ЛИЧНОСТТА ОТ НАРОДА, ЛИЧНОСТТА В ИМЕТО НА НАРОДА

Антоанета Алипиева

web | Български комплекси

В един непретенциозен пасаж от “Писмо на едно десетгодишно дете, което сега пръв път е дошло в Цариград” Петко Р. Славейков промълвява: “...то нашите българи и доде свят бъде, се ще са въпросничави”. Две са нещата, които правят впечатление в подобна фраза: първо, че разказвачът афишира принадлежността си към българския етнос, но и пази дистанция спрямо него; и второ, че българският етнос изначално е зареден с въпроси относно себе си, настоящето и бъдещето си.

В първия си аспект фразата е показателна за специфичното съотношение във възрожденския културен дискурс - това между личност и народ. Личността, там, където е обособила себе си като автономна гледна точка, разпознава етническата идентификация като факт на различието, като невъзможност да бъдат сговорени докрай мисията на индивида и аморфността и безразличието на народа към глобалните процеси на времето. Цялото творчество на стария Славейков е илюстрация на разцепената екзистенция, при което азът нараства чрез оценъчната си позиция спрямо епоха, история, нрави, етноси, а народът остава константна необходимост на всекидневието, която подпомага, осмисля и легитимира усилията на личността. Без народа азът е загубен, обезсмислен, богатото му лично битие няма самочувствието на отделната индивидуалност, а на идеология на една етническа колективност, в която личността не може без своя народ. Кой обаче, личността или народът, в Петко Р. Славейковия дискурс постига фикционалната си изграденост, завършеността си като идея, сиреч мъртвостта на абстракцията?

Народът страда, той е “злочест”, “черни тегла и неволи / наште сили са стопили“ (“Народът”). Така обобщен от субекта, народът включва личността в социалния кръговрат на времето, осигурява й важни връзки и характеристики, които тя не може да си набави отдругаде. Съотнесена към страдалческия поробен народ, личността се сдобива с важни социални роли - патриот, общественик, оторизирано лице на новосъздали се български институции. В глобален план тези роли са достатъчно престижни, защото те придават на личността сюблимната енергия на концентрираната етническа идентичност. Народът се въздига до могъща институция, и представлявайки народа, личността надгражда собствената си значимост до емблематично лице на епохата:

Всички нас поданни,
в добър път водени,
скупом народа ни,
съедини!

(“Народний химн”)

Народът е обичан, любовта и грижата към него правят личността безпогрешна, неговата институционалност въвлича в себе си индивида, конфронтира личното му поведение и чувства, маргинализира различните му от почит и верност страсти. Всеки укор на личността срещу народа е продиктуван от любов, при което личното е вкарано в параметрите на институционално-всеобщото. Азът трябва да съвпада с народа, иначе няма шанс да се индивидуализира като значимост. “Просветените”, “действующите” трябва “във всичките си работи да остават всякога верни на народното чувство, на народното единство” (“Една златна дума”). Канонизирането на личността се извършва чрез народа, чрез съпричастието й с вечните въпроси, съпровождащи нескончаемо прагматичното народно битие. Колкото народът е неясна разпиляност в реалната екзистенция, толкова той е изчистен като сакрална идея и завършена, монолитна ценност в творчеството на Петко Р. Славейков.

