиум за народа". Тоталитарните режими са винаги конспиративни и полицейско-терористични - в "тайното знание", че нямат друга идеология освен самата власт, е посветен само тесен кръг от властовия елит, на "народа" може да се предлага всякаква "идеология", единствено важното е безпрекословното подчинение на "властта" (Вожда) - не "идеологията", а sacrifizio dell’ intelletto - "жертването на разума", прекланянето на глава, подчинението е единствената "идеология" на всеки тоталитарен режим (Игов 2014: 42).

Защитаваната от Игов десетилетия наред теза, че изкуството е "въпреки" конюнктурите, довежда до огромни геополитически разрези на национализмите и до вътрешните енергии на националната идея. Според автора всяко значително произведение калкулира базисни модели, от които нас ще ни интересуват тези за национализмите. Видени чрез едни от най-популярните български романи, възприемани като "класически", Игов съвсем не гледа и не чувства "българското", "националното" като език на колонията, а като самостоятелна енергия, която включва в буквалния смисъл всичко - от корените си до ден днешен. Да го кажем и така: националната идея (ограничена от език, история, територия и т.н., т.е. от основните си традиционни параметри) е огромен поток от идеи, но за да се отграничи "националното", т.е. специфичното, трябва да се формулира есенциално-философската му същност. Игов отхвърля "етноцентризма", който в огромен отрязък от време толерира "българи от старо време" (по Любен Каравелов) и провокира българската критическа мисъл към плитки обяснения на "националното" (Игов 2014: 93, 95). Става въпрос за изконни позиции на българския национализъм, чрез които той се вписва в света. Размишлявайки за Димитър-Димовия роман "Поручик Бенц", Светлозар Игов формулира тезата за българското като културологична възможност за сдобиване с идентитет:

Гледната точка на немския военен лекар поручик Бенц не е просто и само гледната точка на един "чужденец". Отчуждеността се увеличава и от това, че поручик Бенц се усеща и обект на някакъв заговорнически кроеж срещу себе си, в клопката на някаква конспирация. Това почти параноично усещане за себе си като обект на чужди, враждебни кроежи по своеобразен начин изобразява (и тънко пародира) българската склонност да се възприемаме не като активен исторически субект, а като пасивен, страдащ (страдателен) субект - жертва на чужди враждебни кроежи, интереси, влияния, изгоди, печалби. В "Поручик Бенц" с една скрита (и може би несъзнавана?) ирония Димов е сменил обичайните роли на "българското" и "чуждото" - "българското" като прелъстено и изоставено от коварно-изкусителното "чуждо" се превръща в прелъстяващо и изоставящо (Игов 2014: 80-81).

В интерпретацията на национализмите Игов пренебрегва изцяло конюнктурната от 90-те години на 20. век теза за "българското" като маргинално, профанно, като "ghetto culture". Новата българска литература много отдавна е изразила самочувствие на идентитет. Героят на Димитър Димов поручик Бенц от едноименния роман е човек от обикновено немско семейство и неговият поглед към "българското" (т.е. към фаталната жена Елена Петрашева) съвсем не активира традиционното, а от края на миналия век - развенчаваното възхищение от "българите от старо време":

Този едновременно "чужд" и от по-ниска социална позиция поглед към "българското" е донейде уникален в българската литературна традиция, в която преобладава идентифицирането на "българското" с "народа", със "социалните низини". В "Поручик Бенц" този "български" "народен" поглед е само бегло маркиран чрез образа на софийския хазяин на Бенц, свещеник от патриархален тип и с библейски вид, който вижда Елена като разгонена самка, като декадентска деградация на "родното", на патриархалното, на християнското. Тази необичайна за българската литература гледна точка - да виждаме "чуждото" като "свое" и "своето" като "чуждо" - има важни смислообразуващи аспекти - и пластико-изобразителни, и психологически, и социални, и философско-исторически (Игов 2014: 81).

Пак чрез "Поручик Бенц" Игов защитава друга своя лайтмотивна теза: че българската национална съдба е балканско-кръстопътна (Игов 2014: 79). Това прочее е обща теза за балканските литератури, доказана с блясък в "Прокълнатият двор" от Иво Андрич (1954). Бидейки кръстопътна, българската култура е с отворени врати към миксове. Игов обяснява:

Димитър Димов е един от първите писатели, които разбиват с творчеството си традиционните митове за "родното" и "чуждото", "болното" и "здравото" в литературата. Той не само утвърждава "чуждото" (като тематика, персонаж, гледна точка) като възможна и необходима тематика и проблематика на българската литература, но и руши традиционни предразсъдъци за "родното". Неговата Елена Петрашева е рожба на българин и чужденка не заради екзотичен колорит на творбата и не само за да покаже чрез смесената кръв по-острото "българско" самоосъзнаване като национална идентичност на героинята. А и за да покаже това, че няма изконно и монолитно, "чисто" в произхода си "родно" и "национално", че "родното" е "смесено", "нечисто", с тъмен и неясен "произход (Игов 2014: 76).

В книгата си за трите класически романа Светлозар Игов също размишлява за символиката на "розата" и "тютюна". За разлика от Никола Георгиев, който вижда тези символи чрез утопията на вечната идентичност, Игов акцентува не само върху "духа на мястото", но и върху тяхната смяна. Т.е. върху повратливостта на националното като смисъл и идея: "Това е също Димовият "дух/дъх на мястото". Не само Розата е дъхът на "това място", Димов пръв не само сплете техните дъхове, у него за пръв път виждаме и как духът/дъхът на Тютюна измества духа/дъха на Розата. И това не е само битов детайл. А културно-исторически и философско-исторически символ" (Игов 2014: 85). Още веднъж Иговата теза, че националното е лабилно и подвижно, а честите му смени са провокирани от различните социокултурни ситуации, които го използват.

