БЪЛГАРСКИТЕ УЧЕБНИЦИ ПО ЛИТЕРАТУРА ОТ НАЧАЛОТО НА 90-ТЕ ГОДИНИ ОТ 20. ВЕК ДО ДЕН ДНЕШЕН. ДЪРЖАВНА НАЦИОНАЛНА ПОЛИТИКА

Антоанета Алипиева

web | Литература и национализъм...

II. Дебати и спорове заради учебниците по литература.
Уязвен ли е национализмът в списването на учебниците?

Ако в българското културно пространство има спорове за национализмите и техните употреби, то това са дебатите около учебниците по литература и история. В последните тридесетина години се утвърждава практиката на алтернативните учебници за всеки един от класовете, което позволява на учители и училища да избират този учебник, който считат за адекватен на нуждите си. Колкото и статии относно учебниците да се проучат, навсякъде ще се появи ключовата дума "алтернативност", ще се заговори за "диалогичност" и "разширяване на прочитите". Изборът е всъщност белегът на демократичното, но и на мултикултурно общество, което равнопоставя различните идеи спрямо литературния канон. Отминало е времето на "учебника-държава" (Алипиева 1996: 6), в който представената интерпретация е задължителна. В съвременното общество учебниците не могат да бъдат "идеални", но затова пък трябва да са "модерни" (Парушев 1998: 4). Трябва да се стремят да впишат индивидуалните художествени системи "[...] в диахронията на културата като взаимодействие между памет и ценност" (Велинова 2007: 60). В българския културен дискурс думата "памет" най-вече се свързва с национализма, с неговата историчност и в учебникарския дискурс - най-вече с апологиите на националния опит, а не с травматичните му моменти. Националната идентичност, която е изисквана база за всеки един учебник по литература, се формира от величие, включително и в страданието. Затова и думата "родолюбие" е ключът към всеки спор в тази посока. "Има ли, или няма родолюбие", което ще рече "Има ли, или няма апология" - това е патосът на шумните дискусии около учебниците. И още нещо - "българско" и "родолюбие" имат сходни конотации в смисъл на положително. В споровете за учебниците решаващ момент е търсенето и разпознаването на основен набор от популярни митове, както и убеждението, че тъкмо те представят българската държава. Емоционално се смесват държава, институции и митове, което прави дискусиите твърде емоционални.

Ето прочее едно реално описване на многобройните спорове, съпровождащи всеки нов учебник по литература: "Премиерът Бойко Борисов поиска оставката на образователния министър Тодор Танев заради скандалите около новите учебни програми и учебници, които станаха предмет на всевъзможни интерпретации и дори откровени манипулации, като някои видяха опит за "погазване на българщината" и "разпад на националната идентичност" (Медиапул 2016). Всеки опит да се промени, редуцира или разшири литературният канон, в болшинството си организиран около установени национални светини до 50-те години от 20. век, се посреща без особен размисъл. Емоционалният дискурс регистрира думи като "предателство", "родоотстъпничество", "нихилизъм". Паметта е превърната в митологизираща категория, при това изтъкана от отдавна улегнали и възпроизвеждани митове, чрез които се осъществява педагогическият български модел. Интересно е, че за литературни произведения, имена и факти след 50-те години на миналия век спорове почти не се провеждат. Общественото съзнание все още не ги разпознава като национални идентификации и затова не се бори достатъчно за тях. Още повече че в края на 20. век българската литература от периода на социализма попада под обвинението и присъдата над комунизма, което задълго се оказва нейно дамгосване и спекула, използвана от политико-литературни функционери.