Отчаянието от автентичната инертна, бездушна маса, именувана народ: “днешните са заспали”, “нечувствени, равнодушни, нищожни”, “не сме народ, не сме народ, а мърша” задължително приключва с “жестокостта ми се сломи”, с оня момент когато личността осъзнава, че не може да се сдобие с положителна легитимация, ако не превърне народното бездушие в народно страдание, ако “бедни материално и невежествени духом” бързо не се прочете като вина на отделните личности, а не на целия народ: “Наместо да вървим с народа и да споделяме всичките му нужди и лишения, наместо да му помагаме с всичките си сили в удовлетворението на нуждите и в облекчението на лишенията му, ний оставяме народа в калъп, а сами се въздигаме нагоре, като стъпваме на гърба му” (“Петна в нашия обществен живот”). Колкото повече народът в реалната си екзистенция е улавян в негативен план, толкова повече личността укрепва своя морал във фикционално обработване на народа като мъченик, чиято мъка задължава личността да не “отделим от народа си” и да не се “възправим над него”. Личността, както се вижда, особено често се изразява анонимно, чрез НИЙ: ний, дето “съсипваме цял народ”, ний, дето се държим “о народа с двете си ръце”. НИЙ се дели на добро и зло, на обичащи народа и на безразлични към него, но тъкмо народът като света идея спасява реалните ситуации от криза на ценностите и осигурява на личността престижа или антипрестижа на конкретното историческо време.

Оценностяването на личността чрез народа изисква личността да пренебрегне себе си в материално-битов план и да възвиси себе си в света на идеалите, на които посветеният става лице. Жестът на личността, която се отказва от материално-прагматичното в името на необходими и задължителни идеали, е разпознаваем като културно типичен език, в който положително конотираното частно битие е подчинено и съизразява идеологическото:

С идеали все боравих -
всичко друго смятах грях, -
с тях и себе си забравих,
на света свят не видях.
.................
И личи, че съм народен -
гладен, жаден, бос и гол.

(“Народен”)

Във високите пластове на НИЙ се разполагат онези личности, които желаят “народът ни да стане по-честит”, онези, чиито “твърди характери” са ощетили себе си в името на властово канонизирани идеали, в името на абстрактна идея за “честития народен живот”, който все се полага в бъдеще време и за който все има многобройни пречки в настоящето. В ниските измерения на НИЙ присъстват не личности, а общности, изначално белязани със знака на “вредители”, “уничтожители, “неприятели” - чорбаджийството, духовенството, модниците, всички онези, които са въздигнали не народните интереси, а “интересите на частни лица, каквито и да са те” (“Съотечественици”). В този полюс отделните личности нямат никакъв шанс да се персонифицират, даже и като емблеми на злото. Всички са положени в кюпа на историческия негативизъм, идентифициран като социални съсловия, които трябва да се изкоренят, за да няма раздвояване на идеи, борби, стремления. И всичко това в името на народа, включващ “бедни”, “сиромаси”, “селяци”, но не и изедници. Ако НИЙ има нисък и висок полюс, то народът изключва всичко негативирано и се възправя като монолитна светиня, неусъмнено в своята абстрактност величие. Народът никога не разцепва своя смисъл, докато НИЙ може да значи историческа почтеност, но може да значи и иронично несъгласие с други общности, а може и да включи раздвояването и противопоставянето: НИЙ - ВИЙ: “Ако вий не сте кадърни да изпълните желанието на тоз народ върху черковните основи, ще го принудите да подири това върху друга някоя основа, която ще бъде вашето пропадане, защото вий ще сте отговорни както за злините, които може да сплотят народа, тъй и за собствената си погибел, защото се показахте неспособни за задатъка, който беше възложен връз вас” (“Двете касти и власти”).

