ИНДИВИДУАЛНОТО ЛИЦЕ НА ЕДИНЕНИЕТО
("БЕНКОВСКИ" ОТ ИВАН ВАЗОВ)

Антоанета Алипиева

web

В патерналистично осмислената история в "Епопея на забравените" от Иван Вазов одата "Бенковски" е поредният портрет на един от възрожденските ни титани. Но тя е и поредното трагично доказателство за самотата на изключителния, който в своя епохален жест прорязва битовото, телесното, безразлично-ежедневното, за да удостовери романтичната патетика на едно време, което съгражда ценностите си само въз основа на сила и воля. Не ще и дума, че в този всеобщ за възрожденския ни канон модел светът е антиподно разделен на личност и маса, откъдето производно са всички антиномии, за които умът се досети. Те пък от своя страна разполовяват света така, че да го видят като контраст на чувства, като единоборство на чувства, които са образ на моралната социална сила.

Одата започва като визия на "пустошта", представена като пустош на природата. Обективното пейзажно описание е само метафора на едно вътрешно състояние, изразено чрез "пространства голи", "мърша", "легла на гадини", "сипеи безродни", "плешиви бърда", "реки без вода". Безплодието и мъртвината на един свят са "хванати" в тяхната природна (сиреч най-истинска и органична) същност. Подобен вътрешен живот е живот без спомен, всяка твар в него е нищо повече от биологична форма без разум, цел, дух. Форма, която има само тяло.

И от това историческо нищо израства Бенковски. Този, който единствен може да одухотвори "пустошта", да я цивилизова, да я организира в легенда:

Вождът е Бенковски. Бенковски е сам!
Бенковски я води в пустинята там;
героят, юнакът, с мисъл на челото,
на подвига знаме, душа на делото,
човекът, що даде фаталния знак
и цял народ смело тикна с крак,
желязната воля, железните сили,
могъщото слово, що слабий окрили,
гласът, който каза: "Вървете! Да мрем!
Ставайте, робове! Аз не ща ярем!"

Ако Бенковски е "сам" в смисъл на единствен, неповторим, то народът, наречен "робове", е маса, тяло, бездушна вегетативна форма, самата тя част от общия пейзаж на неудохотворената и дива природа. Но гласът, думите на Бенковски са митологично сътворяващи. от биологична форма народът изведнъж става "ние", сборен образ и на титана, и на лирическия говорител, и на безличната маса, живееща без мисъл за рода си, потънала в безвремието на вегетативния пейзаж. "Ние" е образ на раздвоената природа, преорганизирана във време, в собствени граници, в културен субект на историята.

Одата не представя героическия миг на Априлското въстание. Той, този миг, е алюзийно заложен в повечето текстове на "Епопеята" и априорно е героичен, превърнат във вечна морална мярка за българския свят. Одата "Бенковски" разказва дълго и подробно за погрома, в който героят е отново сам. Дружината, тази, която поне малко е запазила величавото единение на "ние", е разпиляна, погубена: "седемдесет бяха, четирима са днес". "Ние" се е разпаднало на хиляди отчаяни отломъци, чийто единствен спомен е трагедията, разграничила безвремието от историята. Отново Бенковски е лице на това "ние", но неговата собствена съдба е вече натоварена не само със зловещата участ на отчаянието, но и с вината на стореното. Издуманото от него "Напред!" не е разколебано, но е изпълнено с драмата на кървите, мъките и отчаяните хриптения на родовото "ние". Дали "Напред" си е заслужавало жертвите, цената, дали около тях, сред тях и въпреки тях "ние" ще остане цяло, идеологически завършено?

В глава му се сблъскват мисли цял рояк,
и кроежи тъмни, и лучи, и мрак,
и ярост отровна кипи му в гърдите
за толкоз нещастья, надежди разбити,
за толкоз жертви и вяра, и труд,
отишли на вятър под натиска лют!
И бунтът пред него като облак чуден
хвърчи кат от някой ураган прокуден.