За отбелязване е, че рядко дискусиите за учебниците се случват в специализираните литературни издания. Това е естествено, защото учебникът е институция, обслужваща държавни интереси. Но и не съвсем естествено, защото учебниците са пишат от професионални литератори и професионалните спорове са далеч по-концептуални, отколкото журналистическите. В последните десетилетия емоционалните реакции разделят диспутите на две: консервативното убеждение, че българите са уникални, затова и различни; другата гледна точка, с далеч по-камерни гласове, защитава либералната теза, че българското е глас в света. Тъкмо втората позиция е по-характерна за специализирани издания с либерален профил. Ако консервативният национализъм постоянно споменава имена от възрожденската и поствъзрожденската национална идеология - Вазов, Ботев, Алеко Константинов..., то либералната позиция оспорва техния тоталитарен авторитет. Изборът на един от алтернативните учебници например не бива да става единствено чрез детерминирането "аз съм българче" (Дамянова 1998: 6). "Болест" е това "да мислиш себе си като единствен, да не съзнаваш повтореното си живеене е отвратително" (Гочев 2002: 3). Консерваторите бранят установения учебникарски национален канон като свещен, либералите го нападат предимно като прочит, тълкуване. Десакрализацията, в която ги обвиняват, е по-скоро опит за разбиване на официалната идентичност. Призив за отварянето ѝ към интерпретации, към поглед и към низовите полета на българското.

Официалната идентичност, наследена в посткомунистическите десетилетия (особено в последното десетилетие от 20. век) предполага етноцентризъм в рамките на националната държава. В случая не коментираме употребявания от комунистическия режим национализъм, защото той се разпада буквално за няколко години след 1989 година. Редом с това етноцентризмът се съобразява с евроцентризма, в чиито рамки априори се чувства вписан. Учебниците по литература, появили се в посткомунистическия период, разширяват европейското, което е съобразено с идеята за "световна литература" и нейните класически произведения. В българския литературен канон настъпват дребни промени, предимно съкращения или замени, навлизане на малко от съвременните автори, но и това дава основание на консерваторите да обвиняват учебникарските автори и програми в девалвация на националната идентичност. От последната се очакват стандарти като сакрално слово, национални авторитети и национална гордост. Понятието "народ" традиционно се употребява в просвещенското разбиране за социум, който съхранява и възпроизвежда основните категории на националната идея. Тази очаквана инерционна система, обявена за постоянен еталон, кара редица автори на учебници да се бранят от "консервативността". В интервю на Бойко Пенчев с авторите на учебника за 7. клас Милена Цанева и Венцислав Арнаудов, Венцислав Арнаудов заявява: "Консервативността при нас е нещо повече от желание да се опазва. Въпросът е какво да решим да се опазва. Опазването в този смисъл е по-скоро опазване на множеството, едно опазване на възможността да се казват различни неща" (Пенчев 1996: 8). Накратко: консервативната гледна точка "опазва" (а това ще рече митологизира), докато либералната гледна точка търси вариативността във фактите и канона, които и до ден днешен много трудно се променят или разбъркват. Особено през 90-те години от миналия век споровете се съсредоточават върху това възможни ли са "нови прочити" на образцовия списък от автори, или не са възможни. Думата "ново" е нещо като карнавална маска върху лицето на доста стара дама, решила с грим да се актуализира.