Както се вижда, всички изследвания върху национализма от последните тридесетина десетилетия отхвърлят патетиката и идеализма в темата. По някакъв начин анализите тръгват от "де-"-позицията, от "анти-"-ритуалите. В съвременното българско общество, респективно в съвременната българска литература, е трудно да се удържа единен образ на национализъм, както и на "вечните ценности". Още по-трудно е да се отстояват категории като "етничност" или "народност"². Миксираните съвременни общества превръщат тези категории в политически, както казва Гелнър, задължават етническите граници да станат политически (Гелнър 2002: 56). Коренотърсаческите усилия на изследванията визират метаморфозите на манталитета ни, реминисценциите от традицията и техните нови визии, като последните твърде бързо метаморфозират в зависимост от конюнктурите. "Нация" и "национално" обаче продължават да функционират като величини, чрез които се описва литературата. Отричани или утвърждавани, те са в наличност, въпреки една от големите и репресиращи идеи от края на 20. и началото на 21. век - тази за мултикултурализма.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. напр. антологията "Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност" (1994). [обратно]

2. В това отношение много характерно е възражението срещу един от популярните автори на "народопсихологията" Марко Семов (вж. напр. Игов 2014: 94), който в българското краевековие реставрира "милите родни картинки" и търси етно-обясненията за съвременния живот на българите. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Андрич 1954: Андрић, И. Проклета авлиjа. Београд, 1954.

Алипиева 1999: Алипиева, А. Национална идентичност в българската литература. Пловдив, 1999. Също: Варна: LiterNet, 2006 <https://liternet.bg/publish/aalipieva/nacionalna/index.html> (17.10.2018).

Алипиева 2001: Алипиева, А. Български комплекси. Варна, 2001. Също: Варна: LiterNet, 2002 <https://liternet.bg/publish/aalipieva/kompleksi/index.html> (17.10.2018).

Брубейкър 2004: Брубейкър, Р. Национализмът в нови рамки: Националната общност и националният въпрос в Нова Европа. Превод Ани Теохарова. София, 2004.

Бърлин 1993: Бърлин, А. Две схващания за национализма. Разговорът е проведен от Натан Гардълс. Превод от англ. Катя Митовска-Яновска. // Литературен вестник, бр. 28, 1993.

Ганди 2005: Ганди, Л. Постколониална теория. Критическо въведение. Превод Милена Атанасова. София, 2005.

Гелнър, 2002: Гелнър, Ърн. Срещи с национализма. Превод от англ. Ивелина Ватова. София, 2002.

Георгиев 2002: Георгиев, Н. Ние и светът - този път в литературознанието. // Георгиев, Н. Името на розата и на тютюна. Варна: LiterNet, 2002 <http://liternet.bg/publish/ngeorgiev/imeto/nie.htm> (17.10.2018).

Георгиев 2003: Георгиев, Н. Предговор. // Георгиев, Н. Нова книга за българския народ. Варна: LiterNet, 2003 <http://liternet.bg/publish/ngeorgiev/nova/predgovor.htm> (17.10.2018).

Защо 1994: Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. Съст.: И. Еленков, Р. Даскалов. София, 1994.

Игов 2014: Игов, Св. Три класически случая. Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев. София: Захарий Стоянов, 2014.

Кръстева 1993: Kristeva, J. Nations Without Nationalism. Trans. Leon S. Roudiez. New York: Columbia University Press.

Кьосев 1994: Кьосев, А. "Проблематичният българин" и проблематичната Европа. // Литературен вестник, бр. 42, 1994.

Михайловски 1897: Михайловски, Ст. Книга за българския народ. София, 1897.

Младенов 1997: Младенов, Ив. България - клише и метафора. // Литературен фронт, бр. 10, 1997.

Пелева 1994: Пелева, И. Идеологът на нацията. Думи за Вазов. Пловдив, 1994.

Пелева 1998: Пелева, И. Ботев. Тялото на национализма. София: Кралица Маб, 1998.

Пенчев 1999-2018а: Пенчев, Б. Постмодернизъм и безконечният български модернизъм. // Пенчев, Б. Тъгите на краевековието. Словото, 1999-2018 <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=113&WorkID=8598&Level=3> (17.10.2018).

Пенчев 1999-2018б: Пенчев, Б. Рецензия, писана два пъти (Инна Пелева, "Идеологът на нацията"). // Пенчев, Б. Тъгите на краевековието. Словото, 1999-2018 <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=113&WorkID=8624&Level=3> (17.10.2018).

Пенчев 1999-2018в: Пенчев, Б. Политиката на речниковостта (Инна Пелева, "Ботев. Тялото на национализма"). // Пенчев, Б. Тъгите на краевековието. Словото, 1999-2018 <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=113&WorkID=8630&Level=3> (17.10.2018).

Пенчев 1999-2018г: Пенчев, Б. Вместо край. // Пенчев, Б. Тъгите на краевековието. Словото, 1999-2018 <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=113&WorkID=8636&Level=3> (17.10.2018).

Стойчева 2007: Стойчева, Т. Български идентичности и европейски хоризонти. София, 2007.

Стойчева 2010: Стойчева, П. Нацията - копнежи и употреби. Алеко Константинов в контекста на модерните теории за нацията. София, 2010.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2019
Антоанета Алипиева. Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен. Поглед отвътре. Варна: LiterNet, 2019

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен. Поглед отвътре. Велико Търново: Слово, 2017.