Народът постоянно се отчита като жертва на агресори - турци, гърци, Великите сили, чорбаджии, българското духовенство. Жертвената му участ го въздига до сакрално цяло, съвършено като идея и отчайващо неподчиняващо се като реалност: “Не сме народ, а мърша”. Затова е по-удобно народът да съществува като идея, като фикционална монолитност, чрез която личността се оттървава от битовите си несгоди и земните си несъвършенства и самата тя придобива жертвения ореол на изключително избрания, на онзи, който чрез себежертването си ще възстанови космическия ритъм. Личността е определена в конкретното историческо време, в народа си, в грижите си за него, и доколкото съзнава крайността си, тя се превръща във всичко за народа. Така личността прекрачва своята крайност и я изпълва до безкрайност с нови съдържания. Лишена от народа, личността е обречена на изгубеност, а чрез народа тя се сдобива със самочувствието на могъщата власт на масата. В Петко Славейковите биографии на известни исторически дейци от Възраждането историческите личности, чиито имена са озаглавили биографичните очерци, удържат екзистенциалния хаос от интереси и отделни хора и го превръщат в сила на народа, градящ институциите си. Отделните личности представят тези институции, от тяхното лично битие имат смисъл само онези факти, които илюстрират всеобщия градеж на историческото време, като “всеобщия” също се обвързва с абстракцията на “монолитния” народ. Всъщност личностите, за да се измъкнат от безличната активност, са назовани по име, но цялото им биографично време е определено от “те се мъчели и предавали дух за народа си”. За народа, чрез народа, от народа са единствените възможности на личността да не бъде общност, а индивидуалност, да бъде лице на вътрешния движещ мотив на външното историческо действие.

Личността субективизира народа дотолкова, че да го оформи като идея, чрез която да регистрира собствената си престижност. Личността никога не е лишена от свои преживявания, при които светът се разчленява, индивидуализира и се сдобива с множество емоционални и човешки оценки. Но целият тоя спектър от картини и отделни битиета успешно се води от една преднаписана цел: “... аз съм желал доброто и успеха на отечеството си и работил съм за това...” (“Автобиографични творби”), докато всичко, случило се в личното битие, се обобщи в идеята за народа или за онова, което вреди на народа: “Ако си калугер, протосингел ставаш, и ако се докара орисницата ти откъм сляпото око, може и да те завладичат. Стига да знаеш да грачиш като гарван, проповедник ставаш и за глупавите ти, предателските ти проповеди и орден скъп от евтините народни пари ти окачват... Блажено време за блажените нищи духом... (“Автобиографични творби”).

В своето реално, прагматично битие, личността е винаги незадоволена, максималните й сили често остават недостатъчно приложени. Всичко това кара личността да търси, вечно да пренебрегва константните ситуации на живота, да ги проблематизира до такава степен, че винаги да е в тяхна опозиция. Подобно житейско недоволство обрича личността на постоянна несигурност: “Сега какво ще бъде занапред и къде ще ме отведе честта ми, господ или дяволът, не зная” (“Автобиографично писмо”). Несигурността на личността обаче се преодолява тъкмо от монолитната и неусъмнена обич към народа и службата в негова полза. Колкото личността е разкъсвана от несигурността и житейските несгоди, толкова повече тя укрепва народа като сакрална величина, изкована и манипулирана от нея като всеобща абстрактност. Народът оправдава всички разочарования на личността, народът е единствената константност в разпиляното лично битие, народът е онази субективна мярка, която изпреварва обективните перипетии, случки, ситуации и ги зарежда със смисъл, придава им ореола на осъзната жертвеност в името на нещо, което стократно ще възнагради не друго, а духовните стремления: “Случката с мене, както напоследък и с сина ми, не служи за друго освен с удвоена енергия да защитавам интересите на народа и да ратувам за делото на свободата на личността” (“Дневни записки от 1887 година”).