"Консерватизъм и консервиране" се казва една статия на Венцислав Арнаудов. В нея се нападат старите и подновени през първите години от демокрацията учебници по литература, списани чрез консервативна еклектика. Чрез учебниците "[...] тя добива значение на нещо като "националистическа дидактика", примесена с формите на литературно въодушевление" (Арнаудов 1999: 41). Национализмът като платформа е негативиран, приравнен е към консерватизма, но не е посочена алтернатива. Явно, 90-те са все още в разрушението на старото, те са пред "входа" на новото актуално, както прочее посочва Арнаудов: "Лъжата с консерватизма е за онези, които бъркат образованието с мимолетната радост от еклектиката на продоволственото консервиране пред входа" (Арнаудов 1999: 43). Преборването с консерватизма става по няколко начина - чрез "нов прочит", чрез ново аранжиране на учебникарския литературен канон, чрез разширяване на европейския контекст, част от който е и българският. Т.е. става чрез корекции в националната идея за литература. Училището и учебниците са консервативни институции, с тях може да се пребори и постигне промяна преди всичко Университетът, защото той е най-подвижен и адаптивен към актуалност и би могъл да измени и модернизира образователното пространство. Университетската критика ще разшири свободата на интерпретации и избори, защото: "В българското училище владее дълбоко традиционалистичен дух. И в това няма нищо лошо, ако традицията на морала, знанието и очакването нямаше склонността да застива и да се стереотипизира. И в това не би имало нещо лошо - та нали училището е институт, в който се съдържат актуалните форми на традиционните модели, чрез които детето навлиза в света на възрастния и в подражание и усвояване на неговия опит композира ролевите, поведенческите и психическите измерения на своя свят. Възрастният е модел и антимодел, партньор, но в известен смисъл детското съзнание го конотира като диктатор, зад когото стои институцията с нейния регламент, изисквания, принуди, наказания" (Атанасов 2000). Училището, учебниците, респективно и националната идея за литература се разхлабват, придобиват вариативност, но всичко това се случва вътре в националната идея, в националната държава и институции. "Европа без граници", "Европа на отворените врати" както и да се прокламират в учебникарските дискусии и караници, си остават неясни утопии и неизпълними конюнктури. "Правилното четене" напуска пределите на комунистически идеологизираните прочити, но си остава вътре в националистическия дискурс, който търси за собствените си гласове и визии алтернативи вътре в себе си.

От учебници-държава учебниците по литература се превръщат в учебници по избор. А това твърде разклаща тяхната задължителна употреба и разпалва преди всичко обществени спорове, обикновено организирани около употребата на национализмите и техните емблеми. Последните са с митически функции, които малко хора искат да ревизират, камо ли да се простят с тях. Този ракурс изисква светините да се обявят за перманентно истинни, но не само като чувство, а като институционални ценности, даже по-далеч - като държавни закони. Ето например такова емоционално изригване на поетесата Маргарита Петкова, която брани границите на националната държава с представляващата я символика:

За вас, според които "Аз съм българче" не е етнически толерантно, Левски е заловен от полицията, а не от заптиетата, Симеон Велики е водил някакви исторически нищожни войнички, щото си нямал друга работа, Априлското въстание е подкрепено от САЩ, а Съединението на Княжество България с Източна Румелия е бегло упоменато в две изречения! Щото - национален празник, няма как съвсем да го подминете. Ясно е къде се целите - в бъдещето. Омаловажавайки или съвсем игнорирайки историческите факти, спестявайки стойностната литература, се стремите да подмените "чипа" на народа ни. И да припечелите своите трийсет сребърника. Плачещи върби са се свели над родното образование, само че вие, от които зависи просвещението на децата ни, гледате не по-далеч от меките кресла. Тежки са думите ми, но не мога да гледам леко на това, което сте разпищолили по учебниците. Гавра е то - с миналото на народа ни, и двойна - с бъдещето му (Петкова 2014).

Това, което Гелнър развива като теория - че един човек принадлежи към една нация само тогава, когато други нейни членове го признават за такъв (Гелнър 1999) - е добра формулировка, чрез която предимно чувството консолидира културното съзнание и тъкмо чувството се търси като оправдание или отхвърляне на дадени учебници по литература и история.