Думите на Бенковски "Напред" странно съжителстват с авторовото "Накъде отиват?...". Сякаш посоката се разтваря в изгубеност, безцелност, безвремие. Вината на самия, единствения, този, който може да преформира безформеното в космос, изглежда все по-настойчива. Но авторовият дискурс, който по принцип е идейно полагащ за цялата "Епопея на забравените", не може, а и няма за цел да остави създадената родова историческа форма отново да потъне във вегетативната, дива и некултивирана пустош. Лицата на българската история трябва да се удържат цялостни, идеологически постигнати, окончателни за културното ни съзнание. Затова и авторовият разказ се грижи всеки миг на колебание и духовно рухване да бъде начаса овладян и от драмата да се роди величието. В лобния момент на Бенковски е задвижен целият романтически модел, чрез който делничното, жестокото, автентичното се превръщат в мит на българската историческа героика. "Дружината", "другарите" са само маргинални фигури в историческия сюжет, за да се открои единият, великият, удостоверил чрез себе си колективността на "ние". Идеите на самотния се превръщат в действителна сила, когато се усвоят от масите.

Опозицията герой - турци и тук е представена като начало на първосъздаването на света. Съизмерен с врага, животът и изборът на героя не стигат и в хиперболическото превъзходство над врага трябва да се включи и смъртта. И ако в живота са възможни все пак някакво колебание или отчаяние, то смъртта е тази, която осъществява докрай романтико-героичния модел на националноидеологическото. Смъртта е ясната гаранция, че изборът е окончателен, че постигнатото чрез него не може да стане пак безформено и безвременно:

Тогава ранений прав, трепетен, див,
с поглед безнадежден, почти горделив,
с пет рани в снагата, при прагът на гроба,
кат не щя да падне, както пада роба,
гръмна се в челото и сред гъстий дим
падна мъртъв, хладен и непобедим!

И врагът има своето персонифицирано лице - Хаджи Люзгар бей. И неговите "хищни си другари" са също образ на сплотената маса, само че нейната идеологическа, естетическа и емоционална същност е задължително антагонистична, за да се оформи двуполюсен модел на един балансиращ се свят, в който родовото трябва да е героично, а врагът трябва да е демонизиран. Бенковски е "горд юнак", а турският "главатар" "усети почит и трепет, и студ,/ и викна уплашен: "Кой е тоя луд?"

Известната възрожденска метафора на лудостта, натоварена с максималните положителни националноидеологически смисли, принципно означава изключението на смелостта да разруши желязно подредения свят, в който едни са господарите, а други са робите. Лудостта е възхитителният образ на избора, белязан от свободата, която единствена по онова време може да превърне обикновения човек в герой, в персонифицирано лице на историята. Реалността, от разсипана и раздробена, се организира в митологичен разказ за етичната подредба на българския свят, според която първо трябва да се откроят героите. Нужно е те да извършат своите титанични жестове, из които ще израсте основата на вселената, из които ще се разгърне дълбинното знание, за да се срасне със съзерцанието, мисленето, говора за българите. Етносът е предпоставен като вечност, героят раздвижва тази вечност, формира я и й определя правила на поведение. Той извлича от силите на самотността свободната форма на публично формулираните етични норми.

В героичния модел на Вазов неизменно се включва мигът на чудото, заличаващо всякакви граници между полярностите, активно работещото емпирично се въздига до митологичното, в което от скрити големите реалности на българското ще станат открити: дълбока вяра, любов, жертвеност и свързване на единиците около колективните ценности на единението. "Уплашеният" враг не може да говори, той е лишен от глас, защото неговият глас няма смисъл. Той е снабден с функцията да открои титаничния "говор" на Бенковски, който - жив или мъртъв, "говори", че времето вече е снабдено със своето начало, че доброто и злото са посочени, че големият сюжет на първосъздаването е формулиран, че оттук нататък делникът трябва просто да се ръководи от мита. Мигът на чудото е споил живота и смъртта така, че да превърне всекидневието в историческо идейно развитие, жалонното обозначаване на което е осеяно с героическите митологеми на българското:

Но всички мълчаха. Тогаз от земята
един труп пошавна, отвори устата,
пробуден от сила тайна, непозната,
и с глас издихающ, кат ръка простря,
"Бенковски!" - продума и тихо умря.

В цялата "Епопея на забравените" светът на българските ценности се постига от индивидуалните ориентири на действията в тяхната колективна редакция. Светът на българското се състои от колективните модели на ориентация, чиято действеност трябва да бъде субективно гарантирана. Бенковски е един от онези субекти на етнически отчленения свят, които, изваяни от Вазов за да "поправят" Нова България, всъщност са постигнали мярката на еталона до такава степен, че се превръщат в основополагащ мит за героичния и титаничен жест, чрез който безформената природа се превръща в култура.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 5
© Електронно списание LiterNet, 19.01.2006, № 1 (86)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 5.