В прагматичен житейски план личността е раздвоена между “бога и дявола”, героическата поза изчезва в мелето от робски случки, в неистовите усилия да се изковат българските институции. Единството на обективността обаче се моделира от субективната абстрактност на народа, чрез който личността получава смисъл. Така народът, освен като утопична святост, се обобщава и като обективен идеал, с който се съизмерва движещият се живот. Възел между напредък и стагнация, между фикция и реалност, между частно и общо битие, народът се превръща в изначална мяра, която приобщава или отчуждава личността от живота. “Ние”, “нашето”, “българинът” са все идентификации на високата идея за народа, в която унизителният и труден делник намира надежда и упование. Народът е най-голямото утешение на робското ежедневие, защото единствено чрез него личността е “изключителна”, “велика”, “крупна”, защото “високият”, “свещеният” народ оправдава дегероизираните личностни перипетии, низините на произхода, комплексите от ежечасните унижения, на които робският свят обрича всеки отделен индивид от народа. Затова народът е идентификация на общия български свят, а не изобщо универсална идея. В “Биографични творби” и “Дневници” турци и гърци постоянно присъстват в българското битие, но никога с мисълта за безстрастно изучаване на етническите им възможности. Лошото, агресивното, порочното са маркери на чуждите етнически битиета. Народът се оказва единствено българска идея, припокриваща целия свят. Положеният в географски, духовни и етнически граници народ разкрива граничното безграничие на един мироглед, който превръща частното в универсално и функционира в заеманите от него пространства като активна пропаганда на определени ценности, най-висшата от които е българският народ. Този мироглед зарежда личността с морализаторски манталитет, с вечни послания към българското общество, от което педантично се отчленяват вражеските сили, т.е. тия, които не се включват в ценностите на личността. Няма народ или народи, които да не се обработват през субективно-монолитната грижа на личността за страдалческия народ и неговото бъдеще. Дори и когато народът трудно се удържа като непокварена светиня и отчайва със своята делнична прояденост, то и тогава личността намира спасение и утешение в морализаторската, изобличаваща позиция, която превръща българския разказ в стереотипна загриженост за доброто на народа:

Свобода, правда, правосъдье,
народ, граждани, общество -
кога й било, кога ще бъде
свобода, братство, равенство?

Един за будуще не мисли,
а гледа все за интерес,
подлизва се да се зачисли,
да се поминва днес за днес.

(“Положението”)

През цялото време народът се оказва морално същество. В неговите горни граници застива абстрактната святост на идеята, включваща морално-екзистенциални понятия като страдание, чест, бъдеще, най-висша ценност. В недрата на народа са подредени лошите, порочните му изяви - неговата “глухота”, влаченето по моди, неможенето му да работи “за себе си със време”. Личността е тъкмо медиаторът между народните недъзи и святата представа за народа, фигурата, която осмисляйки себе си, е призвана да посочва и издигга пороците народни до голямата “чиста” идея, обозначена като български народ. Личността видимо се е еманципирала от делничното, кипящо в разностранности измерение на народа, морализаторски отсява доброто и лошото и го придвижва до “чистата” парадигма. Така се стига до идеалната личност, доведена до идентификационен символ на народа. Сливане между личност и народ, тържествуваща завършеност на една идея, изведена до най-възвишената си абстрактност, до най-високите си нива на митологичност. Идея-паметник, в която дегероизираният, пъстър и изненадващ делник е надмогнат, за да останат единствено патетичните акорди на подвига, на жертвата в името на народа. Изведена до символ, личността разтваря частните си параметри - пол, лично битие, собствено изживяване на света - и се превръща в идеологически глас, бранещ всички граници (географски, етнически, духовни) на народа:

- Стамбул е, аго, за мене
тука, дето съм родена,
а най-хубави сараи -
там онзи моя бащин дом.

(“Изворът на белоногата”)

Идея, която формира един от най-мощните български дискурси, според който народ, родина, подвиг, безсмъртие, кауза, личност-герой имат различни превъплъщения, но в лоното си винаги значат едно: човекът няма значение без предварително заложена и задължителна колективна идея, която да оправдава всичките й реални несгоди и която въпреки страданията й, я отвежда до безсмъртието, до благодарността на народа. Превърналите се в клише за предосвобожденската словесност Ботеви думи:

Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народа:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...

(“На прощаване”)

са всъщност най-ясната символизация на този дискурс, в който народ, личност, идея са положени в категориите на съдружието - силно и задължаващо със своя обобщен глас, възнаграждаващо всяко включващо се в него лично битие с паметник, с безсмъртие. Колкото реалният предосвобожденски живот е изтъкан от дегероизирани факти и унизителни ситуации, толкова фикционалният предосвобожденски разказ за света има нужда от изключителни личности, от утопията за свят народ, богоизбран народ, от който неговите големи “синове” отлепят всичко недостойно, низко, за да може той да се възправи като светиня и вечна мярка за всеки отделен, частен живот.