В последното десетилетие на 20. век един от най-оспорваните учебници по литература е този за 11. клас от Йордан Василев, Симеон Янев, Ирма Димитрова и Венета Дойчева (1993). Той е известен като "учебникът на Йордан Василев" не поради друго, а защото самият Василев е един от субектите на съпротивата срещу комунизма през 80-те и активен участник в българския преход, особено през 90-те години на 20. век. Съпруг е на поетесата Блага Димитрова, етикирана като дисидент, вицепрезидент непосредствено след промените от 1989 година. Априори фигурата на Йордан Василев е натоварена с революционност, а в литературен аспект - и с очакване за радикални промени в литературния канон. Това наистина се случва с въпросния учебник, митологизиран по-скоро несправедливо като съкрушителен удар не само срещу доскоро опазван литературен канон и неговите оценки, но и срещу българската идентичност. Обвиняван в "безроден космополитизъм" и "продажничество", учебникът е разкъсван в пресата и на учителски форуми. Във вестниците "24 часа", "Дума", "Век 21", "Аз, Буки", "Литературен вестник" се разразяват обвинения и защити, напълно емоционални, в които се бранят по-скоро собствени или лобистки естетически критерии. Вестниците "Дума" и "24 часа" обвиняват учебника, че е наръчник на СДС-агитатора от класово-партийни критерии, "Литературен вестник" апелира за "нов прочит", за дискриминиране на "класиката" като законодателна норма.

Всъщност учебникът не прави кой знае какво освен да набавя пропуснати полета от българската литература. Говори се за писатели-дисиденти, за самиздат, преоткриват се имената на Симеон Радев, Константин Константинов, на творците емигранти Стефан Попов и Георги Марков. В първите години от посткомунистическото време това минава за радикализъм, чрез който се разрушава статуквото, най-вече националното. Класово-партийната социалистическа литература е обявена за несъстоятелна, развенчават се административни и партийни еталони в лицето на произведени от комунистическата идеология класици. Всъщност учебникът е против социалистическия режим и сътворения от него литературен канон, а не против националното въобще. Неговият обсег ревизира вътре в българската, доскоро държавна, подредба и прави бегъл опит да направи отново "български" творците емигранти. В една рецензия на Борислав Гърдев се казва: "Благодарен съм им за смелостта да направят първи тази трудна и неприятна стъпка по преоценката на съвременната българска литература" (Гърдев 1993: 7). Същевременно Гърдев посочва, че литературният канон е ревизиран от лобистка гледна точка: "Изключително разкрепостено и дори фриволно е изследването на Ирма Димитрова за българската поезия след Втората световна война" (Гърдев 1993: 7). Позволявайки си лобистки естетически пристрастия, учебникът пък също фриволно е обвиняван в денационализъм. Получава се емоционално изравняване между политика, литературен канон, образователен канон, партийност, че даже и национализъм. Кълбо, което буди страсти, но не и концепции. Амелия Личева импозантно защитава "учебника на Йордан Василев", и то пак с цел ревизиране на наследеното: "Каква е тая тъпа жалба по стиховете на Дамянов и Динков? Как си представя жалеещият имената им до тези на Борис Христов, Константин Павлов, Валери Петров, Биньо Иванов?..." (Личева 1993: 1). Налице е не друга, а лична или лобистка преподредба, която обаче има претенцията да стане нов канон. Да се признае за нова институция, а чрез учебниците - да се легитимира и като държавна: "Колкото до днешните ни възможности - те са изпълнени от учебника. Белите полета са заличени, мълчанието е нарушено, а имената на забравените по принуда са вече факт. Както е и факт, че постепенно ще се забравят пък тези на послушните драскачи" (Личева 1993: 1). В първите години след демократичните промени на учебниците по литература не се гледа като на национално обединение и съгласие, а обратното - като парцелиране на авторите в зависимост от кръгове, лобита, политически и икономически обвързаности. Всъщност характеристика на литературния ни живот от 90-те години на миналия век, тенденция, която и в първите десетилетия на новия век трудно се преодолява.

Учебниците са "езици на властта", особено в социалистическия период, където правилно ги нарекохме учебници-държава. С демократичните промени се демократизират и учебниците, в смисъл такъв, че техният властови език се разцентрова чрез алтернативните издания. Тяхната моно-власт е атакувана още през 1988 г. от Александър Кьосев в неговия "Не-радикален манифест, написан с помощта на чук", която статия се появява и в по-късни години в книгата на Кьосев "Лелята от Гьотинген" (Кьосев 2005: 65-68). Това, което казват учебниците, не може да се приема априори, защото литературната интерпретация е безкрайна като гледни точки и възможности. С други думи, учебниците по литература са неособено функционални и тяхната "власт" трябва да се ограничи. Не мислят така обаче образователните институции, които разцентроват властта чрез няколко алтернативни учебника, но пък поддържат властта чрез единни програми, реализирани по различен начин в учебниците, но - единни като канон и почти задължителна оценъчна интерпретация. Ще го кажем иначе - националната идея за литература (канон, исторически континуум, сакрализация на представителните имена) остава задължителна. В учебникарския властови език има не само конкурентна борба, но и както отделни статии твърдят, има корумпирана борба. Затова и често пъти скандалите с учебниците почиват върху конкретни огорчения за вреждане и не-вреждане в учебникарския бизнес.

Скандалите с учебниците са често пъти икономически. Те не могат да надскочат капацитета на националната държава и по същество държат учебникарския канон в хватката на примитивния национализъм, пренебрегващ концептуалното за сметка на лични интриги и обвинения в корупция. Ето такава престрелка: "[...] покрай заседанията на експерти и учители успях отвътре да видя как автори от конкурентни издателства приемат да рекламират учебниците на свои колеги, как самите издателства са достатъчно толерантни помежду си, как правят общи обиколки из градовете, за да отидат на повече срещи... Така че образът на алчните автори и издатели, които едва ли не са готови да си извадят очите, само и само да завоюват поредното учителско сърце, е образ фалшив, и е срамно, че точно МОН работи за налагането му в обществото" (Личева 2001). Обвинение, на което се отговаря: "И най-сетне, ако искрено приемем идеята за неразривна връзка между личния и обществения интерес, може би ще съумеем да изстискаме от душите си и балканската завист, и стремежа да надзъртаме в чужда паница, и убеждението, че всички са маскари. Ако се проникнем с тази етика, ще бъдем по-близо не само до "духа на капитализма", но и до икономическите, политическите и културните реалности на света, към който се стремим" (Табакова 2001). Националният жест, пренесен върху учебниците, търси "нов морал", за да влезе в "света, към който се стремим", но националното е представено като низово, недорасло до своя идеал - големия свят на стандартите.

"Финансово губещ" или "финансово печелещ" е мотив за крамолите в образованието, пряко засягащи състоянието на националната идея и нейната реализация. Един отличен текст - "Преподаването на българска литература и култура в странство, или как националистическите митове се опитват да преборят постсоциалистическата реалност" от Георги Минчев (2001) - поставя въпрос, който вижда националната идея в глобалистичния свят. Ако не е подкрепен от държавата, износът на национална литература е непосилен, защото българската литература няма достатъчните естетически или въобще универсално-конюнктурни сили, за да се наложи самостоятелно. На нея ѝ е особено необходим пиарът, който да я наложи като специфичен глас в световния Вавилон. Самостоятелен национализъм е невъзможен, домашните митове в това русло не работят навън:

Следствие от глобализацията е изтикването на малките езици и култури в периферията на реално случващите се в науката неща. Позицията на обидения и пренебрегнат малък народ, който обаче е с "древна и млада култура", е предварително обречена позиция. В този смисъл преподаването на български език и култура би трябвало да се свърже с по-големи културно-исторически общности или да се разположи в по-широк географски ареал, представлявал или представляващ в момента някакъв интерес: напр. старобългарската култура като част от византийско-славянската православна общност или антропологичните, етноложки и етнически процеси на Балканите (Минчев 2001).