Ако предосвобожденският дискурс укрепва народа и чрез него личността като монолитни величини и ги полага в градежа на общото отечествено добро, то границата на историческото освобождение от турско съвсем не се оказва отприщване на постигнатото добро, а неговото разрушаване. Извън народа са вече всичките му управници, слугуващи на “чуждите интереси”, на Европа и Русия, които “събличали са народа и всякак са измъчвали българските граждани”, които са “спасители-опрастители” (“Отворено писмо до председателите на Великото народно събрание”). Всички те, и наши, и чужди, “вътрешно са затрили всяка диря на независимост у българите, те своеволничат и са извършили такива безобразия, щото човек го е срам да казва, че народът му е можал да ги изтърпи...”. Народът е пак “простият”, “злочестият”, личността е отново воин в една битка за народа, чието положение е станало “по-лошо и от кърджалийските времена”. Ако “патриотите” по турско обитават маргинални социални пространства, то в свободна България “те се мъчат да измамят народът и без да се усети той”, да правят “пазарлък за своя облага да продадат България” (“Наш Свирчо”). Макар и тези “патриоти” да имат конкретни имена и конкретни заслуги към злото на народа, техният цялостен образ е обозначен с “те”, срещу това “те” се конфронтира самосъзнанието на личността, която отново възвисява себе си чрез убеждението, че нейната собствена позиция е най-доброто за народа. Излязъл на световната историческа сцена, българският народ отново зове за помощ, грижа, саможертвено отдаване, защото “България гине, пропада, нейното бъдеще се затрива за всякога” (“Отворено писмо до председателите на Великото народно събрание”). Ако за поробена България има бъдеще, то за Нова България “нейното бъдеще се представя твърде мрачно”. Лошата държава е антиподът на народа, и личността, за да удържи високия си престиж, застава срещу държавата, на страната на народа, защото “народните бедствия” са плод на “деспотизма” на властта. Голямата, истински полезната личност е задължена да е опозиция на властта и само така нейният глас има шанс да звучи като истина: “Онзи, който не черпи въодушевленията си от ненародни извори, който не е искал да гали съотечествениците си и който може да каже, че никога не ги е галил и ласкал, и сега не крие от тях най-горчивата истина”.

Доброто за народа по време на робството се е случвало въпреки всички пречки, благодарение на изключителната работа и изключителните характери на личностите. В свободна България страданията на народа са ПО-тежки, НАЙ-горчиви. Сравнителната и превъзходната степени се употребяват, за да заздравят все по-често разколебаваната изключителност на личността, все по-разцентрованите й усилия да бъде единствено лице на единствено важна идея. Затова и народът по-страда, по е обиден, по е пренебрегнат. И личността трябва да отстоява грижите за него, защото личността не знае други пътища към своето безсмъртие.

Така цялото Славейково слово се оказва важна част от един общ фундамент на българския светоглед, който, положен в драматичните изпитания на бурни исторически времена, превръща личността и народа в единство на автономната затвореност, според която народът става идеал на чистата интериорност, а личността омесва границите на собственото си битие с тези на идеала. Това е единствено възможният път за личността и чрез него тя извисява земното до по-високите житейски ценности, идентифицирани чрез народа. Оттук нататък в общия български дискурс народът и неговото благо, бъдеще и сила ще получават различни идеологически отенъци, но винаги народът ще бъде един от мощните комплекси на личността, който тя осезателно чувства като неизбежен залог за своето изграждане. Затова и грижите и въпросите около българския народ никога не секват, народът се оказва субективното овъншностяване на различни интереси, оправдаващи личните усилия на всяка желаеща значимост личност.

© Антоанета Алипиева, 2000
© Издателство LiterNet, 23. 04. 2000
=============================
Електронно, първо издание.