Българските учебници по литература обслужват вътрешния пазар на митове, където са "финансово изгодни", което пък поражда крамоли - съвсем не по същество. Изнесени навън, митовете са смазани от други мощни дискурси, омаловажаващи претенциите ни за важност, уникалност и мегаломания. Агресивни и организирани като националистически внушения, учебниците вътре в държавата наистина се конкурират и карат за пазарна територия. Този вид национализъм е опазващ, традиционно-унаследен, сакрализиращ. Дефанзивен национализъм, изолиран от по-големи от българския контексти, който сантиментално възпитава генеалогията на националната идея, и още по-широко, на националния идеал. Изнесен навън, този национализъм не говори нищо. Навън трябва да се търси защитата на по-обобщаващи канони, които да не отричат българското, а да го припознават като част от себе си.

Малко статии по отношение на учебниците се занимават с размишление за това как чуждите културни езици се вместват в българския образователен канон. Всички спорове и отрицания стават в полето на българското, което, изстрадало от социалистическите ампутации, бавно възстановява жизнените си функции. Национализмът запазва митическите си параметри, но се обогатява с по-дълбоки интерпретации и с нефаворизирани през близкото минало произведения и автори. Но за да се изнесе навън, българският литературен образователен канон трябва да се сравни със световни тенденции, не съвременни, а културно-исторически. За учебниците, разработващи този раздел, няма особени възражения. Посочва се нуждата от разширяване на кръгозора, също по някакъв начин изкривен от времето на социализма, който се възприема необективно. Посочват се преимуществата на постигнатата обективност - от демократичния период нататък, както и определени трудности при опозицията свое-чуждо: "Изгражда се едра представа за базисните различия между Изтока и Запада; създава се важното като културен фон знание за своеобразието на светски и религиозни институции и книжовната продукция, обвързана с тях; разкрива се светът на други социални отношения и йерархии, спрямо които се открояват по-релефно спецификите на православието и източния културен модел. [...] чуждото, т.е. западното, е по-близко (през литературата и екранните адаптации), но от друга страна, разгръщането на западната култура, чрез четенето на текстове, рискува да остане като обща информация, лишена от конкретна литературна подложка" (Кузидова 2002: 10). "Световната литература" е обективирана и разширена, но не и третирана като реципрочно влияние между българското и чуждото. По този начин българското продължава да присъства като уникално. И това нито е коментирано, нито е осъдено или похвалено от метатекстовете по отношение на учебниците. Както е забелязано, националната идентичност се представя като етноидентичност (Алипиева 2012).

Идеята и структурата на учебниците по литература разполагат българската идентичност в Европа. Учат се антична и западноевропейска литература, руска класическа литература и за кратко - съвременна руска литература. Тази геополитическа карта не се интересува от това как действа българската литература в света, даже и в Европа, а как се възпроизвеждат българите в своето мислене. Националната идея работи с готови решения, с които много трудно се прощава. В редица метатекстове това се нарича патриотизъм и включва мисълта за принадлежност към почти двувековна митология, изпълнена с романтиката и страданието на националния разказ за освобождението от турско робство, със социално състрадание към бедността и със съпричастие към аграрната символика, която формира основна част от националния литературен канон. По принцип аграрните култури разчитат на символика, която е уникална, разпознаваема само за тях. Бавно излизайки от своята аграрност, българската култура също бавно се прощава с основни митове, формиращи гръбнака на национализма. Учебниците най-добре показват това. Както и караниците заради тях в редица критически статии. Метатекстовете допускат разширяване и задълбочаване на консервативния учебникарски канон, и то в постмодерните литературни издания. Но не го разрушават. Консервативните литературни издания бранят традиционната национална идея в нейната позната статичност, агресивно нападат всякакви корекции и в интерес на истината, общественото мнение винаги е с тях. "Опазване", "отбрана", "комплекс от големите културни дискурси" - това е основата на престрелките заради новите учебници по литература.

ЛИТЕРАТУРА

Алипиева 1996: Алипиева, А. Институцията учебник по литература. // Култура, бр. 37, 1996.

Алипиева 2012: Алипиева, А. Учебниците, отново учебниците. // Либерален преглед, 09.07.2012, <http://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/1679-2012-07-09-08-23-06> (09.01.2019).

Арнаудов 1999: Арнаудов, В. Консерватизъм и консервиране. // Български език и литература, 1999, кн. 6.

Атанасов 2000: Атанасов, Вл. Литературно образование и критика. // Електронно списание LiterNet, 09.06.2000, № 6 (7) <http://liternet.bg/publish/vatanasov/obkrit.htm> (09.01.2019). Също: Български език и литература, 1999, бр. 2-3. Също: Литература и образование. София, 1999.

Василев, Янев, Димитрова и др. 1993: Василев Й., Янев С., Димитрова И., Дойчева, В. Литература за 11. клас на СОУ. София, 1993.

Велинова 2007: Велинова, Е. За жанровия профил на съвременния учебник по литература (Въз основа на наблюдения върху действащите учебници по литература за 11. и 12. клас). // Електронно списание LiterNet, 25.10.2007, № 10 (95) <https://liternet.bg/publish11/e_velinova/za_zhanroviia.htm> (09.01.2019). Също: Български език и литература, 2007, бр. 3.

Гелнър 1999: Гелнър, Е. Нации и национализъм. Прев. от англ. Ив. Ватова и Албена Знеполска. София, 1999.

Гочев 2002: Гочев, Г. Изографизъм и едно Вазово българче. // Литературен вестник, бр. 13, 2002.

Гърдев 1993: Гърдев, Б. За един крамолен учебник. // Век 21, бр. 48, 1993.

Дамянова 1998: Дамянова, А. Идентичност и алтернативни учебници по литература. // Литературен вестник, бр. 23, 1999.

Кузидова 2002: Кузидова, И. Новите учебници и старата българска литература. // Литературен вестник, бр. 13, 2002, с. 10-11.

Кьосев 2005: Кьосев, А. Не-радикален манифест, написан с помощта на чук. // Кьосев, А. Лелята от Гьотинген. София, 2005.

Личева 1993: Личева, А. Истерията около един учебник. // Литературен вестник, бр. 45, 1993.

Личева 2001: Личева, А. Още за учебниците. // Литературен вестник, бр. 29, 12.-18.09.2001 <http://www.slovo.bg/old/litvestnik/129/lv0129011.htm> (09.01.2019).

Медиапул 2016: Премиерът поиска оставката на Тодор Танев заради скандалите с учебниците. // Mediapool, 28.01.2019 <http://www.mediapool.bg/premierat-poiska-ostavkata-na-todor-tanev-zaradi-skandalite-s-uchebnite-programi-news 244831.html> (09.01.2019).

Минчев 2001: Минчев, Г. Преподаването на българска литература и култура в странство, или как националистическите митове се опитват да преборят постсоциалистическата реалност. // Литературен вестник, бр. 29, 12.-18.09.2001 <http://www.slovo.bg/old/litvestnik/129/lv0129009.htm> (09.01.2019).

Парушев 1998: Парушев, П. Учебникът не е свещена крава. // Български писател, бр. 4, 1998.

Пенчев 1996: Пенчев, Б. "Не искахме да правим учебник за средния ученик" (разговор с Милена Цанева и Венцислав Арнаудов). // Литературен вестник, бр. 26, 1996.

Петкова 2014: Петкова, М. Злоупотребата с учебниците. // 24 часа, 10.09.2014 <http://m.24chasa.bg/Article/c/4293205> (09.01.2019).

Табакова 2001: Табакова, Д. Учебници, наредби, "стар морал". // Литературен вестник, бр. 33, 10.-16.10.2001 <http://www.slovo.bg/old/litvestnik/133/lv0133013.htm> (09.01.2019).

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2019
Антоанета Алипиева. Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен. Поглед отвътре. Варна: LiterNet, 2019

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен. Поглед отвътре. Велико Търново: Слово, 2017.